Направо към съдържанието

Елизабет II

Редактиране
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Елизабет II
Elizabeth II
кралица на Обединеното кралство и на кралствата от Общността на нациите
Официален портрет на Елизабет II от 1959 година
Официален портрет на Елизабет II от 1959 година
Родена
принцеса Елизабет Йоркска
Починала
ПогребанаМемориален параклис „Крал Джордж VI“ в Параклис „Сейнт Джордж“, Уиндзорски замък
РелигияАнгликанство
Управление
Период6 февруари 1952 – 8 септември 2022
Коронация2 юни 1953 г.
НаследяваДжордж VI
НаследникЧарлз III
Други титлиМонарх на Австралия
Монарх на Канада
Монарх на Нова Зеландия
Лорд на Ман
Глава на Църквата на Англия
Лорд-върховен адмирал на Обединеното кралство
Херцог на Ланкастър
Герб
Семейство
РодУиндзор[1]
БащаДжордж VI[2]
МайкаЕлизабет Боуз-Лайън[3]
Братя/сестрипринцеса Маргарет
СъпругФилип, херцог на Единбург (20 ноември 1947 – 9 април 2021)[4]
Децакрал Чарлз III
Ан, кралска принцеса
Андрю Маунтбатън Уиндзор
Принц Едуард, херцог на Единбург
Подпис
Уебсайт
Елизабет II в Общомедия

Елизабет II (на английски: Elizabeth II), с пълно име Елизабет Александра Мери (на английски: Elizabeth Alexandra Mary[N 1]; * 21 април 1926, Мейфеър, Лондон, Великобритания, † 8 септември 2022, Замък „Балморал“, Великобритания), е кралица и държавен глава на Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия, както и на кралствата от Общността на нациите от 6 февруари 1952 г. до смъртта си.

През годините е била монарх на общо 32 държави[N 2], като към момента на смъртта ѝ броят им е 15. Нейното управление, продължило 70 години и 214 дни, е най-дългото в историята на британската монархия и най-продължителното сред жените държавни глави в световен мащаб.

Ранни години

[редактиране | редактиране на кода]

Елизабет е родена на 21 април 1926 г.[5], по време на управлението на своя дядо по бащина линия – крал Джордж V. Баща ѝ, тогава херцог на Йорк, а по-късно крал Джордж VI, е втори син на краля. Майка ѝ, херцогинята на Йорк (по-късно кралица-консорт Елизабет Боуз-Лайън), е най-малката дъщеря на шотландския аристократ Клод Джордж Боуз-Лайън, граф на Стратмор и Кингхорн.

Елизабет се ражда чрез цезарово сечение в къщата на дядо си лорд Стратмор в Мейфеър, Лондон.[6] Кръстена е на 29 май от англиканския архиепископ на Йорк в частния параклис на Бъкингамския дворец .[7][N 3] Имената ѝ са избрани в чест на майка ѝ (Елизабет), прабаба ѝ по бащина линия Александра Датска (Александра), починала шест месеца по-рано, и и баба ѝ по бащина линия Мери Тек (Мери).[8] В семеен кръг е наричана „Лилибет“[9].

Елизабет на корицата на сп. „Тайм“, април 1929 г.

Тя се радва на особено внимание от страна на дядо си Джордж V, когото нарича „Дядо Англия“. По време на неговото тежко боледуване през 1929 г. честите ѝ посещения са отразени в пресата и по-късно описани от биографи като повдигащи духа му и допринесли за възстановяването му.[10]

Сестрата на Елизабет, принцеса Маргарет, се ражда през 1930 г. Двете принцеси получават домашно образование под надзора на майка си и гувернантката Марион Крофорд.[11] Обучението им включва история, езици, литература и музика.[12] През 1950 г. Крофорд публикува книга за детството на Елизабет и Маргарет, озаглавена „Малките принцеси“.[13] В нея се описва любовта на Елизабет към конете и кучетата, както и нейното чувство за ред и отговорност.[14]

Наблюденията на Крофорд се потвърждават и от други личности: Уинстън Чърчил я описва като „имаща изражение на авторитет, удивителен за дете“, когато е едва на две годинки.[15] Братовчедка ѝ Маргарет Роудс я описва като „весело малко момиченце, но всъщност разумно и с добро поведение“.[16]

Престолонаследница

[редактиране | редактиране на кода]
Портрет на Елизабет от Филип де Ласло, 1933 г.

По време на управлението на дядо си, крал Джордж V, Елизабет е трета в линията на наследяване на трона след чичо си, принца на Уелс Едуард (по-късно Едуард VIII), и баща си, херцога на Йорк. Макар раждането ѝ да предизвиква обществен интерес, не се очаква тя да стане кралица, тъй като принцът на Уелс е млад и мнозина вярват, че ще се ожени и ще има собствени наследници.[17]

След смъртта на дядо ѝ през 1936 г. Едуард наследява трона, а Елизабет става втора в линията на наследяване след баща си. По-късно същата година Едуард VIII абдикира, предпочитайкии да се ожени за разведената американка Уолис Симпсън – решение, което предизвиква конституционна криза.[18] В резултат на това бащата на Елизабет става крал, а тя – престолонаследничка.[19]

Елизабет получава частно образование по конституционна история от Хенри Мартен, заместник-ректор на Итън Колидж[20] Френски език усвоява с помощта на поредица гувернантки.[21] За да се социализира с връстници, е създадена специална група от момичета скаути, към която тя се присъединява; [22] по-късно става рейнджърка.[21]

През 1939 г. родителите ѝ предприемат пътувана до Канада и САЩ., но Елизабет остава във Великобритания, тъй като баща ѝ счита, че е твърде малка за публични ангажименти.[23] Тя е натъжена от тяхното заминаване,[24] но поддържат редовна кореспонденция[24] и на 18 май провеждат първия кралски трансатлантически телефонен разговор.[23]

Втора световна война

[редактиране | редактиране на кода]

През септември 1939 г. Великобритания влиза във Втората световна война. В отговор на заплахата от въздушни бомбардировки, политикът Дъглас Хог[25] предлага принцеса Елизабет и сестра ѝ Маргарет да бъдат евакуирани в Канада.. Идеята е категориично отхвърлена от кралицата, която заявява: „Децата няма да тръгнат без мен. Аз няма да тръгна без краля. А кралят никога няма да замине.“[26]

Принцесите живеят в замъка Балморал в Шотландия до Коледа на 1939 г., след което са преместени в Сандрингам Хаус в Норфолк.[27] От средата на 1940 г. пребивават в Уиндзорския замък и остават там по-голямата част от следващите пет години.[28] По време на престоя си в Уиндзор, двете принцеси участват в коледни пантомими, организирани в подкрепа на фонда на кралицата, който набира средства за закупуване на прежда за военно облекло.[29]

През 1940 г., на 14-годишна възраст, Елизабет прави първото си публично изявление по радиото в детско предаване на Би Би Си, обръщайки се към децата, евакуирани от градовете.[30] В обръщението си тя заявява: „Опитваме се да помагаме според силите си на нашите храбри моряци, войници и летци, както и да носим своя дял от опасностите и мъките на войната. Вссеки един от нас знае, че накрая всичко ще бъде наред“.[30]

Елизабет в униформата на Женския помощен териториален корпус, април 1945 г.

През 1943 г. принцеса Елизабет осъществява първата си самостоятелна публична поява при посещение на Гренадирската гвардия, в която е назначена за полковник година по-рано.[31] С наближаването на нейния 18-и рожден ден, парламентът изменя законодателството, за да ѝ позволи да изпълнява функциите на един от петте държавни съветници – в случай че баща ѝ е възпрепятстван или отсъства, както при посещението му в Италия през юни 1944 г.[32]

През февруари 1945 г. Елизабет е назначена за почетен втори субалтерн-офицер в Женския помощен териториален корпус.[33] Там се обучава като шофьор и механик, а пет месеца по-късно достига звание почетен младши командир – тогавашен женски еквивалент на капитан.[34][35]

В Деня на победата през май 1945 г. принцесите Елизабет и Маргарет се смесват инкогнито с празнуващите тълпи по лондонските улици.[36] В по-късно интервю Елизабет споделя: „Попитахме родителите ни дали можем да излезем и да видим сами. Спомням си, че бяхме ужасени да не ни разпознаят... Спомням си редици от непознати хора, които хванати за ръце вървяха по Уайтхол, всички ние просто понесени от вълна от щастие и облекчение."[37]

По време на войната се обсъждат планове за засилване на връзката между Елизабет и Уелс като средство за ограничаване на уелския национализъм. Предложено е тя да бъде провъзгласена за принцеса на Уелс на 18-ия си рожден ден. Министърът на вътрешните работи Хърбърт Морисън подкрепя идеята, но крал Джордж VI я отхвърля, считайки, че тази титла принадлежи единствено на съпругата на Принца на Уелс – титла, която традиционно носи престолонаследникът.[38] През 1946 г. Елизабет е обявена за член на Дружеството на бардовете на Националния фестивал на Уелс.[39]

През 1947 г. принцеса Елизабет предприема първото си отвъдморско пътуване, придружавайки родителите си в Южна Африка. По време на обиколката, в обръщение към Британската общност по повод своя 21-ви рожден ден, тя заявява: „Аз заявявам пред всички вас, че целият си живот, бил той дълъг или кратък, ще посветя в услуга на вас и в услуга на нашето велико имперско семейство, към което принадлежим всички ние“.[40]

Брак

[редактиране | редактиране на кода]

Елизабет среща бъдещия си съпруг, Филип, принц гръцки и датски, за първи път през 1934 г. и отново през 1937 г.[41] Двамата са втори братовчеди по линия на Кристиан IX Датски и трети братовчеди по линия на кралица Виктория. След среща в Кралския военноморски колеж в Дартмут през юли 1939 г., Елизабет, тогава на 13 години, споделя, че се е влюбила във Филип, и двамата започват да си кореспондират.[42]

одежът им е официално обявен на 9 юли 1947 г., когато Елизабет е на 21 години.[43] Съюзът предизвиква известни противоречия – Филип е роден в чужбина, не разполага със значителни финансови средства, а сестрите му са омъжени за германски благородници с връзки с нацисткия режим.[44] Бившата гувернантка на Елизабет, Марион Крофорд пише: „Някои от съветниците на краля мислеха, че той не е достатъчно добър за нея. Той беше принц без дом или кралство“.[45] Според по-късни биографи майката на Елизабет първоначално не одобрява връзката, наричайки Филип „хун“.[46] Впоследствие обаче го описва на биографа Тим Хийлд като „английски джентълмен“.[47]

Преди сватбата Филип се отказва от гръцките и датските си титли, приема англиканството и името Лейтенант Филип Маунтбатън – фамилното име на британското семейство на майка му.[48] Малко преди брака получава титлата „херцог на Единбург“ и обръщението Негово кралско височество.[49]

Сватбата се състои на 20 ноември 1947 г. в Уестминстърското абатство. Поради следвоенното икономическо положение, принцесата използва купони за закупуване на плата за булчинската си рокля, създадена от дизайнера Норман Хартнел.[50] Близки роднини на Филип, включително трите му сестри, не са поканени на церемонията,[51] както и херцогът на Уиндзор – бившият крал Едуард VIII, който живее в чужбина.[52]

Първото дете на двойката, Чарлз, е родено на 14 ноември 1948 г. Месец по-рано крал Джордж V издава патентно писмо, с което позволява на децата на Елизабет да носят титлата „принц“ или „принцеса“, които иначе не биха им се полагали, тъй като баща им не е кралски принц.[53] Второто им дете, принцеса Ан, се ражда през 1950 г.[54]

След сватбата си Елизабет и Филип живеят в имението Уиндълшам Мур близо до Уиндзорския замък до юли 1949 г., когато се преместват в Кларънс Хаус в Лондон. През различни периоди между 1949 и 1951 г. херцогът на Единбург е стациониран в Малта, тогава колония на Великобритания, като офицер от Кралските военноморски сили. Двамата живеят с прекъсвания във вила „Гуадаманджа“ – къща под наем на чичото на Филип, лорд Луис Маунтбатън, в селището Гуадаманда, близо до градчето Пиетà. Децата им остават във Великобритания.[55]

Възкачване на престола и коронация

[редактиране | редактиране на кода]
Принцеса Елизабет и принц Филип получават цветя при кралското посещение в Канада през 1951 г.

През 1951 г. здравословното състояние на крал Джордж VI се влошава, което налага принцеса Елизабет все по-често да го замества при публични ангажименти. По време на посещението ѝ в Канада и срещата с президента Хари Труман във Вашингтон през октомври същата година, нейният личен секретар Мартин Чартърис подготвя чернова на декларация за наследяване, в случай че кралят почине по време на пътуването.[56]

В началото на 1952 г. Елизабет и Филип предприемат официална визита в Австралия и Нова Зеландия, преминавайки през Кения. На 6 февруари 1952 г., малко след като се завръщат в кенийската си резиденция, пристига вестта за смъртта на крал Джордж V и за възкачването на Елизабет на престола. Филип съобщава новината на новата кралица.[57] Мартин Чартърис я приканва да избере тронно име, но тя решава да запази собсвеното си име Елизабет,[58] и е обявена за кралица под името Елизабет II.[59] Новината за възкачването ѝ е разпространена във всички нейни владения, а кралската свита незабавно се завръща във Великобритания.[60] След завръщането си семейството се установява в Бъкингамския дворец.[61]

Коронация на Елизабет II, 2 юни 1953 г.

