Преди Френската революция от 1789 г. и последвалите Наполеонови кампании династията на Бурбоните управлява същите територии от 1735 г. насам[1], но те са разделени на две отделни области: Кралство Неапол и Кралство Сицилия. Година след Виенския конгрес и след Договора от Казаланца суверенът Фердинанд де Бурбон, който преди това е приел неаполитанската корона (отсам Месинския фар) като Фердинанд IV и сицилианската (отвъд Месинския фар) като Фердинанд III, събира отново двете кралства в една държавна единица чрез Основния закон на Кралството на Двете Сицилии от 8 декември 1816 г., почти 400 г. след първото провъзгласяване на Кралство Utriusque Siciliae от Алфонсо V Арагонски. В ранните етапи от живота на кралството столицата е Палермо – вековното седалище на Сицилианския парламент, но на следващата година (1817) тя е преместена в Неапол. Палермо продължава да се счита за столица на остров Сицилия.[2]
На кралството е сложен край с Похода на хилядата, подписването на примирието и предаването на крал Франциск II на 17 февруари 1861 г., с провъзгласяването на Кралство Италия на 17 март същата година.
Името „Две Сицилии“ произлиза от разделянето на средновековното Кралство Сицилия. До 1285 г. остров Сицилия и Южна Италия са съставни части на кралството. В резултат на Войната на Сицилианската вечерня (1282 – 1302),[3] кралят на Сицилия губи остров Сицилия в полза на Арагонската корона, но остава владетел на полуостровната част на държавата. Въпреки че територията официално се нарича Кралство Неапол, той и наследниците му никога не се отказват от титлата „Крал на Сицилия“ и все още официално наричат държавата си „Кралство Сицилия“. През същото време арагонските владетели на остров Сицилия също наричат държавата си „Кралство Сицилия“. Оттук идва името и „Две Сицилии“.[3]
Джовани Антонио Сумонте – историк, живял между 16. и 17. век, във втория том на своята Historia della città e Regno di Napoli[4] вмъква трактата „На остров Сицилия и неговите крале; и защо Кралство Неапол е наречено Сицилия“. В него произходът на разграничението между две „Сицилии“, разделени от Месинския фар, се свързва с папската була, която папа Климент IV връчва на Шарл I Анжуйски от Кралство Неапол през 1265 г.:[5]
„
Папа Климент IV, който инвестира и короняса Шарл Анжуйски в тези две кралства, нарече този остров и Кралство Неапол с едно име, както може да се види в тази була, където той казваː „Шарл Анжуйски, крал на двете Сицилии, отсам и отвъд Фара“, и това бе съблюдавано и от другите папи, които го наследиха, и използваха същите названия. Защото 7 други крале, които наследиха споменатия Шарл..., които бяха господари само на Кралство Неапол, а не на Сицилия, наричаха Кралство Неапол „Сицилия от тази страна на Фара“. Тогава крал Алфонсо, станал крал на остров Сицилия, след като наследи баща си Фернандо и след като също така с големи усилия и сила на оръжията спечели Кралство Неапол от ръцете на Рене, и самият той се нарече „крал на Двете Сицилии, отсамна и отвъдна“. И това е, за да се покаже, че не противоречи на авторитета на папите. След това Алфонсо бе наследен от 4 други крале..., които бяха господари само на Кралство Неапол и бяха титулувани, подобно на останалите, „крал на Отсамна Сицилия“. Но Фернандо Католикът , дъщеря му Хуана, император Карл V и Филип, нашият крал и господар, който владееше и двете кралства, се титулуваха и наричаха „крал на двете Сицилии – Отсамна и Отвъдна“: следователно истината е, че тези имена идват от римските папи (както бе казано), които започнаха да наричат Неаполитанското кралство Сицилия
“
Същата теза се поддържа и от Пиетро Джаноне в неговата „Гражданска история на Кралство Неапол“ (1723), в която са цитирани различни откъси от папската була, с която Климент IV дава инвеститурата на Шарл I Анжуйски «pro Regno Siciliae, ac Tota Terra, quae est citra Pharum, usque ad confiniam Terrarum, osim Civitate Beneventana...» („за Кралство Сицилия и цялата земя, която е от тази страна на Фара, до границата на земите, с изключение на град Беневенто“). В друг пасаж булата провъзгласява: «Clemens IV infeudavit Regnum Siciliae citra, et ultra Pharum» („Климент IV дава като феод Кралство Сицилия от тази и от другата страна на Фара“). Според Джаноне това е произходът на титлата rex utriusque Siciliae („крал на Двете Сицилии“), която обаче Шарл Анжуйски никога не е използвал в официалните си актове, предпочитайки древните титли на нормандските и швабските суверени.[6]
Кралство Сицилия, родено през 1130 г., започва да се нарича Кралство Сицилия отвъд Фара (или отвъдно) и Кралство Сицилия от тази страна на Фара (или отсамно), във връзка с Месинския фар и следователно с Месинския пролив. През 1268 г. Шарл I Анжуйски е коронясан за rex Siciliae („крал на Сицилия“) от папа Климент IV. Веднага след като се възкачва на престола, той премества столицата в Неапол и започва сурова потисническа политика срещу сицилианците, която достига кулминацията си през 1282 г. в Революцията на Сицилианската вечерня и в последващо отделяне от континента на Сицилия (което ще приеме името Кралство на Отвъдна Сицилия). Сицилианският парламент предлага короната на острова на Педро I Сицилиански – законен наследник на крал Манфред, считайки Шарл I Анжуйски за узурпатор. Това е началото на първата фаза от Войната на вечернята, която има примирие с Мира от Калтабелота през август 1302 г. и постановява разделянето на две независими и отделни държави. Според споразуменията след смъртта на сицилианския крал Федерико III островът би трябвало да се върне на Анжуйците, което в действителност никога не се осъществява.[7]
Първото официално споменаване на топонима „Две Сицилии“ е през 1442 г., когато Алфонсо V Арагонски поема титлата, без обаче да обедини Кралство Сицилия и Кралство Неапол, които остават отделни кралства. Следователно короната на Rex Utriusque Siciliae („крал на Двете Сицилии“) представлява личната уния на двете едноименни кралства, понякога разграничавани като "citra pharum" – „отсам Фара“ (на Неапол) и "ultra pharum" – „отвъд Фара“ (на същинска Сицилия). След кратката скоба на Алфонсо двете кралства отново стават напълно отделни, едното със столица Неапол, а другото със столица Палермо.
Constitutiones regum regni utriusque Siciliae, 1786 г.Карта на Кралството на Двете Сицилии от 19 векКарлос III де Бурбон
През 1734 г. Карлос III де Бурбон – син на краля на Испания Филип V и на Изабела Фарнезе, успешно завършва военното завладяване на Кралство Неапол и Кралство Сицилия, влизайки в Неапол на 10 май. На 25 май той побеждава австрийците при Битонто и на 2 януари 1735 г. приема титлата „крал на Неапол, без конкретна номерация“. След това завършва завладяването на Сицилия и през юли 1735 г. е коронясан за крал на Сицилия в Палермо.
Следователно той поддържа разделението между двете кралства: в Неапол той царува с абсолютен суверенитет като просветен деспот, в Сицилия като парламентарен монарх и поддържа и свиква сицилианския парламент.[8] Столиците остават две, но той запазва двора в Неапол.
През 1759 г., след напускането на Карлос III, станал крал на Испания, неговият син Фердинанд се възкачва на престола едва на 8-годишна възраст. Основните представители на Регентския съвет са Доменико Катанео Дела Волта, принц на Сан Никандро, и маркиз Бернардо Танучи. По време на регентството, както и през следващия период, главно Танучи е този, който държи юздите на двете кралства и продължава реформите, започнати през Епохата на Карлос III.
