Ехинококоза

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Редактиране
Внимание: Уикипедия НЕ е лекар!
Възможно е статията да съдържа непълна или неточна информация!
Ехинококоза
Цикъл на развитие на паразита

Цикъл на развитие на паразита
Класификация
МКБ-10 B67
B67.0 Инвазия на черния дроб, предизвикана от Еchinococcus granulosus
B67.1 Инвазия на белия дроб, предизвикана от Echinococcus granulosus
B67.2 Инвазия на костите, предизвикана от Echinococcus granulosus
B67.3 Инвазия с друга локализация и множествена ехинококоза, предизвикана от Echinococcus granulosus
B67.4 Инвазия, предизвикана от Echinococcus granulosus, неуточнена
B67.5 Инвазия на черния дроб, предизвикана от Echinococcus multilocularis
B67.6 Инвазия с друга локализация и множествена ехинококоза, предизвикана от Echinococcus multilocularis
B67.7 Инвазия, предизвикана от Echinococcus multilocularis, неуточнена
B67.8 Ехинококоза на черния дроб, неуточнена
B67.9 Ехинококоза, друга и неуточнена
МКБ-9 122.4, 122

Ехинококоза (на латински: Echinococcosis, нарича се още Кучешката тения, на гръцки ἐχῖνος - бодил, κόκκος - ядка) е типична зооантрополозна хелминтоза, на която половозрялата форма паразитира в червата на месоядните животни. Ларвната форма се развива във вътрешните органи на бозайниците, включително и човека. Не е възможно заразяване човек - човек.

Съдържание

Исторически сведения за заболяването [редактиране]

Карл Рудолфи пръв използва името Ехинококус

Ехинококозата е заболяване известно на човечеството още от дълбока древност. Болеста е спомената още в древноеврейската книга Талмуд. Упоменати са откриваните повреди у жертвените животни, наречени „водни мехури“ или „водни топки“. Описват го и много от древните автори с приноси в медицината като Хипократ, Аретеус, Гален и Разес. Хипократ пише за тумори по вътрешните органи пълни с вода, които се срещат при добитъка и човека.[1][2] Гален пише [3]:

„ Черният дроб е извънредно подходящ за произвеждането на водни мехури, защото от време на време в животните, които се заколват, тази вътрешност се намира запълнена с мехурчета, съдържащи вода. “

Макар, че ехинококозата е заболяване познато на човечеството през последните две хилядолетия, едва през последните столетия започва да се проучва етиологията, патогенезата и лечението. До 16 - 17 век тези повреди у човека били смесвани с най-разнообразни натрупвания на течности в тялото и били отдавани на разнообразни патологични причини [3]. Така например сравнително наскоро е открит паразитния (животински) характер на заболяването. Това се случва през 17-ти век, когато Франческо Реди описва животинския произход на хидатидните кисти на ехинококозата. През 1766 г., Петер Симон Палас доказва, че хидатидните цисти открити у заразени хора представляват ларвни стадии на тения. Няколко десетилетия по-късно през 1782 г., Гьоце описва сколексите на кучешката тения израснали в циста. Той забелязва голямата прилика на сколекса с предната част на възрастен цестод и в резултат на това кръщава паразита Taenia visceralis socialis granulosus[1]. Няколко години по-късно обаче, през 1796 г. немският миколог Аугуст Бач преименува паразита на Hydatigera granulosa[1]. Немският паразитолог Карл Рудолфи за пръв път означава кистите с термина ехинококус.[3][4] През 1801 г. той отделя цестода в самостоятелен род Echinococcus, а вида нарича Echinococcus granulosus. Той обаче не успява да установи връзката на цистната форма с полово зрелите паразити. Така през 1808 г. Рудолфи описва малка тения, паразитираща в чревния тракт на куче, която нарича Taenia cateriformis[1].

Въпреки че паразитната природа на ехинококовия мехур е била установена още в началото на 19 век, произхода на паразита оставал неизвестен. Едни автори допускали самозараждане, а Рене Лаенек е приемал, че те произлизат от внесени отвън зародиши[3]. През 1852 г. Карл фон Зиболд доказва, че заболяването възниква при заразяване от цестоди паразитиращи у кучето[1]. Това става след като експериментира с 12 кучета, които заразява като ги захранва с мехури от бял и черен дроб от овца и говедо. В пет от кучетата открива множество тении, които нарича Taenia echinococcus [3]. Няколко години по-късно подобно заразяване е доказано експериментално и при свине заразени с яйца на ехинокока[1]. Десетилетие по-късно, през 1863 г. е идентифициран и E. multilocularis. Едва в началото на 1900-те е открит и пълния жизнен цикъл на паразита, неговата морфология, екологични и таксономични особености. През този период са разработени и методи за диагностика, терапия и профилактика с паразитозата.

Експериментални изследвания на редица учени в началото на 20-ти век доказват, че котката и лисицата не са нормални крайни гостоприемници на Echinococcus granulosus и не играят никаква роля в епидемиологията и епизоотологията на ехинококозата [3].

Паразитният характер на вторият по значение паразит Echinococcus multilocularis е описан през 1858 г. от Рудолф Вирхов [5]. Немският учен открива многокамерен мехур в черен дроб при аутопсия на 38 годишен мъж през 1855 г[6]. През 1863 г. Рудолф Лойкарт нарича вида с името Taenia echinococcus multilocularis. През 1954 г. е установено, че домашната котка може да бъде краен гостоприемник. Това става при изследване на разпространението на паразита след интродукцията му на японския остров Ребун с лисици от Курилските острови[7].

Многокистния причинител Echinococcus vogeli е установен като паразит в човека през 1979 г. в Колумбия, а Echinococcus oligarthus във Венецуела през 1989 г. [8].

Петият вид Echinococcus shiquicus е открит през 2005 г. в Тибет. Паразитът наподобявал на Echinococcus multilocularis, но китайски учени от Съчуан доказват генетични и екологични различия в резултат, на което е отделен като самостоятелен вид[9][10].