С възкачването на Елизабет на престола възниква очакване, че кралската династия ще приеме фамилията на съпруга ѝ – Маунтбатън, в съответствие с традицията жената да приема името на съпруга си след брак. Филип предлага наименованието „Дом Единбург“ по своята херцогска титла.[62] Британският министър-председател Уинстън Чърчил и бабата на Елизабет, кралица Мери, настояват за запазване на името Уиндзор. На 9 април 1952 г. кралицата издава указ, с който потвърждава, че кралската династия ще продължи да носи името Уиндзор. В отговор на това решение херцогът на Единбург заявява: „Аз съм единственият мъж в страната, на който не е позволено да даде името си на децата си“.[63] е постигнат компромис – за потомците на Филип и Елизабет, които не носят титли „Негово/Нейно кралско височество“, е приета фамилията Маунтбатън-Уиндзор.[64]

По време на подготовката за коронацията, принцеса Маргарет споделя с кралицата желаението си да се омъжи за Питър Таунзенд – разведен мъж, 16 години по-възрастен от нея, с две деца от предишния си брак. Кралицата ги моли да изчакат още една година. Според лиичния секретар Мартин Чартърис „Кралицата естествено симпатизираше на принцесата, но мисля, че се надяваше по някое време любовната история да се изчерпи“.[65] Високопоставените политици се противопоставят на брака, а Църквата на Англия не допуска повторна женитба след развод. Ако Маргарет сключи граждански брак, от нея се очаква да се откаже от правото си на наследяване. В крайна сметка принцесата се отказва от плановете си да се омъжи за Таунзенд.[66]

Въпреки смъртта на кралица Мери на 24 март 1953 г., коронацията на Елизабет II се провежда по план на 2 юни същата година, съответствие с желанието на Мери.[67] Церемонията в Уестминстърското абатство, с изключение на миропомазването и евхаристията, се излъчва за първи път по телевизията.[68][N 4] Булчинската рокля на кралицата е изработена по нейни указания и избродирана с цветните емблеми на страните от Британската общност на нациите, символизирайки единството на монархията и международната ѝ роля[69]

Управление

[редактиране | редактиране на кода]

Кралицата е държавен глава на Обединеното кралство, но участието ѝ в управлението е до голяма степен формално. Тя назначава министър-председателя по препоръка на парламента и провежда регулярни аудиенции с него, на които се информира за текущите събития. По време на нейното управление се сменят 15 министър-председателя.[70] Тя одобрява решенията на Тайния съвет, изпълнява ролята на върховен управител на Църквата на Англия, главнокомандващ на британските въоръжени сили и лорд на Ман.

Най-зрелищната публична функция на кралицата е откриването на сесията на парламента. По време на церемонията тя пристига в Камарата на лордовете с разкошна каляска и произнася речта на трона – документ, изготвен от министрите в кабинета, който очертава законодателната програма на правителството за предстоящата сесия.[71]

Начало

[редактиране | редактиране на кода]
Подвластните територии на Елизабет (розово) и техните протекторати (тъмночервено) през февруари 1952 г.

С възкачването си на престола Елизабет II става не само кралица, но и глава на Общността на нациите, заменила Британската общност през 1949 г.[72] След коронацията си през юни 1953 г., кралицата и съпругът ѝ, херцогът на Единбург, предприемат седеммесечно пътешествие по света, в рамките на което посещават 13 държави и изминават над 64 000 километра по суша, море и въздух. Елизабет II става първият управляващ монарх, посетил Австралия и Нова Зеландия.[73][74][75] По време на обиколката ѝ се събират огромни тълпи от хора, демонстриращи подкрепа и възхищение. През следващите десетилетия кралицата осъществява стотици държавни визити и обиколки, утвърждавайки се като държавният глава, посетил най-голям брой страни в историята.[76]

Елизабет II и лидерите на страните от Общността на нациите по време на конференция през 1960 г.

През 1956 г. британският министър-председател Антъни Идън и френският премиер Ги Моле обсъждат възможността Франция да се присъедини към Общността на нациите – предложение, което е отхвърлено. На следващата година Франция подписва Римския договор, с който се поставят основите на Европейската общност – предшественик на Европейския съюз.[77] През ноември 1956 г., в разгара на Суецката криза, двете страни нахлуват в Египет, но не успяват да си върнат национализирания Суецки канал. Два месеца по-късно Идън подава оставка.[78] Това предизвиква правителствена криза, тъй като, поради липсата на механизъм в Консервативната партия за избор на лидер, кралицата трябва да реши кой ще състави следващото правителство. След консултации с водещи политически фигури, тя назначава Харолд Макмилан – кандидат, препоръчан от партийните лидери.[79] Това решение предизвиква първите по-значими публични критики към кралицата[80]

През 1963 г., след оставката на министър-председателя Харолд Макмилан, кралица Елизабет назначава Алек Дъглас-Хюм за негов наследник.[81] Решението предизвиква критики, тъй като не са проведени достатъчно широки консултации. [81] През 1965 г. Консервативната партия въвежда формален механизъм за избор на партиен лидер, с което се премахва необходимостта от пряка намеса на монарха в подобни ситуации.[82]

През 1957 г. Елизабет II прави държавна визита в САЩ, където се обръща към Общото събрание на ООН от името на Общността на нациите. По време на същото пътуване тя открива 23-тия парламент на Канада, като става първият монарх на Канада, открил парламентарна сесия.[83]

През 1961 г. тя посещава Кипър, Индия, Пакистан, Непал и Иран.[84] Преди обиколката ѝ в Квебек през 1964 г. се появяват съобщения в пресата за предполагаем заговор за покушение, организиран от екстремисти от Квебекското сепаратистко движение.[85][86] Макар реален опит за убийство да не е извършен, по време на престоя ѝ в Монреал избухват безредици. Медиите отбелязват „спокойствието и смелостта на Елизабет пред лицето на насилието“.[87]

Бременността на кралицата с принц Андрю (1959) и принц Едуард (1963) са сред малкото случаи, когато тя не присъства на церемонията по откриването на Британския парламент по време на управлението си.[88]

Освен че участва в установените церемонии, Елизабет въвежда и нови практики. По време на обиколката си на Австралия и Нова Зеландия през 1970 г. тя за първи път се среща пряко с граждани от публиката.[89]

Политически реформи и кризи

[редактиране | редактиране на кода]
Кралицата с Едуард Хийт и американската първа дама Патриша Никсън, 1970 г.

През 60-те и 70-те години на XX век се ускорява деколонизацията в Африка и Карибския регион. Над 20 държави получават независимост от Великобритания и преминават към самоуправление. Родезия е по-особен случай: през 1965 г. министър-председателят Иън Смит обявява едностранно независимост и страната за република, но решението е прието само на основание позицията на бялото население, без отчитане на мнението на болшинството от чернокожото население и републиката не е призната. Кралицата го освобождава от поста му с официален указ, а ООН въвежда санкции вследствие отказа на властите да признаят правата на чернокожото население. Този режим просъществува над десетилетие до провеждането на избори през 1980 г. и установяването на Зимбабве.[90]

Като прави обиколка на Югославия през октомври 1972 г. Елизабет става първият британски монарх, посетил комунистическа страна. Тя е посрещната на летището от Йосип Броз Тито, а многохилядно множество я приветства в Белград.[91]

През февруари 1974 г. Елизабет е на обиколка из Австронезия, когато настъпва правителствена криза. Министър-председателят Едуард Хийт от Консервативната партия е принуден да свика парламентарни избори, което я принуждава да се завърне спешно.[92] Изборите водят до „висящо“ положение – консерваторите нямат мнозинство в парламента, но могат да образуват коалиция с либералите. Дискусиите за коалиция обаче се провалят, Хийт подава оставка, и кралицата посочва лидера на лейбъристите Харолд Уилсън за министър-председател.[93]

Година по-късно, в разгара на австралийската конституционна криза от 1975 г., австралийският министър-председател Гоф Уитлам е освободен от поста си от генерал-губернатора Джон Кър, след като Сенатът отхвърля бюджета на Уитлам.[94] Председателят на парламента Гордън Скоулс призовава кралицата да отмени решението на Кър. Тя отказва, заявявайки, че няма да се намесва в решенията, отредени на Генерал-губернатора от Конституцията на Австралия.[95] Кризата разпалва австралийския републиканизъм.[94]

Лидерите на държавите от Г7, членове на кралското семейство и Елизабет II (в средата), Лондон, 1977 г.

През 1977 г. Елизабет II 25-годишнината от възкачването си на престола, известна като нейния сребърен юбилей. В рамките на честванията се организират тържества и официални събития в страните от Общността на нациите, съвпадащи с национални обиколки на монарха. Въпреки негативното медийно отразяване, свързано с раздялата на принцеса Маргарет със съпруга ѝ, лорд Сноудън,[96] популярността на кралицата остава висока.

През 1978 г. кралицата приема държавна визита на Николае и Елена Чаушеску, макар тайно да вярва, че двамата имат „кръв по ръцете“.[97]

1979 година се оказва особено трудна за кралското семейство. През ноември е разкрито, че Антъни Блънт – дългогодишен куратор на Кралската картинна галерия – е бил съветски шпионин. През август същата година, при атентат, извършен от Ирландската републиканска армия (ИРА), загива лорд Луис Маунтбатън – чичо на съпруга на кралицата, принц Филип.[98]

Към края на 1970-те години кралица Елизабет II изразява загриженост относно намаляващото значение на монархията в Канада. Според канадския политик и дипломат Пол Мартин старши, монархът е възприела като обезпокоителна дистанцията на премиера Пиер Елиът Трюдо спрямо короната. [99] По време на управлението на Трюдо се наблюдава премахване на различни кралски символи, което се тълкува като израз на републикански настроения. През 1980 г. канадски политици обсъждат приемането на канадската конституция в Лондон и установяват, че Елизабет е „по-добре информирана... от всеки един от британските политици или бюрократи“. Тя е особено заинтересована от провала на Законопроект C-60, който би повлиял на ролята ѝ на държавен глава.[99]

80-те години на XX век

[редактиране | редактиране на кода]
Елизабет язди коня Бирманец по време на церемония Trooping the Colour (тържествен военен парад със знамена) през 1986 г.

През лятото на 1981 г. се състои сватбата на принц Чарлз и Даяна Спенсър, определяна от съвременници като „сватбата на века“. Събитието е наблюдавано от над 750 милиона зрители по целия свят чрез телевизионно излъчване.[100]

По време на управлението на премиера Маргарет Тачър във Великобритания се засилва социалното напрежение, съпроводено с висока безработица и серия от граждански бунтове. Политиката на правителството предизвиква противоречия, включително при потушаването на миньорската стачка и отказа на Тачър да наложи санкции срещу режима на апартейд в Южна Африка. Слуховете за неприязън между Тачър и Елизабет II обаче са преувеличени[101] и кралицата удостоява Тачър с две отличия: Орден за заслуги, както и Орден на жартиерата след нейната оставка като министър-председател.[102] Браян Мълроуни, министър-председател на Канада между 1984 и 1993 г., казва, че Елизабет е била „задкулисна сила“ в прекратяването на апартейда.[103][104]

През 80-те години са извършени няколко опита за покушение срещу кралицата. По време на церемонията Trooping the Colour през 1981 г., докато кралицата преминава по булевард „Мол“ в Лондон на коня си Бирманец, са произведени шест изстрела от близко разстояние. По-късно е установено, че патроните са халосни. Нападателят, 17-годишният Маркъс Сарджант, е осъден на пет години лишаване от свобода и освободен след три. [105] Спокойствието на кралицата и умението ѝ да овладее коня са широко възхвалявани.[106]

През октомври 1981 г., по време на официално посещение в Нова Зеландия, кралица Елизабет II става обект на опит за нападение. Според документи на новозеландското разузнаване, разсекретени през 2018 г., 17-годишният Кристофър Джон Луис произвежда изстрел с пушка към кралицата на парад в Дънидин. Изстрелът е произведен от петия етаж на близка сграда, но не достига целта. Луис е арестуван и осъден на три години лишаване от свобода за незаконно притежание на оръжие. През 1983 г., докато изтърпява присъдата си в психиатрична болница, той прави опит за бягство с намерение да извърши нападение срещу принц Чарлз, който по това време е на посещение в страната заедно с принцеса Даяна и техния син принц Уилям.[107]

През юли 1982 г. е регистриран друг сериозен пробив в сигурността, когато кралицата се събужда в спалнята си в Бъкингамския дворец и се оказва лице в лице с неканен гост – Майкъл Фейган. Инцидентът предизвиква тревога относно охраната на двореца, тъй като помощ пристига едва след две обаждания до полицията, но тя запазва присъствие на духа.[108]

Езда в Уиндзор с американския президент Роналд Рейгън, юни 1982 г.