Французите вече са навлезли в Италия през 1796 г. с Наполеон Бонапарт, който лесно успява да преодолее австрийските армии и слабите местни правителства. На 22 декември 1798 кралят напуска Кралство Неапол, за да намери убежище в Палермо (където остава до 1802 г.), оставяйки Неапол практически беззащитен.
Свети Лука и Богородица, от Лука Джордано, първоначално в Неапол, отнесена в Лувъра и след това в Лион с наполеоновите грабежиСмъртта на Софонизба, първоначално в Неапол, обект на наполеоновите грабежи, сега в Музея на изящните изкуства в Лион
Французите нанасят много тежък удар на неаполитанското културно наследство. През 1799 г., с пристигането им в Неапол и с краткото създаване на Неаполитанската република, щетите са огромни. Страхувайки се от най-лошото, предходната година Фердинандо вече е прехвърлил четиринадесет шедьовъра в Палермо. Френските войници ограбват множество произведения: от 1783-те картини, които са част от колекцията, от които 329 от Колекция „Фарнезе“, а останалите са съставени от придобивания на Бурбоните, 30 са предназначени за републиката, докато други 300 са продадени, особено на Рим[9]. Няколко произведения на изкуството стигат до Франция благодарение на наполеоновите грабежи в Музея „Наполеон“, който днес е Лувъра. Според каталога, публикуван в Bulletin de la Société de l'art français от 1936 г.[10], нито едно от произведенията на изкуството не се връща в Италия, като например:
Светото семейство от Бартоломео Скедони, по-рано съхранявано в църквата на Каподимонте, отива в Лувъра през 1802 г., където се намира и днес
Богородица с Младенеца от Чимабуе, съхранявана преди това в галериите на Каподимонте, е в Лувъра до 1802 г., а след това в музея на Лил през 1872 г., където остава оттогава
Свети Лука рисува Богородица, от Лука Джордано, първоначално в Лувъра, след това в Музея на изящните изкуства в Лион
Софонизба отрова, от Матия Прети, сега в Музея на изящните изкуства в Лион
След победата при Аустерлиц на 2 декември 1805 г. Наполеон отново окупира Кралство Неапол с войските си през 1806 г., обявявайки династията на Бурбоните за разпусната и правейки брат си Жозеф Бонапарт крал на Неапол. Жозеф Бонапарт, предопределен да управлява Испания през 1808 г. (по случайност на мястото на брата на Фердинанд, Карл IV), е наследен от Жоашен Мюра. Мюра царува до май 1815 г., като си връща титлата „крал на двете Сицилии“, отменя административната власт на Кралство Сицилия, която не е успял да завладее, и централизира властта в една държава със столица Неапол.[11]
Кралският дворец на Фикуца, в планините Сикани, където Фердинанд живее няколко години
Фердинанд, който намира убежище в Палермо за втори път през 1806 г. поради френското нашествие, открива атмосфера, която е всичко друго, но не и празнична, тъй като сицилианският народ не иска да се подчини на неговото господство. През 1810 г. кралят свиква сицилианския парламент, като лично моли за адекватна помощ за защита на кралството, заплашено от французите, но бунтът избухва на острова. На 12 юли 1812 г. кралят обнародва Сицилианската конституция, докато синът му Франциск(Франческо) е назначен за регент и е установено ново правителство със сицилианските аристократи. Едва през 1815 г. те успяват да се върнат в Неапол.
Фердинанд I
Второто завръщане на Фердинанд I в Неапол не се характеризира с репресии. Суверенът поддържа повечето от реформите, извършени от французите (но разводът е премахнат), включително правилата на Наполеоновия кодекс, приет през френското десетилетие, който е преименуван на „Кодекс за Кралството на двете Сицилии“. Единственото значително прекъсване на Наполеоновия период се случва в отношенията с Църквата, която се завръща, за да заеме водеща роля в гражданския живот на кралството.[12] Този процес на „сливане“ е управляван от министър-председателя Луиджи де Медичи да Отаяно, назначен през юни 1816 г., който има за цел да обедини политическия и бюрократичен персонал от епохата на Мюра с този на Бурбоните в една класа, искайки да спечели Мюра за каузата на възстановената монархия.[13]
Официално издание на „Кралството на Двете Сицилии“
Политиката на реформаторски абсолютизъм, провеждана от неаполитанското правителство на Медичите, също води до ефективно обединяване на неаполитанските провинции със сицилианските. След Виенския конгрес и Договора от Казаланца (20 май 1815 г.), на 8 декември 1816 г. Фердинанд обединява отново кралствата Неапол и Сицилия в една държава с името Кралство на Двете Сицилии, като изоставя името „Фердинанд IV Неаполитански“ и „Фердинанд III Сицилиански“ и приема това на „Фердинанд I на Двете Сицилии“. Този акт също има за последица ефективното лишаване на Сицилия от конституцията, провъзгласена от самия Фердинанд през 1812 г., която наред с други неща изрично задължава краля на Сицилия, в случай на повторно придобиване на Кралство Неапол, да се откаже от едно от двете кралства.[14]
До Виенския конгрес Кралство Сицилия, представлявано от Сицилианския парламент, запазва своята формална независимост въпреки личната уния (т.е. един крал за две кралства) с Кралство Неапол. Актът на обединението се разглежда от сицилианската политическа и благородническа класа като оскърбление към това, което непрекъснато и в продължение на около 600 години е било независимо кралство във всички отношения.[15] Антибурбонската кампания започва почти веднага, придружена от пропаганда на сицилианската идентичност, особено чрез действията на аристократичните елити на Палермо. Столицата на новото кралство също е преместена в Неапол, докато принц Франциск става генерален наместник на Сицилия. Като привилегии за сицилианците се запазват безмитното пристанище в Месина, изключването от военна повинност, неприлагането на данъци върху солта и свободното отглеждане на тютюн. В правителството през 1820 г. е създадено Министерство по сицилианските въпроси.
Диплома на Карбонар, 1820 г.
Реставрацията, въпреки че е провеждана с реформистки и с противоположен подход в сравнение с 1799 г., в крайна сметка не успява да преодолее пропастта между монархията на Бурбоните и по-напредналите класи, която се отваря през 1799 г., a в крайна сметка я разширява и до сицилианската управляваща класа. Тази ситуация допринася за създаването на благоприятна почва за разпространението на тайни общества, които набират последователи от големи части от буржоазията на кралството. Сред най-важните тайни общества на времето е Карбонерия-та, чиито последователи са обединени от общото желание за обновление, което се изразява главно в искането за конституция. Също така близо до Карбонерия са Мюрати-те, които с помирителната политика на Медичи да Отаяно са заели отново много позиции в държавната администрация и въоръжените сили.[16]
Гулиелмо Пепе – водеща фигура на въстанията от 1920 г. и по-късно защитник на Венеция .
В Сицилия нарастващото недоволство от неаполитанските власти (заедно с неотдавнашната конституционна промяна) предизвиква избухването на народен бунт на 15 юни 1820 г., докато Франциск Бурбон – генерален наместник на Сицилия, е принуден да напусне Сицилия на 27 юни за Неапол.
