Манфред Айген

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Манфред Айген
Manfred Eigen
германски химик
Роден
Починал
ПогребанГьотинген, Федерална република Германия
Учил вГьотингенски университет
НаградиНобелова награда за химия (1967)[1][2]
Научна дейност
Областфизикохимия
Работил вИнститут за биофизическа химия Макс Планк
Брауншвайгски технически университет
НаградиНобелова награда за химия (1967)
Манфред Айген в Общомедия

Манфред Айген (на немски: Manfred Eigen) е германски физикохимик, лауреат на Нобелова награда за химия от 1967 г.[3] за приноса му по измерването на бързите химични реакции.[4]

Изследванията на Айген спомагат за разрешаването на важни проблеми във физикохимията и допринасят за по-доброто разбиране на химичните процеси, които протичат в живите организми. През последните си години той изучава биохимичните корени на живота и еволюцията. Работи за установяването на мултидисциплинарна програма в институтите Макс Планк, в която да се изучават основите на живота на молекулярно ниво. Счита се, че неговата работа е положила основите за създаването на нова научна и технологична дисциплина – еволюционна биотехнология.[5]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 9 май 1927 г. в Бохум, тогава във Ваймарската република.[6][7] Той е син на Хедвиг и Ернст Айген, който е камерен музикант.[8] Като дете развива страст към музиката и се учи да свири пиано.[5]

Втората световна война възпрепятства обучението му. На 15-годишна възраст е извикан за войник в противовъздушната отбрана. Към края на войната е заловен от съветските части. Той успява сравнително лесно да им избяга,[5] след което извървява стотици километри през победена Германия, завръщайки се в Гьотинген през 1945 г. Айген не разполага с нужните документи, за да бъде приет в университет,[9] но е приет, когато демонстрира знанията си след изпит. Той е приет в първия следвоенен курс на университета.

Айген желае да изучава физика, но тъй като завръщащите се войници, които преди са били записани, са с приоритет, той накрая записва геофизика. След завършването си, записва магистратура по природни науки. Един от преподавателите му е Вернер Хайзенберг, който става известен със своя принцип на неопределеността[5] През 1951 г. Айген защитава докторска степен под менторството на Арнолд Ойкен. През 1964 г. той представя резултатите от изследванията си по време на събрание в обществото Фарадей в Лондон. Неговите открития показват за пръв път, че е възможно да се определи скоростта на химична реакция, възникнала в кратък период от време, от порядъка на наносекунда.

През 1953 г. Айген започва работа в института Макс Планк към физикохимичния отдел в Гьотинген, ставайки негов директор през 1964 г. и съединявайки го със спектроскопския отдел, създавайки отдел по биофизическа химия. Назначен е за почетен професор в Брауншвайгския технически университет. От 1982 до 1993 г. Айген е президент на Германската национална фондация за заслуги. Член е на борда на спонсорите на организацията „Бюлетин на атомните учени“.[10][11]

През 1967 г. Айген е награден с Нобелова награда за химия заедно с Роналд Нориш и Джордж Портър.[12][13] Те са отличени за работата им по изключително бързите химични реакции, индуцирани в отговор на много бързи енергийни импулси.

Името на Айген се свързва и с теорията за квазивидовете, критичната скорост на мутация, парадокса на Айген и химичния хиперцикъл, цикличното свързване на реакционните цикли като обяснение за самоорганизацията на пребиотичните системи, който описва с Петер Шустер през 1977 г.[14][15][16][17]

Айген основава две биотехнологични компании – Evotec и Direvo.[18] През 1981 г. става съосновател на Световния културен съвет.[19] Член е на Папската академия на науките, макар да е атеист.[20]

Умира на 6 февруари 2019 г. в Гьотинген на 91-годишна възраст.[21]

Личен живот[редактиране | редактиране на кода]