През април 1982 г. избухва Фолкландската война между Обединеното кралство и Аржентина, вследствие на аржентинската инвазия на Фолкландските острови. Военният конфликт предизвиква вълна от патриотизъм във Великобритания и допринася за изборната победа на Консервативната партия през следващата година. Кралица Елизабет II изразява лична загриженост за сина си, принц Андрю, който по това време служи активно в британските въоръжени сили.[109]

През юни 1982 г. американският президент Роналд Рейгън осъществява официално посещение във Великобритания, като е приет от кралицата в Уиндзорския замък. В отговор, през 1983 г., Елизабет II посещава Съединените щати, включително ранчото на президента в Калифорния. По-късно същата година, през октомври, администрацията на Рейгън нарежда военна интервенция в Гренада – карибска държава, която е част от британската Общност. Решението е взето без предварително уведомяване на кралицата, което предизвиква нейното недоволство.[110]

През 1986 г. Елизабет става първият британски монарх, осъществил официално посещение в Китай.[111] Обиколката включва посещения на Забранения град, Великата китайска стена и Теракотените воини в Сиан.[112] По време на държавен банкет тя прави хумористичен коментар, свързан с първия британски пратеник в Китай, който през 1602 г. се изгубва в морето заедно с писмо от кралица Елизабет I до император Уанли, като отбелязва: „За щастие пощенските услуги са се подобрили от 1602 г. насам“.[113] Посещението потвърждава ангажимента на Обединеното кралство за предаване на суверенитета над Хонконг на Китайската народна република през 1997 г.[114]

В края на 80-те години Елизабет става обект на сатира поради участието на някои от по-младите членове на кралското семейство в благотворителното шоу It's a Royal Knockout през 1987 г.[115][116]

Същата година, в Канада, кралицата публично подкрепя предложените конституционни поправки, известни като Meech Lake Accord, които целят засилване на федералната автономия на провинциите. Подкрепата ѝ предизвиква критики от страна на противниците на реформата, включително от бившия премиер Пиер Елиът Трюдо, който се противопоставя на предложените промени.[117]

През 1987 г. избраното правителство на Фиджи е свалено от власт чрез военен преврат. Като монарх на страната, Елизабет II подкрепя усилията на генерал-губернатора Пеная Ганилау да наложи изпълнителната власт и да постигне споразумение. Лидерът на преврата Ситивени Рабука сваля Ганилау и обявява Фиджи за република.[118]

Десетилетие на турбуленция

[редактиране | редактиране на кода]

През май 1991 г., малко след коалиционната победа във Войната в Персийския залив, кралица Елизабет II осъществява официално посещение в Съединените американски щати. В рамките на визитата тя става първият британски монарх, който се обръща към съвместната сесия на Американския конгрес.[119]

Филип и Елизабет в Германия през октомври 1992 г.

Годината 1992 се оказва особено трудна за кралица Елизабет II и британската монархия. Във Великобритания се засилват републиканските настроения, подхранвани от медийни спекулации относно личното богатство на кралицата и отразяване на проблеми в браковете на членовете на кралското семейство.[120] През март принц Андрю и жена му Сара Фъргюсън се разделят, а Мавриций премахва Елизабет II като държавен глава. През април принцеса Ан се развежда с капитан Марк Филипс.[121] По време на официално посещение в Германия през октомври, кралицата е замерена с яйца от протестиращи в Дрезден.[122] През ноември избухва голям пожар в Уиндзорския замък – една от официалните ѝ резиденции. Монархията е изправена пред все повече критики и обществено недоволство.[123] На 24 ноември 1992 г., по повод 40-годишнината от възкачването си на престола (Рубинен юбилей), кралицата произнася необичайно лична реч, в която определя годината като „annus horribilis“ („ужасна година“). В изказването си тя признава, че всяка институция трябва да бъде готова да понесе критики, но призовава за умереност, чувство за хумор и разбиране.[124] Два дни по-късно премиерът Джон Мейджър обявява реформи в кралските финанси, включително облагане с данък общ доход за кралицата след 1993 г. и намаляване на т.нар. „Цивилна листа“ (издръжката от правителството).[125] През декември принц Чарлз и жена му Даяна официално се разделят.[126] Годината завършва със съдебен процес, в който кралицата завежда дело срещу вестник „Сън“ за нарушение на авторското право, след като той публикува текста на нейната коледна реч два дни преди официалното ѝ излъчване. Вестникът е осъден да заплати глоба и дарява £200 000 за благотворителност.[127]

През януари 1994 г. Елизабет II получава фрактура на лявата китка, след като конят ѝ се спъва и пада по време на езда в имението Сандрингам.[128] През октомври тя става първият действащ британски монарх, стъпил на руска земя.[N 5][129] тя става първият действащ британски монарх, посетил Русия. Четиридневната визита, определяна като една от най-значимите в нейното управление, включва официални събития в Москва и Санкт Петербург,[130] на които присъстват и принц Филип и кралицата.[131]

През следващите няколко години продължават публичните разкрития относно проблемите в брака на принц Чарлз и принцеса Даяна.[132] В края на декември 1995 г., след консултации с принц Филип, премиера Джон Мейджър, архиепископа на Кентърбъри и личния секретар Робърт Фелоус, кралица Елизабет II се съгласява, че разводът е за предпочитане. Разводът е финализиран през август 1996 г.[133]

През август 1997 г. принцеса Даяна загива при автомобилна катастрофа в Париж. По това време кралицата е на почивка в Балморал и внуците ѝ Уилям и Хари са при нея. По това време кралицата е на почивка в Балморал, заедно с принцовете Уилям и Хари. В продължение на пет дни семейството остава в Шотландия, без да направи публично изявление, което предизвиква критики от страна на медиите и обществеността. Особено недоволство поражда фактът, че знамето над Бъкингамския дворец не е спуснато наполовина в знак на траур.[134][135][136] В отговор на обществената реакция, кралицата се завръща в Лондон и на 5 септември — ден преди погребението — прави телевизионно обръщение[137]. В него тя изразява уважението си към Даяна и споделя личните си чувства като баба към принцовете Уилям и Хари. Изявлението е възприето като успокояващо и допринася за смекчаване на общественото недоволство.[138]

През октомври 1997 г. кралица Елизабет II и принц Филип осъществяват държавно посещение в Индия. Програмата включва посещение на мемориала в Амритсар.[N 6] , посветен на жертвите от събитията на 13 април 1919 г., известни като клането в Джалианвала Баг. По време на визитата протестиращи отправят призиви за официално извинение от страна на кралицата за действията на британските войски, скандирайки лозунги като „Кралица убиец, върви си“. [139][140] На мястото на мемориала кралицата и херцогът на Единбург полагат венец и запазват 30-секундно мълчание в знак на почит към загиналите. Жестът допринася за успокояване на напрежението и отменяне на планираните протести.[140][139]

През ноември 1997 г. кралицата и съпругът ѝ дават прием в Банкетната къща в Лондон по повод златния юбилей от сватбата си.[141] В речта си кралицата изразява признателност към съпруга си, като го нарича „моята сила и опора“.[141]

През 1999 г. в Обединеното кралство се засилва движението за деволюция — процес на предоставяне на по-голяма самостоятелност на съставните части на страната. Кралицата участва в официалното откриване на новоизбраните законодателни органи. На 26 май 1999 г. тя открива Националното събрание на Уелс (Senedd) в Кардиф,[142] а на 1 юли същата година – Шотландския парламент (Scots Pairlament) в Единбург.[143]

Начало на третото хилядолетие

[редактиране | редактиране на кода]
На вечеря по случай Златния юбилей с британския премиер Тони Блеър и бивши премиери, 2002 г. Отляво надясно: Блеър, Маргарет Тачър, Едуард Хийт, Елизабет II, Джеймс Калахан и Джон Мейджър.

В навечерието на новото хилядолетие, на 31 декември 1999 г., кралица Елизабет II и херцогът на Единбург участват в официални празненства в Лондон. Те се качват на кораб от Садърк, който пътува към Купола на хилядолетието. Преди преминаването под Тауър Бридж, кралицата запалва Националния фар на хилядолетието с помощта на лазерна факла.[144][145] Малко преди полунощ тя официално открива Купола.[146] По време на изпълнението на химна Auld Lang Syne Екралицата се държи за ръце с херцога и с министър-председателя Тони Блеър.[147][148]

През 2002 г. Елизабет II отбелязва 50-годишнината от възкачването си на престола – нейния златен юбилей. Годината започва със загуби в семейството: през февруари умира сестра ѝ, принцеса Маргарет, а през март ? майка ѝ, кралицата-майка Елизабет. Въпреки спекулации в медиите относно възможно отлагане на честванията, [149] юбилейните събития се провеждат по план. В рамките на тридневните празненства в Лондон всеки ден присъстват около един милион души,[150] a общественото участие надхвърля очакванията.[151]

Кралицата предприема обиколка на страните от Общността на нациите, започвайки с посещение на Ямайка през февруари. По време на прощалния банкет в официалната резиденция на генерал-губернатора, електрозахранването прекъсва и сградата потъва в мрак ? събитие, което кралицата описва като „запомнящо се“.[152] Kакто и при сребърния юбилей през 1977 г., честванията включват улични фиести, възпоменателни прояви

Поздрав към служителите на НАСА в Центъра за космически полети Годард, Мериленд, май 2007 г.

През май 2007 г. британският вестник „Дейли Телеграф“, позовавайки се на анонимни източници, съобщава, че кралицата е „раздразнена и разочарована“ от политиките на премиера Тони Блеър. Според публикацията тя е била обезпокоена от пренатоварването на британските въоръжени сили в Ирак и Афганистан, както и от социално-икономическите проблеми в селските райони.[153]Въпреки това, кралицата оценява положително усилията на Блеър за постигане на мир в Северна Ирландия.[154]

През ноември 2007 г. кралица Елизабет II и принц Филип отбелязват 60-годишнината от сватбата си, с което тя става първият действащ британски монарх, отпразнувал диамантена сватба.[155]

През 2010 г. кралицата се обръща към Генералната асамблея на ООН за втори път, отново в качеството си на глава на Общността на нациите.[156] Генералният секретар на ООН Пан Ки-мун я представя като „котва на нашата епоха“.[157] По време на визитата си в Ню Йорк, предшествана от обиколка на Канада, Елизабет II официално открива мемориална градина в чест на британските жертви от атентатите от 11 септември 2001 г..[157]

През май 2011 г. кралица Елизабет II осъществява първата държавна визита от британски монарх в Република Ирландия, по покана на президентката Мери Макелис. Посещението е възприето като исторически жест на помирение между двете страни.[158]

През октомври същата година кралицата посещава Австралия за 16-и път от 1954 г. насам. Поради напредналата ѝ възраст, визитата е наречена от медиите „обиколка за сбогуване“.[159]

Диамантен юбилей и рекорди по дълголетие

[редактиране | редактиране на кода]
Елизабет в Бирмингам през юли 2012 г. в хода на нейната обиколка, посветена на диамантения ѝ юбилей на престола.

През 2012 г. кралица Елизабет II отбелязва 60-годишнината от възкачването си на престола — нейния диамантен юбилей. Празненства се организират във всички страни от Общността на нациите. Кралицата и херцогът на Единбург предприемат обиколка из Великобритания, докато други членове на кралското семейство я представляват в международни визити. На 4 юни по целия свят са запалени юбилейни огньове в чест на събитието.[160] По време на посещение в Манчестър, кралицата прави неочаквана поява на сватбено тържество в местното кметство.[161]

През ноември 2012 г. кралицата и принц Филип отбелязват 65-годишнината от сватбата си – сапфирен юбилей. [162] На 18 декември същата година Елизабет II става първият британски монарх, присъствал на заседание на правителствения кабинет в мирно време след крал Джордж III през 1781 г.[71]

Кралицата открива Летните олимпийски игри в Лондон през 2012 г., с което става първият държавен глава, открил два пъти олимпийски игри в две различни държави (вкл. Летните олимпийски игри през 1976 г. в Монреал).[163] В рамките на церемонията по откриването тя участва в късометражен филм заедно с актьора Даниъл Крейг в ролята на Джеймс Бонд, като сцената завършва с „парашутен скок“ от хеликоптер[164]

На 4 април 2013 г. кралица Елизабет II получава почетна награда от Британската академия за филмово и телевизионно изкуство (BAFTA) за дългогодишното си покровителство над филмовата индустрия. В изказването си академията я определя като „най-запомнящото се момиче на Джеймс Бонд към момента“.[165]

Поради напредналата си възраст и нуждата да ограничава пътуванията си, през 2013 г. тя за пръв път от 40 години насам не присъства на събранието на ръководителите на Общността на нациите в Шри Ланка и е представена от принц Чарлз.[166]

Откриване на Borders Railway в деня, в който тя става най-дълго управлявалият британски монарх, 2015 г. В речта си тя казва, че никога не се е стремила да постигне този крайъгълен камък.[167]

На 21 декември 2007 г. кралица Елизабет II задминава кралица Виктория като най-дълго живелия британски монарх. На 9 септември 2015 г. тя става най-дълго управлявалата жена-монарх и държавен глава в света. [168][169][170] Същевременно е призната и за най-дълго управлявалия суверен в съвременната история на Канада.[171]

След смъртта на крал Абдула бин Абдул Азис на 23 януари 2015 г., Елизабет II става най-възрастният действащ монарх в света.[172] След кончината на тайландския крал Пхумипхон Адунядет (Рама IX) на 13 октомври 2016 г.[173] тя става най-дълго управлявалият жив монарх в света.[174] На 21 ноември 2017 г., след оставката на президента на Зимбабве Робърт Мугабе,кралицата се превръща и в най-възрастния действащ държавен глава в света.[175][176]

На 6 февруари 2017 г. Елизабет II отбелязва 65 години от възкачването си на престола — първият британски монарх, достигнал сапфирен юбилей[177]. На 20 ноември същата година тя и принц Филип отбелязват 70 години от сватбата си – платинен юбилей. [178] През август 2017 г. принц Филип официално се оттегля от публичните си задължения.[179][179]

На 20 април 2018 г. ръководителите на страните от Общността на нациите обявяват, че принц Чарлз ще наследи кралицата като глава на Общността, в съответствие с нейното „искрено желание“[180]. През май същата година Елизабет II претърпява успешна операция на катаракта. [181] През март 2019 г. тя се отказва от шофирането, решение, което следва автомобилна катастрофа с участието на принц Филип два месеца по-рано.[182]

Пандемия от Covid-19

[редактиране | редактиране на кода]

На 19 март 2020 г., в контекста на разрастващата се пандемия от COVID-19 в Обединеното кралство, Елизабет II се премества в замъка Уиндзор, където се изолира като предпазна мярка.[183] Всички нейни обществени ангажименти са отменени, а персоналът, обслужващ кралицата, работи при стриктен санитарен режим, известен под името „HMS Bubble“.[184]

Виртуална среща на Елизабет II с дейм Синди Кайро, генерален губернатор на Нова Зеландия1 октомври 2021 г.