И в неаполитанската област това нарастващо искане за обновление води в нощта между 1 и 2 юли 1820 г. до произнасянето в Нола на група кавалерийски войници, водени от вторите лейтенанти Микеле Морели и Джузепе Силвати. Инициативата на революционното движение в неаполитанската област е поета след успеха на испанския конституционен бунт от януари 1820 г. Превратът в Кралството на двете Сицилии е извършен с помощта на Карбонерията и висши офицери от въоръжените сили, включително Гулиелмо Пепе, който поема командването на революционните сили. Крал Фердинанд I, след като забелязва невъзможността за потушаване на бунта (който бързо се разпространява в много провинции), издава конституцията на 7 юли 1820 г., в съответствие с Испанската конституция от 1812 г. (Конституция от Кадис), и назначава сина си Франциск за свой наместник. На 1 октомври започва работата на новия неаполитански парламент, избран в края на август, в който надделяват широко разпространените през френското десетилетие буржоазни идеали. Сред актовете на парламента са реорганизацията на провинциалните и общински администрации и разпоредби относно свободата на печата и религията.[17]
Междувременно на 16 юли в Палермо е създадено открито независимо временно правителство, което поисква от революционното правителство на Неапол възстановяване на Кралство Сицилия, макар и все още под ръководството на Бурбоните, и собствен парламент. Неаполитанското правителство първоначално изпраща генерал Флорестано Пепе в Сицилия на 30 август, който в съгласие с Термини Имерезе от 22 септември предоставя на сицилианците възможността да изберат свой собствен парламент – споразумение, което не е ратифицирано от новоизбрания парламент на Неапол[18]. Въпреки това буржоазията на острова вижда в този жест предателството на своите стремежи за независимост. Това принуждава неаполитанското правителство да изпрати генерал Пиетро Колета на острова на 14 октомври със заповед да наложи със сила на сицилианците желанието за единство на централното правителство. Липсата на координация на силите на различните сицилиански градове води до отслабване на временното правителство (Месина и Катания се противопоставят на претенциите на Палермо да управлява острова), което скоро пада под ударите на репресиите на Бурбоните.[19] Така на 22 ноември Сицилия се връща под контрола на конституционното правителство на Неапол.
Въпреки това нововъведенията, въведени в Кралството на двете Сицилии с въстанията от 1820 г., не са оценени от правителствата на големите европейски сили, особено от Австрия на Клеменс фон Метерних, която след конгреса в Тропау на 27 октомври 1820 г. вика Фердинанд I в Любляна да изясни отношението си към дадената от него конституция. Метерних, притеснен от последствията, които неаполитанското движение би могло да причини в другите италиански държави, организира с благоволението на Фердинанд австрийска въоръжена намеса с цел потискане на неаполитанското конституционно правителство, въпреки противоречивите мнения на други европейски сили. Неаполитанското правителство, което напразно се надява на защита на конституцията от краля в Любляна, се решава на въоръжена съпротива срещу австрийската агресия.
През март 1821 г. Кралството на Двете Сицилии е нападнато от австрийски войски, които побеждават неаполитанската конституционна армия, командвана от Гулиелмо Пепе в битката при Риети-Антродоко. Бойният дух на другите войски на неаполитанската армия също е отслабен от прокламация на крал Фердинанд, който след австрийците ги приканва да оставят оръжието си и да не се бият с "онези, които са дошли да възстановят реда в кралството".
На 23 март 1821 г. Неапол е окупиран, конституцията е суспендирана и започват репресииː има 13 доживотни присъди и 30 смъртни присъди, сред които тези на Морели и Силвати, изпълнена през 1822 г., и тези на Микеле Караскоза и Гулиелмо Пепе, които така и не са изпълнени, тъй като двамата офицери успяват да избягат от кралството.[20]
В началото на януари 1825 г. умира крал Фердинанд I и на трона се възкачва синът му Франциск I. На политическо ниво той провежда реакционна политика, придържайки се към австрийските директиви от 1821 г., въпреки че има благосклонно отношение към революционните движения по време на управлението на баща си.
Управлението му постигна важен политически успех през 1827 г., когато успява да изчисти кралството от австрийските войски, които са го окупирали от 1821 г. По същото време се предприемат стъпки за реорганизиране на Кралската армия, като нейното командване се поверява на престолонаследника Фердинанд и се довежда до размера, който е имала преди 1820 г. Този път те се опитват да направят въоръжените сили валидна опора на монархията, като по този начин изключват всички онези войници с предишен опит на Карбонарите или Мюратите и наемат 4 швейцарски полка.
Въпреки въвеждането на жестоки репресивни методи и раждането на влиятелни културни католическо-реакционни движения, не е възможно да се укроти сектантската опозиция и да се попречи на развитието на либералната политическа мисъл. В Кралството на Двете Сицилии сектантското въстание избухва отново през юни 1828 г. в Чиленто, водено от елементи на парламента от 1820 г., с провъзгласяването на конституцията според френския модел. Този бунт обаче бързо е потушен от кралската жандармерия, водена от полковник Франческо Саверио дел Карето.[21]
След смъртта на Франциск I на 8 ноември 1830 г. кралството преминава към сина му Фердинанд II, тогава само на двадесет години. Младият суверен незабавно демонстрира по-либерални идеи и приветливо отношение към народа [22]: той предприема стъпки да отзове многобройни изгнаници обратно в родината им и да ги върне на техните позиции (включително генерал Гулиелмо Пепе, призован да потуши избухналите бунтове в Сицилия и Караскоза) и да възстанови най-заслужилите в техните роли, не само сред офицерите, които са служили при Жоашен Мюра, опитвайки се да си осигури лоялността на войниците, служителите и служителите, уволнени след френското десетилетие.[23]
Неговото управление се характеризира с реформи, насочени към подобряване на икономиката с цел постепенно елиминиране на дефицита, формиран между 1921 и 1930 г. Премахнати са ловните стопанства и са намалени разноските на дворе и някои министерства.[24]
В този период в Портичи възникват Фабрики „Пиетрарса“ – една от най-големите специализирани фабрики в Европа за конструиране и поддръжка на парни локомотиви, която по-късно става музей. Индустриалният център има голям международен резонанс и е посетен от цар Николай I, който го взема за пример за изграждането на железопътния комплекс Кронщат.[25][26] В кралството функционира най-голямата корабостроителна индустрия в Италия (в Неапол и Кастеламаре ди Стабия, последната с 1800 работници, е най-голямата италианска корабостроителница), първият парен военен кораб в Италия (пирофрегата Ерколе), първият кораб с витло (Джильо деле Онде), първият кораб, оборудван с парна машина, построен изцяло в Италия („Еторе Ферамоска“), първият военен кораб с витло и направен от метал („Бурбон“), първата железопътна линия и първата гара в Италия (1839 г., Неапол-Портичи), железопътният тунел близо до Ночера, първата система от лещовидни фарове в Италия, първата сеизмологична обсерватория в света (Везувианската обсерватория).[27]
Във външната политика Фердинанд I се опитва да държи кралството извън сферите на влияние на силите на времето: „ девизът му е „Независимост““[28]. Тази посока е конкретно преследвана, като се благоприятства чуждестранната инициатива в кралството, но винаги с оглед на придобиване на технологични знания, които биха позволили за сравнително кратко време освобождаване от Франция и Обединеното кралство[29]. В това отношение трябва да се помни, че през 1816 г. британското правителство получава от Фердинанд I монопола върху експлоатацията на сицилианска сяра[30] на много ниски цени (сярата е материал от стратегическо значение за времето). Фердинанд II, решен да намали данъчното облагане чрез премахване на данъка върху смляното кафе, решава да повери монопола на френска компания, която предоставя плащане, което е повече от два пъти по-голямо от английското: тази мярка задейства т. нар. „Серен въпрос“. Британският министър-председател лорд Парлмърстън изпраща военен флот в Неаполитанския залив, заплашвайки да бомбардира града. Фердинанд II на свой ред поставя флота и армията си на бойна основа. Войната е избегната само с намесата на Луи-Филип, крал на Франция: Фердинанд II най-накрая трябва да компенсира както на англичаните, така и на французите за причинените щети.