Разпространение [редактиране]

В световен мащаб [редактиране]

Най-широко разпространен от петте вида паразита причиняващи ехинококоза е Echinococcus granulosus. Видът се среща повсеместно като някои части на планетата се характеризират с висока степен на ендемизъм. Такива обикновено са райони, в които овцевъдството е широко застъпено - южната част на Южна Америка, Средиземноморието, южната част на страните от бившия СССР (основно днешен Узбекистан[11]), Близкия Изток, Арабския полуостров, Северна Африка, Австралия, Нова Зеландия, Кения и Уганда.

Като примери потвърждаващи това разпространение са районът на Тибетското плато, където цисти на Echinococcus granulosus са открити в 6,6% населението. Изследвания през 1976 г. сочат, че 95,8% от населението живеещо в селища около езерото Туркана е заразено с ехинококоза.[12] Други засегнати от заболяването страни са Судан, Етиопия, Сомалия, Уганда и Нигерия.[11] В Средиземноморието сред най-засегнатите от ехинококоза в Италия през 20-ти век региони е Сардиния, а във Франция - Корсика.[11] През 1960-те години опаразитеността сред говедата и овцете надхвърляла 60% от поголовието. В страните от бивша Югославия висока степен на опаразитеност се наблюдава в района на Далмация, Черна гора и Македония.[11] От страните на Северна Африка най-сериозен е проблемът в Мароко и Алжир. След предприемането на ограничителни и профилактични мерки спрямо заболяването в началото на 1980-те години започва намаляване на опаразитеноста сред хора и животни в средиземноморските острови Сардиния, Корсика и Кипър.[11] Сред страните от Новия свят най-засегнати са Аржентина и Уругвай, а от Австралийския съюз - Тасмания.[11] В Аржентина на 100 хил. души се падат по 26,7 заболели.[13]

Следващият по степен на разпространение е Echinococcus multilocularis. Видът се среща само в Северното полукълбо. В Северна Америка паразитът е характерен за субарктичните райони на Аляска и Канада и няколко северни щати от останалата част на САЩ (от Монтана до Охайо).[14] В Европа се среща в централните и източните части на континента, а в Азия в средноазиатските страни от бившия СССР, Турция, Ирак, Северна Индия, Япония и Централен Китай[6]. За пример в някои райони на Централна Европа приблизително 40-75% от популацията на лисицата е заразена с чревната форма на паразита. Почти 100% от арктическите лисици обитаващи изолирания остров Сейнт Лорънс в Аляска са опаразитени. В провинция Гансу в Китай около 8,8% от населението е опаразитено с ларвната форма на Echinococcus multilocularis.[13] Echinococcus multilocularis се явява привнесен вид за остров Хокайдо и съседния по-малък остров Ребун. Паразитът е интродуциран при внос на лисици от средните Курилски острови в периода 1924 - 1926 г[15]. Изследванията сред лисиците на Хокайдо показват, че през 1985 г. опаразитяването сред популацията е в рамките на 10%, докато през 1997 г. достига до 36,2%[15].

Няколкогодишното изпълнение на програми за надзор на ехинококозата в страните от Европейския съюз не доказва циркулация на Echinococcus multilocularis сред кучета и особено диви крайни гостоприемници. През януари 2011 г. Швеция докладва за случаи на зараза с Echinococcus multilocularis сред дивите животни.[16]

Причинителите на неотропичната ехинококоза имат ограничено разпространение свързано основно с ареала на обитание на специфичните гостоприемници. Докладваните случаи на опаразитяване при хора с Echinococcus vogeli са от Панама, Венецуела, Еквадор, Колумбия и амазонската част на Бразилия.[17][18] За вторият представител е известно, че е по-слабо разпространен.[19]

Echinococcus shiquicus е описан през 2005 г. като паразит с разпространение в Цинхай-тибетско плато. До момента не са доказани случаи на заразяване на хора.[9][10]

В България [редактиране]

Брой регистрирани души в България от ехинококоза по години[20][21]
%ooo регистрирани души в България от ехинококоза по години[20][21]

Проучванията за разпространението и контролът на ехинококозата в България сред животните и хората преминава през няколко основни етапа. Първият период е от 1950 г. до 1962 г. През този етап ежегодно са регистрирани средно по 497 нови случая като само в Разградска, Кърджалийска и Смолянска области ръстът на заболеваемост е под 2,5 души на 100 000. През този период опаразитеността сред овцете в някои окръзи на южна България се е движила около 61 - 71%, при говедата 39 - 57%, а при свинете едва 2,1 - 2,9%. В други части на страната процентът на опаразитеност е бил сходен - до 78% при овцете и до 58% при говедата. Опаразитеността при крайните гостоприемници - домашните кучета е достигала до 44% от поголовието в България.[22] Факторите за безпрепятственото разпространение на паразита са слабата информираност сред населението, липсата на ефективен ветеринарен контрол в кланиците, липсата на обезвреждане на заразените вътрешни органи, свободния достъп на крайните гостоприемници до опаразитени органи при клане и не на последно място липсата на адекватно здравно образование.

(Кучето) Не приятел, а враг на човека
Echinococcosis agitation material 1960s.jpg
Плакат от края на 1960-те против ехинококозата в Шуменски окръг
Echino Iz.png
Брошура от 2008 г. издавана от НДНИВМИ

Още в началото на 1960-те в България започва съвместна кампания на министерствата на здравеопазването и земеделието. Основните цели са подобряване на здравната просвета сред населението като успоредно с това се изграждат екарисажи в страната, нови паразитологични лаборатории. Създава се организация по оказване на адекватен ветеринарномедицински контрол както във фермите, така и в кланиците. Изградени са нови кланици, като постепено малките и неефективни са закрити или преобразувани. Популацията на кучетата е ограничена и поддържана на ниско ниво[23]

Следващите два периода са белязани със сравнително нисък ръст на разпространение на ехинококозата, който е най-нисък в годините 1971 - 1982 г. и постепено увеличаващ се в периода 1983 - 1995 г. Това се дължи основно на взетите мерки през 1960-те, а повторното увеличаване на опаразитеността от следата на 1980-те се дължи на занемаряване на дейностите свързани с контрола на ехинококозата и рязкото преструктуриране на животновъдството в България[23].