На 5 април 2020 г., в разгара на пандемията от COVID-19, кралица Елизабет II се обръща към нацията чрез телевизионно предаване, гледано от приблизително 24 милиона зрители в Обединеното кралство.[185] В речта си тя моли хората „да се успокоят, че макар да имаме още какво да изтърпим, ще дойдат по-добри дни: отново ще бъдем с приятелите си; отново ще бъдем със семействата си; ще се срещнем отново."[186]

На 8 май същата година, по повод 75-годишнината от Деня на победата, кралицата произнася ново телевизионно обръщение в 21:00 ч. – точното време, в което баща ѝ, крал Джордж VI, се обръща към нацията през 1945 г. В него тя призовава хората „никога да не се предават, никога да не се отчайват“.[187]

През октомври 2020 г. кралицата осъществява първия си публичен ангажимент от началото на пандемията. [188] На 4 ноември тя се появява за първи път публично с предпазна маска по време на частно поклонение в Уестминстърското абатство, отбелязвайки стогодишнината от гробницата на Незнайния воин.[189]

През 2021 г. кралицата получава две дози от ваксина срещу COVID-19 – първата през януари, а втората през април,[190][191]

На 9 април 2021 г. умира съпругът й принц Филип и Елизабет става вторият британски монарх, управлявал като вдовица или вдовец след кралица Виктория.[192][193] Според съобщения, кралицата е присъствала при кончината му [194] и в личен разговор споделя, че смъртта му е „оставила огромна празнина“.[195] Поради действащите ограничения, свързани с пандемията от COVID-19, кралицата присъства сама на погребението, което предизвиква съчувствие и съпричастност в обществото.[196][197] В коледното си обръщение същата година тя отдава лична почит на своя „любим Филип“, като споменава: „Този палав, питащ блясък бе толкова ярък в края, колкото когато го видях за първи път“.[198][199]

Въпреки пандемията, през май 2021 г. Елизабет II открива парламента[200], а през юни присъства на 47-ата среща на върха на Групата на седемте (G7).[201] На 5 юли, по повод 73-ата годишнина от създаването на Националната здравна служба на Обединеното кралство (NHS), тя обявява, че NHS ще бъде удостоена с Георгиев кръст – в знак на признание към целия персонал, минал и настоящ, във всички части на Обединеното кралство.[202]

През октомври 2021 г. кралицата започва да използва бастун по време на публични прояви.[203] болничен престой на 20 октомври, няколко планирани ангажимента са отменени, включително посещението в Северна Ирландия,[204] участието в срещата на върха COP26 в Глазгоу[205] в Глазгоу и присъствието на Националната служба за възпоменание.[206]

Платинен юбилей

[редактиране | редактиране на кода]
Кралицата на балкона на Бъкингамския дворец, празненства за платинения юбилей, юни 2022 г.

На 6 февруари 2022 г. кралица Елизабет II отбелязва 70 години от възкачването си на престола — първият британски монарх, достигнал платинен юбилей. В официалното си приветствие по повод годишнината тя подновява обещанието си за доживотна обществена служба, дадено още през 1947 г.[207]

По-късно същия месец кралицата дава положителна проба за COVID-19, като съобщава за „леки симптоми, подобни на настинка“.[208][209] Няколко виртуални ангажимента са отменени, но на 23 февруари тя провежда телефонен разговор с министър-председателя Борис Джонсън във връзка снападението на руско-украинската граница.[210] Впоследствие кралицата прави дарение в подкрепа на Украйна.[211] На 28 февруари е съобщено, че се е възстановила и е със семейството си.[212] На 7 март тя се среща с канадския премиер Джъстин Трюдо в замъка Уиндзор – първият ѝ личен ангажимент след болестта.[213] По-късно споделя, че коронавирусната инфекция „прави човек много уморен и изтощен.“[214]

На 29 март кралицата присъства на възпоменателната служба за принц Филип в Уестминстърското абатство.[215] През април и май пропуска други религиозни служби,[216] както и официалното откриване на парламента – за първи път от 59 години (тя не присъства и през 1959 и 1963 г., тъй като е бременна съответно с принц Андрю и принц Едуард).[217] В нейно отсъствие церемонията е водена от принц Чарлз и принц Уилям в качеството им на държавни съветници.[218] На 17 май Елизабет официално открива новата хибридна железопътна линия Elizabeth line, свързваща Централен Лондон с предградията.[219]

По време на тържествата за платинения юбилей кралицата се появява публично само на балкона на Бъкингамския дворец и пропуска Националната служба на благодарност в катедралата „Сейнт Пол“.[220] За юбилейния концерт Platinum Party at the Palace тя участва във видеоклип с Мечето Падингтън, с който се открива концертът пред Бъкингамския дворец.[221]

На 13 юни 2022 г. тя става вторият най-дълго управлявал монарх в историята (сред онези с точно известни дати на управление), надминавайки тайландския крал Пхумипхон Адунядет с 70 години и 127 дни на престола.[222]

Кралицата никога не е планирала да абдикира,[223] въпреки че с напредването на възрастта поема все по-малко обществени ангажименти, а принц Чарлз постепенно поема част от нейните задължения.[224]

Смърт

[редактиране | редактиране на кода]

На 6 септември 2022 г., в замъка Балморал, кралица Елизабет II приема оставката на премиера Борис Джонсън и назначава Лиз Тръс за негов наследник. Това е първият случай, в който подобна церемония се провежда извън Бъкингамския дворец.[225] На следващия ден планирана онлайн среща на Тайния съвет е отменена по препоръка на лекарите, които съветват кралицата да почива.[226]

На 8 септември 2022 г. Бъкингамският дворец съобщава, че кралицата е под медицинско наблюдение в Балморал поради загриженост за нейното здраве. [227][228] Членове на кралското семейство, включително четирите ѝ деца и внуците принц Уилям и принц Хари, пътуват до Шотландия.[229][230] С Смъртта на кралицата е потвърдена същата вечер в 18:30 ч. местно време.[231][232] С това се активират плановете „Лондон Бридж“ и „Еднорог“, които уреждат протокола за обявяване на смъртта, периода на траур и организацията на държавното погребение. Планът е създаден още през 60-те години на XX век и е преразглеждан многократно в годините преди нейната смърт.

По време на поклонението в Уестминстър хол в Лондон около 250 000 души отдават почит на покойната кралица.[233] Преди това ковчегът ѝ преминава през катедралата „Сейнт Джайлс“ в Единбург, където е охраняван от Кралската компания на стрелците – бодигардовете на кралицата за Шотландия. В 19:40 часа на 12 септември 2022 г. към тях се присъединяват децата ѝ Чарлз, Ан, Андрю и Едуард, които оказват почит при ковчега в продължение на десет минути.[234][235][N 7] Кралската принцеса Ан влиза в историята като първата жена, взела участие в подобна церемония.[236][237]

В 19:30 BST на 16 септември 2022 г. четирите ѝ деца бдят за втори път.[238][239] Всички те са във военна униформа, като Чарлз и Андрю носят церемониални дневни облекла на Кралския флот, Ан носи пълната униформа на полковник от конен полк Блус и Роялс, а Едуард е в парадна униформа номер 1 на почетен полковник от Кралските уесекски йомани.

На следващия ден осемте й внуци: принц Уилям, принц Хари, Питър Филипс, Зара Тиндал, принцеса Беатрис, принцеса Юджини, лейди Луиз Уиндзор и Джеймс (виконт Севърн) бдят над ковчега на баба си.[240][241] По искане на крал Чарлз III и принц Уилям, принц Хари носи военна униформа, въпреки че не е действащ член на кралското семейство, като и двамата носят униформа номер 1 на конния полк Блус и Роялс. Питър Филипс и виконт Севърн носят черен сутрешен костюм с медали, а жените са в черни официални рокли[242]

За разлика от бдението през 2002 г. по случай смъртта на Кралицата-майка, членовете на кралското семейство не сменят гвардейците, които стоят на стража при ковчега. Те заемат позиция около ковчега, докато гвардейците остават в ъглите. Всяко бдение продължава около 15 минути, а смяната на караула се извършва на всеки 20 минути. Кралското семейство стои на едно стъпало над гвардейците.[243]

Параклис „Сейнт Джордж“ в Уиндзорския замък, където е погребана кралицата

Погребалната церемония се състои в 11 часа местно време на 19 септември 2022 г. в Уестминстърското абатство. На церемонията присъстват членове на Британското кралско семейство, хиляди високопоставени лидери и политици от цял свят,[244] сред които българският президент Румен Радев[245] и Симеон Сакскобурготски.[246] Тленните останки на кралицата са положени в Мемориалния параклис „Крал Джордж VI“ на параклиса „Сейнт Джордж“ в Уиндзорския замък.[247][248][249] Там вечерта се провежда частна погребална церемония, ръководена от Главния свещеник на Уиндзор, в присъствието на близки членове на семейството.[249] Мемориалният параклис е мястото на вечен покой за няколко членове на кралското семейство: родителите ѝ крал Джордж VI и кралица Елизабет, сестра ѝ принцеса Маргарет и съпругът ѝ принц Филип.[250]

Личност

[редактиране | редактиране на кода]

Убеждения, дейности и интереси

[редактиране | редактиране на кода]

Елизабет II поддържа строго разграничение между публичния и личния си живот. Тя е първият британски монарх, който изпраща децата си в интернати, с цел да ги предпази от медийно внимание. Известна е със силно развито чувство за дълг и прилежност, като ръководи кралските дела с ефективност и постоянство. Познанията ѝ по международни въпроси са високо оценени; при оттеглянето си Уинстън Чърчил отбелязва, че би посъветвал своя наследник: „да си подготвя домашното старателно преди аудиенция при кралицата“. Чърчил, който служи при четирима монарси, е впечатлен от нейния интелект и чувство за хумор, което ѝ помага да се държи достойно в обществени ситуации.

Кралицата рядко дава интервюта и избягва публични изявления относно лични чувства или политически възгледи. По време на посещение през 1984 г. журналистът Пол Рутлидж от вестник „Таймс“ я пита за стачката на миньорите, на което тя отговаря, че „всичко опира до един човек“, визирайки Артър Скаргил. Изказването предизвиква полемика, а Рутлидж по-късно заявява, че не е бил запознат с протокола. [251] След референдума за независимост на Шотландия през 2014 г., министър-председателят Дейвид Камерън съобщава, че кралицата е изразила задоволство от резултата.[252] Според медийни източници, тя прави завоалирано публично изявление, като заявява пред местна жителка в Балморал, че се надява хората да „помислят много внимателно“. По-късно става ясно, че Камерън е поискал от нея да изрази загрижеността си.[253]

Елизабет II проявява дълбоко чувство за религиозен и граждански дълг и приема сериозно своята коронационна клетва.[254] В качеството си на върховен управител на Англиканската църква, тя е активен член както на тази институция, така и на националната църква на Шотландия.[255] Подкрепя междурелигиозния диалог и се среща с представители на различни вероизповедания, включително с петима папи: Пий XII, Йоан XXIII, Йоан Павел II, Бенедикт XVI и Франциск.[256] Вярата ѝ често присъства в годишните ѝ коледни послания, като през 2000 г. заявява:[257] „За много от нас нашата вяра е от основно значение. За мен учението на Христос и моята лична отговорност пред Бога осигуряват рамката, в която се опитвам да водя живота си. Аз, както много от вас, съм черпила голяма утеха в трудни времена от думите и примера на Христос“.

По време на управлението си Елизабет II е патрон на над 600 организации и благотворителни организации.[258] Според данни на Фондацията за благотворителна помощ, чрез нейния патронаж са набрани над 1,4 милиарда паунда.[259]

Сред личните ѝ интереси се открояват ездата и грижата за кучета, особено уелските коргита пембрук.[260] Любовта ѝ към породата датира още от 1933 г. с Дуки – първото корги, притежавано от семейството ѝ.[261][262]

Медиен образ и популярност

[редактиране | редактиране на кода]

В началото на управлението си през 50-те години на XX век Елизабет II е представяна в медиите като бляскава и идеализирана „кралица от приказките“.[263] След Втората световна война обществото възприема нейното възкачване като символ на надежда и възраждане, което води до популяризирането на термина „нова Елизабетинска епоха“.[264] Въпреки преобладаващото възхищение, през 1957 г. лорд Олтринчам критикува стила на публичните ѝ изказвания, определяйки го като „горделив и ученически“ – рядък пример за открита критика към монарха.[265]

В края на 60-те години британската монархия предприема стъпки към модернизация, включително чрез създаването на телевизионния документален филм „Кралско семейство“ и излъчването на живо на инвеститурата на принц Чарлз като принц на Уелс.[266]

Облеклото на кралицата се отличава с разпознаваем стил, ориентиран предимно към функционалност и публична видимост, а не към модни тенденции.[267][268] Тя предпочита едноцветни палта и декоративни шапки, които ѝ позволяват да бъде лесно забелязана сред тълпата. [269] Облеклата ѝ се изработват от екип от шивачи, включително модистка и лична шивачка.[270]

По време на сребърния юбилей през 1977 г. обществените празненства са белязани от ентусиазъм и широка подкрепа.[271] През 80-те години обаче медийният интерес към личния живот на кралското семейство се засилва, като се появяват множество сензационни публикации, не всички от които са достоверни.[272][273] Вестникарският редактор Доналд Трелфорд отбелязва през 1986 г. във вестник „Обзървър“, че „кралската сапунена опера“ е достигнала такава степен на обществено внимание, че границата между факт и измислица е станала неясна.

