Миоко (тежък крайцер, 1927)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
„Миоко“
妙高
Myōkō trials 1941.jpg
Тежкият крайцер „Миоко“, 1941 г.
Флаг Япония Япония
Клас и тип Тежък крайцер от типа „Миоко“
Производител Арсенал на флота, Йокосука, Япония.
Живот
Заложен 25 октомври 1924 г.
Спуснат на вода 16 април 1927 г.
Влиза в строй 31 юли 1929 г.
Изведен от
експлоатация
потопен на 8 юли 1946 г.
Състояние извън експлоатация
Характеристика
Дължина 201,74/203,76 m (максимална, след модернизацията)
Ширина 19 m
20,73 m (след модернизацията)
Газене 6,23 m
6,35 m (след модернизацията)
Задвижване 4 парни турбини Kampon;
12 парни водотръбни котли Kampon;
4 гребни винта;
130 000 к.с.
Скорост 35,5 възела
(65,7 km/h)
Водоизместимост 10 980 t (стандартна),
14 194 t (пълна)[1]
След модернизацията:
12 342 t (стандартна),
15 933 t (пълна)[2]
Броня пояс: 102 mm;
барбети: 76 mm;
палуба: 32 – 35 mm;
кули ГК: 25 mm;
Противоторпедна преграда: 58 mm
Екипаж 813 души
1935 – 832
1941 – 891
Далечина на
плаване
8000 морски мили при 14 възела ход
Радиолокационна
станция (РЛС)
1943 Радар тип 21 №2
1944 Радар ПВО тип 13, радар тип 22 №4S
Въоръжение
Артилерия 5x2 200 mm;
Зенитна артилерия:
6x1 120 mm;
2 7,7 mm картечници
След модернизацията:
5x2 203 mm;
4x2 127 mm;
4x2 25 mm(до 52 към края на войната);
2x2 13,2 mm Тип 93 картечници
Самолети до 2 хидроплана
1 катапулт
След модернизацията:
до 4 хидроплана;
2 катапулта
Торпеда 4x3 610 mm ТА Тип 12
(24 торпеда Тип 8)
След модернизацията:
4x4 610 mm ТА Тип 92;
(24 торпеда Тип 93)
„Миоко“
妙高
в Общомедия

Миоко (на японски: 妙高) е тежък крайцер на Императорските ВМС на Япония. Главен кораб на типа „Миоко“. Носи името „Миоко“ в чест на вулкана с височина 2454 м в префектура Ниигата.

Има активно участие в бойните действия на Тихоокеанския театър на военните действия през Втората световна война в периода 1941 – 1944 г. Тежко повреденият „Миоко“ е пленен от англичаните в Сингапур и потопен в през 1946 г. в Малакския пролив.

Строителство[редактиране | редактиране на кода]

Спускането на вода на крайцера Миоко. 1927 г.

Появата на крайцерите от типа „Миоко“ е свързано с подписването от Япония на Вашингтонското съглашение, постановяващо пределните ограничения по тонаж на тежките крайцери от 10000 тона. Японския Морски генерален щаб поръчва да се разработи проект за крайцер, който да съответства на всички ограничения. Проекта се разработва под ръководството на корабостроителите Юдзуру Хирага и Кикуо Фуджимото.

Стремежа да се компенсира численото изоставане от потенциалните противници принуждава автора на проекта да внася изменения, насочени към повишаване на огневата мощ на кораба. Отначало е решено да се увеличи броя на 200-мм оръдия до 10, а след това да се поставят на крайцера и торпедни апарати.

Макар поръчката за кораба да е дадена още в началото на 1923 г., Миоко е заложен едва на 24 октомври 1924 г. Забавянето е предизвикано от голямото земетресение, което разрушава по-голямата част от град Йокосука, където се предполага неговото строителство. Постройката на крайцера се усложнява също от претоварването на корабостроителницата на Арсенала в Йокосука. Спуска на вода е осъществен на 16 април 1927 г., а предаването му на флота е на 31 юли 1929 г. Кораба се оказва съществено претоварен, което е причина за неговата лоша устойчивост.