Сходен е темпът на опаразитяване сред селскостопанските животни и кучетата. При говедата процентът на опаразитените животни през втория период спада до 12% и до 1990 г. се движи около 15 - 18%. При овцете положението е сходно като спада до 18% през 1972 г., но до 1986 г. се покачва до 24 - 30%. При кучетата се наблюдава сериозен спад на опаразитяване, който освен на наложената превенция се дължи и на сериозното намаление на числеността на популацията. Носителите на възрастната форма спадат до около 4% през 1972 г., но до 1990 г. постепено се покачват до около 12%[23].

След 1989 г. в България настъпва скок в разпространение на заразата сред хората и за периода 1991 - 2010 г. е страната с най-много заразоносители в Европа[24]. В периода 1990 - 2003 г. в ЕС и Централна Азия само Узбекистан и Казахстан имат повече регистрирани случаи от България [25], напълно в противовес с другата крайност за 1976 г. когато България е с най-малко заразени в света след Исландия със заболеваемост 1.24%ооо (140 оперирани)[20]. За сравнение през 2007 г. в целия ЕС (останалите 26 страни) има общо 373 души срещу 461 за България[21]. Въпреки че от 2005 до 2009 г. броят на заболелите от ехинококоза хора намалява то процентът спрямо останалите граждани на ЕС се движи от 50 до около 30%, а относителния дял на заболели към 100 хил. души е с пъти по-висок от останалите членки на Евросъюза[26][27].

През 2011 високата степен на заразени хора остава все така висока, средно по 500 души на година (за 10 години са заболели 5 хил. български граждани) [28][29][30].

И през трите периода основният дял на заразени хора се пада на тези в активна възраст от 30 до 60 години. Сериозен е и делът на опаразитяване на децата и юношите. Наблюдава се рязко увеличаване на случаите на опаразитеност сред децата след десет годишна възраст. Значителен е и дела на заразените от 5 до 9 годишна възраст. През последните години в България около 20% от всички регистрирани случаи в страната са при деца[31].

„Статистиките сочат, че 78% от овчарските кучета у нас носят паразита. Те го хващат от сурово месо ­ най-често вътрешности на овце, които при всеки селски курбан по право се падат на тях. И по правило ги получават сурови. Тази традиция докара заразата в града“

Доц. Росица Курдова - завеждащ отдела по паразитология и тропическа медицина към Националния център по заразни и паразитни болести.[21] [24]

Не се наблюдава рязка разлика сред опаразитените хора по пол. И през трите периода представителите на двата пола боледуват почти по равно. Наблюдава се обаче сериозен ход на ехинококозата от селото към града. През 1960-те години повече от 70% от заболелите са жители на села. Сходни са резултатите и през втория период. В края на 1980-те години обаче заболелите жители от градовете вземат превес над тези, които обитават селата и са в близък контакт с опаразитени животни[23].

Диагностиката, профилактиката и контрола на заболяването ехинококоза при хората в България са регламентирани с Наредба от 2006 г.[32] Заболяването се регистрира, съобщава и води на отчет съгласно друга Наредба от 2005 г.[33], а болните се диспансеризират съгласно реда в трета Наредба от 2004 г.[34] За периода 2004 - 2008 г. в България е действала Национална програма за контрол на ехинококозата по хората и животните. В нея са разработени мерки за ограничаване на заболяването при хората като се прекъсне цикъла на развитие на паразита[35]. Предвид запазването на темпа на новите случаи на заболяване сред населението през следващите години е видно, че програмата не е изпълнила своите цели и задачи.

Етиология [редактиране]

Различават се пет вида паразитни тенииди, причиняващи три вида ехинококоза. Най-скоро откритият причинител Echinococcus shiquicus, е изолиран само от дребни бозайници и тибетски лисици. Видът е разпространен само в района на Тибетското плато и до момента не са регистрирани случаи на инвазия при хора.[14]

Echinococcus granulosus е най-малкият тениид по кучето с дължина 2,5 до 9 mm. Сколексът е малък, а ростелумът притежава 26 - 40 кукички разположени в два реда. Стробилата е съставена от 3 - 4 членчета. Последното е зрялото членче, което е с дължина, колкото половината стробила. Членчето е хермафродитно и съдържа 40 - 50 семенника. Матката прилича на надлъжноразположена торба пълна с 400 до 800 яйца. Яйцата са овални с размери 35 µm. Неговата ларвна форма се нарича Echinococcus unilocularis. Представлява еднокамерен мехур, изпълнен с бистра течност, наречена хидатидна. Размерите му варират от орех до детска глава. Формата ѝ е сферична, овална или разклонена и много зависи от органа и тъканта, в която се развива. Мехурът е двуслоен.

При проучванията на Echinococus granulosus са открити няколко вариетета на вида, всеки от които има специфичен възприемчив вид животни междинни гостоприемници. Вариететите се отбелязват с буква G и са както следва:[14]

  • G1 - Повсеместно разпространен.[14] Най-възприемчиви към него са овцете. Това е основният вариетет разпространен в България.[36]
  • G2 - Вариетет, разпространен в Тасмания, най-възприемчиви са овцете. Освен в Тасмания съществуват сведения, че е разпространен в Азия, Южна Америка, Европа и Северна Америка.[14]
  • G3 - Най-възприемчиви са биволите. Разпространен е в Азия, Европа и Южна Америка.[14]
  • G4 - Междинни гостоприемници са основно коне. Вариететът е с по-ниска епизоотична значимост. Разпространен е в Европа, Близкия Изток и Африка.[14]
  • G5 - Междинни гостоприемници са предимно говеда. Разпрастранен е в Европа, Африка, части от Азия и Южна Америка.[14]
  • G6 - Камилите са най-честите междинни гостоприемници. Разпространен е в Близкия Изток, Африка, Азия и Южна Америка.[14]
  • G7 - Междинни гостоприемници са основно свине. Разпространен е в Европа, Русия, Южна Америка и Мексико.[14]
  • G8 - Междинни гостоприемници са основно еленови.
  • G9 - Недобре проучен вариетет. Открит е само при хора в Полша.[14] Някои автори го определят като вариант на G7.
  • G10 - Междинни гостоприемници са основно еленови.
  • Съществува вариетет, разпространен сред лъвовете в Африка, който се нарича Echinococcus felidis. Класификацията му все още не е уточнена и според различните изследователи е определян като подвид на Echinococus granulosus или е отделян като самостоятелен вид[37].