През 90-те години се наблюдава спад в популярността на монархията и засилване на републиканските настроения. В отговор на обществения натиск Елизабет II започва да плаща данък върху личните си доходи и отваря Бъкингамския дворец за посещения от граждани.[274]

Републиканизъм и монархизъм

[редактиране | редактиране на кода]

Въпреки че в определени периоди подкрепата за републиканизма във Великобритания нараства, той остава идеология, поддържана от малцинство. Елизабет II запазва високи нива на обществено одобрение през по-голямата част от управлението си.[275] Критиките към монархията са насочени към институцията и поведението на членове на кралското семейство, а не към личността или действията на самата кралица.[276]

След смъртта на принцеса Даяна общественото недоволство от монархията достига своя връх. Въпреки това, телевизионното обръщение на Елизабет II пет дни след трагедията допринася за възстановяване на личната ѝ популярност и подкрепата за монархията.[277]

През ноември 1999 г. в Австралия се провежда референдум относно бъдещето на австралийската монархия, при който мнозинството гласува за нейното запазване.[278] Много републиканци приписват този резултат на личната популярност на кралицата. През 2010 г. министър-председателят Джулия Гилард заявява, че в страната е налице дълбока привързаност към Елизабет II и че втори референдум за монархията не е предвиден.[279] Нейният наследник на поста, Малкълм Търнбул – ръководител на републиканската кампания през 1999 г. – също отбелязва, че австралийците вероятно няма да подкрепят република, докато кралицата е жива.[280] През 2021 г. той заявява: „Тя е изключителен държавен глава… мисля, че в Австралия има повече елизабетинци, отколкото монархисти“.[281]

Подобни резултати се наблюдават и в други страни от Общността на нациите. Референдумите в Тувалу (2008) и Сейнт Винсент и Гренадини (2009) също водят до отхвърляне на предложенията за преминаване към републиканска форма на управление.[282]

Във Великобритания социологически проучвания от 2006 и 2007 г. показват стабилна подкрепа за монархията,[283] а през 2012 г., по време на Диамантения юбилей, рейтингът на одобрение на Елизабет II достига 90%[284]. В края на живота ѝ кралското семейство отново е обект на критики, свързани с обвиненията срещу принц Андрю, свързани с осъдените сексуални престъпници Джефри Епстийн и Гилейн Максуел, решението на внука й, принц Хари, и на съпругата му Меган Маркъл да се оттеглят от кралските си задължения в САЩ. [285][286] Въпреки това, проучванията по време на Платинения юбилей през 2022 г. показват, че подкрепата за монархията остава висока, а личната популярност на кралицата е особено силна.[287]

Според годишното проучване на Галъп за 2021 г., Елизабет II е третата най-възхищавана жена в света. С 52 включвания в класацията тя е жената с най-много появявания в историята на изследването.[288]

Кралицата е изобразявана от редица видни художници, сред които Пиетро Анигони, Питър Блейк, Чинве Чукуого-Рой, Терънс Кунео, Люшън Фройд, Ролф Харис, Деймиън Хърст[289], Джулиет Панет и Тай-Шан Ширенберг.[290] Сред известните фотографи на Елизабет II са Сесил Битън, Юсуф Карш, Ануар Хюсейн, Ани Лейбовиц, лорд Личфийлд, Тери О'Нийл, Джон Суонел и Дороти Уайлдинг. Първата й официална портретна снимка е направена от Маркъс Адамс през 1926 г.[291]

Титли, обръщения, почести и гербове

[редактиране | редактиране на кода]
 Основна статия: Списък с титлите и почестите на Елизабет II

Брак и потомство

[редактиране | редактиране на кода]

Елизабет се омъжва един път:

∞ 21 ноември 1947 в Уестминстърското абатство, Лондон за принц Филип Гръцки и Датски (* 10 юни 1921, Корфу, Кралство Гърция, † 9 април 2021, Уиндзор, Великобритания), син на принц Андрей Гръцки и Датски и съпругата му принцеса Алис Батенберг. Двамата имат трима сина и една дъщеря:

Родословие

[редактиране | редактиране на кода]
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Едуард VII
 
 
 
 
 
 
 
Джордж V
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Александра Датска
 
 
 
 
 
 
 
Джордж VI
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Франц фон Тек
 
 
 
 
 
 
 
Мери Тек
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Мария Аделаида Кембриджка
 
 
 
 
 
 
 
Елизабет II
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Клод Боуз-Лайън
 
 
 
 
 
 
 
Клод Джордж Боуз-Лайън
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Франсис Боуз-Лайън
 
 
 
 
 
 
 
Елизабет Боуз-Лайън
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Чарлз Кавендиш-Бентлинк
 
 
 
 
 
 
 
Сесилия Боуз-Лайън
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Луиза Кавендиш-Бентлинк
 
 
 
 
 
 

Обяснителни бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Като управляващ монарх Елизабет II обикновено не използва фамилно име, но когато е необходимо, то е Уиндзор (Windsor). Вж. "The Royal Family name". Official website of the British monarchy. Архивирано от оригинала на 15 февруари 2009 г. Посетено на 3 февруари 2009 г.
  2. ↑ Броят на кралствата на Британската общност варира по време на нейното управление; в допълнение към Обединеното кралство, другите 14 кралства към момента на нейната смърт са: Антигуа и Барбуда, Австралия, Бахамски острови, Белиз, Канада, Гренада, Ямайка, Нова Зеландия, Папуа Нова Гвинея, Сейнт Китс и Невис, Сейнт Лусия, Сейнт Винсент и Гренадини, Соломонови острови и Тувалу.
  3. ↑ Нейни кръстници са крал Джордж V и кралица Мери, лорд Стратмор, и др.
  4. ↑ Телевизионното отразяване на коронацията повишав популярността на медията в Обединеното кралство; броят на закупените телевизионни лицензи се удвоява до 3 милиона и повече от 20 милиона британски зрители гледат за първи път телевизия в домовете на свои приятели или съседи. В Северна Америка почти 100 милиона зрители гледат предаването на запис.
  5. ↑ Единственото предишно държавно посещение на британски монарх в Русия е направено от крал Едуард VII през 1908 г. Кралят обаче не е слизал на брега и се е срещал с цар Николай II на кралски яхти край балтийското пристанище на днешния Талин, Естония
  6. ↑ През 1919 г., в отговор на изключването на Махатма Ганди от посещение в Пенджаб, тайното депортиране на Сайфудин Китчлу и Сатяпал на 10 април и реакциите на Закона Роулат, индийците в Пенджаб се събират на протест. Сутринта на 13 април 1919 г., под звуците на военни барабани из града градските глашатаи четат заповед на бригаден генерал Реджиналд Дайър: градът да не с напуска без разрешително, забранени са „шествия от всякакъв вид“ и всякакво събиране на повече от четирима души. Заявено е, че „всеки човек, намерен на улицата след 20 часа, ще бъде застрелян“. Съобщенията идват на фона на шум и необичайна жега, пропускайки ключови места из града, което означава, че известието не е широко разпространено. Дайър впоследствие е информиран в 12:40 часа същия ден, че ще се проведе политическо събрание в историческите градини Jallianwala Bagh. В момента, когато Дайър пристига с 90 военни части от [[сикх|]]и, гурки, белуджи, раджпути, се е събрало множество от 20 хил. души: оратори, слушатели, излезли на пикник, мъже, жени и деца от всички възрасти, включително сикхи, индуси, мюсюлмани и християни. Дайър заповядва на войските си да стрелят по хората. Изстреляни са 1650 патрона и броят на убитите и ранените е обект на спорове.
  7. ↑ Присъстват и съпрузите им Камила, Софи Рис-Джоунс и сър Тимъти Лорънс, както и първият братовчед на кралицата – принц Ричард (херцог на Глостър).