Кулите на главния калибър на крайцера Миоко. 1931 г.

Артилерията на главния калибър (200-мм оръдия тип 3 №1) се разполага в пет двуоръдейни кули: три в носовата част и две в кърмовата. Зад комплекса на носовите кули се намира масивната надстройка на която се разполагат мостика, рубките, постовете за управление. В централната част на кораба се намират двата комина, триногата гротмачта и хангара за хидросамолетите. В кърмовата част, освен двете кули на главния калибър е катапулта за пускане на хидросамолетите.

Освен главния калибър, крайцера е въоръжен с шест 120-мм оръдия тип 10 в зенитен вариант, поставени в еднооръдейни установки в централната част на кораба. Зенитното въоръжение се допълва едва от две 7,7-мм картечници. Важна част от въоръжението са четирите тритръбни торпедни апарата тип 12, които се намират по двойки на двата борда на средната палуба. Общия запас торпеда съставлява 24 единици. Мощните 610-мм торпеда съществено усилват огневата мощ на кораба, но в същото време, представляват огромна опасност за самия кораб при уцелването на бойната им част. Авиационното въоръжение по проект се състои от два хидросамолета Накаджима E2N или „тип 15“.

Хидросамолет Nakadjima E2N

Бронирането на кораба се състои от броневи пояс с дебелина 102-мм с наклон навън от 12 градуса. Дължината му е 123 метра, но височината е разпределена неравномерно. Поради значителното претоварване на кораба по-голямата част от бронята е разположена под водата. Хоризонталното брониране на палубата съставлява 32 – 35 мм (средната палуба над машинното отделение и долната палуба над погребите за боезапаса). В централната част има допълнителна броня от 12 – 25 мм, с която е усилена също горната палуба. Също са бронирани и барбетите на кулите на ГК (76-мм) и рулевото отделение (25 – 50 мм).

Подводната защита се състои от були с дължина 93 см и максимална височина 2,5 метра, които са запълнени със стоманени тръби. От корпуса булите са отделени с надлъжна двуслойна преграда с дебелина 58 мм. Предполага се, че защитата ще е способна да издържа на попадение от 533-мм торпедо[3].

История на службата[редактиране | редактиране на кода]

Довоенен период[редактиране | редактиране на кода]

Крайцерите на 4 дивизия. 1930 г.

От момента на влизането им в строй крайцерите от типа Миоко съставят 4 дивизия крайцери. През 1930 г. височината на носовия комин е увеличена с 2 метра, за да се предотврати въздействието на газовете върху мостика.

Още в периода 1931 – 32 е проведена замяна на оръдията на главния калибър. Вместо 200-мм оръдия са поставени 203-мм оръдия тип 3 №2, които се отличават с по-голяма далечина на стрелбата и използват по-тежки типове снаряди, в т.ч. и особените „гмуркащи се“ снаряди от тип 91. Внесени са изменения в конструкцията на погребите и подемниците. На маневри през 1932 г. оръдията на крайцера Миоко потопяват минния заградител Асо (бившия руски крайцер „Баян“).

През май 1933 г. корабите от този типа са преобразувани в 5 дивизия крайцери. На 15 ноември 1934 г. крайцера е поставен за модернизация в военноморската корабостроителница в Сасебо. В хода на модернизацията въоръжението на кораба претърпява съществени промени.

Схема на сдвоената 127-мм зенитна установка

120-мм зенитни оръдия тип 10 саи сменени с 8 127-мм оръдия тип 89 в сдвоени установки. За тях е построена допълнителна зенитна палуба между втория комин и 4-та кула на ГК. Установките са поставени на спонсони. Освен това ПВО на кораба е усилено с поставянето на две четирицевни 13-мм зенитни картечници тип 93 по двете страни на първия комин.

