Адолф фон Байер

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Адолф фон Байер
Johann Friedrich Wilhelm Adolf von Baeyer
германски химик

Роден
Починал
20 август 1917 г. (81 г.)
Националност Флаг на Германия Германия
Научна дейност
Област химия, органична химия
Образование Хумболтов университет на Берлин;
Хайделбергски университет
Учил при Роберт Бунзен
Работил в Гентски университет;
Берлински технически университет;
Страсбургски университет;
Мюнхенски университет
Награди
Nobel prize medal.svg
Нобелова награда за химия (1905)
Адолф фон Байер в Общомедия
Nobel prize medal.svg

Адолф фон Байер (на немски: Johann Friedrich Wilhelm Adolf von Baeyer) е германски химик-органик, носител на Нобелова награда за химия за 1905 г.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 31 октомври 1835 година в Берлин, Германия, най-големият от петте деца в семейството на офицер от пруската армия. Още от малък има интерес към химията, като на 12-годишна възраст прави първото си химическо откритие – нова двойна сол (карбонат на мед и натрий).

След завършване на гимназия, през 1853 постъпва в Берлинския университет, където две години изучава математика и физика. След една година служба в армията Байер става студент в Хайделбергския университет. Изучава химия под ръководството на Роберт Бунзен.

През 1857 г. Байер публикува статия за хлорметана, увлича се по органичната химия и започва работа при Фридрих Август Кекуле в лабораторията му в Хайделберг. Тук Байер изследва органичните съединения на арсена, за което му е присъдена докторска степен.

От 1858 до 1860 г., заедно с Кекуле, работи в Гентския университет в Белгия. След завръщането си в Германия чете лекции по химия в Берлинския технически университет. От 1872 е професор по химия в Страсбургския университет. През 1875 г., след смъртта на известния химик-органик Юстус фон Либих, Байер става негов наследник, заемайки длъжността професор по химия в Мюнхенския университет.

Умира на 20 август 1917 година в Щарнберг на 81-годишна възраст.

Научна дейност[редактиране | редактиране на кода]

Първоначално Байер изследва пикочната киселина, а от 1865 г. нататък – структурния състав на индигото, високо ценен в промишлеността. Продължавайки опитите, започнати от френския химик Огюст Лоран през 1841, Байер получава през 1866 изатин, като използва нова технология за възстановяване на индигото чрез нагряването му с прахообразен цинк. Използваният от него метод позволява да се направи по задълбочен структурен анализ отколкото при процеса на окисление, осъществен от Лоран. Анализирайки обратния процес – получаване на индиго чрез окисление на изатин, Байер за пръв път успява да синтезира през 1870 г. индиго, като по този начин прави възможно промишленото му производство.

Докато е професор в Страсбургския университет Байер изучава кондензацията, процес, при който се отделя вода. Кондензирайки групи съединения като алдехидите и фенолите, той и колегите му успяват да изолират няколко имащи важно значение багрилни вещества, по-специално пигментите на зозина, които по-късно Байер синтезира.

Изучаването на оцветителите довежда Байер до изследването на бензола, в чиято молекула шестте въглеродни атоми образуват пръстен. Според неговата теория, заради наличието на други атоми в молекулата, връзките между атомите на въглерода се намират под напрежение и това напрежение определя не само формата на молекулата, но и нейната стабилност. Изследването на бензола го довежда също до разбирането, че структурата на молекулата на бензолната група на ароматните съединения, наречени хидроароматни, е нещо средно между пръстеновидно образувание и структура на молекула на безпръстенен въглеводород. Това негово откритие не само сочи взаимната връзка между дадените три типа молекули, но и дава нови възможности за тяхното изследване.

През 1905 г. получава Нобелова награда за химияза приноса му в развитието на органичната химия и химичната промишленост, благодарение на неговите изследвания в областта на органичните оцветители и хидроароматните съединения“.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Лауреаты Нобелевской премии: Энциклопедия. Пер. с англ. – М.: Прогресс, 1992.
  • Волков В. А., Вонский Е. В., Кузнецова Г. И. Выдающиеся химики мира. – М.: ВШ, 1991.
  • Манолов К. Великие химики. В 2-х томах. Т. II, 3-е изд., Мир, 1985, 440 c.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]