Библиографски бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Queen's birthday: Queen Elizabeth II's life in 92 facts. BBC // 8 юни 2018 г. Посетен на 6 март 2019 г. She is a descendant of the House of Saxe-Coburg and Gotha, which was renamed the House of Windsor during World War One (на британски английски)
  2. ↑ Queen's birthday: Queen Elizabeth II's life in 92 facts. BBC // 8 юни 2018 г. Посетен на 6 март 2019 г. (на британски английски)
  3. ↑ Queen's birthday: Queen Elizabeth II's life in 92 facts. BBC // 8 юни 2018 г. Посетен на 6 март 2019 г. Her parents were... Lady Elizabeth Bowes-Lyon (на британски английски)
  4. ↑ Queen's birthday: Queen Elizabeth II's life in 92 facts. BBC // 8 юни 2018 г. Посетен на 6 март 2019 г. Once Elizabeth turned 21, her engagement to the Duke of Edinburgh was officially announced and they got married on November 20 1947 in Westminster Abbey (на британски английски)
  5. ↑ "No. 33153". The London Gazette. 21 April 1926. с. 1.
  6. ↑ Bradford, с. 22; Brandreth, с. 103; Marr, с. 76; Pimlott, с. 2 – 3; Lacey, с. 75 – 76; Roberts, с. 74
  7. ↑ Hoey, с. 40
  8. ↑ Brandreth, с. 103
  9. ↑ Pimlott, с. 12
  10. ↑ Lacey, с. 56; Nicolson, с. 433; Pimlott, с. 14 – 16
  11. ↑ Crawford, с. 26; Pimlott, с. 20; Shawcross, с. 21
  12. ↑ Brandreth, с. 124; Lacey, с. 62 – 63; Pimlott, с. 24, 69
  13. ↑ Brandreth, с. 108 – 110; Lacey, с. 159 – 161; Pimlott, с. 20, 163
  14. ↑ Brandreth, с. 108 – 110
  15. ↑ Brandreth, с. 105; Lacey, с. 81; Shawcross, с. 21 – 22
  16. ↑ Brandreth, с. 105 – 106
  17. ↑ Bond, с. 8; Lacey, с. 76; Pimlott, с. 3
  18. ↑ Lacey, с. 97 – 98
  19. ↑ Marr, с. 78, 85; Pimlott, с. 71 – 73
  20. ↑ Brandreth, с. 124; Crawford, с. 85; Lacey, с. 112; Marr, с. 88; Pimlott, с. 51; Shawcross, с. 25
  21. 1 2 Her Majesty The Queen: Early life and education // Royal Household, 29 декември 2015. Посетен на 18 април 2016.
  22. ↑ Marr, с. 84; Pimlott, с. 47
  23. 1 2 Pimlott, с. 54
  24. 1 2 Pimlott, с. 55
  25. ↑ Warwick, Christopher. Princess Margaret: A Life of Contrasts. London, Carlton Publishing Group, 2002. ISBN 978-0-233-05106-2. с. 102.
  26. ↑ Queen Elizabeth the Queen Mother // Royal Household, 21 декември 2015. Посетен на 18 април 2016.
  27. ↑ Crawford, с. 104 – 114; Pimlott, с. 56 – 57
  28. ↑ Crawford, с. 114 – 119; Pimlott, с. 57
  29. ↑ Crawford, с. 137 – 141
  30. 1 2 Children's Hour: Princess Elizabeth // BBC, 13 октомври 1940. Архивиран от оригинала на 2 декември 2010. Посетен на 22 юли 2009.
  31. ↑ Early public life // Royal Household. Архивиран от оригинала на 28 март 2010. Посетен на 20 април 2010.
  32. ↑ Pimlott, с. 71
  33. ↑ London Gazette, 6 март 1945. с. 1315.
  34. ↑ Bradford, с. 45; Lacey, с. 148; Marr, с. 100; Pimlott, с. 75
  35. ↑ London Gazette, 31 юли 1945. с. 3972.
  36. ↑ Bond, с. 10; Pimlott, с. 79
  37. ↑ Bond, с. 10; Pimlott, с. 79
  38. ↑ Pimlott, с. 71 – 73
  39. ↑ Gorsedd of the Bards, National Museum of Wales, архивирано от оригинала 18 май 2014, посетено на 17 декември 2009 г.
  40. ↑ A speech by the Queen on her 21st birthday // Royal Household, 20 април 1947. Посетен на 18 април 2016.
  41. ↑ Brandreth, с. 132 – 139; Lacey, с. 124 – 125; Pimlott, с. 86
  42. ↑ Bond, с. 10; Brandreth, с. 132 – 136, 166 – 169; Lacey, с. 119, 126, 135
  43. ↑ Heald, с. 77
  44. ↑ Edwards, Phil. The Real Prince Philip // Channel 4, 31 октомври 2000. Архивиран от оригинала на 9 февруари 2010. Посетен на 23 септември 2009.
  45. ↑ Crawford, с. 180
  46. ↑ Davies, Caroline. Philip, the one constant through her life // The Daily Telegraph. Лондон, 20 април 2006. Посетен на 23 септември 2009.
  47. ↑ Heald, с. xviii
  48. ↑ Hoey, с. 55 – 56; Pimlott, с. 101, 137
  49. ↑ London Gazette. 21 ноември 1947. с. 5495.
  50. ↑ Hoey, с. 58; Pimlott, с. 133 – 134
  51. ↑ Hoey, с. 59; Petropoulos, с. 363
  52. ↑ Bradford, с. 61
  53. ↑ Letters Patent, 22 октомври 1948; Hoey, с. 69 – 70; Pimlott, с. 155 – 156
  54. ↑ Pimlott, с. 163
  55. ↑ Brandreth, с. 226 – 238; Pimlott, с. 145, 159 – 163, 167
  56. ↑ Brandreth, с. 240 – 241; Lacey, с. 166; Pimlott, с. 169 – 172
  57. ↑ Brandreth, с. 245 – 247; Lacey, с. 166; Pimlott, с. 173 – 176; Shawcross, с. 16
  58. ↑ Bousfield and Toffoli, с. 72; Charteris quoted in Pimlott, с. 179 and Shawcross, с. 17
  59. ↑ Mitchell, James (2003), „Scotland: Cultural Base and Economic Catalysts“, in Hollowell, Jonathan (ed.), Britain Since 1945, Wiley-Blackwell, с. 113
  60. ↑ Pimlott, с. 178 – 179
  61. ↑ Pimlott, с. 186 – 187
  62. ↑ Soames, Emma (1 June 2012), „Emma Soames: As Churchills we're proud to do our duty“, The Daily Telegraph, London, архивирано от оригинала на 2 юни 2012 г., посетено на 12 март 2019 г.
  63. ↑ Bradford, с. 80; Brandreth, с. 253 – 254; Lacey, с. 172 – 173; Pimlott, с. 183 – 185
  64. ↑ London Gazette. 5 февруари 1960. с. 1003.
  65. ↑ Brandreth, с. 269 – 271
  66. ↑ Bond, с. 22; Brandreth, с. 271; Lacey, с. 194; Pimlott, с. 238; Shawcross, с. 146
  67. ↑ Bradford, с. 82
  68. ↑ 50 facts about The Queen's Coronation // Royal Household, 25 май 2003. Посетен на 18 април 2016.
  69. ↑ Lacey, с. 190; Pimlott, с. 247 – 248
  70. ↑ T., Englefield, Dermot J. Facts about the British prime ministers : a compilation of biographical and historical information. London, Mansell, 1995. ISBN 0720123062. OCLC 33043257.
  71. 1 2 UK to name part of Antarctica Queen Elizabeth Land // BBC News, 18 декември 2012. Посетен на 30 септември 2024.
  72. ↑ Pimlott, с. 182
  73. ↑ Australia: Royal visits // Royal Household, 13 октомври 2015. Посетен на 18 април 2016.
  74. ↑ New Zealand: Royal visits // Royal Household, 22 декември 2015. Посетен на 18 април 2016.
  75. ↑ Marr, с. 126
  76. ↑ Campbell, Sophie. Queen's Diamond Jubilee: Sixty years of royal tours // The Telegraph, 11 май 2012. Посетен на 20 февруари 2016.
  77. ↑ Thomson, Mike. When Britain and France nearly married // BBC News, 15 януари 2007. Посетен на 14 декември 2009.
  78. ↑ Pimlott, с. 255; Roberts, с. 84
  79. ↑ Marr, с. 175 – 176; Pimlott, с. 256 – 260; Roberts, с. 84
  80. ↑ Lord Altrincham in National Review цит. от Brandreth, с. 374
  81. 1 2 Hardman, с. 22; Pimlott, с. 324 – 335; Roberts, с. 84
  82. ↑ Roberts, с. 84
  83. ↑ Queen and Canada: Royal visits // Royal Household. Архивиран от оригинала на 4 май 2010. Посетен на 12 февруари 2012.
  84. ↑ Pimlott, с. 303; Shawcross, с. 83
  85. ↑ Speaight, Robert. Vanier, Soldier, Diplomat, Governor General: A Biography. London, William Collins, Sons and Co. Ltd., 1970. ISBN 978-0-00-262252-3.
  86. ↑ Dubois, Paul. Demonstrations Mar Quebec Events Saturday // The Gazette, 12 октомври 1964. с. 1. Посетен на 6 март 2010.
  87. ↑ Bousfield, с. 139
  88. ↑ Dymond, Glenn. Ceremonial in the House of Lords // House of Lords Library, 5 март 2010. с. 12. Посетен на 5 юни 2010.
  89. ↑ Hardman, с. 213 – 214
  90. ↑ Bond, с. 66; Pimlott, с. 345 – 354
  91. ↑ "Big Crowds in Belgrade Greet Queen Elizabeth", The New York Times, 18 October 1972, архивирано от оригинала на 6 юни 2022 г., посетено на 8 септември 2022 г.
  92. ↑ Bradford, с. 181; Pimlott, с. 418
  93. ↑ Bradford, с. 181; Marr, с. 256; Pimlott, с. 419; Shawcross, с. 109 – 110
  94. 1 2 Bond, с. 96; Marr, с. 257; Pimlott, с. 427; Shawcross, с. 110
  95. ↑ Pimlott, с. 428 – 429
  96. ↑ Pimlott, с. 449
  97. ↑ Hardman, с. 137; Roberts, с. 88 – 89; Shawcross, с. 178
  98. ↑ Pimlott, с. 336 – 337, 470 – 471; Roberts, с. 88 – 89
  99. 1 2 Heinricks, Geoff. Trudeau: A drawer monarchist // National Post. Toronto, 29 септември 2000. p. B12. (на английски)
  100. ↑ 1981: Charles and Diana marry // On This Day. BBC News, 29 July 1982. Архивиран от оригинала на 10 January 2018. Посетен на 13 October 2008.
  101. ↑ Hardman, с. 167, 171 – 173
  102. ↑ Roberts, с. 101; Shawcross, с. 139
  103. ↑ Geddes, John (2012), „The day she descended into the fray“, Maclean's (Special Commemorative Edition: The Diamond Jubilee: Celebrating 60 Remarkable years ed.), с. 72
  104. ↑ MacQueen, Ken; Treble, Patricia (2012), „The Jewel in the Crown“, Maclean's (Special Commemorative Edition: The Diamond Jubilee: Celebrating 60 Remarkable years ed.), с. 43 – 44
  105. ↑ Queen's 'fantasy assassin' jailed // BBC News, 14 септември 1981. Посетен на 21 юни 2010.
  106. ↑ Lacey, с. 281; Pimlott, с. 476 – 477; Shawcross, с. 192
  107. ↑ Ainge Roy, Eleanor (13 January 2018), "'Damn ... I missed': the incredible story of the day the Queen was nearly shot", The Guardian, архивирано от оригинала на 1 март 2018 г., посетено на 1 март 2018 г.
  108. ↑ Lacey, с. 297 – 298; Pimlott, с. 491
  109. ↑ Bond, с. 115; Pimlott, с. 487; Shawcross, с. 127
  110. ↑ Bond, с. 188; Pimlott, с. 497
  111. ↑ "Queen fulfills a Royal Goal: To visit China", The New York Times, 13 October 1986, архивирано от оригинала на 6 юни 2022 г., посетено на 8 септември 2022 г.
  112. ↑ The BBC Book of Royal Memories: 1947 – 1990, BBC Books, 1991, с. 181
  113. ↑ Hardman, Robert (2019), Queen Of The World, Penguin Random House, с. 437
  114. ↑ "Queen Elizabeth II Arrives In Peking for 6-Day Visit", The Washington Post, 13 October 1986
  115. ↑ Lacey, с. 293 – 294; Pimlott, с. 541
  116. ↑ Hardman, с. 82 – 83; Lacey, с. 307; Pimlott, с. 522 – 526
  117. ↑ Geddes, John (2012), „The day she descended into the fray“, Maclean's (Special Commemorative Edition: The Diamond Jubilee: Celebrating 60 Remarkable years ed.), с. 72
  118. ↑ Pimlott, с. 515 – 516
  119. ↑ Pimlott, с. 538
  120. ↑ Pimlott, с. 519 – 534
  121. ↑ Lacey, с. 319; Marr, с. 315; Pimlott, с. 550 – 551
  122. ↑ Stanglin, Doug. German study concludes 25,000 died in Allied bombing of Dresden // USA Today. 18 март 2010. Посетен на 19 март 2010.
  123. ↑ Brandreth, с. 377; Pimlott, с. 558 – 559; Roberts, с. 94; Shawcross, с. 204
  124. ↑ Brandreth, с. 377
  125. ↑ Bradford, с. 229; Lacey, с. 325 – 326; Pimlott, с. 559 – 561
  126. ↑ Bradford, с. 226; Hardman, с. 96; Lacey, с. 328; Pimlott, с. 561
  127. ↑ Pimlott, с. 562
  128. ↑ Queen Breaks Wrist in Riding Accident", AP News, 17 January 1994, архивирано от оригинала на 31 август 2022 г., посетено на 1 септември 2022 г.
  129. ↑ Sloane, Wendy (19 October 1994), "Not all's forgiven as queen tours a czarless Russia", The Christian Science Monitor, Moscow, архивирано от оригинала на 5 септември 2022 г., посетено на 8 септември 2022 г.
  130. ↑ de Waal, Thomas (15 October 1994), "Queen's Visit: Lifting the Clouds of the Past", Moscow Times
  131. ↑ "British queen in Moscow", United Press International, Moscow, 17 October 1994, архивирано от оригинала на 12 март 2022 г., посетено на 8 септември 2022 г.
  132. ↑ Brandreth, с. 356; Pimlott, с. 572 – 577; Roberts, с. 94; Shawcross, с. 168
  133. ↑ Brandreth, с. 357; Pimlott, с. 577
  134. ↑ Bond, с. 134; Brandreth, с. 358; Marr, с. 338; Pimlott, с. 615
  135. ↑ MacQueen, Ken и др. The Jewel in the Crown // Maclean's. 2012. с. 43 – 44.
  136. ↑ Bond, с. 134; Brandreth, с. 358; Lacey, с. 6 – 7; Pimlott, с. 616; Roberts, с. 98; Shawcross,с. 8
  137. ↑ Brandreth, с. 358 – 359; Lacey, с. 8 – 9; Pimlott, с. 621 – 622
  138. ↑ Bond, с. 134; Brandreth, с. 359; Lacey, с. 13 – 15; Pimlott, с. 623 – 624
  139. 1 2 Indian group calls off protest, accepts queen's regrets, Amritsar, India: CNN, 14 October 1997, архивирано от оригинала на 3 май 2021, посетено на 3 май 2021 г.
  140. 1 2 Burns, John F. (15 October 1997), "In India, Queen Bows Her Head Over a Massacre in 1919", The New York Times, архивирано от оригинала на 17 май 2013 г., посетено на 12 февруари 2013 г.
  141. 1 2 A speech by The Queen on her Golden Wedding Anniversary // The Royal Household, 20 ноември 1997. Посетен на 10 февруари 2017.
  142. ↑ Gibbs, Geoffrey. Welsh crown day with a song // The Guardian. 27 May 1999. Архивиран от оригинала на 20 September 2022. Посетен на 16 September 2022.
  143. ↑ Engel, Matthew. Something for everyone as Scots at last put history behind them // The Guardian. 2 July 1999. Архивиран от оригинала на 14 September 2022. Посетен на 14 September 2022.
  144. ↑ "Queen to visit Southwark on Millennium Eve", London SE1, архивирано от оригинала на 13 февруари 2022 г., посетено на 13 февруари 2022 г.
  145. ↑ "Beacons blaze across UK", BBC News, 31 December 1999, архивирано от оригинала на 13 февруари 2022 г., посетен на 13 февруари 2022 г.
  146. ↑ Knappett, Gill (2016), The Queen at 90: A Royal Birthday Souvenir, Pitkin, с. 24
  147. ↑ Shawcross, с. 224
  148. ↑ Bedell Smith, Sally (2017), Elizabeth the Queen: The Woman Behind the Throne, Penguin Books, с. 423
  149. ↑ Bond, с. 156; Bradford, с. 248 – 249; Marr, с. 349 – 350
  150. ↑ Bond, с. 166 – 167
  151. ↑ Bond, с. 157
  152. ↑ Brandreth, с. 31
  153. ↑ Alderson, Andrew. Revealed: Queen's dismay at Blair legacy // The Telegraph. 28 май 2007. Посетен на 31 май 2010.
  154. ↑ Alderson, Andrew. Tony and Her Majesty: an uneasy relationship // The Telegraph. 27 май 2007. Посетен на 31 май 2010.
  155. ↑ Queen celebrates diamond wedding // BBC News, 19 ноември 2007. Посетен на 10 февруари 2017.
  156. ↑ A speech by the Queen to the United Nations General Assembly // Royal Household, 6 юли 2010. Посетен на 18 април 2016.
  157. 1 2 Queen addresses UN General Assembly in New York // BBC News, 7 юли 2010. Посетен на 7 юли 2010.
  158. ↑ Bradford, с. 253
  159. ↑ Royal tour of Australia: The Queen ends visit with traditional 'Aussie barbie' // The Telegraph. 29 октомври 2011. Посетен на 30 октомври 2011.
  160. ↑ Event News, The Queen's Diamond Jubilee Beacons, архивирано от оригинала на 16 ноември 2018 г., посетено на 28 април 2016 г.
  161. ↑ "Queen joins wedding party at Manchester Town Hall", BBC News, 24 March 2012, архивирано от оригинала на 7 април 2022 г., посетено на 8 септ. 2022 г.
  162. ↑ Rayner, Gordon. Queen and Duke of Edinburgh celebrate 65th wedding anniversary // The Daily Telegraph. 19 ноември 2012. Посетен на 10 февруари 2017.
  163. ↑ Canada's Olympic Broadcast Media Consortium Announces Broadcast Details for London 2012 Opening Ceremony, Friday // 24 юли 2012. Архивиран от оригинала на 2 април 2015. Посетен на 22 март 2015.
  164. ↑ Brown, Nicholas. How James Bond whisked the Queen to the Olympics // BBC News, 27 юли 2012. Посетен на 27 юли 2012.
  165. ↑ Queen honoured with Bafta award for film and TV support // BBC News, 4 април 2013. Посетен на 7 април 2013.
  166. ↑ Queen to miss Commonwealth meeting // BBC News, 7 май 2013. Посетен на 7 май 2013.
  167. ↑ "A speech by The Queen at the Borders Railway, Scotland", Royal.uk, 9 September 2015, архивирано от оригинала на 6 юни 2022, посетено на 8 септември 2022
  168. ↑ Elizabeth Set to Beat Victoria's Record as Longest Reigning Monarch in British History // HuffPost. 6 септември 2014. Посетен на 28 септември 2014.
  169. ↑ Modh, Shrikant. The Longest Reigning Monarch Queen Elizabeth II // Philately News. 11 септември 2015. Архивиран от оригинала на 1 декември 2017. Посетен на 20 ноември 2017.
  170. ↑ Enthralling 'Audience' puts Britain's queen in room with politicians // Chicago Sun-Times. 24 август 2017. Посетен на 20 ноември 2017.
  171. ↑ Governor General to Host Special Event in Honour of Her Majesty's Historic Reign // Office of the Secretary to the Governor General, 9 септември 2015. Посетен на 9 септември 2015.
  172. ↑ Queen becomes world's oldest monarch following death of King Abdullah of Saudi Arabia // The Telegraph, 23 януари 2015. Посетен на 20 ноември 2017.
  173. ↑ "Thailand's King Bhumibol Adulyadej dies at 88", BBC News, 13 October 2016, архивирано от оригинала на 13 октомври 2016 г., посетено на 23 април 2022 г.
  174. ↑ Addley, Esther (13 October 2016), "Queen Elizabeth II is longest-reigning living monarch after Thai king's death", The Guardian, архивирано от оригинала на 23 април 2022, посетено на 23 април 2022 г.
  175. ↑ Proctor, Charlie. BREAKING: The Queen becomes the world's oldest living Head of State following Mugabe resignation // Royal Central. 21 ноември 2017. Посетен на 21 ноември 2017.
  176. ↑ Queen Elizabeth II will be the world's oldest head of state if Robert Mugabe is toppled // msn.com. 14 ноември 2017. Архивиран от оригинала на 15 ноември 2017. Посетен на 20 ноември 2017.
  177. ↑ Rayner, Gordon. The Blue Sapphire Jubilee: Queen will not celebrate 65th anniversary but instead sit in 'quiet contemplation' remembering father's death // The Telegraph, 29 януари 2017. Посетен на 3 февруари 2017.
  178. ↑ Queen and Prince Philip portraits released to mark 70th anniversary // The Guardian, 20 ноември 2017. Посетен на 20 ноември 2017.
  179. 1 2 Bilefsky, Dan (2 August 2017), "Prince Philip Makes His Last Solo Appearance, After 65 Years in the Public Eye", The New York Times, архивирано от оригинала на 25 декември 2007, посетено на 4 август 2017 г.
  180. ↑ "Charles to be next Commonwealth head", BBC News, 20 April 2018, архивирано от оригинала на 20 април 2018, посетено на 21 април 2018
  181. ↑ Collier, Hatty (8 June 2018), The Queen undergoes eye surgery to remove cataract, Yahoo! News, архивирано от оригинала на 8 март 2021, посетено на 19 март 2021
  182. ↑ Nikkash, Roya (31 March 2019), "Queen slams brakes on driving in public", The Times, архивирано от оригинала на 31 март 2019, посетено на 31 март 2019