Допълнително вариететите биват обединени според типа на своите междинни гостоприемници както следва:[14]

  • G1, G2 и G3 са наричани Echinococcus granulosus sensu stricto.
  • G4 е Echinococcus equinus.
  • G5 е Echinococcus ortleppi.
  • G8 и G10 са Echinococcus canadensis. Разпространени са основно в Канада и северните щати на САЩ.[14]

Често подобно на Echinococcus felidis гореописаните типове ехинококи са разглеждани като самостоятелни видове[38].

Echinococcus multilocularis е вторият по разпространение паразит от род Echinococcus. Често заболяването, което той предизвиква с нарича Алвеококоза.[5][39] Крайните гостоприемници са лисици, корсак, песец, по-рядко паразитира в домашната котка и кучето. Това определя и по-ограниченото разпространение на паразита. В България Echinococcus multilocularis е открит в периода 1980 - 1983 г. През 1981 г. е открит при теле с произход от района на Западна Стара планина.[5] Открити са природни огнища сред гризачи и други диви животни в Пирин и Видинска област.[39]

Echinococcus vogeli е неотропичен вид с ограничено разпространение в Централна и Южна Америка. Стробилата е с дължина 3,9 - 5,5 mm и притежава три проглотида. Ларвната форма се локализира основно в черния дроб.

Echinococcus oligarthrus е друг неотропичен представител на рода, който за пръв път е открит при краен гостоприемник пума. При по-късни изследвания списъкът на крайните гостоприемници на вида е допълнен и с други местни хищници[14][40].

Гостоприемници [редактиране]

Като повечето паразитни инфекции, заразяването е със сложен цикъл. Паразитът се нуждае от междинен и краен паразитоприемник. Крайните паразитоприемнци са обикновено хищници хранещи се с (домашни) животни. Хората се разглеждат като случайни паразитоприемници и като такива не оказват влияние за разпространението на паразитите. Човешата дейност обаче е една от причините за разпространението на паразитите сред домашните животни, а оттам и към дивата среда. Това определя и три основни цикъла на развитие на ехинококите[43]. Най-често той е синантропен като двата гостоприемника се явяват одомашнени животни. Като частен случай се явява попадането на паразита в домашни кучета посредством необезвредени кланични отпадъци. Следващият вид цикъл е наречен „горски“. При него и двата гостоприемника са диви животни. При третият модел на цикъла на развитие един от гостоприемниците е диво животно, а другото е одомашнено. Примери за такова са хищничество сред стада домашни животни[43].

Крайни гостоприемници [редактиране]

Крайни гостоприемници са хищни бозайници от семейства Кучета, Котки и Хиени[43].

За Echinococcus granulosus най-честите крайни гостоприемници са домашното куче, вълка, динго, черногръбия и златистия чакал, хиеновото куче, червена, капска и патагонска лисици, енотовидно куче, петниста хиена и лъвове.

Най-разпространеният краен гостоприемник е домащното куче, най-вече пастирските и безстопанствените. Това определя и вида на цикъла на развитие на паразита като най-чест се явява синантропния[43]. В отделните части на света има и видова възприемчивост сред хищниците - например за Северна Америка крайни гостоприемници са койоти, за Австралия - динго, а за Африка - лъвове и хиени. Сред вариететите на Echinococcus granulosus съществува извстна възприемчивост при човека. Така например до момента не са известни случаи на опаразитяване с ехинококи от вариетет G4. В същото време опаразитеността с вариетет G1 е най-голяма.[14]

При Echinococcus multilocularis крайните гостоприемници са червената и полярната лисица, домашното куче, койот, вълк, корсак, енотовидно куче, домашната и дивата котки, евроазийски рис. Най-честите крайни гостоприемници ка червената и полярната лисици в зависимост от географската ширина на разпространение на паразита. В други части на ареала на разпространение крайни гостоприемници могат да бъдат и друи видове лисици, а в Източна Азия и енотовидното куче.

Крайните гостоприемници на Echinococcus oligarthrus са ягуар, пума, ягуарунди, котка на Жофроа, оцелот, пампасна котка, храстово куче и скитащи домашни кучета[14].

За Echinococcus vogeli крайни гостоприемници са храстово куче и домашно куче[14].

Единствения известен краен гостоприемник за Echinococcus shiquicus е тибетската лисица[9][10].

Междинни гостоприемници [редактиране]

Междинни гостоприемници са преживни, еднокопитните животни, свине, гризачи, зайцевидни, хищни бозайници а също и човекът.

При Echinococcus granulosus междинните гостоприемници са големи копитни бозайници, много от които са одомашнени като по този начин поддържат синантропния цикъл на развитие на паразита. Второстепенно значение имат дребните гризачи и зайцеподобните. Най-разпространеният междинен гостоприемник е домашната овца, по-рядко говеда, биволи и коне и още по-рядко свине. Причина за това е начинът на отглеждане на животните и особено съвместното съжителство с краен госоприемник домашното куче. От дивите бозайници междинни гостоприемници могат да бъдат различни видове кози, говеда, коне, камили, антилопи, елени, свине, двуутробни, жирафи, хипопотами. Междинни гостоприемници могат да бъдат и хищни бозайници както и човек.