През януари 1848 г., с препотвърждаването на регионалните движения, пробудени от неотдавнашната европейска криза, в Кралството на Двете Сицилии и по-точно в Сицилия избухва ново въстание. Това е събитие, което предизвиква подобни движения и в останалата част на кралството и следователно в останалата част от Италия, с решаващи последици за последващата национална история. Сицилианската революция избухва на 12 януари 1848 г. на площад „Фиеравекия“ в Палермо, водена от Джузепе Ла Маса. Първоначално въстанието вижда масовото участие на обикновените хора в Палермо, което е последвано от привързването на либералната буржоазия, водена преди всичко от желанието да се възстанови островното кралство Сицилия и Конституцията от 1812 г. След кървави сблъсъци Ла Маса, командващ народната армия, успява да proгони генерал-лейтенанта и голяма част от армията на Бурбоните от Сицилия, създавайки генерален революционен комитет. Общият комитет създава временно правителство в Палермо; на фона на общи поздравления и оптимизъм Руджеро Сетимо – умерен либерал, принадлежащ към сицилианската аристокрация, е назначен за президент.
Разширяването на въстаническото движение към Кампания и останалата част от кралството е незабавно. Кралят, след известни опити да забави движението с малки отстъпки, се опитва да спре либералните искания, като дава конституцията с Кралски указ от 29 януари, вдъхновен от френския модел. Парадоксално е, че въстанията от 1948 г. във Франция побеждават в края на февруари точно този най-добър модел на конституция и крал Луи-Филип. След приемането на конституцията Фердинанд II, одобрявайки исканията на новото правителство, насърчава нови реформи от чисто либерален характер. Сред многото реформи, планирани от конституционното правителство от 1848 г., е тази на общественото образование, поверена от краля на Франческо де Санктис. Конституцията обаче не засяга съществено кралската власт, тъй като кралят има изпълнителна власт, докато споделя законодателната власт с парламента.
Междувременно в Сицилия на 11 февруари е обнародвана конституцията, пред която се заклеват на 24 февруари – в деня, в който крал Луи-Филип бяга от Париж. На 25 март 1848 г. Генералният парламент на Сицилия се събира с революционно правителство, председателствано от Руджеро Сетимо и съставено от министри, избрани от самия президент, който провъзгласява независимостта на острова, възстановявайки Кралство Сицилия. Оптимизмът обаче скоро е последван от разочарование. Всъщност политическите сили в коалицията изглеждат много противоречиви: има голямо присъствие на умерени либерали, противопоставени на демократите и някои поддръжници на Джузепе Мацини. Полетата, които запалват фитила на съперничеството, са преди всичко създаването на Национална гвардия и всеобщото избирателно право, и двете подкрепяни преди всичко от Паскуале Калви – демократичен член на правителството. Има недостатъчно приети позиции относно това каква линия на поведение да се предприеме спрямо правителството на Неапол и възможността да участва или не във формирането на Италианската държава, като последното е подкрепено само от малцинството на Мацинианци.[31] Междувременно, въпреки конкретната подкрепа на сицилианските градове за временното правителство на Сетимо, селските райони стават слабо контролирани и селските вълнения поставят местните администрации в сериозни затруднения.
Изборите в континенталното Кралство на Двете Сицилии се провеждат през април. Преодоляването на тази деликатна фаза не слага край на спора между суверена, който смята току-що обнародваната конституция за основа на новия представителен ред, и по-радикалната част от новоизбраните членове, които, напротив, възнамеряват с първия акт на парламента да променят конституцията. На 15 май 1848 г. в Неапол, ден след откриването на Камарата, има сензационни демонстрации на конституционните депутати (и по-специално на републиканските). Това е решаващият ден за съдбата на Конституцията на Двете Сицилии: в Неапол има барикади на градските улици (особено тези в близост до двореца), от които се стреля по посока на разположените части. Тези безредици определят неизбежната кралска реакция и следователно разпускането на Неаполитанския парламент от Фердинанд II. Месец по-късно, на 15 юни, са проведени нови избори, но избраните до голяма степен са тези от предишните избори. След първата сесия повторното отваряне на Неаполитанския парламент е отлагано няколко пъти от месец на месец до 12 март 1849 г., когато е отложено за неопределено време.
Карло Филанджери, принц на Сатриано. Главен герой на Наполеоновите войни, той задушава сицилианската революция от 1848 г., впоследствие е министър-председател и създател на конституцията от 1860 г.
След събитията от 15 май Фердинанд II решава да предприеме решителна абсолютистка реставрация. През септември 1848 г., след като отзова неаполитанската армия, разположена в Ломбардия, в родината му и спира парламентарната дейност, кралят решава да потисне със сила сицилианския сепаратизъм. Още с т. нар. Указ от Гаета Фердинанд II си възвръща владението на Сицилия благодарение на военните действия, водени от генерал Карло Филанджери, разпускането на двора и бомбардирането на крепостите на град Месина (действие, което печели на Фердинанд II прозвището „кралят бомба“). Суровите репресии на Бурбоните от лятото на 1849 г. срещу вече нестабилно временно правителство постановяват края на революционния опит от 1848-1849 г. и по-нататъшното разширяване на съществуващата преди това пропаст между сицилианската и неаполитанската политическа класа.
Фердинанд II назначава Филанджери за херцог на Таормина и за губернатор на Сицилия. С указ на краля на Неапол от 15 декември 1849 г. на острова е наложен държавен дълг от 20 милиона дуката.
Дори и да нямало формална отмяна на конституцията, а нейното „суспендиране“ за неопределен период от време, след сицилианските и неаполитанските въстания Фердинанд II решава да не предприема повече политически реформи в кралството. И в този случай има поредица от процеси и присъди, включително тези на Луиджи Сетембрини (известен философ и педагог, вече автор на Протеста на хората от Двете Сицилии), Филипо Агрести и Силвио Спавента. Възстановяването на абсолютизма е последвано от решително потискане на либералното движение и на опитите за въстание (Ф. Бентиня, Карло Пизакане).
След като пламъците, които избухват през 1848 г., са потушени, за да върнат местните администрации обратно в сянката на короната, са подписани петиции в цялото кралство, в които гражданите, представлявани от кметовете, поискват премахването на устава. Представители на либералния свят твърдят, че за да помири буржоазията с короната, тогавашният държавен секретар Джустино Фортунато е измислил гениалното законодателно решение на петицията[32]. Инициативата за петиция, която предизвиква полемика от страна на либералната преса, най-накрая е приложена както от отсамната страна, така и отвъд Фара, където убедителната работа, извършена от генерал Филанджиери спрямо сицилианската политическа класа, е фундаментална. Само малка част от кметовете отказват да подпишат, като постепенно са отстранени от длъжност и са поставени под полицейско наблюдение[33]. Много голяма част от собствениците и населението обаче спонтанно се включват в инициативата, тъй като са уморени от безредиците, причинени от събитията от онези години. От друга страна, според Харолд Актън и управляващата класа, масите се чувстват чужди на революциите, желани от елитите, и копнеят да живеят мирно.[34]
Със събитията от двугодишния период 1848–1849 г. либералните идеи и толерантното отношение на Фердинанд II се провалят: суверенът възприема негъвкаво поведение, което, от една страна, му позволява да възвърне контрола над своето кралство, но от освен това го кара да бъде обрисуван като „чудовище“ от европейската либерална преса.[35] В това отношение писанията на Антонио Скалоя правят голямо впечатление в Неапол, дотолкова че карат Фердинанд II да създаде специална комисия, целяща публично да опровергае тезите на заточения в Торино икономист. Международен отзвук обаче постигат писмата на британския политик Уилям Гладстон, публикувани през 1851 г., който, описвайки условията в затворите на Бурбоните, стига толкова далеч, че определя неаполитанското правителство като „отрицание на Бога“. Този последен епизод силно раздразва Фердинанд II, който зърва зад перото на Гладстон (който вероятно никога не влиза в затвора в Кралството на Двете Сицилии) ръката на неаполитанските либерали и преди всичко изнудването на британското правителство.