  183. ↑ "The royal family is canceling events because of the coronavirus, and the Queen may be asked to self-isolate for up to 4 months", Insider, 16 March 2020, архивирано от оригинала на 8 септ. 2022, посетено на 5 юли 2021
  184. ↑ Coronavirus: Queen and Prince Philip return to Windsor Castle for lockdown, Sky News, 2 November 2020, архивирано от оригинала на 21 юни 2021 г., посетено на 5 юли 2021
  185. ↑ "Coronavirus: The Queen's message seen by 24 million", BBC News, 6 April 2020, архивирано от оригинала на 10 юли 2021, посетено на 5 юли 2021
  186. ↑ "Coronavirus: The Queen's broadcast in full", BBC News, 5 April 2020, архивирано от оригинала на 25 август 2021, посетено на 5 юли 2021
  187. ↑ "VE Day: UK's streets not empty as filled with love, says Queen", BBC News, 8 May 2020, архивирано от оригинала на 9 юли 2021 г., посетено на 5 юли 2021
  188. ↑ Murphy, Victoria (15 October 2020), "Queen Elizabeth Is Joined by Prince William for Her First Public Outing in Seven Months", Town & Country, архивирано от оригинала на 24 юни 2021 г., посетено на 5 юли 2021
  189. ↑ "Queen wears face mask as she marks Unknown Warrior centenary", BBC News, 7 November 2020, архивирано от оригинала на 13 август 2021, посетено на 5 юли 2021
  190. ↑ Busby, Mattha (9 January 2021), "The Queen and Prince Philip receive first dose of Covid vaccine", The Guardian, архивирано от оригинала на 9 юли 2021, посетено на 5 юли 2021
  191. ↑ Petit, Stephanie (1 April 2021), "Queen Elizabeth Received Her Second COVID-19 Vaccine Before First Maskless Outing of the Year", People, архивирано от оригинала на 8 август 2022, посетено на 8 септ. 2022
  192. ↑ "Prince Philip: After over 70 years by her side, the Queen faces a future without her 'strength and stay'", ITV News, 9 April 2021, архивирано от оригинала на 9 април 2021, посетено на 9 април 2021
  193. ↑ "Queen will complete her reign in the same sad way as great-great grandmother Queen Victoria", GoodtoKnow, 9 April 2021, архивирано от оригинала на 11 юни 2021 г., посетено на 11 юни 2021 г.
  194. ↑ Tominey, Camilla (9 April 2021), "Prince Philip's peaceful passing reflects a remarkable life lived in self-effacing dignity", The Telegraph, архивирано от оригинала на 10 април 2021 г., посетен на 11 май 2021
  195. ↑ "Prince Philip: The Queen says his death has 'left a huge void' – Duke of York", BBC News, 11 April 2021, архивирано от оригинала на 8 септември 2022 г., посетено на 8 септември 2022 г.
  196. ↑ Abraham, Ellie (17 April 2021), "Social Media Reacts to 'heartbreaking' Image of Queen Sitting Alone at Prince Philip's Funeral", The Independent, архивирано от оригинала на 6 юли 2022, посетено на 8 септ. 2022
  197. ↑ Hassan, Jennifer (17 April 2021), "Image of Queen Elizabeth II sitting alone at Philip's funeral breaks hearts around the world", The Washington Post, архивирано от оригинала на 12 май 2021, посетено на 8 септември 2022
  198. ↑ "Queen's Christmas message pays tribute to 'beloved' Philip", BBC News, 25 December 2021, архивирано от оригинала на 20 февруари 2022 г., посетен на 8 септември 2022 г.
  199. ↑ Ship, Chris (25 December 2021), "Queen remembers 'mischievous twinkle' of Prince Philip in emotional Christmas message", ITV News, архивирано от оригинала на 15 февруари 2022 г., посетено на 8 септември 2022 г.
  200. ↑ "Queen's Speech 2021: What can we expect?", BBC News, 10 May 2021, архивирано от оригинала на 10 май 2021, посетено на 10 май 2021
  201. ↑ Mills, Rhiannon (12 June 2021), G7 summit: Queen charms prime ministers and presidents, Sky News, архивирано от оригинала на 12 юни 2021, посетен на 12 юни 2021
  202. ↑ "Queen gives George Cross to NHS for staff's 'courage and dedication'", BBC News, 5 July 2021, архивирано от оригинала на 7 април 2022, посетен на 5 юли 2021
  203. ↑ Murray, Jessica (12 October 2021), "Queen seen using walking stick for first time in 20 years", The Guardian, архивирано от оригинала на 31 март 2022, посетен на 8 септ. 2022
  204. ↑ Taylor, Harry (21 October 2021), "The Queen spent night in hospital after cancelling Northern Ireland visit", The Guardian, архивирано от оригинала на 25 февруари 2022, посетен на 8 септ. 2022
  205. ↑ Lee, Joseph (26 October 2021), "Queen will not attend COP26 climate change summit", BBC News, архивирано от оригинала на 1 февруари 2022, посетен на 8 септ. 2022
  206. ↑ Becky Morton (14 November 2021), "The Queen to miss Remembrance Sunday service", BBC News, архивирано от оригинала 9 март 2022, посетен на 8 септември 2022
  207. ↑ "Accession Day 2022", Royal Family, 5 February 2022, архивирано от оригинала на 20 февруари 2022, посетено на 8 септември 2022
  208. ↑ Lee, Dulcie; Durbin, Adam (20 February 2022), "The Queen tests positive for Covid", BBC News, архивирано от оригинала на 20 февруари 2022, посетено на 20 февруари 2022
  209. ↑ Foster, Max; Said-Moorhouse, Lauren (20 February 2022), Britain's Queen Elizabeth tests positive for Covid-19, CNN, архивирано от оригинала на 27 май 2022, посетено на 8 септември 2022
  210. ↑ Elston, Laura (23 February 2022), "Queen holds telephone audience with PM despite Covid", The Independent, архивирано от оригинала на 7 март 2022, посетено на 7 март 2022
  211. ↑ Furness, Hannah (3 March 2022), "The Queen makes 'generous' private donation to Ukraine fund as Royal family shows its support", The Daily Telegraph, архивирано от оригинала на 5 март 2022, посетен на 5 март 2022
  212. ↑ Hinton, Megan (28 February 2022), "Queen enjoys time with family after recovering from Covid", LBC, архивирано от оригинала на 5 март 2022, посетено на 8 септември 2022
  213. ↑ Waddell, Lily (7 March 2022), "Queen holds in-person meeting with Justin Trudeau in front of blue and yellow flowers", Evening Standard, архивирано от оригинала на 7 март 2022, посетен на 7 март 2022
  214. ↑ Selby, Jenn (10 April 2022), "Covid left me 'exhausted', Queen tells bereaved couple", The Guardian, архивирано от оригинала на 10 април 2022, посетено на 10 април 2022
  215. ↑ Lauren, Turner (29 March 2022), "Queen attends Prince Philip memorial service at Westminster Abbey", BBC News, архивирано от оригинала на 6 юни 2022, посетено на 5 април 2022
  216. ↑ Adams, Charley (14 April 2022), „Prince Charles stands in for Queen at Maundy Service“, BBC News, архивирано от оригинала на 6 юни 2022, посетено на 8 септември 2022
  217. ↑ Queen to miss State Opening of Parliament – Prince of Wales to read speech instead, Sky News, 9 May 2022, архивирано от оригинала на 11 юни 2022, посетено на 8 септември r 2022
  218. ↑ Furness, Hannah (10 May 2022), „Queen's Speech: Why Prince William is attending State Opening of Parliament“, The Telegraph, архивирано от оригинала на 12 юни 2022, посетено на 8 септември 2022
  219. ↑ „Elizabeth line: Queen makes surprise visit to Paddington Station“, BBC News, 17 May 2022, архивирано от оригинала на 26 август 2022, посетено на 8 септември 2022
  220. ↑ Furness, Hannah (2 June 2022), "The Queen to miss service of thanksgiving after suffering discomfort", The Telegraph, архивирано от оригинала на 27 юни 2022, посетено на 8 септември 2022
  221. ↑ Furness, Hannah (5 June 2022), "Queen's Jubilee surprise: A starring role with Paddington Bear (and what she really keeps in her handbag)", The Telegraph, архивирано от оригинала на 9 август 2022, посетено на 8 септември 2022
  222. ↑ Turner, Lauren (13 June 2022), "Queen Elizabeth II becomes second-longest serving monarch", BBC News, архивирано от оригинала на 15 юни 2022, посетено на 8 септември 2022
  223. ↑ Brandreth, с. 370 – 371; Marr, с. 395
  224. ↑ Mansey, Kate; Leake, Jonathan; Hellen, Nicholas (19 January 2014), „Queen and Charles start to 'job-share'“, The Sunday Times, архивирано от оригинала на 3 февруари 2014, посетено на 20 януари 2014; и Marr, с. 395
  225. ↑ Bubola, Emma (6 September 2022). "The queen will meet the new prime minister at Balmoral Castle in Scotland". The New York Times. Архивирано от оригинала на 7 септември 2022. Посетено на 8 септ. 2022 г.
  226. ↑ "Queen postpones senior ministers meeting to rest". BBC News. 7 September 2022. Архивирано от оригинала на 8 септ. 2022 г. Посетено на 8 септ. 2022 г.
  227. ↑ Queen's doctors concerned for her health – palace // BBC News. Посетен на 8 септември 2022.
  228. ↑ Davies, Caroline. Queen under medical supervision at Balmoral after doctors' concerns // The Guardian. Посетен на 8 септември 2022.
  229. ↑ Queen under medical supervision as doctors are concerned for her health. Prince Charles, Camilla and Prince William are currently travelling to Balmoral, Clarence House and Kensington Palace said // Sky News. Посетен на 8 септември 2022.
  230. ↑ Shaw, Neil. Duke of York, Princess Anne and Prince Edward all called to Queen's side // Plymouth Live. Посетен на 8 септември 2022.
  231. ↑ Queen Elizabeth II has died // BBC News. 8 септември 2022. Архивиран от оригинала на 8 September 2022. Посетен на 8 септември 2022.
  232. ↑ Kottasová, Ivana. Queen Elizabeth II dies at 96 // CNN. Посетен на 8септември 2022.
  233. ↑ Близо 250 000 души са почели кралица Елизабет II на поклонението в Уестминстър хол // 20 септември 2020. Посетен на 20 септември 2020.
  234. ↑ Queen's children perform Vigil of the Princes // BBC News. Посетен на 12 септември 2022. (на английски)
  235. ↑ Drummond, Michael. Andrew, Edward and Anne join the King in vigil at Queen's coffin // Sky News. Посетен на 13 September 2022.
  236. ↑ Princess Anne Made History as First Woman to Participate in the Vigil of the Princes // Town & Country. Посетен на 17 септември 2022. (на американски английски)
  237. ↑ Hollowood, Kate. How Princess Anne made history this week at the Vigil of the Princes // Marie Claire. Посетен на 17 септември 2022. (на английски)
  238. ↑ Queen's funeral details revealed as monarch to be buried with Prince Philip // Sky News. Посетен на 27 септември 2022.
  239. ↑ Присъстват също съпрузите и съпругите на децата на кралицата, кралицата-консорт Камила, Софи – графиня на Уесекс и Форфар и сър Тимъти Лорънс, както и шестима от внуците на кралицата и техните съпрузи и съпруги, четирима от нейните правнуци и няколко от братовчедите ѝ.
  240. ↑ Bowden, George. Queen Elizabeth II's grandchildren to observe lying-in-state vigil // BBC. Посетен на 27 септември 2022.
  241. ↑ Присъстват също графът и графинята на Уесекс и Форфар: принц Едуард и съпругата му Софи Рис-Джоунс.
  242. ↑ Queen’s grandchildren to stand vigil beside coffin on Saturday // The Guardian. 16 септември 2022. Посетен на 27 септември 2022.
  243. ↑ Kindelan, Katie. Princes William, Harry lead grandchildren in vigil at Queen Elizabeth II's coffin // ABC News. Посетен на 20 септември 2022.
  244. ↑ Последно сбогом: Светът се прости с кралица Елизабет Втора // 10 септември 2022. Посетен на 20 септември 2022.
  245. ↑ Румен Радев се подписа в книгата за съболезнования за кралица Елизабет II // 18 септември 2022. Посетен на 20 септември 2022.
  246. ↑ Симеон Сакскобургготски участва в погребението на Елизабет ІІ (СНИМКИ) Копирано от standartnews.com // 20 септември 2022. Посетен на 20 септември 2022.
  247. ↑ State Funeral for Her Majesty The Queen // 19 септември 2022. Посетен на 20 септември 2022.
  248. ↑ Положиха тленните останки на кралица Елизабет II в параклиса „Сейнт Джордж“ // 19 септември 2020. Посетен на 20 септември 2020.
  249. 1 2 The State Funeral for Her Majesty The Queen // 19 септември 2022. Посетен на 20 септември 2022.
  250. ↑ Светът притихна: Последно сбогом с кралица Елизабет Втора (ВИДЕО) // 19 септември 2022. Посетен на 20 септември 2022.
  251. ↑ Routledge, Paul (1994), Scargill: the unauthorized biography, London: Harper Collins, с. xiii
  252. ↑ Dominiczak, Peter (24 September 2014), "David Cameron: I'm extremely sorry for saying Queen 'purred' over Scottish Independence vote", The Daily Telegraph, посетено на 8 октомври 2018
  253. ↑ Quinn, Ben (19 September 2019), "David Cameron sought intervention from Queen on Scottish independence", The Guardian
  254. ↑ Shawcross, с. 194–195 и "Queen 'will do her job for life'", BBC News, 19 April 2006, посетено на 4 февруари 2007
  255. ↑ Our structure, Church of Scotland, 22 February 2010, посетено на 23 април 2022
  256. ↑ "Queen meets Pope Francis at the Vatican", BBC News, 3 April 2014, посетено на 28 март 2017
  257. ↑ Shawcross, с. 236–237 и Christmas Broadcast 2000, Royal Household, 25 December 2000, посетено на 18 април 2016 г.
  258. ↑ About The Patron's Lunch, The Patron's Lunch, 5 September 2014, посетено на 28 април 2016
  259. ↑ Hodge, Kate (11 June 2012), "The Queen has done more for charity than any other monarch in history", The Guardian, посетено на 25 февруари 2021 г.
  260. ↑ 80 facts about The Queen, Royal Household, архивирано от оригинала на 21 март 2009, посетено на 20 юни 2010
  261. ↑ Bush, Karen (26 October 2007), Everything Dogs Expect You To Know, London: New Holland Publishers, с. 115, ISBN 978-1-84537-954-4, посетено на 18 септември 2012
  262. ↑ Pierce, Andrew (1 October 2007), "Hug for Queen Elizabeth's first corgi", The Daily Telegraph, архивирано от оригинала на 10 януари 2022, посетено на 21 септември 2012
  263. ↑ Bond, с. 22
  264. ↑ Bond, с. 35; Pimlott, с. 180; Roberts, с. 82; Shawcross, с. 50
  265. ↑ Bond, с. 35; Pimlott, с. 280; Shawcross, с. 76
  266. ↑ Bond, с. 66–67, 84, 87–89; Bradford (2012), с. 160–163; Hardman, с. 22, 210–213; Lacey, с. 222–226; Marr, с. 237; Pimlott, с. 378–392; Roberts, с. 84–86
  267. ↑ Holmes, E. (2020), HRH: So Many Thoughts on Royal Style, United States: Celadon Books
  268. ↑ Hardman, с. 41
  269. ↑ Cartner-Morley, Jess (10 May 2007), "Elizabeth II, belated follower of fashion", The Guardian, London, посетено на 11 септември 2022
  270. ↑ Holt, B. (2022), The Queen: 70 Years of Majestic Style, United Kingdom: Ryland Peters & Small,
  271. ↑ Bond, с. 97; Bradford (2012), с. 189; Pimlott, с. 449–450; Roberts, с. 87; Shawcross, с. 114–117
  272. ↑ Bond, с. 117; Roberts, с. 91
  273. ↑ Pimlott, с. 488 – 490
  274. ↑ Bond, с. 134; Pimlott, с. 556–561, 570
  275. ↑ MORI poll for The Independent newspaper, March 1996, цит. в Pimlott, с. 578 и O'Sullivan, Jack (5 March 1996), "Watch out, the Roundheads are back", The Independent, посетено на 12 септември 2022 г.
  276. ↑ Pimlott, с. 578
  277. ↑ Bond, с. 134; Pimlott, с. 624–625
  278. ↑ Hardman, с. 310; Lacey, с. 387; Roberts, с. 101; Shawcross, с. 218
  279. ↑ "Australia's PM says Elizabeth II should be country's last British monarch", The Guardian, Associated Press, 17 August 2010/. Посетено на 12 септември 2022 г.
  280. ↑ Ireland, Judith (15 July 2017), "We're all Elizabethans now: When Malcolm Turnbull met the monarch", The Sydney Morning Herald. Посетено на 12 септември 2022 г.
  281. ↑ Lagan, Bernard (9 March 2021), "Australians in new push to break royal links after Meghan and Harry interview", The Times. Посетено на 13 септември 2022 г.
  282. ↑ "Vincies vote 'No'", BBC News, 26 November 2009. Посетено на 12 септември 2022 г.
  283. ↑ Monarchy poll, Ipsos MORI, April 2006, посетено на 22 март 2015; Monarchy Survey (PDF), Populus Ltd, 16 December 2007, с. 9, архивирано от оригинала (PDF) на 11 май 2011, посетено на 17 август 2010; "Poll respondents back UK monarchy", BBC News, 28 December 2007, посетено на 12 септември 2022
  284. ↑ Monarchy/Royal Family Trends – Satisfaction with the Queen, Ipsos MORI, 19 May 2016, архивирано от оригинала на 23 януари 2021, посетено на 19 септември 2017
  285. ↑ Mills, Rhiannon (7 September 2019), Epstein, Andrew and private jets: The royals have had a tumultuous summer, Sky News, посетено на 12 септ. 2022
  286. ↑ Gallagher, Sophie; Hall, Harriet (19 May 2021), "How the couple who were supposed to 'modernise the monarchy' turned their backs on it", The Independent, архивирано от оригинала на 30 март 2022, посетено на 12 септември 2022 г.
  287. ↑ "The Queen remains the nations' favourite royal as the public associate her with tradition and a positive symbol of Britain at home and abroad". Ipsos Mori. 30 May 2022. Ibbetson, Connor (21 May 2022). "Platinum Jubilee: how popular are the royals? | YouGov". yougov.co.uk. Посетено на 4 юни 2022. "IPSOS Attitudes to the Royal Family" (PDF). March 2022. Посетено на 20 май 2022 г. "Half of Britons won't be celebrating Platinum Jubilee and think Royal Family is out of touch". inews.co.uk. 2 June 2022. Посетено на 4 юни 2022 г. "Sky high public approval for the Queen ahead of Platinum Jubilee". Ipsos Mori. 30 May 2022. Has the Queen done a good job during her time on the throne?
  288. ↑ "World’s most admired 2021 Архив на оригинала от 2021-12-14 в Wayback Machine.". "Gallup". 14 December 2021. Посетено на 12 септември 2022 г.
  289. ↑ Riley, Ben (12 February 2016), "Revealed: Damien Hirst's only portrait of the Queen found in government archives", The Daily Telegraph, архивирано от оригинала на 10 януари 2022 г., посетено на 12 септември 2022 г.
  290. ↑ Elizabeth II, National Portrait Gallery, посетено на 12 септември 2022 г.
  291. ↑ Marcus Adams, National Portrait Gallery, посетено на 12 септември 2022 г.

