Петър Панчевски

Петър Панчевски
	Петър Панчевски
български и съветски генерал
Роден	25 януари 1902 г. Бутан, Оряховско, Княжество България
Починал	17 ноември 1982 г. (80 г.) София, Народна република България
Партия	Българска комунистическа партия
Награди	Червена звезда; Герой на Народна република България; Герой на социалистическия труд; Орден „Георги Димитров“; Червено знаме; Орден „Народна република България“
Военна служба
Звание	Армейски генерал
	Народен представител в:; I НС II НС III НС

Петър Павлов Панчевски е съветски и български офицер. Единственият българин с генералско звание в Червената армия – генерал-майор от инженерните войски (1945). Армейски генерал в Българската народна армия.

Биография

Петър Панчевски е роден на 25 януари 1902 г. в с. Бутан, Врачанско. През 1921 г. завършва гимназия в Оряхово. Завършва педагогическо училище в гр. Лом (1923). Учителства известно време в родното си село. Член е на Комсомола от 1919 г., а на БКП от 1924 г. Участва в Септемврийското въстание в боен отряд. След потушаването му емигрира в Югославия.

От септември 1925 г. е в СССР, където е известен като Пьотър Георгиевич Павлов. Завършва Военноинженерното училище в Ленинград (дн. Санкт Петербург) през 1929 г. и Военноинженерната академия „Валериан Куйбишев“ в Москва (1936). След това става началник-щаб на сапьорен батальон в 70-а мотострелкова дивизия. Участва в Гражданската война в Испания през 1937 г. като специалист. Взема участие в отбраната на Мадрид и в битката при река Харама. От пролетта на 1938 г. е началник на инженерните войски на Сибирския военен окръг. Началото на Втората световна война го заварва като командир на инженерните войски на Сибирския военен окръг. През Втората световна война е началник на инженерните войски на XXIV армия. Армията е обкръжена през октомври 1941 г., но той се измъква и става началник на инженерните войски на пета армия. От май 1942 г. е командир на група специални инженерни батальони за големи оперативни заграждения. През август същата година заминава за Северен Кавказ, но самолета му е свален. След като оздравява през ноември 1942 г. става началник на инженерните курсове за усъвършенстване на командния състав. От юни 1943 г. е командир на XII щурмова инженерно-сапьорна бригада към Резерва на върховното командване. Бригадата е придадена към четвърти украински фронт през октомври 1943 г. и участва в сражението при Мелитопол. По-късно участва в боевете в Румъния, Югославия, Унгария и Австрия като командир на XII щурмова инженерно-сапьорна бригада. Влиза във войната с чин подполковник и излиза с чин генерал-майор от съветската армия.

Завръща се в България през 1945 г. На 15 август същата година е назначен за командир на първа пехотна софийска гвардейска дивизия. Служи в БНА. От 7 октомври 1947 г. е командир на първото танково съединение в българската армия. От октомври 1949 г. е командир на първа армия и заместник-министър на народната отбрана. Достига званието армейски генерал. Командващ е на обединение през периода 1949 – 1950 г. От 1950 до 1958 г. е министър на народната отбрана на Народна република България. Той е в основата на арестуването на генералите Славчо Трънски, Денчо Знеполски и др. по обвинение, че са съмишленици на Трайчо Костов. Ген. Трънски е арестуван в кабинета на министър Панчевски, по негова заповед.

П. Панчевски е народен представител (1950 – 1961). Посланик е на България в Китайската народна република от 1958 до 1962 г. След завръщането му в България е пенсиониран поради навършването на 60-годишна възраст.^[1] Започва почти открита борба с живковизма, както нарича режима на Тодор Живков^[1]

Има сведения, че армейски генерал Петър Панчевски – бивш министър на народната отбрана (1950 – 1958) и посланик в КНР (1958 – 1962), е подбудителят на опита за покушение и преврат от страна на Горуня от 1965 г, когато Тодор Живков е на посещение във Враца.^[1]

Награден е със званието „Герой на социалистическия труд“ (Указ № 414 от 10 юни 1967), „Герой на Народна република България“ (1972), ордени „Георги Димитров“ (1955, 1972, 1977, 1982), „Народна република България“ I ст. (1954) и II ст. (1964), „Народна свобода 1941 – 1944“ и съветските „Червено знаме“ и „Червена звезда“.^[2] Връчено му е военно отличие „Маршалска звезда“ за армейски генерал от запаса (8 май 1978).

Умира при неизяснени обстоятелства^[1] в София на 17 ноември 1982 г.

Военни звания

Комвзвод (1 септември 1929)
Капитан от съветската армия – 1936
Майор от съветската армия – 1938
Подполковник от съветската армия – 1940
Полковник от съветската армия – 1942
Генерал-майор от съветската армия – 21 април 1945
Генерал-лейтенант от българската армия – 9 септември 1948
Генерал-полковник от българската армия – 23 април 1951
Армейски генерал от българската армия – 22 септември 1954^[3]

Външни препратки

Снимки на Петър Панчевски, Държавна агенция „Архиви“, с. 20

Източници

↑ ^а ^б ^в ^г 111 години от рождението на Петър Панчевски – генералът, който внушаваше почитание и страх у Тодор Живков – в blitz.bg, 24.01.2013
↑ . Аврамов, А. Трудовата слава на България, Държавно издателство д-р Петър Берон, 1987, с. 42
↑ Ташев, Т., Недев, С., Върховното ръководство и висшето командване на българската армия (1879 – 1999), Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2000, с. 238

Агенция „Фокус“, 25 януари 2006 г.

[blitz-1] а ^б ^в ^г 111 години от рождението на Петър Панчевски – генералът, който внушаваше почитание и страх у Тодор Живков – в blitz.bg, 24.01.2013

[2] . Аврамов, А. Трудовата слава на България, Държавно издателство д-р Петър Берон, 1987, с. 42

[3] Ташев, Т., Недев, С., Върховното ръководство и висшето командване на българската армия (1879 – 1999), Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2000, с. 238

[1]

[2]

[3]