Направо към съдържанието

Женско

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Женско
Παλαιό Γυναικόκαστρο
Крепостта Женско над селото
Крепостта Женско над селото
Гърция
40.9497° с. ш. 22.7453° и. д.
Женско
Централна Македония
40.9497° с. ш. 22.7453° и. д.
Женско
Кукушко
40.9497° с. ш. 22.7453° и. д.
Женско
Страна Гърция
ОбластЦентрална Македония
ДемКукуш
Географска областСолунско поле
Надм. височина90 m
Население213 души (2021 г.)
Пощенски код61100
Телефонен код23410

Женско (на гръцки: Παλαιό Γυναικόκαστρο, Палео Гинекокастро, катаревуса: Παλαιόν Γυναικόκαστρον, Палеон Гинекокастрон, до 1926 година Αβρέτ Ισσάρ, Аврет Исар[1]) е село в Егейска Македония, Гърция, дем Кукуш (Килкис) на административната област Централна Македония.

География

[редактиране | редактиране на кода]

Селото е разположено на 90 m надморска височина, на 14 km югозападно от град Кукуш (Килкис).[2][3]

История

[редактиране | редактиране на кода]

Античност и Средновековие

[редактиране | редактиране на кода]
 Основна статия: Женско (крепост)

Женско е селище с древна история. В землището на селото са открити археологически останки от Античността и Средновековието.[4] В 1355 – 1371 година Женско е главна крепост в княжеството на Богдан[5] в Егейска Македония. В началото на 1913 година Богдан Филов посещава селото и оставя интересни бележки за местната крепост:

„ След това се качихме на калето, което се намира на един стръмен скалист връх на югозапад от селото. Запазени са още доста остатъци от стените и най-високата кула. Стените са градени от ломени камъни и хоросан без керемиди. На някои, вероятно по-късни места има и парчета от тухли и керемиди. Кулата има пластове от тухли в 4 реда. Най-долният и етаж е бил засводен. Личи добре старият път, който е водел в калето. Стената край него има на вътрешната си стена слепи арки. На върха има много дълбок (около 20 метра) кладенец, а под калето има „змияна дупка“: естествена триъгълна, много дълбока хоризонтална дупка между скалите. В подножието на калето на западната страна се е намирал некрополът: тук са били открити много гробове с разни старини.[6] “

В 1884 година Кузман Шапкарев пише:

„ Въ Южна Македония у Солунско, на нѣкои мѣста има природни нѣкои планински възвишенности — вьрхове, наричани отъ мѣстни-тѣ жители: „Градища.“ Такво е Кукушко-то: „Вьрхъ градище,“ „Лазарица,“ 3 часа на западъ отъ него и „Женско“ градище. За тие възвишености или Градища казвать да сѫ били крѣпости, па кои-то се опирала „Мъгленска-та княгиня“ противъ Турцитѣ, която въ това врѣме владѣла тия мѣста и столица-та на коя-то е била днешне-то село и градище „Женско,“ по турски, „Авретъ-Хисаръ“. Отъ него и до днесь Кукушка-та кааза се нарича: „Авретъ-хисарска“ или „Женска.“[7] “

В Османската империя

[редактиране | редактиране на кода]

През XV – XVII век Аврет хисар е център на каза.[8][2] В османски данъчни регистри на немюсюлманското население от 1619 – 1620 година е отбелязано, че Аврет хисаръ̀ има 79 джизие ханета (домакинства).[9] През XVII – XVIII век в Аврет хисар се провежда ежегоден панаир, който в края на XVIII век е преместен в Кукуш.[10]

В съдебен процес от 1724 година, в който се разглежда оплакване на жителите на Авретхисарска каза срещу злоупотреби от страна на аяни при събирането на данъци, „град Авретхисар“ е представляван от своя кмет или пълномощник Тодори, син на Станчо.[11]