Демонтиран е хангара за самолетите и стария катапулт, който е сменен с два барутни катапулта тип 2 модел 3. Откритото съхраняване на самолетите позволява на крайцера да носи наведнъж четири разузнавателни самолета Накаджима E8N, макар до 1936 г. кораба да има основно два самолета от този тип. В района на четвъртата кула на горната палуба са поставени два нови четиритръбни торпедни апарата тип 92 модел 1, които изстрелват торпеда тип 90 със система за бързо презареждане. Общия брой торпеда съставлява 16 броя. Предишните неподвижни торпедни апарати са демонтирани. Числеността на екипажа нараства от 814 до 832 човека, които основно са настанени на мястото освободено от демонтажа на торпедните апарати.

Всички тези изменения водят до поредното повишаване на водоизместимостта почти до 14000 тона. За повишаване на устойчивостта на кораба са поставени допълнителни були, което увеличава ширината на кораба с цената на намаляване на скоростта.

След модернизацията крайцера участва в големи маневри в състава на временно сформирания Четвърти флот. На път от ученията, на 26 септември 1935 г. корабите на флота попадат в мощен тайфун (Инцидента с Четвъри флот), който нанася големи повреди на корабите и предизвиква разследване показало необходимостта от внасяне на изменения в болшинството типове японски кораби. Крайцера Миоко получава сериозни повреди на надстройките и корпуса. Това събитие кара по спешност да се усили корпуса на кораба между средната и горната палуба с 25-мм стоманени плочи, което намалява надлъжното напрежение на корпуса.

След мероприятията по усилване на корпуса Миоко се връща в състава на 5 дивизия тежки крайцери, ставайки неин флагмански кораб. Той нееднократно участва в учения. В периода 1937 – 39 г. съвместно с другите крайцери на своя тип осъществява прехвърлянето на войски от Япония в Китай и осъществява патрулирането на крайбрежните китайски води. На 10 май 1938 г. кораба в състава на 5-ти флот участва в прикритието на десанта на японската морска пехота в Амой, който е превзет след 2 дни.

Към края на 1930-те г. е планирана поредната модернизация на корабите от типа, но Миоко е последен, тъй като корабостроителницата в Куре е силно натоварена със замяната на главния калибър на крайцерите от типа Могами. В крайна сметка модернизацията на кораба преминава най-късно спрямо корабите от типа – от март 1940 до март 1941 г.

Хидросамолет Aichi E13A
Хидросамолет Mitsubishi F1M

В хода на модернизацията е съществено изменена системата за управления на артилерийския огън на главния калибър. Зенитното въоръжение е съществено усилено с поставянето на четирите сдвоени установки 25-мм автоматични оръдия тип 96, които през цялата война остават главно средство на близката ПВО в японския флот. Броя на картечниците е съкратен до две сдвоени установки 13-мм картечници. Значително е усилено торпедното въоръжение: крайцера получава още два четиритръбни торпедни апарата тип 92 модел 1. За пореден път е сменен катапулта. Сега от катапулта тип 2 модел 5 може да се пускат по-тежките самолети Аичи Е13А1 и Мицубиши F1M.

Освен измененията във въоръжението са внесени изменения в силовата установка, усилена е противоторпедната защита за сметка на поставянето на нови були, запълнени със стоманени тръби и имащи оборудване за бързо наводняване и осушаване. Счита се че противоторпедната защита ще е способна да издържи взрива на 250-кг заряд на торпедо. За повишаване на ефективността в борбата за живучест е монтиран централен пост на борбата за живучест.

Завършването на модернизациите на Миоко съвпада по време с началото на активната подготовка за война против САЩ и Великобритания. В средата на ноември крайцера попълва боезапаса си в Куре, а на 23 ноември 1941 г. отплава към островите Палау, където крайцера пристига на 1 декември.[3]

Началото на войната в Тихия океан[редактиране | редактиране на кода]

В началото на войната Миоко е флагмански кораб на 5 дивизия крайцери под командването на контраадмирал Такео Такаги където влизат Хагуро и Начи.Дивизията влиза в състава на Южното съединение (самолетоносача Рюдзе, 3 тежки, 1 лек крайцера и 7 разрушителя), прикриващи десанта в южната част на Филипините. То прикрива голям войскови конвой, който стоварва десанта на остров Минданао. След края на десанта корабите се връщат в Давао.