Основните междинни гостоприемници при Echinococcus multilocularis са гризачите и зайцевидните. При различните изолати се срещат и характерни само за определен район. Така например при европейските изолати на паразита междинни гостоприемници са и различни видове маймуни, домашни и диви свине, кучета. При изолати от Хокайдо е установено, че инвазират коне. Всички изолати са инвазиоспособни и за човек. От гризачите най-чести междинни гостоприемници са представители на семейство Полевки, но се инвазират и представители на семействата земеровкови, къртицови, катерицови, хомякови и скачащи мишки, а от зайцевидните най-чести междинни гостоприемници остават сеносъбирачите. В ендемичните райони, където е разпространена Echinococcus multilocularis приокриващи се с районите на интродукция на ондатрата е установено, че и типичните за Южна Америка големи гризачи могат да бъдат междинни гостоприемници и да участват в цикъла на развитие на паразита[43].

Двата неотропични видове ехинококи са с междинни гостоприемници различни видове централно и южноамерикански гризачи, а единствения засега известен междинен гостоприемник на Echinococcus vogeli е черномуцуместия сеносъбирач[9][10].

Биологичен цикъл [редактиране]

цикъл на Echinococus

Цикълът е непряк. Крайните гостоприемници се заразяват при консумиране на необезвредени вътрешни органи, съдържащи ехинококови мехури. Развилите се в тънките черва ехинококови тении достигат полова зрялост за 48 дни и живеят 5-6 месеца. Неспецифични крайни гостоприемници могат да бъдат лисицата, а в котката се развива слабо и не достигат полова зрялост.

Заразяването става по алиментарен път, чрез замърсена с яйца храна и вода. Освободените в червата онкосфери пробиват чревната лигавица и чрез порталната вена (vena portae) се пренасят в черния дроб. Онкосферите, прескочили капилярната мрежа на черния дроб, по кръвен път през дясната половина на сърцето попадат в белите дробове, където също могат да бъдат задържани. Прескачайки тази мрежа, чрез лявата половина на сърцето и оттук чрез голямото кръвообръщение, те могат да бъдат разнесени по цялото тяло. При човека, свинята, коня ехинококовите мехури се локализират най-вече в черния дроб, а при преживните животни — в белия дроб. При разкъсване на ехинококов мехур в междинен гостоприемник се освобождават сколекси, които попадат в околната тъкан или в някоя телесна кухина — перитонеална, плеврална и се образуват нови ехинококови мехури.Това състояние се нарича вторична ехинококоза. Получава се както след спонтанна руптура на мехура, така и на хирургическа намеса. В този случай, ако не се развие анафилактичен шок, се развива генерализирана ехинококоза.

Епизоотология [редактиране]

Широко разпространена е във всички континенти. Echinococcus granulosus е с най-широко разпространение в страните с развито овцевъдство. Кучето е най-благоприятният краен гостоприемник у нас. Едно куче може за бъде носител на около 20 000 възрастни тении. Те от своя страна дневно могат да отделят заедно десетки и стотици половозрели членчета посредством фекалиите. По този начин едно куче се превръща в източник на инвазиране на хиляди животни на голяма територия. По-често са заразени скитащите и овчарските кучета, отколкото ловните и домашните. От фекалиите на заразените кучета онкосферите се разсейват, чрез разкъсване на членчетата от копрофагни бръмбари или други насекоми, дъжд и вятър. Във външната среда те се запазват жизненоспособни до 3 месеца.

Сред селскостопанските животни ехинококозата е констатирана най-често при овцете, по-слабо при говедата и най-слабо при свинете. Овцете са в най-тесен контакт с кучетата. Те често се колят в двора или на полето, а ехинококовите мехури се хвърлят на кучетата. Не на последно място се изтъква и факта на големия процент фертилни мехури при тях. Животните се заразяват на пасището или със сено замърсено с онкосфери.

Епидемиология [редактиране]

Хората се заразяват с хидатидна тениоза при консумация на замърсени с онкосфери и неизмити плодове и зеленчуци, а също и при непосредствен контакт с опаразитено куче. Заразяване с паразита може да се получи и при обработка на животински кожи, тъй като яйцата се запазват дълго време по космената покривка.

Ларвна форма [редактиране]

Формите на заболяване при междинните гостоприемници и вида на ларвната форма определят три вида на заболяването ехинококоза:

  • Кистна ехинококоза. Това е ехинококоза, най-често срещаната в хората. Причинява се от Echinococcus granulosus и Echinococcus shiquicus при животните.
  • Алвеоларна ехиникокоза. Проявява се по-рядко при хората и се причинява от Echinococcus multilocularis. Известна е и като лепнещ венец на черния дроб (воднист венец).
  • Поликистна ехинококоза. Известна е и като многокистна, водниста, неотропична ехинококоза. Среща се значително по-рядко от останалите форми и се причинява от Echinococcus vogeli и много рядко от Echinococcus oligarthrus.

Еднокамерен ехинокок [редактиране]

Ларвната форма на Echinococus granulosus е сред най-разпространените паразитози, които предизвикват клинична форма на заболяването ехинококоза сред междинните гостоприемници на паразита. Среща се при тревопасни и всеядни бозайници, вкл. селскостопански и човека. Представлява кълбест, еластичен, млечнобял изпълнен с безцвитна, прозрачна и леко опалесцираща течност мехур. Последната е продукт на самия паразит или на гостоприемника. Стената на мехура е изградена от две обвивки - външна, наречена кутикула и вътрешна, която се нарича герминативна и представлява зародишната част на мехура.

