Хенри Таубе

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Хенри Таубе
Henry Taube
канадско-американски химик

Роден
Починал

Образование Саскачевански университет
Калифорнийски университет, Бъркли
Научна дейност
Област химия
Работил в Университет „Корнел“
Чикагски университет
Станфордски университет
Награди Нобелова награда за химия (1983)
Хенри Таубе в Общомедия

Хенри Таубе (на английски: Henry Taube) е канадско-американски химик, лауреат на Нобелова награда за химия от 1983 г. за работата си по механизмите на реакциите на електронен пренос, особено в метални комплекси.[1] Освен това, той е носител на множество други научни награди и почетни титли. Изследванията му са съсредоточени върху окислително-редукционните процеси, преходните метали и употребата на изотопни съединения за проследяване на реакциите. Таубе има над 600 публикации и е ментор на над 200 студента в хода на научната си кариера.

Ранен живот и образование[редактиране | редактиране на кода]

Таубе е роден на 30 ноември 1915 г. в малкото село Нойдорф в Саскачеван. Той е най-малкото от четири деца.[2] Родителите му са етнически германци от Украйна, които имигрират през 1911 г.[2] Първият език, който научава, е долнонемски.[3]

На 12-годишна възраст Таубе напуска родното си село и се премества в Риджайна, където завършва средното си образование.[2] След това работи като лабораторен асистент в училище.[2] Скоро след това се записва в Саскачеванския университет, откъде получава бакалавърска степен по наука през 1935 г. и магистърска степен през 1937 г.[2] В университета, Таубе учи при Герхард Херцберг, който е лауреат на Нобелова награда по химия от 1971 г. След това се премества в Калифорнийския университет, Бъркли, където завършва докторантурата си през 1940 г.[2] Изследванията му там са в областта на фотолизата на хлорен диоксид и перхидрол в разтвор.[4]

Научна дейност[редактиране | редактиране на кода]

След като приключва образованието си, Таубе остава в САЩ, където преподава химия в Бъркли до 1941 г. Той първоначално иска да се върне да работи в Канада, но не получава отговори, когато кандидатства за работа в големи канадски университети.[5] След Бъркли започва работа като асистент в университета „Корнел“, където остава до 1946 г. По време на Втората световна война, Таубе служи в Националния изследователски комитет по отбраната на САЩ.[6] В периода 1946 – 1961 г. Таубе работи като асистент, а после като професор в Чикагския университет. От 1956 до 1959 г. е ръководител на департамента по химия там, макар административната работа да не му е приятна.[5] След Чикаго, Таубе се премества в Станфордския университет, където е професор до 1986 г. – позиция, която му позволява да се съсредоточи върху изследванията си.[5] Там той става професор емерит през 1986 г.[7]След университетската си кариера той продължава да провежда изследвания до 2001 г.[8] и да посещава лабораториите си ежедневно до смъртта си през 2005 г.[9] Освен академичните си длъжности, Таубе служи и като консултант към Национална лаборатория „Лос Аламос“ от 1956 г. до 1970-те години.[10]

Първоначалните изследвания на Таубе в Корнел са фокусирани върху същите области, в които учи като студент – окислителни агенти, съдържащи кислород и халогени, и окислително-редукционни процеси с тези вещества. Той използва изотопа кислород-18 и радиоактивен хлор, за да изследва реакциите. Интересът му в координационната химия се поражда, когато е избран да разработи курс по неорганична химия за напреднали в Чикагския университет. Той не успява да намери достатъчно информация в учебниците по това време. Впоследствие осъзнава, че работата му по заместване на въглерода в органичните реакции може да е свързана с неорганичните комплекси.[5] През 1952 г. Таубе публикува труд, в който съотнася скоростите на химичните реакции с електронната структура.[5][11][12] Това проучване е първото, в което е открита връзка между скоростта на заместване на лигандите и d-електронната конфигурация на метала.[4] Ключовото откритие на Таубе засяга начина, по който молекулите построяват „химичен мост“, вместо да просто да обменят електрони, както се е смятало до този момент. Идентифицирането на тази междинна стъпка обяснява защо реакциите между сходни метали и йони протичат с различни скорости. Таубе, също така, изследва химичните елементи рутений и осмий. Това се оказва особено важно при изучаването на механизма на пренасяне на електроните между молекули в химичните реакции.[5]