В базата им, на 4 януари, в 11.55 японските кораби са неочаквано атакувани от голяма височина (7500 метра) от осем самолета В-17 от състава на 19-та бомбардировъчна група, излетели от Ява. Една 600-фунтова авиобомба попада вна горната палуба на Миоко по левия борд при втората кула на главния калибър. Тя се взривява в кораба, предизвиквайки тежки повреди по средната палу­ба. Убити са 35 и са ранени 29 човека, от тях 10 тежко. Флага на контраадмирал Такаги е пренесен на Начи, а Миоко след временен ремонт, на 9 януари, отплава за Сасебо. Ремонта на кораба продължава до средата на февруари, след което крайцера се насочва за Макасар.

Гибелта на крайцера Ексетър

На 26 февруари крайцера влиза в състава на флагманската група на Южното Ударно съединение, което е предназначено за превземането на Ява. В утрото на 1 март крайцерите Миоко и Ашигара в съпровождение на два разрушителя се стрещат с бягащите от японските кораби, повредения английски тежък крайцер Ексетър в съпровождение на два разрушителя (британския HMS Encounter (1934) и американския Поуп В станалото след това сражение японското съединение потопява и трите кораба. За времето на боя Миоко и Ашигара изстрелват около 1171 снаряда на главния калибър и по 8 торпеда, постигайки много попадения в корабите на противника. Ответни попадения няма. След успешния край на боя, крайцерите се връщат през Макасар в Сасебо, където пристигат към 20 март. Миоко към този момент отново оглавява 5 дивизия крайцери. Кораба има докуване и малък ремонт в Сасебо, който включва и замяна на стволовете на оръдията на главния калибър.[4].

Боя в Коралово море[редактиране | редактиране на кода]

.

През пролетта на 1942 г. японското командване взема решение да разшири отбранителния си периметър чрез провеждането на ред настъпателни операции. Една от тези операции е превземането на Порт Морсби. За тази цел е сформирана специално съединение на Флота под командването на адмирал Иноуе Шигейоши. Крайцера Миоко с еднотипния Хагуро е включен в състава на Ударното съединение на адмирал Такео Такаги, главната ударна сила на което са два тежки самолетоносача. Крайцерите отплават от метрополията на 23 април. В състава на Ударното съединение те участват в сражението в Коралово море. В първия ден на сражението, на 7 май, корабите се намират в охранението на самолетоносачите и не откриват огън. Вечерта японските адмирали разглеждат въпроса за провеждането на нощно търсене на американското авионосно съединение, което все още не е локализирано, но очевидно се намира някъде наблизо. Адмирал Такаги е привърженик на тази операция, но побеждава по-предпазливата позиция на командващия операцията, който решава да изчака до сутринта. В крайна сметка следващия ден тежките крайцери само охраняват японските самолетоносачи. Тяхната слаба зенитна артилерия не им позволява да свалят нито един американски самолет, но и Миоко не получава повреди, тъй като американците са заети с атаки над по-ценните самолетоносачи. Двете страни след сражението отстъпват от района на бойните действия, но за японците отказа от Порт Морсби в крайна сметка става стратегически пропуск.[4]

Кампания в района на Соломоновите острови[редактиране | редактиране на кода]

На 7 август американско съединение осъществява десант на остров Гуадалканал в архипелага на Соломоновите острови, започвайки решаващата операция в хода на Тихоокеанската кампания. Японското командване, приемайки предизвикателството, насочва в района на архипелага мощна ескадра. Първия удар е нанесен по американската ескадра, охраняваща подстъпите към острова. Тя е разгромена в боя при остров Саво.