  • Външният слой се нарича кутикулен, повърхността му е гладка и е с млечнобял цвят. Дебелината е различна и варира от 2 до 5 µm. и отново зависи от пластичността и елестичността на органа, в който се развива. Функцията на слоя е защитна. При допир вътрешната ципа е грапава, а кутикулата е гладка, значително по-дебела, еластична и хитинизирана.
  • Вътрешният слой се нарича герминативен е по-тънък, жълтеникав на цвят и с грапава повърхност. Герминативният вътрешен слой е най-съществената част от ехинококовия мехур. От него посредством пъпкуване се образуват сколекси и зародишни мехурчета. Зародишните мехурчета са видими с просто око. Големината им е колкото песъчинка или маково зърно с млечнобял цвят. Сколексите и зародишните мехурчета се откъсват от герминативната обвивка и плуват свободно в хидатидната течност. По тежките от тях се събират на дъното на мехурчето и образуват т.нар. хидатиден пясък. В някои от мехурите се образуват вторични (дъщерни), а в тях пък третични (внучни) мехури. По този начин могат да се образуват десетки хиляди сколекси, способни за се развият в бъдещи възрастни тении.
  • Като реакция за защита на организма от мехура той образува също обвивка, която се нарича влакнеста. Тя обгръща мехура и е с дебелина около 5 mm.

Когато ехинококовият мехур остане в стадий на единичен мехур се нарича Echinococus simplex. При по-нататъшното му развитие може да се наблюдава и образуване на вторични, дъщерни мехури. То се дължи едновремено на ендогенното образуване на дъщерни мехурчета или екзогенното внедряване в паренхима на дъщерни мехурчета. Ендогенните вторични мехури са по-често срещани при човека.

Когато ехинококовият мехур остане в стадий на майчин мехур с дъщерни, двуслойни мехури, без да се развият сколекси по повърхността същия се нарича стерилен. Подобни мехури са характерни най-вече за говедата и при консумация от куче те не биха могли да го заразят и в него да се развият възрастни тенииди. Противоположната форма на тези мехури е фертилната. Характеризира се с образуване на сколекси по герминативния слой на мехура. Подобни мехури се срещат най-много при овцете и в по-малко количество при свинете.

Някои ехинококови мехури може да не образуват сколекси и поради тази причина се наричат стерилни. При говедото 90% от мехурите са такива. Мехурите, които образуват сколекси, се наричат фертилни. При овцата 92% от мехурите са фертилни, при свинята са 80%, а при говедото само 10%.

Алвеоларен ехинокок [редактиране]

Многокамерен ехинокок [редактиране]

Патогенеза [редактиране]

Разраствайки се в организма ехинококовият мехур упражнява травматично въздействие на околните тъкани и органи. В резултат на притискането им се получава атрофия, притискат се канали на жлези и кръвоносни съдове. В зависимост от функцията, която изпълнява поразената тъкан, настъпват различни функционални смущения. Разстройва се общата обмяна на веществата и отделянето на жлъчката при инвазия на черния дроб. При засегнат бял дроб настъпват смущения на дишането, а зрението се нарушава при локализация на мехур в близост до очите.

Клинични признаци [редактиране]

Echinococus granulosus най-често не се забелязва с години преди (случайни) прегледи да открият уголемените кисти. В белия дроб се откриват при рентегнови снимки, в черния дроб и далака чрез ехограф. Среща се също в тазовите кости, в бедрото или гърба.

Черен дроб [редактиране]

При засягане на черния дроб може да се наблюдават коремни болки, уголемяване в областта на черния дроб, запушване на жлъчния канал

Бял дроб [редактиране]

Заболелите от белодробен ехинокок в началото (около 2 години) нямат оплаквания. По-късно се явяват суха кашлица, болки или бодежи в гърдите, задух, а нерядко и кръвохрачене. Температурата е нормална. Характерно е, че общото състояние на болния се запазва. Боледуването може да продължи с години. Понякога настъпват тежки усложнения. Ценно средство за разпознаване е рентегновият преглед[44].

Далак [редактиране]

Далакът може значително да се увеличи и да предизвика явления на притискане на съседните органи (задух, повръщане, запек)

Диагноза [редактиране]

Рентгеново изследване [редактиране]

Ехинококовата киста при рентгеново изследване може да бъде единична или множествена. Представлява хомогенна сянка с кръгла или овална форма, която се очертава рязко на фона на поразения орган. При вдишване и издишване сянката в белия дроб се променя. Ако мехурът е спукан се получава хидроаерична сянка. Засенчванията наподобяват желатинозна маса с плътна структура. Ако инвазията е множествена е възможно да се промени положението на диафрагмата при засягане на бял или черен дроб и нейните синхронни движения. При рентгеново изследване е нужно заболяването да се диференцира от тумори, абсцеси или туберкулоза.[45]

Лечение [редактиране]

Болестта е сериозна. Лечението е оперативно. Прогнозата е сравнително добра, с изключение на случаите, когато поради невнимание и несръчност на опериращия се стига до спукване на ехинококовата киста, и евентуално до вторична ехинококоза.

По-малко популярното лечение е химиотерапията (лечените с медикаменти). Това лечение се поема от здравната каса и е изцяло безплатно[21]. Използваните активните вещества са :

  • Бензимидазолиди (като например Албендазол или Мебендазол) целящи да спрят развитието на ларвите.
  • 2-МЕ2 (2-methoxyestradiol), промеждутатъчно вещество на Естрадиол. Въпреки, че в лабораторните условия се постига разрушение на ларвените зародиши на Е. multilocularis, все още няма доказано въздействие в дейстителност.
  • Комбинативно лечение с албендазол/2-МЕ2 показва добри резултати в намаляване на паразитната тежест от Е. multilocularis [46]

Народна медицина [редактиране]

Профилактика [редактиране]

Профилактиката на паразитозата бива лична и обществена.[49]

  • Лична профилактика:
    • Недопускане на контакт със скитащи кучета;
    • Измиване на ръцете преди всяко хранене;
    • Обилно измиване с вода на плодове и зеленчуци преди да се консумират;
    • Спазване на стриктна хигиена при отглеждане кучета.
  • Обществена профилактика:
    • Опазване на населението от инвазиране и опазване от заразяване на кучетата и селскостопанските животни;
    • Да не се допуска хранене на кучетата с необезвредено термично месо;
    • Паспортизация и регистрация на кучетата и редовно обезпаразитяване;
    • Недопускане на скитащи и домашни кучета до детски площадки, плажове, паркове и градини, в обекти за хранене;
    • Осигуряване на ветеринарно-санитарен контрол при клане на животни в домашни условия. При констатиране на опаразитени органи се изрязва ехинококовия мехур, а при масивна инвазия поразения орган се обезврежда по подходящ начин.