В тази връзка, преди публикуването на писмата на Гладстон, английският министър-председател лорд Абърдийн многократно призовава неаполитанския посланик в Лондон – принц Руфо ди Кастелчикала, да окаже натиск върху правителството на Бурбоните да приеме по-либерална политическа линия, опасявайки се от бъдещо разпространение на буквите. Въпреки това министър-председателят на Двете Сицилии Джустино Фортунато не осъзнава сериозността на ситуацията и пренебрегва предупрежденията на лорд Абърдийн. След скандала, предизвикан от публикуването на кореспонденцията, Фердинанд II принуждава маркиз Фортунато да подаде оставка от поста министър-председател[36]. Нападението, извършено от Аджезилао Милано срещу него през 1856 г., допринася за допълнително влошаване на враждебността на краля към политическите позиции. Милано – калабрийски войник – привърженик на Джузепе Мацини, на 8 декември 1856 г., възползвайки се от близостта на краля (с намерение да прегледа войските), удря Фердинанд II с щика, причинявайки дълбока рана в корема, която няма фатални последици.
Карло Пизакане
За да прекъснат стагнацията, в която е изпаднало кралството на Бурбоните след 1848 г., изгнаниците, намерили убежище в Торино и Париж, решават през 1857 г. да подкрепят план, разработен от Джузепе Мацини, насочен към облекчаване на италианското население с походи на революционери до различни точки на полуострова. Планът на Мацини предвижда похода до Двете Сицилии да бъде поверена на Карло Пизакане – бивш офицер от кралската армия, ветеран от битките при Ломбардия и отбраната на Рим през 1848 г. Пизакане е революционер със социалистически идеали и с много по-радикални позиции от Мацини. Въпреки това идеята за похода до кралството на Бурбоните успява да помири двамата мъже въпреки големите трудности, които тази операция води със себе си. На 25 юни 1857 г. Пизакане отплава от Генуа с парахода „Каляри“ към южната част на Чиленто, надявайки се да намери население в тези места, готово да се надигне срещу Бурбоните. Властите на кралството, след дебаркирането на Пизакане в Сапри, успяват незабавно да спрат опита за въстание, като подстрекават самото местно население срещу въстаниците. Пизакане, ранен в сблъсъците при Падула, се самоубива на 2 юли 1857 г. в Санца.[37]
Фердинанд II умира на 22 май 1859 г. само на 49 години, след сепсис, причините за която все още са спорни. Той е поразен от възпаление на слабините по време на пътуването от Неапол до Бари, което не е лекувано навреме.
Карло Поерио, осъден на доживотен затвор, напуска Викарията на Кастел Капуано, окован с белезници с обикновен затворник (Никола Паризи)
Абсолютистката реакция, предприета от Фердинанд II, за да възстанови реда в кралството след революциите от 1848 г., открива в Кралството на Двете Сицилии това, което се определя като истинско „десетилетие на неподвижност“. То се характеризира с нарастваща изолация от чужди сили, особено тези, оглавявани от Обединеното кралство, и с кристализиране на институциите на Бурбоните по реакционни стандарти. Фердинанд II, изключително разочарован от конституционния опит и твърдо убеден, че трябва да запази абсолютизма, е отговорен за изселването на едно цяло поколение интелектуалци и военни, върху които бойните полета на Първата война за независимост и реформите, съзрени през 1848 г., оставят незаличимо желание за иновации. Това поколение, разочаровано от липсата на конституционни промени в кралството и от реакцията на Фердинанд, намира приемлив отдушник в столицата на Кралство Сардиния, Торино – държава, която след 1848 г. запазва своя собствен Албертинов устав и първично но значително ядро от основни свободи и граждански права. Консолидирането на нещо като конституционна монархия в Пиемонт, напротив, открива едно „десетилетие на подготовка“ в Савойското кралство, което вижда Савойското кралство като единствената отправна точка в Италия за поколението, посветено на „националната кауза“. Следователно десетилетието 1849-1859 г. е решаващо за последвалите събития, довели до завладяването на Двете Сицилии през 1860 г.: кралството на Бурбоните, вече дипломатически изолирано и оборудвано със застаряваща и консервативна управляваща класа, трябва да се изправи срещу кралството на Савоя в Италия, дипломатически облагодетелствано и подкрепяно от нови морални и политически сили, включително онези, които, потиснати, са изоставили Кралството на двете Сицилии. Новият владетел на Двете Сицилии, Франциск II, е наясно, че трябва да направи бърза промяна в кралството, за да навакса пропуснатото време, но против волята си е принуден да се справи с непредсказуема криза. [38]
Франциск II в униформа, на снимка от Пиер ПтиФранциск II се възкачва на престола едва на 23 години на 22 май 1859 г. заедно с младата си съпруга Мария-София Баварска (сестра на известната „Сиси“). С мек характер, неговото царуване, макар и кратко, е много интензивно, тъй като първо трябва да се справи с бунт, който избухва в 3-ти швейцарски полк в Неапол[39], а след това да се изправи срещу Похода на хилядата и деликатна конституционна трансформация на неговото управление. Притиснат от събитията, той не успява да прекъсне политическата изолация на кралството и да предотврати разпадането м. Въпреки това той се заема да предаде конституцията (което прави с помощта на Карло Филанджери по време на настъплението на Гарибалди в Сицилия) и някои исторически източници твърдят, че това е неговото желание да възобнови „реформаторския“ път, прекъснат през 1849 г.[40] . По време на управлението му старата управляваща класа на Фердинанд е напълно оставена настрана: навсякъде е заменена от личности с либерална вяра.
През същия период повечето от изгнаниците, напуснали Двете Сицилии след 1848 г. по политически причини, се завръщат у дома, като често продължават да заемат позиции в новото неаполитанско правителство. Тази внезапна смяна на режима е една от основните причини за отслабването на Кралството на Двете Сицилии в конвулсивните дни на 1860 г.: новите държавни институции се оказват в ситуация, която изисква решителност, която напълно липсва при тези обстоятелства.[41] Кралството оцелява до 1861 г., когато след завладяването на по-голямата част от територията му от Джузепе Гарибалди (след Похода на хилядата в Сицилия – инициатива, способна от една страна да събере революционната воля на демократите от Партията на действието, а от друга страна – да действа с мълчаливата и частична, но реална подкрепа на Савоя), последните крепости на Бурбоните (Гаета, Месина и Чивитела дел Тронто) се предават на пиемонтските обсадители.
Ситуацията в Сицилия през 1860 г. е изключително напрегната. От 1849 г. до смъртта на Фердинанд II Сицилиански преживява десетилетие на относително спокойствие, благодарение на репресивните и същевременно помирителни действия, проведени от наместниците на краля Карло Филанджери и Паоло Руфо. Въпреки това след смъртта на авторитарния суверен революционните стремежи отново се разпалват на острова. Голяма част от аристокрацията на острова, особено в Палермо, е ясно на страната на либералната и унитарна фракция и много от нейните млади потомци имат активна роля в конспиративните дейности. След победата при Солферино (24 юни 1859) има голяма вълна от ентусиазъм към италианската кауза в цялото кралство, което подхранва въстаническите пламъци, които скоро ще пламнат. През първите месеци на 1860 г. от острова започват искрени призиви към Гарибалди да се постави начело на нова сицилианска революция. Гарибалди от своя страна отговаря, че ще напусне веднага щом сицилианците вземат оръжие. С намерението да провокират всеобщ бунт някои млади аристократи организират въоръжен бунт на 4 април 1860 г., като тайно трупат оръжие в стар склад в манастира Ганча. Бурбонската полиция, ефективно ръководена от Манискалко, научава за бунта и на 4 април кралските войски нахлуват в манастира, като изземват оръжията и арестуват заговорниците. [42] От този ден нататък област Палермо е поставена под обсада и военните съвети на кралската армия извършват 13 екзекуции сред младите заговорници, което допринася за раздразнението на духовете в сицилианската столица.