Двете страни активно въвличат в кампанията нови сили. В края на август 1942 г. японците предприемат опит да отвоюват острова, използвайки главните сили на своя флот. 5-та дивизия тежки крайцери (Миоко и Хагуро) влиза в състава на съединението на вицеадмирал Нобутаке Кондо. Тези действия водят в крайна сметка до сражението при източните Соломонови острови. Крайцера Миоко няма особена роля в това сражение, след което той, заедно с другите кораби, осъществява крайцерски операции в района на Гуадалканал, оказвайки поддръжка на японските сухопътни войски. В хода на това той неведнъж е подложен на безуспешните атаки на американските самолети, но всичките му щети се ограничават до повреди върху една от зенитните установки от близки взривове на бомби.

В средата на октомври тежките кораби са привлечени за обстрели над американското летище Хендерсън. На 16 октомври в такава операция, заедно с крайцера Мая (временно влизащ в състава на 5 дивизия), участва и крайцера Миоко, който изстрелва по аеродрума 462 снаряда от главния калибър. На 25 – 26 август, в състава на съединението, тежкия крайцер участва в в боя при Санта Крус не изигравайки особено значителна роля. С това неговата активна служба в този район завършва. Само в началото на февруари 1943 г. той осъществява прикритието на евакуацията на японския гарнизон от Гуадалканал, но няма съприкосновение с противника.[4]

Кампания 1943 г.[редактиране | редактиране на кода]

След поражението в боевете за Гуадалканал, японския флот фактически прекратява активната си дейност, пазейки сили за решаващото сражение с американския флот. Тежкия крайцер Миоко през май се връща в метрополията, където от 19 май до 12 юни се намира в района на остров Парамушир поради заплахата от американци в района на Алеутските острови.

След това, в течение на юни – юли, кораба преминава поредната си модернизация. Преди всичко, за пореден път е усилено зенитното въоръжение. Около гротмачтата са поставени две сдвоени установки 25-мм оръдия, още две такива сдвоени установки са сложени на мястото на демонтираните 13,2-мм картечници. Кораба получава нов радар тип 21 с максимална далечина на засичане 5 километра.

В това време американските флот и армия бавно се придвижват по веригата от Соломонови острови, създавайки заплаха за голямата японска база в Рабаул. Миоко на два пъти (в началото на август и средата на септември 1943 г.) се използва за доставка на подкрепления за базата от централната база на Трук, а също и за ескорт на транспортните съединения. В резултат, крайцерите Миоко и Хагуро се оказват на стоянка в Рабауле по време на началото на десанта на американците на остров Бугенвил. Командващия 8-ми Флот вицеадмирал Самеджима взема решението да наложи на противника нощно сражение, хвърляйки в нощта на 2 ноември в боя имащите се от него сили: 2 тецки крайцера, 2 леки крайцера и 6 разрушителя. Цел на похода са на първо място американските транспорти.

Но американското командване очаква контраудара на японците. Съединението на контраадмирал Сентаро Омори (командващ 5-та дивизия тежки крайцер) е засечено по-рано от авиацията. Противника оттегля транспортите, а съединението на прикритието им (4 леки крайцера и 8 разрушителя) заема позиции за прихващане. В последващото след това нощно сражение в залива на Императрица Августа е потопен лекия крайцер Сендай и 1 разрушител, без да нанесе съществени загуби на противника (повреден е един разрушител). Решаваща роля изиграва наличието у американците на добри радари, позволяващи по-рано да се открият японските кораби. Миоко участва в завършващия стадии на боя, получавайки само едно попадение от 152-мм снаряд, което не причинява сериозни повреди. За пореден път японците излизат от боя, считайки, че противника е понесъл по-големи загуби.