През XIX век и началото на XX век Женско е малко селище със смесено население, числящо се към Кукушката (Аврет Хисарската) кааза. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Женско е посочено като село с 55 домакинства с 239 жители българи и 27 турци.[12]

Васил Кънчов посещава Женско през 1893 година, на Велики петък, като спира в селото на път от Солун за Дойран. Тогава селото има 45 български и 12 турски къщи. В него има една малка джамия. Селската църква тогава е новоизградена, като е построена на мястото на старата църква, която е била разрушена. Тя се намира до селската река, в полите на хълма на който се намира крепостта.[13] Българското училище е затворено, тъй като населението обеднява от сушата през предходната 1892 година.[14] Селяните българи расказват на Кънчов, че въпреки че селото отдавна е под ведомството на Българската екзархия и старият поп е служил на български език в църквата, след като той починал, от Кукуш им изпроводили един старец, който знаел да служи само на гръцки. Един младеж между селяните, когото Кънчев нарича единствения грамотен в селото, възразява: „Съвсѣмъ сме диви останѫли!“. Селото е чифлик на един бей, арнаутин по произход, който не идва в селото, а има наместник, който притеснява селяните по сякакъв начин, за от тяхния пот да може да си приготви добро състояние.[13] Тези селяни му описват положението си така:

„ Нашата земя, господине, каза ми единъ отъ селянитѣ, е много харна. Каквото хвърлишъ въ неѭ, се́ става. И жито, и ечимикъ, и памукъ и сусамъ — сичко дава Господь, ама ние сме си сѐ сиромаси; работимъ за другиго. Единъ черекъ ако ни остаяше отъ берекета, не щѣхме да сме такива голи! Сичко отива въ чуждо гърло![14] “

Кънчев се интересува за крепостта над селото и попитва селяните какво знаят за нея. Един от тях му отговаря с тази легенда:

„ Тукъ е било едно врѣме голѣмъ градъ. Онъ е повелявалъ на цѣлата Кукушка кааза, за това и сега цѣлата кааза се казва Женско. Горѣ е било кале. Тамъ е седѣла кралица, кога сѫ дошли турцитѣ, и много врѣме е ставало бой, додѣ турцитѣ да го прѣземѫтъ. Отъ това името на нашето село е останѫло Женско.[14] “

Според статистиката на Кънчов от 1900 година селото брои 245 жители, от които 200 българи християни и 45 турци.[15] Пак според Кънчов в по-старо време село Женско, наричано от турците Аврет Хисар, тоест „Женска крепост“, е било административен център на каазата, заради което в официалните турски документи тя носи това име.[15]

По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев в 1905 година в селото има 320 българи екзархисти и в селото функционира българско училище.[16]

По време на Хуриета през първата половина на 1909 година в селото е основано бюро (клон) на Съюза на българските конституционни клубове.[17]

При избухването на Балканската война в 1912 година 15 души от Женско са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[18]

В Гърция

[редактиране | редактиране на кода]

Селото остава в Гърция след Междусъюзническата война. Боривое Милоевич пише в 1921 година („Южна Македония“), че Женско (Женско) има 60 къщи славяни християни 30 къщи турци.[19] По време на Междусъюзническата война селото е запалено от гръцката армия и цялото му население бяга в България. Половината се установява в Струмишко, а другата половина в други части на България.[2]

В 1926 година Женско е прекръстено на Гинекокастрон – превод на турското име женска крепост.[20] През 1922 година в селото са заселени гърци бежанци. В 1928 година е изцяло бежанско селище със 111 бежански семейства с 352 души.[21]

Традиционно жителите на селото произвеждат жито, като каракачанските жители се занимават и със скотовъдство.[2]

Година 1913 1920 1928 1940 1951 1961 1971 1981 1991 2001 2011 2021
Население 0[2] 11[2] 394[2] 568[2] 456[2] 384[2] 398[2] 393 334 280 213