Гарибалди, предшестван от Розолино Пило и подкрепен от сицилианските изгнаници в Торино Франческо Криспи и Джузепе Ла Фарина, решава да акостира в Сицилия, за да ръководи въстанието на острова, с двусмисленото дипломатическо и военно прикритие на правителството на Савоя. И в този случай полицията на Бурбоните научава предварително за проекта на Гарибалди и веднага е организиран план за патрулиране на сицилианските брегове от армията и флотата. Въпреки това двата пиемонтски кораба, на които са качени Хилядата на Гарибалди, успяват да пресекат участъка от брега, ръководен от пирофрегатата „Стромболи“. В ранните часове на 11 май 1860 г. гарибалдцийците спокойно започват операциите по акостиране в пристанището на Марсала. „Стромболи“, който този ден трябва да спре за няколко часа в пристанището на Трапани, пристига в Марсала едва след акостирането заедно с корабите „Партенопе“ и „Капри“, и не може да направи нищо друго освен късна и неефективна бомбардировка. Решителното закъснение, с което е открит огън срещу Хилядата, е причинено главно от присъствието на английски кораби в сицилианското пристанище, които рискуват да бъдат уцелени от бурбонските гранати, което би имало много сериозни политически последици. Междувременно телеграфната служба в Марсала вече е изпратила новината за десанта в Палермо, а на следващия ден неаполитанското правителство издава официална нота, в която остро осъжда правителството в Торино за това, че е позволило подобен акт на пиратство.[43]
Франциск II реагира, като оказва натиск върху някои известни неаполитански генерали, включително опитния бивш министър-председател Карло Филанджери, да ръководят операциите в Сицилия. Никой обаче не приема тежката задача и Филанджери, като алтернатива, предлага генерал Фердинандо Ланца – стария си другар, за главнокомандващ на кралските войски в Сицилия, който поема тази роля на 15 май 1860 г. Веднага след като встъпва в длъжност, Ланца научава за отстъплението на Ланди към Калатафими, без да предприеме никакви мерки за противодействие на настъплението на Гарибалди, който сега може да разчита и на хиляди сицилианци, организирани във въоръжени банди. Единственото решение, взето от Ланца през онези дни, се отнася до премахването на охранителните постове в Палермо, което прави града неконтролируем. Той не предприема никакви настъпателни действия вътре в острова въпреки непрекъснатите увещания на краля, убеден, че трябва да изчака Гарибалди в Палермо, и по този начин обезсмисля дългите преследващи маршове на колоната "Фон Мехел". В Неапол доверието в Ланца внезапно се срива и Франциск II не можа да направи много, за да поправи грешките си.
На 27 май, след като губи ценни дни, Ланца най-накрая е нападнат от Гарибалди в Палермо. Следват три дни ожесточени боеве по улиците на града, в които войските на Бурбоните са на ръба на няколко пъти да потиснат импровизираната революционна защита. Но точно в момента, в който Гарибалди изглежда поразен, също и благодарение на навлизането в града на колоната „Фон Мехел“, Ланца решава да сключи примирие, което на практика постановява превземането на Палермо от въстаниците.[44]
Принц Филанджери, осъзнавайки, че ситуацията се влошава, предложи дипломатическо решение на кризата на младия суверен: той, действайки като говорител на намеренията на Наполеон III, настойчиво призова Франциск II да изостави пропадащата австрийска политическа линия и да се доближи до френската кауза (от винаги скъпа на принца на Сатриано), предоставяне на конституцията и окупиране на Папската държава на мястото на френските войски: само по този начин Френската империя може да подкрепи правата на Двете Сицилии в Италия, докато в същото време противодейства на английските интереси в Средиземно море. Франциск II решително отхвърля този план, тъй като му се сторва недостоен да окупира териториите на папата, и се ограничава до обнародването на нова конституция във френски стил. Отношението на Франциск II предизвиква оставката на Филанджери, който се оттегля от политическия и военен живот.[45]
Подвигът на Гарибалди изумява съвременниците му с командните умения, демонстрирани от него и офицерите му, и със скоростта, с която Хилядата успяват да завладеят кралството, въпреки първоначалното несъответствие на силите на бойното поле. След решителната окупация на Сицилия в кралството се провеждат въстания, водени от множество нови и стари либерали (координирани от Силвио Спавента), които, недоволни от конституционните заповеди, дадени от правителството на Бурбоните, решително застават на страната на обединението[46]. Движението за единство в Двете Сицилии е силно повлияно от южната буржоазия: приносът на тази социална класа е много важен през този период.
Първото въстание е това в провинция Базиликата, което започва в Корлето Пертикара на 16 август и завършва с превземането на Потенца на 18 август и последващото провъзгласяване на временно правителство на името на Гарибалди и Виктор Емануил II Савойски.[47] Следват други, със или без официални прокламации, в Тера ди Бари с въстанието в Алтамура на 21 август, в Калабрия Читериоре с Козенца на 24 август, в Калабрия Ултериоре Прима с Катандзаро на 26 август [48] и в Принчипато Читериоре с Аулета на 31 август.[49] С град Беневенто, анклав на Папската държава, който принуждава баварските войници, които вече го държат от 22 юли, да избягат. На 2 септември се надига и Принчипато Ултериоре.[50] В Абруцо на 9 септември е провъзгласено временно правителство.[51]
Армиите на Бурбоните първоначално не успяват да организират ефективна съпротива въпреки многобройните документирани епизоди на неподчинение и корупция[52] на самите генерални офицери Тези офицери обикновено са над 70 г., предимно бивши карбонари и мюрати, извикани на служба от Фердинанд II през 1831 г., за които не може да се каже, че са привърженици на проавстрийската партия, доминираща в двора на Бурбоните. Младият и неопитен Франциск II, получавайки противоречиви новини в Неапол, не успява да овладее неуспешното управление на операциите в Сицилия от генерал Фердинандо Ланца. Последният не прави нищо, за да се възползва от очевидното си превъзходство на хора и оборудване (той има около 24 000 души в Сицилия), което предизвиква дълбоко недоволство в самите кралски войски. По-специално е показателно сериозното решение на генерал Франческо Ланди в Калатафими неаполитанската пехота да се изтегли точно в момента на най-голяма трудност за Хилядата на Гарибалди.[53]
Раздразнението на войниците от Кралската армия достига своя връх в Калабрия: там генерал Бриганти (бивш поддръжник на бомбардировките на Палермо през дните на въстанието в Палермо през 1860 г., след като дава на войските още една заповед да отстъпят, без да се бият с Гарибалди, е застрелян от хората си, които го смятат за предател и не могат да търпят по-нататъшния отказ на своя командир да атакува много по-слабия враг.[54] Решаваща е и ролята на висшите офицери от Кралския флот, които отказват да потопят гарибалдийските кораби при преминаването им от Сицилия в Калабрия и които впоследствие, според пробурбонските историци, умишлено предават повечето си кораби на Савойския флот.[55]
Бездействието на висшите офицери на Бурбоните, основателно или неоснователно заподозрени в предателство от потомството, обаче е частично обяснимо, ако се вземе предвид, че в този период сред ръководителите на неаполитанските министерства битува широко разпространеното убеждение, че ще има бърза дипломатическа реакция от част от чуждите сили срещу това, което в Неапол се смята за напълно нелегитимно нашествие или, по-просто казано, акт на пиратство. Наистина дипломатическата дейност в онези дни е неистова, но кралят осъзнава твърде късно, че сега е изоставен на произвола на съдбата от главните сили, преди всичко поради политиката на изолация, прилагана от баща му Фердинанд II след 1848/49 г.[56]
Едва в последната част на кампанията, с битката при Волтурно, кралството си възвръща достойнството на последната битка. Крал Франциск II решава да не се бие в Неапол (въпреки че е добре оборудван и укрепен), а да се установи в крепостите на равнината Кампания, за да направи опит за контранастъпление и последващо повторно завладяване на кралството. Кралските войски се бият храбро при Волтурно[57], поставяйки силите на Гарибалди в затруднение. Въпреки това намесата на армиите на Сардиния във фазата на присъединяване към силите на Гарибалди[58] и преди всичко стратегическите грешки, допуснати от Генералния щаб, спомагат за решителното поражение. Волята да не се предава се демонстрира и от обсадената крепост Гаета, където кралското семейство намира убежище и в която приблизително 13 000 войници, останали от неаполитанската армия, се озовават срещу армиите на Кралство Сардиния в изтощителна обсада. Обкръжена, Гаета е подложена на морска блокада и е силно бомбардирана от морето и сушата, докато не се предава (Обсада на Гаета).
