Иля Пригожин

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Иля Пригожин
Илья́ Рома́нович Приго́жин
белгийски физикохимик
Prigogine1954.jpg
Роден
Починал
28 май 2003 г. (86 г.)
Националност Флаг на Белгия Белгия
Научна дейност
Област Физикохимия
Образование Брюкселски свободен университет
Учил при Теофил дьо Дондер
Работил в Брюкселски свободен университет
Награди
Nobel prize medal.svg
Нобелова награда за химия (1977)
Иля Пригожин в Общомедия

Иля Романович Пригожин (на руски: Илья́ Рома́нович Приго́жин) е белгийски физикохимик от руски произход, носител на Нобелова награда за химия през 1977 година за постиженията си в областта на дисипативните структури, комплексните системи и необратимите процеси.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Пригожин е роден на 25 януари 1917 година в Москва няколко месеца след избухването на Октомврийската революция. Баща му, Роман Пригожин, е инженер-химик в Московския технологичен институт. Семейството е критично настроено спрямо новата съветска система и напуска Русия през 1921 година. Първоначално емигрират в Германия, а през 1929 в Белгия, като получава белгийско гражданство през 1949 година. Завършва химия през 1943 година в Брюкселски свободен университет и защитава докторат през 1945 върху термодинамичните системи.

Научна кариера[редактиране | редактиране на кода]

През 1947 година е назначен за професор по физикохимия в Свободния университет в Брюксел. Работи в областта на термодинамиката и неравновесните необратими системи. За да обясни изследваните явления, разработва теорията на дисипативните структури. Разглежданите от него структури представя като нелинейна функция от времето и разглежда способността ѝ да обменя вещество или енергия с околната среда, като се дестабилизира спонтанно. През 50-те години формулира теорема (теоремата на Пригожин), според която скоростта на възникване на ентропия в отворена термодинамична система е минимална и че термодинамичната нестабилност е характерна за самоорганизиращите се системи.

През 1962 година Пригожин става директор на Международния институт по физика и химия „Солве“ в Брюксел. Изучава приложението на теорията за неравновесните термодинамични системи към биологичните системи и предполага, че теорията и математичните модели може да се приложат в обществените системи, управлението на транспорта и природните ресурси, метеорологията и другаде.

От 1967 година е едновременно и директор на Центъра за статистическа механика и термодинамика, основан от него в Тексаския университет – Остин.

Умира на 28 май 2003 година в Брюксел на 86-годишна възраст.

Признание[редактиране | редактиране на кода]

През 1977 година получава Нобелова награда за химия „за приноса му в термодинамиката на неравновесните процеси, в частност за теорията за дисипативните структури“.

Иля Пригожин е член на Кралската белгийска академия, Нюйоркската академия на науките, Румънската академия на науките, Кралското научно дружество в Упсала, Германската академия на естествоизпитателите „Леополдина“, Американската академия за хуманитарни и естествени науки, Американското химическо дружество, Полското химическо дружество.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Пригожин И., Краят на детерминираността, София: Херон прес, 2000
  • Пригожин И. и Стенгерс И., Новата връзка, София: Наука и изкуство, 1989

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Нобелови лауреати. Еднотомна енциклопедия, „Българска енциклопедия“-БАН, Фондация „Отворено общество“, София, 1994, ISBN 954-8104-03-2 ; ISBN 954-520-030-8