Отговора на противника не се забавя. На 5 и 11 ноември американците нанасят два удара с авионосната си авиация по Рабаул, изненадвайки събраните големи сили на японския флот, в т.ч. 10 тежки крайцера. По време на нападенията крайцера Миоко няма повреди, за сметка на това други 5 крайцера получават такива, което напълно проваля плановете за контранастъпление. Тежките кораби са отзовани от Южните морета в метрополията, където са поставени за поредния ремонт и модернизация. Кораба получава още осем единични 25-мм автомата.[4]

Кампания 1944 г.[редактиране | редактиране на кода]

На 23 декември Миоко за пореден път е на Трук, където се намира до средата на февруари, правейки един транспортен рейс за Кавиенг. От Трук той отплава на 10 февруари 1944 г. щастливо избягвайки мощното нападение на американската авионосна авиация седмица по-късно. Новата главна база на флота стават островите Палау, но и там се задържат само до края на март, извършвайки ескортни походи. След това корабите се преместват поради опасения от нови нападения на Филипините.

През юни 1944 г. крайцера на два пъти участва в неуспешните опити да се доставят подкрепления на остров Биак, който е подложен на атаките на американския флот. Съединението на контраадмирал Саконджу трябва да достави 2500 човека подкрепления от Филипините. В състава на съединението за прикритие заедно с линкора Фусо влизат и крайцерите на 5-та дивизия Миоко и Хагуро. Но поради прекалено ранното им откриване, операцията е отменена от командването на Флота и корабите са върнати в базата. Втория опит е осъществен само от разрушители, Миоко отново осъществява далечното прикритие на операцията, която също завършва неудачно. Японското командване не изоставя идеята да окаже помощ на Биак планирайки да използва даже линкорите Ямато и Мусаши, но в средата на юни започват атаките над Марианските острови и флота започва да се готви за генералното сражение.

Атаките на американската авиация над японското съединение на 20 юни 1944 г. Един от корабите е тежкия крайцер Миоко

Решаващото сражение, за което японците се готвят толкова дълго време става в района на Марианските островов. 5-та ескадра тежки крайцери е придадена на съединението на самолетоносачите, осъществявайки неговата непосредствена охрана. Сражението е крайно неудачно за японския флот. В края на сражението Миоко прикрива със своите зенитни оръдия самолетоносача Дзуйкаку. За пореден път самолетите на противника, съсредоточени на самолетоносачи, почти не атакуват другите кораби и Миоко за пореден път избягва повредите. След понесеното поражение японския флот се връща в метрополията.

По време на престоя в базата на крайцера е проведена поредната модернизация. Сражението при Марианските острови за пореден път продемонстрира нарасналата роля на авиацията и незащитеността на надводните кораби. Единствения способ да се усили ПВО на корабите е насищането му компактните 25-мм оръдия, които на кораба са поставени като още четири трицевни установки и 16 единични 25-мм оръдия. Така общия брой на оръдията достига 52 единици. На гротмачтата е поставен нов радар ПВО тип 13 с далечина на откриване на групи самолети на разстояние 100 км и единични самолети на 50 км. Също е заменен и радара за откриване на надводни цели. Сега крайцера е снабден с радар тип 22 №4, който може да засече голям кораб на разстояние 25 км, освен това има и възможност да осъществява корекция на огъня. За намаляване на теглото от Миоко е свалена носовата двойка прожектори и кърмо­вите торпедни апарати, броя тор­педа е намален от 24 до 16 единици. Също са свалени хидросамолетите. След това крайцера, през юли 1944 г., участва в прехвърлянето на войски от Япония във Филипините, след което прави преход до Сингапур, който е по-безопасната база за флота.[4]

Сражението при Филипините[редактиране | редактиране на кода]

След победата в сражението при Марианските острови следваща цел на американския флот стават Филипините, десанта на които започва през октомври 1944 г. Да игнорира новия удар на противника японското командване не може и в боя са хвърлени максималните възможни сили на флота и авиацията. 5-та дивизия тежки крайцери (Миоко и Хагуро) е включена в състава на Централното съединение под командването на Такео Курита.