Диспансеризация [редактиране]

Болните и оперираните от ехинококоза лица се съобщават задължително на Районните здравни инспекции (бившите ХЕИ, наследени от РИОКОЗ) и се диспансеризират за срок от 2 до 5 години. Периодично на всеки 6 месеца на лицата се извършват контролни прегледи и имунологични изследвания. При тази диспансеризация се цели евентуално ранно откриване на рецидиви на болестта. Всички членове от семейството на откритите болни подлежат на клиничен преглед, рентгенологично, ехографско изследване и имунодиагностика за установяване на семейна ехинококоза.[49]

Литература [редактиране]

Общомедия
Общомедия разполага с мултимедийно
съдържание за: Ехинококоза
  • S. Gilespie, Richard D. Pearson. Principles and Practice of Clinical Parasitology. John Wiley & Sons Ltd, 2001. ISBN 0-471-97729-2.
  • J. Eckert, M.A. Gemmell, F.-X. Meslin and Z.S. Paw³owski. WHO/OIE Manual on Echinococcosis in Humans and Animals: a Public Health Problem of Global Concern. World Organisation for Animal Health, 2001. ISBN 92-9044-522-X.
  • D.Bowman, C.Hendrix, D. Lindsay, S. Barr. Feline Clinical Parasitology. Iowa State University Press, First edition, 2002. ISBN ISBN 0-8138-0333-0.
  • Дурмишев А., Монев В., Генов Г., Йовчев Е., Кънева Ж., Божков И., Калоянов И., Димов И., Джанков И., Койчев К., Радев М., Ботев Н., Вачков П., Драганов П., Иванов П., Камбуров П., Арсов Р., Радева Х., Караджов Я., „Зоонози Болести общи за животните и човека“, Земиздат, София 1992, ISBN 954-05-0231-4
  • Камбуров П., Василев И., Георгиева Д., Каменов Й., Койнарски В., „Ветеринарно-медицинска паразитология“, Агропрес 1994, ISBN 954-467-001-7
  • Матов К, „Ветеринарна паразитология“, Първа част - Хелминтология, Земиздат, София 1953 г.
  • Филипов Ж., Ветеринарномедицинска рентгенология, Земиздат, София 1995, ISBN 954-05-0335-3
  • Цолов Б., „Кучешка тения /Ехинококоза/ при животните и човека“, Земиздат, София 1988 г.

Източници [редактиране]