Литература

[редактиране | редактиране на кода]
  • Bond, Jennie (2006). Elizabeth: Eighty Glorious Years. London: Carlton Publishing Group. ISBN 1-84442-260-7
  • Bousfield, Arthur; Toffoli, Gary (2002). Fifty Years the Queen. Toronto: Dundurn Press. ISBN 978-1-55002-360-2
  • Bradford, Sarah (2012). Queen Elizabeth II: Her Life in Our Times. London: Penguin. ISBN 978-0-670-91911-6
  • Brandreth, Gyles (2004). Philip and Elizabeth: Portrait of a Marriage. London: Century. ISBN 0-7126-6103-4
  • Briggs, Asa (1995). The History of Broadcasting in the United Kingdom: Volume 4. Oxford: Oxford University Press. ISBN 0-19-212967-8
  • Campbell, John (2003). Margaret Thatcher: The Iron Lady. London: Jonathan Cape. ISBN 0-224-06156-9
  • Crawford, Marion (1950). The Little Princesses. London: Cassell & Co.
  • Hardman, Robert (2011). Our Queen. London: Hutchinson. ISBN 978-0-09-193689-1
  • Heald, Tim (2007). Princess Margaret: A Life Unravelled. London: Weidenfeld & Nicolson. ISBN 978-0-297-84820-2
  • Hoey, Brian (2002). Her Majesty: Fifty Regal Years. London: HarperCollins. ISBN 0-00-653136-9
  • Lacey, Robert (2002). Royal: Her Majesty Queen Elizabeth II. London: Little, Brown. ISBN 0-316-85940-0
  • Macmillan, Harold (1972). Pointing The Way 1959 – 1961 London: Macmillan. ISBN 0-333-12411-1
  • Marr, Andrew (2011). The Diamond Queen: Elizabeth II and Her People. London: Macmillan. ISBN 978-0-230-74852-1
  • Neil, Andrew (1996). Full Disclosure. London: Macmillan. ISBN 0-333-64682-7
  • Nicolson, Sir Harold (1952). King George the Fifth: His Life and Reign. London: Constable & Co.
  • Petropoulos, Jonathan (2006). Royals and the Reich: the princes von Hessen in Nazi Germany. New York: Oxford University Press. ISBN 0-19-516133-5
  • Pimlott, Ben (2001). The Queen: Elizabeth II and the Monarchy. London: HarperCollins. ISBN 0-00-255494-1
  • Roberts, Andrew; Edited by Antonia Fraser (2000). The House of Windsor. London: Cassell & Co. ISBN 0-304-35406-6
  • Shawcross, William (2002). Queen and Country. Toronto: McClelland & Stewart. ISBN 0-7710-8056-5
  • Thatcher, Margaret (1993). The Downing Street Years. London: HarperCollins. ISBN 0-00-255049-0
  • Trudeau, Pierre Elliott (1993). Memoirs. Toronto: McLelland & Stewart. ISBN 978-0-7710-8588-8
  • Williamson, David (1987). Debrett's Kings and Queens of Britain. Webb & Bower. ISBN 0-86350-101-X
  • Wyatt, Woodrow; Edited by Sarah Curtis (1999). The Journals of Woodrow Wyatt: Volume II. London: Macmillan. ISBN 0-333-77405-1

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
Елизабет II.

Вижте също

[редактиране | редактиране на кода]
Джордж VI →
Кралица на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия (6 февруари 1952 – 8 септември 2022)		 → Чарлз III
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Elizabeth II в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Елизабет_II&oldid=12820962“.