Крайцера Миоко успява да избегне опустошителните атаки на американските подводници от 23 октомври, които водят до гибел на два и повреди на още два тежки крайцера. За сметка на това на следващия ден съединението е подложено на мощен удар на авиацията в морето Сибуян. Този път Миоко няма късмет. В 10.29 той получава попадение от авионосно 570-мм торпедо, пуснато от самолет ТВМ-1С от състава на ескадри­лата на самолетоносача USS Intrepid (CV-11)) или ескадрилата VT-29 (самолетоносача Кебот), Попадението попада в кърмовото машинно отделение №4, което е наводнено. Десните греб­ни валове излизат от строя и скоростта му пада до 15 възела. Миоко напуска строя и се връща през Бруней в Синга­пур.[4]

Последен етап от войната[редактиране | редактиране на кода]

Крайцера Миоко след капитулацията на Япония

След временен ремонт в Сингапур крайцера, на 12 декември, влиза във Вътрешното море. Заедно с него в метрополията плава разрушителя Ушио. Преди да стигнат до Камран, вечерта на 13 декември, той е атакуван от американската подводница Бергалл (от тип „Балао“), която се намира при бреговете на Индокитай за поставяне на минни заграждения. Вследствие малката дълбочина, командира на лодката решава да атакува от надводно положение от страната на брега. Бергал пуска шест торпеда от дистанция 17 кабелтови, от които в крайцера попадат едно или две. Торпедото (или торпедата) попадат в кърмата по левия борд. Разрушителя, съпровождащ крайцера не се опитва да атакува лодка и доближава плътно до повредения кораб. Това кара командира на американската лодка да се опита да атакува и втория кораб, погрешка идентифициран като лек крайцер. Когато Бергал се приближава на минималното разстояние от 15 кабелтови, Ушио открива огън от 127-мм оръдия, сериозно повреждайки лодката. Повредите, не позволяват на кораба да се потопи и в крайна сметка, бягайки от преследването, лодката се добира до Австралия, изминавайки път от 2000 км в надводно положение.

Американците смятат, че тежкия крайцер е потопен. В отчета на командира на лодката за резултатите от атаката се казва: „кърмовата част започва да потъва… района на мостика е напълно разрушен… форщевена започва бавно да излиза изпод водата… повредите по атакувания крайцер са катастрофални… пламъците на борда изведнъж угасват… остава само издигащата се като колона от дим пара… Отметката на торпилираната цел на екрана на радара изчезва“.

Всъщност ситуацията реално е друга. Крайцера спира и на него започва силен пожар, който е погасен едва на втория ден. Кораба може да даде само 6-възлов ход, но е трудно да бъде поддържан поради това, че оцелява само външния винт по левия борд и крайцера клони надясно. В крайна сметка първите две денонощия крайцера е буксиран от повредения разрушител Ушио. През деня на 15 декември буксировката е прехвърлена на ловеца на подводници Татебе-мару. В морето бушува щорм. Сутринта на 17 декември повреден­ата кърма се откъсва и скоростта на тегленето е намалена до 2 възела[5]. Всичко в спасяването на крайцера участват около 10 бойни и спомагателни кораба. Най-накрая, на 23 декември тежкия крайцер Хагуро успява да вземе Миоко на буксир и след два дни да го доведе до Сингапур. Операцията по спасяването на Миоко става голяма гордост за японския флот.

Самият кораб фактически е изваден от строй. Без ресурси за неговото възстановяване японското командване го оставя в базата Селетар в Сингапур, където той престоява до края на войната и е пленен от англичаните след капитулацията. Те го използват като кораб-база за свръзка, ремонт и жилище до пролетта на 1946 г. Нямайки нужда от корабите англичаните ре­шават да потопят двата крайцера в Малакския пролив на дълбочина над 150 м. На 2 юли 1946 г. крайцера е изваден на буксир от японски кораб от базата Селетар и е потопен в точката с координати 3°05′06″ с. ш. 100°40′06″ и. д. / 3.085° с. ш. 100.668333° и. д. От списъците на флота крайцера е изключен на 10 август 1946 г.[4]

Командири на кораба[редактиране | редактиране на кода]