  1. ↑ а б в г д е S. Gilespie, Richard D. Pearson, p. 585
  2. ↑ Дурмишев, стр. 325
  3. ↑ а б в г д е Матов, стр. 264-265
  4. ↑ Цолов, стр. 5
  5. ↑ а б в Цолов, стр. 8-9
  6. ↑ а б ((en)) Dennis Tappe and Matthias Frosch. Rudolf Virchow and the Recognition of Alveolar Echinococcosis, 1850s. // Emerging Infectious Diseases • www.cdc.gov/eid • Vol. 13, No. 5, May 2007. Посетен на 2013-02-17.
  7. ↑ D.Bowman, C.Hendrix, D. Lindsay, S. Barr, p. 227
  8. ↑ Polycystic Hydatid Disease (E. vogeli and E. oligarthus), The Imaging of Tropical Diseases: With Epidemiological, Pathological and Clinical Correlation, Volume 1, 978-3540560289, Ян.2001 - 2 издание
  9. ↑ а б в г д Ning Xiaoa, Jiamin Qiua, Minoru Nakaob, Tiaoying Lia, Wen Yanga, Xingwang Chena, Peter M. Schantzc, Philip S. Craigd and Akira Ito, Echinococcus shiquicus, a new species from the Qinghai–Tibet plateau region of China: Discovery and epidemiological implications Parasitology International, Volume 55, Supplement 1, 2006, Pages S233-S236
  10. ↑ а б в г д Xiao N, Qiu J, Nakao M, Li T, Yang W, Chen X, Schantz PM, Craig PS, Ito A., Department of Parasitology, Asahikawa Medical College, Japan. Echinococcus shiquicus n. sp., a taeniid cestode from Tibetan fox and plateau pika in China. Int J Parasitol. 2005 May;35(6):693-701. Epub 2005 Mar 2.
  11. ↑ а б в г д е Цолов, стр. 32-34
  12. ↑ Цолов, стр. 7
  13. ↑ а б Световна здравна организация, Cystic Echinococcosis and Multilocular Echinococcosis
  14. ↑ а б в г д е ж з и к л м н о п р с Iowa State University, The Center Of Food Security And Public Health Echinococcosis.pdf
  15. ↑ а б ((en)) Furth, M.; Kamiya, M.; Sakai, H.; Nonak, N.; Oku, Y.; El-On, J.. Echinococcosis multilocular and alveolar hydatid disease in Hokkaido Japan.. // Israel Journal of Veterinary Medicine, Vol. 55 No. 2 pp. 59-62, 2000. Посетен на 2013-02-26.
  16. ↑ ДЕЛЕГИРАН РЕГЛАМЕНТ (ЕС) № 1152/2011 НА КОМИСИЯТА от 14 юли 2011 година за допълване на Регламент (ЕО) № 998/2003 на Европейския парламент и на Съвета по отношение на превантивните здравни мерки за контрол на заразяването с Echinococcus multilocularis при кучетата
  17. ↑ Rosângela Rodrigues-Silva, José Resende V Peixoto, Regina Maria Figueiredo de Oliveira, Roberto MagalhãesPinto, Delir Corrêa Gomes, An Autochthonous Case of Echinococcus vogeli Rausch & Bernstein, 1972 Polycystic Echinococcosis in the State of Rondônia, Brazil, Mem Inst Oswaldo Cruz, Rio de Janeiro, Vol. 97(1): 123-126, January 2002
  18. ↑ Antonio D'Alessandro and Robert L. Rausch, New Aspects of Neotropical Polycystic (Echinococcus vogeli) and Unicystic (Echinococcus oligarthrus) Echinococcosis, Clinical Microbiology, American Society for Microbiology, Reviews, April 2008, p. 380-401, Vol. 21, No. 2
  19. ↑ Dr. Walther von Sinner and Dr. David Lewall, HYDATID DISEASE (ECHINOCOCCOSIS), 1981 - 1 издание, Ян.2001 - 2 издание, The Imaging of Tropical Diseases: With Epidemiological, Pathological and Clinical Correlation, Volume 1, 978-3540560289
  20. ↑ а б в Национална програма за контрол на ехинококозата по хората и животните 2004 – 2008
  21. ↑ а б в г д Първи в ЕС по кучешка тения. 15.07.2009, monitor.bg
  22. ↑ Тодоров и сътр., Проучвания на ехинококозата в България. I. Разпространение на ехинококозата сред населението. Съвременна медицина, 1967 г., стр. 124 - 133
  23. ↑ а б в г д ((en)) T. Todorov, V. Boeva. Human echinococcosis in Bulgaria: a comparative epidemiological analysis. // Bulletin of the World Health Organization, 1999. Посетен на 2013-02-16.
  24. ↑ а б Доц. Росица Курдова: На първо място сме в Eвропа по кучешка тения!, 12 октомври 2010, blitz.bg
  25. ↑ Methods for Burden Assessment: Echinococcosis, Paul Torgerson, Universität Zürich, Institut für Parasitologie
  26. ↑ European Center for Disease Prevention and Control, Annual Epidemiological Report
  27. ↑ European Center for Disease Prevention and Control, Reported cases of echinococcosis in humans, 2005 - 2009, and incidence in 2009
  28. ↑ Втори в света сме по кучешка тения, 08.06.2011, Ива Друмева, нюз.бг
  29. ↑ Бум на заразени с кучешка тения в Пловдив, нова тв, 19.07.2011
  30. ↑ Двойно са се увеличили заболелите от кучешка тения в Пловдив, дарик нюз, 22 юли 2011
  31. ↑ Болните от кучешка тения у нас са 50% от регистрираните в ЕС, бтв.бг, 26.07.2010
  32. ↑ lex.bg, Наредба № 5 от 6 април 2006 г. за диагностиката, профилактиката и контрола на местните паразитози
  33. ↑ lex.bg, Наредба № 21 от 18.07.2005 г. за реда за регистрация, съобщаване и отчет на заразните болести
  34. ↑ lex.bg, Наредба № 39 от 16.11.2004 г. за профилактичните прегледи и диспансеризацията
  35. ↑ Национална програма за контрол на ехинококозата по хората и животните
  36. ↑ ((en)) Hüttner M, Nakao M, Wassermann T, Siefert L, Boomker JD, Dinkel A, Sako Y, Mackenstedt U, Romig T, Ito A. Genetic characterization and phylogenetic position of Echinococcus felidis (Cestoda: Taeniidae) from the African lion.. // Int J Parasitol. 2008 Jun;38(7):861-8. Epub, November 2007. Посетен на 2013-02-26.
  37. ↑ Nakao M, McManus DP, Schantz PM, Craig PS, Ito A., A molecular phylogeny of the genus Echinococcus inferred from complete mitochondrial genomes. Parasitology (2007), 134: 713-722 Cambridge University Press, PMID 17156584
  38. ↑ а б Камбуров, стр. 134-135
  39. ↑ ((en)) D. Basset, C. Girou, I. P. Nozais, F. D’Hermies, C. Hoang, R. Gordon, and A. D’Alessandro. Neotropical Echinococcosis in Suriname: Echinococcus Oligarthrus in the Orbit and Echinococcus Vogeli in the Abdomen. // The American Society of Tropical Medicine and Hygiene, 59(5), 1998, pp. 787–790, 1998. Посетен на 2012-08-08.
  40. ↑ S. Gilespie, Richard D. Pearson, p. 588
  41. ↑ ((en)) OIE, Terrestrial Manual. Echinococcosis/Hydatidosis. // OIE, 2008. Посетен на 2013-03-02.
  42. ↑ а б в г д ((en)) J. Eckert, M.A. Gemmell, F.-X. Meslin and Z.S. Pawłowski. WHO/OIE Manual on Echinococcosis in Humans and Animals: a Public Health Problem of Global Concern. // World Organisation for Animal Health (Office International des Epizooties) andWorld Health Organization, January 2002. Посетен на 2013-03-02.
  43. ↑ Димков, Петър. Българска Народна Медицина, Том 2. София, Българска Академия на Науките, 1992. ISBN 954-430-007-4. с. 422.
  44. ↑ Филипов, стр. 75
  45. ↑ Spicher M, Naguleswaran A, Ortega-Mora LM, Müller J, Gottstein B, Hemphill A. In vitro and in vivo effects of 2-methoxyestradiol, either alone or combined with albendazole, against Echinococcus metacestodes. // Exp. Parasitol. 119 (4). March 2008. DOI:10.1016/j.exppara.2008.02.012. с. 475.
  46. ↑ Том 2, Българска Народна Медицина, София 1992. Издателство Българска академия на науките. ISBN 954-430-007-4
  47. ↑ Българска народна мезицина - рецепти на Петър Дънов и Петър Димков, Кучешка тения (ехинокок) на черния дроб
  48. ↑ а б Столична РИОКОЗ, Ехинококоза
Взето от „http://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Ехинококоза&oldid=5493452“.