Личности

[редактиране | редактиране на кода]
Родени в Женско
  • Атанас (Насо) Христов Гърков (около 1874 – ?) — македоно-одрински опълченец; земеделец; завършил III отделение; чета на Иван Ташев, 1-ва рота на 15-а щипска дружина; служи до края на Междусъюзническата война[22]
  • Божин Атанасов (около 1884 – ?) — македоно-одрински опълченец; земеделец; неграмотен; Кукушка чета, 15-а щипска дружина, Сборна партизанска рота на МОО; служи до края на Междусъюзническата война[23]
  • Божин Кръстев (Кръстов) Делев (около 1884 – ?) — македоно-одрински опълченец; земеделец; неграмотен; Кукушка чета, 15-а щипска дружина; мобилизиран на 3 март 1913 година, служи до края на Междусъюзническата война[24]
  • Георги (Георге) Христов Зефиров (около 1879/1882 – ?) — македоно-одрински опълченец; земеделец; неграмотен; Кукушка чета, 1-ва рота на 15-а щипска дружина; служи до края на Междусъюзническата война[25]
  • Дино (Димо) Янов (около 1882 – ?) — македоно-одрински опълченец; земеделец; неграмотен; Кукушка чета, 1-ва рота на 15-а щипска дружина, Сборна партизанска рота на МОО; служи до края на Междусъюзническата война[26]
  • Иван (Вано) Данаилов Димов (около 1886 – 6 февруари 1966, Сандански) — македоно-одрински опълченец; земеделец; неграмотен; Кукушка чета, 15-а щипска дружина, Сборна партизанска рота на МОО; служи до края на Междусъюзническата война[27]
  • Илия Атанасов, български революционер, четник на Кръсто Лазаров в 1914 година[28]
  • Кольо Христов (около 1874 – ?) — македоно-одрински опълченец; земеделец; завършил II отделение; Кукушка чета[29]
  • Кръстю (Кръсте, Кръстьо) Митов (Мицев, Мицов) (около 1892 – ?) — македоно-одрински опълченец; работник; 4-та рота на 3-та солунска дружина; мобилизиран на 17 септември 1912 година, ранен в Междусъюзническата война на 22 юни 1913 година[30]
  • Лазар Стоилов (? – 1912) — македоно-одрински опълченец; чета на Гоце Междуречки, загинал на 20 октомври 1912 година[31]
  • Мито Танчев Кьосев (около 1884 – ?) — македоно-одрински опълченец; земеделец; завършил III отделение; Кукушка чета, 1-ва рота на 15-а щипска дружина; служи до края на Междусъюзническата война[32]
  • П. Индов — македоно-одрински опълченец; Сборна партизанска рота на МОО; мобилизиран на 20 май 1913 година, служи до края на Междусъюзническата война[33]
  • Тоше (Туши) Танчов (около 1892 – ?) — македоно-одрински опълченец; земеделец; неграмотен; 1-ва рота на 3-та солунска дружина; мобилизиран на 17 септември 1912 година, ранен в Междусъюзническата война на 18 юли 1913 година[34]
  • Трайко Димов (Динов) (около 1880 – ?) — македоно-одрински опълченец; земеделец; неграмотен; Кукушка чета, 15-а щипска дружина; освободен от медицинска комисия на 7 март 1913 година[35]
  • Христо (Ичо) Атанасов (около 1881 – ? — македоно-одрински опълченец; земеделец; неграмотен; Кукушка чета[36]
  • Христо Янкулов Патриков (около 1884 – ?) — македоно-одрински опълченец; Кукушка чета, 1-ва рота на 15-а щипска дружина[37]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Μετονομασίες των Οικισμών της Ελλάδας // Πανδέκτης: Name Changes of Settlements in Greece. Посетен на 12 април 2021 г.
  2. ↑ а б в г д е ж з и к л Симовски, Тодор Христов. Населените места во Егеjска Македониjа. Т. II дел. Скопjе, Здружение на децата-бегалци од Егејскиот дел на Македонија, Печатница „Гоце Делчев“, 1998. ISBN 9989-9819-6-5. с. 92. (на македонска литературна норма)
  3. ↑ По топографска карта М1:50 000, издание 1980 – 1985 „Генеральный штаб“.