Краят на кралството е разделен на поредица от отделни моменти след Похода на хилядата, между октомври 1860 г. и март 1861 г.
Официално Двете Сицилии са присъединени с голямо мнозинство към Пиемонт-Сардиния след резултата от двата референдума за анексия, проведени в неаполитанските провинции и в сицилианските провинции на 21 октомври 1860 г., резултатите от които са формализирани с кралските укази от 17 г. декември 1860 г., n. 4498 и 4499 („ Неаполитанските провинции са част от Кралство Италия “ и „ Сицилианските провинции са част от Кралство Италия “). Решението за незабавното и безусловно анексиране на Двете Сицилии към Кралство Сардиния е силно подкрепено от министър-председателя Камило Бенсо, граф на Кавур, който, уплашен от перспективата за демократично-народно и републиканско утвърждаване в южните територии, завладени от Гарибалди, прави всичко, за да гарантира, че Похода на Хилядата няма да се наклони към ляво решение. Анексирането означава ваксинация срещу революционния риск, срещу „социалните безредици“, следователно е направен незабавен опит за установяване на споразумения с по-малко компрометираните представители на стария режим (пример за това е двусмисленото поведение, възприето в този момент от Либорио Романо), и преди всичко се опитва да успокои старата аграрна класа, чиято подкрепа е незаменима за политическия контрол на Южна Италия.[59]
Кралството на Двете Сицилии официално престава да съществува с избирането на новия италиански парламент на 27 януари 1861 г. след референдумите за анексиране. След това пред новия италиански парламент е представен законопроект от 21 февруари за провъзгласяването на новото Кралство Италия, включващ и депутатите от наскоро анексираните територии, който става нормативен акт на 17 март 1861 г. Междувременно войната срещу силите на Бурбоните официално е приключила с приключването на обсадата на Гаета през 1860 г. и предаването на Франциск II на 17 февруари; цитаделата на Месина се предава едва на 12 март, а крепостта Чивитела дел Тронто – последната крепост на Бурбоните, с 400 души, на 20 март.
Правителствата на нова Италия са далеч от осигуряването на реализацията на онези идеали за единство на родината и равенство на гражданите, засенчени от идеализма на Джузепе Мацини и поколението герои на борбите на Рисорджименто[60] .
След като независимостта е загубена, производствените сектори на бившето кралство на Бурбоните навлизат в дълбока криза.[61] Докато новата държава не започне политика на индустриализация (1878 г.), последиците от анексирането първо и приетите тогава митнически политики бележат края на вече не „защитените“ южни компании в сравнение с европейската и италианската конкуренция,[62] допринасяйки за раждането на Южния въпрос .
Вместо това градовете Беневенто (днес в Кампания) и Понтекорво (днес в Лацио) са папскианклави. Границата между Кралството и Папската държава, определена веднъж завинаги през 1840 г. с двустранно споразумение, минава от устието на река Кането (на Тиренско море, между Фонди и Терачина) до Порто д'Асколи на устието на река Тронто (на Адриатическо море на границата между Абруцо и Марке). Линията е проследена чрез поставяне на серия от 686 гранични камъка (т. нар. „Термини“) между 1846 и 1847 г., които носят датата и ключовете на Свети Петър от едната страна и лилията на Бурбоните и прогресивното число от другата. Някои от мемориалните камъни все още са запазени на място, докато други са преместени или изгубени.[63]
Основното разделение на кралството (въпреки че няма административен характер) е между континенталната му част, Кралските владения от тази страна на Фара, и Сицилия, Кралските владения отвъд Фара, по отношение на Месинския фар. От административна гледна точка обаче през 1816 г. кралството е разделено на 22 провинции, от които 15 в Отсамна Сицилия (бивше Кралство Неапол) и 7 в Отвъдна Сицилия (бивше Кралство Сицилия), от своя страна разделени на области (на итал. distretto, административни единици от второ ниво) и райони (на итал. circondario, административни единици от трето ниво).[64]
Кралските владения отсам Фара обхващат следните провинцииː
Сграата на Кралския неаполитански институт за насърчаванеСградата на Кралският музикален колеж „Сан Пиетро а Маджела“ (Неапол)Сградата на Неаполитанския университетМостът „Реал Фернандо“ (Монтурно)
Сред най-важните академии на Кралството на Двете Сицилии са Академия Понтаниана, Кралското общество на Бурбоните, Кралският неаполитански институт за насърчаване (научен институт), Медико-хирургическата академия, Кралската школа по ветеринарна медицина и селско стопанство и Кралският музикален колеж „Сан Пиетро а Маджела“. Университетът в Неапол също се откроява с научните си заслуги. От този период изпъкват Микеле Теноре – директор на Ботаническата градина в Неапол и един от бащите на съвременната ботаническа систематика, химикът Рафаеле Пирия – откривател на салициловата киселина и инженерът Луиджи Гура – автор на няколко архитектурни произведения, най-забележителните от които са мостовете „Реал Фердинандо“ в Минтурно и „Мария Кристина“ в Солопака.
Общественото образование е структурирано около начални училища, средни училища, кралски колежи, кралски гимназии и кралски университети, под надзора на Министерството на църковните въпроси и общественото образование. В Сицилия управлението на общественото образование е поверено на генерален наместник от името на Министерството на вътрешните работи.
Протокол от начален изпит (1859 г.)