През 1983 г. е награден с Нобелова награда за химия за работата си по механизмите на реакциите на електронен пренос, особено в метални комплекси.[13] Това е първата Нобелова награда, връчена на неорганичен химик от 1913 г. (Алфред Вернер) до този момент.[4]

Личен живот[редактиране | редактиране на кода]

След като завършва университета, Таубе става натурализиран американски гражданин през 1942 г.[4] През 1952 г. се жени. Има три деца плюс една доведена дъщеря. Въпреки че след като приключва с научната си кариера Таубе продължава да да извършва консултантска дейност, негова главна цел става да се наслаждава на живота.[14] Освен химията, той се интересува от градинарство и класическа музика (главно опера).[11] През 2003 г. той е един от 22-ма нобелови лауреати, които се подписват под Хуманисткия манифест.[15]

Хенри Таубе умира в дома си в Пало Алто, Калифорния, на 16 ноември 2005 г. на 89-годишна възраст.[16]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Press Release: The 1983 Nobel Prize in Chemistry. // NobelPrize.org The Official Website of the Nobel Prize. Посетен на 30 август 2010.
  2. а б в г д е Taube, Henry (1915 – 2005). // University of Regina. Посетен на 30 август 2010.
  3. Ford, Peter C.. Celebration of inorganic lives: interview with Henry Taube. // Coordination Chemistry Reviews 249 (3 – 4). 2005. DOI:10.1016/j.ccr.2004.09.010. с. 275 – 279.
  4. а б в г Van Houten, J.. A Century of Chemical Dynamics Traced Through the Nobel Prizes: Henry Taube 1983. // Journal of Chemical Education. юли 2002. Посетен на 2010-09-22.
  5. а б в г д е World of Scientific Discovery, 2nd Edition. Detroit, Gale Research, 1999. ISBN 978-0-7876-2760-7. с. 921 – 922.
  6. Henry Taube Biography. // The Biography Channel. Архивиран от оригинала на 18 януари 2013. Посетен на 25 март 2011.
  7. Henry Taube – Curriculum Vitae. // Nobel Web. Архивиран от оригинала на 15 декември 2010. Посетен на 22 септември 2010.
  8. Creutz, Carol и др. Henry Taube: Inorganic Chemist Extraordinaire. // Inorganic Chemistry 45 (18). 2006. DOI:10.1021/ic060669s. с. 7059 – 7068.
  9. Wilson, Elizabeth K.. Nobelist Henry Taube Dead at 89. // Chemical and Engineering News. 18 ноември 2005. Посетен на 24 март 2011.
  10. Jackson, Jasper A.. Early History of NMR at Los Alamos. // International Atomic Energy Agency, ноември 1985. с. 3, 7. Посетен на 25 март 2011.
  11. а б Memorial Resolution: Henry Taube. // Stanford University Senate. Архивиран от оригинала на 2 юли 2010. Посетен на 25 септември 2010.
  12. Taube, Henry. Rates and Mechanisms of Substitution in Inorganic Complexes in Solution. // Chemical Reviews 50. 1952. DOI:10.1021/cr60155a003. с. 69 – 126.
  13. The Nobel Prize in Chemistry Henry Taube 1983. // Nobel Web. Посетен на 22 септември 2010.
  14. Nobel laureate Henry Taube. // Stanford Report, 3 октомври 2001. Посетен на 24 март 2011.
  15. Notable Signers. // Humanism and Its Aspirations. American Humanist Association. Архивиран от оригинала на 5 октомври 2012. Посетен на 4 октомври 2012.
  16. Shwartz, Mark. Henry Taube, recipient of Nobel Prize in Chemistry, dead at 89. // Stanford University, 17 ноември 2005. Посетен на 22 септември 2010.