  4. ↑ ΥΑ ΥΠΠΟ/ΑΡΧ/Α1/Φ43/46902/2465/7-10-1994 – ΦΕΚ 840/Β/11-11-1994 // Διαρκής κατάλογος κηρυγμένων αρχαιολογικών τόπων και μνημείων. Архивиран от оригинала на 4 март 2021. Посетен на 28 юни 2018.
  5. ↑ Падане на българските държави под османска власт, Атлас по История, МНП 1983 г. стр.8
  6. ↑ Филов, Б. Пътувания из Тракия, Родопите и Македония 1912 – 1916, София, 1993, стр. 51.
  7. ↑ Шапкаревъ, К. А. Руссаллии, древенъ и твьрдѣ интересенъ българский обичай, запазенъ и до днесь въ Южна Македония. Съ прибавление А.) Кратко описание на нѣкои мѣстности въ сѫща-та стрьна. Б.) Единъ обичай за слуги-тѣ въ Т. Пазарджийско окружие. Пловдивъ, Търговска Печатница, 1884. с. 24.
  8. ↑ Турски извори за българската история, т. VII, София 1986, стр. 80, 271
  9. ↑ Турски извори за българската история, т. VII, София 1986, стр. 272.
  10. ↑ Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 36.
  11. ↑ Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 42.
  12. ↑ Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 162 – 163.
  13. ↑ а б Великденска расходка по Поленинско // Сборникъ за Народни Умотворения, Наука и Книжнина , книга IX. София, Министерството на народното просвѣщение, 1893. с. 651.
  14. ↑ а б в Великденска расходка по Поленинско // Сборникъ за Народни Умотворения, Наука и Книжнина , книга IX. София, Министерството на народното просвѣщение, 1893. с. 652.
  15. ↑ а б Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 165.
  16. ↑ Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 98-99. (на френски)
  17. ↑ Новоосновани клубове // Отечество I (5). Солунъ, 7 мартъ 1909. с. 4.
  18. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 847.
  19. ↑ Милојевић, Боривоје Ж. Јужна Македонија // Насеља српских земаља X. 1921. с. 32. (на сръбски)
  20. ↑ Δημήτρης Λιθοξόου. Μετονομασίες των οικισμών της Μακεδονίας 1919 – 1971, архив на оригинала от 30 юни 2012, https://archive.is/20120630054156/www.freewebs.com/onoma/met.htm, посетен на 30 юни 2012 
  21. ↑ Κατάλογος των προσφυγικών συνοικισμών της Μακεδονίας σύμφωνα με τα στοιχεία της Επιτροπής Αποκαταστάσεως Προσφύγων (ΕΑΠ) έτος 1928, архив на оригинала от 30 юни 2012, https://archive.is/20120630054150/www.freewebs.com/onoma/eap.htm, посетен на 30 юни 2012 
  22. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 191, 760, 774.
  23. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 60.
  24. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 202, 385, 391.
  25. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 269, 763.
  26. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 824.
  27. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 198.
  28. ↑ Узунов, Ангел. Списък на четите на ВМОРО, минали през Кюстендилския пункт во 1914–1915 г. БИА, Ф.583, а.е.13. София, Струмски, 2025. с. 7.
  29. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 770.
  30. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 450, 464, 466.
  31. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 652.
  32. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 398, 692.
  33. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 319.
  34. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 692.
  35. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 238, 242.
  36. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 65, 72.
  37. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 541, 824.
     Портал „Гърция“         Портал „Гърция“          Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Женско&oldid=12794546“.