Айген се жени за Елфриде Мюлер, от която има син и дъщеря.[8] По-късно се жени за Рутилд Осватиш, която му е дългогодишен научен партньор.[5]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ The Nobel Prize in Chemistry 1967. // Посетен на 5 февруари 2021 г. (на английски)
  2. ↑ Table showing prize amounts. // Нобелова фондация, април 2019 г. Посетен на 5 февруари 2021 г. (на английски)
  3. ↑ Weisskopf, V. F. и др. Nobel Prizes: 4 named for international award (Hans Bethe, Manfred Eigen, R.G. Norrish, George Porter). // Science 158 (3802). 1967. DOI:10.1126/science.158.3802.745. с. 745 – 748.
  4. ↑ Winkler-Oswatitsch, R. Manfred Eigen. Scientist and musician. // Biophys. Chem. 26 (2 – 3). 1987. DOI:10.1016/0301-4622(87)80015-7. с. 109 – 15.
  5. ↑ а б в г д Weil, Martin. Obituaries: Manfred Eigen. // The Boston Globe. 12 февруари 2019. Посетен на 12 февруари 2019.
  6. ↑ Manfred Eigen Festschrift: special issue dedicated to Professor Manfred Eigen on the occasion of his 60th birthday. // Biophys. Chem. 26 (2 – 3). 1987. с. 101 – 390.
  7. ↑ Schlögl, R. W. To Manfred Eigen on his 70th birthday. // Biophys. Chem. 66 (2 – 3). 1997. DOI:10.1016/S0301-4622(97)00075-6. с. 71 – 3.
  8. ↑ а б Eigen – Biographical. // NobelPrize.org. Nobel Media AB, 2019. Посетен на 7 февруари 2019.
  9. ↑ Czikszentmihalyi, Mihaly. Creativity: The psychology of discovery and invention. Harper Perennial, 2013. с. 54.
  10. ↑ List of publications by Manfred Eigen. // Biophys. Chem. 26 (2 – 3). 1987. DOI:10.1016/0301-4622(87)80014-5. с. 103 – 8.
  11. ↑ Curriculum vitae of Manfred Eigen. // Biophys. Chem. 26 (2 – 3). 1987. DOI:10.1016/0301-4622(87)80013-3. с. 102.
  12. ↑ Dainton, F. и др. Ronald George Wreyford Norrish. 9 November 1897 – 7 June 1978. // Biographical Memoirs of Fellows of the Royal Society 27. 1981. DOI:10.1098/rsbm.1981.0016. с. 379 – 424.
  13. ↑ Fleming, G. R. и др. George Porter KT OM, Lord Porter of Luddenham. 6 December 1920 – 31 August 2002: Elected F.R.S. 1960. // Biographical Memoirs of Fellows of the Royal Society 50. 2004. DOI:10.1098/rsbm.2004.0017. с. 257 – 283.
  14. ↑ Eigen & Schuster (1977) The Hypercycle. A Principle of Natural Self-Organisation. Part A: Emergence of the Hypercycle Архив на оригинала от 2016-03-03 в Wayback Machine.. Naturwissenschaften Vol. 64, с. 541 – 565.
  15. ↑ Eigen & Schuster (1978) The Hypercycle. A Principle of Natural Self-Organisation. Part B: The Abstract Hypercycle Архив на оригинала от 2016-03-03 в Wayback Machine.. Naturwissenschaften Vol. 65, с. 7 – 41.
  16. ↑ Eigen & Schuster (1978) The Hypercycle. A Principle of Natural Self-Organisation. Part C: The Realistic Hypercycle Архив на оригинала от 2016-06-16 в Wayback Machine.. Naturwissenschaften Vol. 65, с. 341 – 369.
  17. ↑ Manfred Eigen and Peter Schuster The Hypercycle: A principle of natural self-organization, 1979, Springer ISBN 0-387-09293-5
  18. ↑ Jackle H, Rotte C, & Gruss P (2017) Manfred Eigen: the realization of his vision of Biophysical Chemistry. European biophysics journal Vol. 47, с. 319 – 323.
  19. ↑ About Us. // World Cultural Council. Посетен на 8 ноември 2016.
  20. ↑ HKHPE 03 02. // Посетен на 9 април 2018.
  21. ↑ Manfred Eigen, 1967 Nobel Chemistry Laureate, Dies at 91. // The New York Times. 7 февруари 2019. Посетен на 7 февруари 2019.
Нормативен контрол
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Манфред_Айген&oldid=11402192“.