Капитан 1-ви ранг Fujisawa Takuo: 10 декември 1928 – 1 ноември 1929
Капитан 1-ви ранг Niiyama Yoshiyuki: 1 ноември 1929 – 10 ноември 1929
Капитан 1-ви ранг Uematsu Toma: 10 ноември 1929 – 1 декември 1930
Капитан 1-ви ранг Izawa Haruma: 1 декември 1931 – 1 декември 1932
Капитан 1-ви ранг Takahashi Hideo: 1 декември 1932 – 15 ноември 1934
Капитан 1-ви ранг Ukita Hidehiko: 15 ноември 1934 – 15 ноември 1935
Капитан 1-ви ранг Goga Keijiro: 15 ноември 1935 – 1 декември 1936
Капитан 1-ви ранг Fujita Ruitaro: 1 декември 1936 – 25 април 1938
Капитан 1-ви ранг Hoshina Zenshiro: 25 април 1938 – 15 ноември 1938
Капитан 1-ви ранг Ito Kenzo: 15 ноември 1938 – 20 юли 1939
Капитан 1-ви ранг Abe Koso: 20 юли 1939 – 15 ноември 1939
Капитан 1-ви ранг Itagaki Sakan: 15 ноември 1939 – 15 ноември 1940
Капитан 1-ви ранг Yano Hideo: 15 ноември 1940 – 11 август 1941
Капитан 1-ви ранг Yamazumi Teijiro: 11 август 1941 – 23 май 1942
Капитан 1-ви ранг Miyoshi Teruhiko: 25 май 1942 – 2 март 1943
Капитан 1-ви ранг (от 1 ноември 1943 г. – вицеадмирал) Nakamura Katsuhei: 2 март 1943 – 5 декември 1943
Капитан 1-ви ранг (от 15 октомври 1944 – вицеадмирал) Ishihara Itsu: 5 декември 1943 – 15 януари 1945
Капитан 1-ви ранг Onoda Sutejiro: 15 януари 1945 – 21 септември 1945[6]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Лакруа и Уэллс, 1997, p. 809
  2. Лакруа и Уэллс, 1997, p. 812
  3. а б Сулига С. В. Японские тяжёлые крейсера. Том 1. История создания, описание конструкции, предвоенные модернизации. АОЗТ „ПФ“ 1996.
  4. а б в г д е ж Сулига С. В. Японские тяжелые крейсера. Том 2: Участие в боевых действиях, военные модернизации, окончательная судьба. АОЗТ „ПФ“, 1997.
  5. Васильев П. П. Эсминцы типа „Фубуки“ в составе Императорского флота Яронии. 1929 – 1945 гг.: Москва Моркнига, 2011, с. 119 – 121
  6. Bob Hackett и др. IJN MYOKO: Tabular Record of Movement. // JUNYOKAN!. Combinedfleet.com, 1997.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Александров Ю.И.. Тяжелые крейсера Японии. Хищники Империи. 178 с.. ISBN 978-5-699-89527-4.
  • Александров Ю.И.. Боевые корабли мира. Тяжелые крейсера Японии. Часть 1. 88 с..
  • Апальков Ю.В.. Боевые корабли японского флота. Крейсера. 10.1918 – 1945 гг.: Справочник. 156 с..
  • Сулига С.. Японские тяжелые крейсера. Том 2. Участие в боевых действиях, военные модернизации, окончательная судьба. 120 с.. ISBN 5-7559-0020-6.
  • Сулига С.. Японские тяжелые крейсера. Том 1. История создания, описание конструкции, предвоенные модернизации. 120 с.. ISBN 5-7559-0020-5.
  • Bob Hackett и др. IJN MYOKO: Tabular Record of Movement. // JUNYOKAN!. Combinedfleet.com, 1997.
  • Eric Lacroix, Linton Wells II. Japanese cruisers of the Pacific war. 882 с.. ISBN 1-86176-058-2.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Мёко (тяжёлый крейсер)“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.