Началното образование, въпреки че се ръководи от щателни разпоредби, въведени през френското десетилетие (1806-1815), се предоставя неравномерно на цялата територия, особено в селските райони на кралството. Според статистиката от периода след Реставрацията Базиликата е провинцията с най-нисък процент на образование в кралството[65], докато Неапол е този с най-голям брой държавни начални училища (около 2 на област). Положителният аспект се отнася до прилагането на меритократични критерии в училищната система, където неадекватната културна подготовка и лошата професионална етика, които биха могли да компрометират функционирането на общественото образование, водят до уволнението на конкретен учител.[66] От 1850 г. започват да се забелязват леки подобрения: правителството на Бурбоните прилага реформи, които позволяват включването на нов персонал в много училища в кралството, които дотогава са били с недостатъчен персонал.[67] Кметовете (Decurioni) трябва да уреждат (заедно с провинциалните интенданти и епископите) съставянето на трио от учители за началните училища, които се опитват да бъдат поставени във всички общини на кралството във вече съществуващи структури (особено в разпуснатите манастири ). Държавното начално образование е безплатно, подлежи на редовни проверки и се провежда по взаимоучителния метод (или метода на Ланкастър), но въпреки подобренията през последните години, то все още е запазено само за момчета и не е задължително. Безплатното начално образование за жените обаче се управлява до голяма степен и с малка ефективност от епархиите. Децата, принадлежащи към по-богатите социални класи, обикновено се обучават в частни институции, присъстващи в големи количества в основните градски райони.[68] Заслужават внимание и двата обществени института за глухонеми, основани от Бенедето Коцолино (Неапол) и Иняцио Дикситдоминус (Палермо) и един за незрящи в Неапол – първият по рода си в Италия.[69]
Франческо де Санктис като млад, преподавател във Военното училище и в Кралската военна академия на хълма Пицофалконе, Неапол
Средното образование е поставено на по-солидна основа. Гимназиите, разделени на „Кралски колежи“ и „Средни училища“, се намират в столиците на провинциите и в главните градове. През 1860 г. има най-малко един кралски колеж за всяка столица на провинция и 58 средни училища, като последните са гимназии, които, за разлика от кралските колежи, също предоставят техническо и професионално обучение.[70] И по отношение на средното образование има колежи (предимно религиозни) и частни технически институти, главно в Сицилия.[71]
Университетът на столицата, главният в кралството, се намира в Неапол. „Кралските лицеи“ също зависят от университета и са разположени в Акуила, Киети, Бари, Салерно, Козенца и Катанцаро, упълномощени да издават квалификации за практикуване на свободни професии (главно медицински и юридически).[72] Има три сицилиански университета: в Палермо, Катания и Месина. В Сицилия има и три кралски гимназии.[73]
По отношение на общественото образование в Кралството на двете Сицилии след Реставрацията трябва да се припомни, че на 10 януари 1843 г. тогавашният крал Фердинанд II постановява пълния отказ на Държавата от всякаква намеса и контрол върху училището, което е напълно поверено на властта на епископите. Епископите получават властта да назначават, отстраняват, преместват и отстраняват общински учители и да предписват продължителността и времето на преподаване. След този указ почти нищо не остана от организацията на Жоашен Мюра.[74]
След бунтовете срещу Бурбоните в провинциите на Кралството на 29 януари 1848 г. Фердинанд II издава конституцията (обнародвана на 10 февруари). Краткият период, през който Кралството е под ръководството на конституционното правителство (февруари-май 1848 г.), отново разпалва надежди за реорганизиране на Държавата и училищата в либерален смисъл и следователно за връщане към система на обществено образование. Всъщност на 6 март е създадено Министерството на просвещението. С постановление от 29 март се създава Комисия, натоварена да представи законопроект за реорганизация на основното образование. Указ от 19 април 1848 г. отменя закона, който поставя основното образование под отговорността на епископите; друг указ от 27 април отново увеличава средствата на Министерството на образованието. С падането на конституционното правителство и връщането към абсолютизма обаче училището на Кралството на двете Сицилии също се връща към управлението с критериите на стария режим и под църковния монопол.[75]
След поражението на революцията от 1848 г. Кралството на Двете Сицилии на практика вече не е в състояние да подхранва или да прави надежда за обновление жизнеспособна, освен чрез тежък църковен филтър. През 1859 г. има само 2010 начални училища с 39 881 ученици, 27 547 студенти и 3171 учители при население от над 9 млн. жители. По време на Обединението на Италия (1861), ако средното ниво на неграмотност в Кралство Италия е 78% (72% сред мъжкото население, 84% сред женското население), на юг този процент нараства до 90%.[76][77]Леополдо Франкети, в известното си изследване от 1875 г. върху икономическите и административните условия на неаполитанските провинции пише: „С изключение на няколко града открихме хора, затворени в дива страна, затворени в нейните мръсни села и околните полета, без пътища да се измъкне от него, невеж и трудолюбив, ръководен от свещеници, малко по-цивилизовани от него, и от господари, някои от които бяха невежи като него, но по-покварени; добрите хора в затвора или под наблюдение или прогонени, всички отделени от останалата част на Италия и Европа чрез система от търговски забрани, паспорти и изключване на книги.“[78]
Въоръжените сили на Кралството на Двете Сицилии са разделени на Кралската армия и Морската армия на Негово Величество, координирани от военното министерство и флота. Кралската армия (военен клон на министерството) през 1860 г. има около 70 000 професионални войници и войници с дълга служба, 20 000 наборници и около 40 000 резервисти (последните 5 класа наборници, готови за отзоваване), под прякото командване на суверена, който притежава чин на генерал-капитан. Морската армия (клон на военноморските сили на министерството) разчита на приблизително 6500 професионални моряци, 2000 моряци на наборна служба, повече от 90 ветроходни кораба и 30 парни кораба, под командването на граф на Акуила Луиджи Бурбон-Две Сицилии.[79]
Крепостта Пескара, в която Бурбоните създадават затвор за политически затворници.
Службите на Министерството на войната и флота ежегодно представят бюджетната оценка за следващата финансова година, която след това е представена на вниманието на краля. Военните разходи през 50-те години на 19. век възлизат средно на почти 13 милиона дуката годишно – цифра, съответстваща на повече от 1/3 от общите годишни публични инвестиции. Това значение на военните разходи в публичния бюджет е симптом не само на голямото внимание към въоръжените сили, проявено от последните правителства на Бурбоните, но и на значението на военните в икономическата структура на кралството. Всъщност освен множеството държавни фабрики за производство на въоръжение р необходимо да има адекватно снабдяване на въоръжените сили с материали и оборудване от различни видове. След това разходите и качеството на материалите се контролират от органи, отговорни за тази функция (Интенденция и администрация на армията и флота).[80]
По отношение на проблема с разбойничеството Кралството на Двете Сицилии одобрява специални закони като Указа на крал Фердинанд I n. 110 от 30 август 1821 г. и Указа на крал Франциск II n. 424 от 24 октомври 1859 г. Пътуването по улиците на кралството обаче често е опасно, както историкът Рафаеле дьо Чезаре описва в книгата си „Краят на едно кралство“, и жандармерията често сътрудничи с престъпниците, които ограбват пътници.[81]Франческо Саверио Нити в книгата си „Герои и разбойници“ (издание от 1899 г.) обяснява как разбойничеството е ендемично явление в Южна Италия преди Обединението, съществувало винаги.
↑Giovanni Antonio Summonte, Dell'Isola di Sicilia, e de' suoi Re; e perché il Regno di Napoli fu detto Sicilia, in Historia della città e Regno di Napoli, vol. 2, Napoli, Raffaele Gesari, Domenico Vivenzio & Giuseppe Raimondi, 1748, с. 279. Архив
↑Съобщава се за исторически атласи от авторитетни издатели, които показват обратното (т.е. Сицилия = „от тази страна на Фара“, демонстрирайки неофициалната употреба на термините до царуването на Карлос III; тук се следва версия, взета от „Официални актове, закони и постановления“ от периода на Бурбоните.
↑Francesco Renda, Storia della Sicilia, 2006, Sellerio, secondo volume, pagina721
.svg)
Италия
.svg){kind=small}
_001.png)
_-_Francesco_di_Borbone_crop.jpg)
.jpg)
_3379TAW.jpg)
.jpg)
