Луи Лелоар

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Луи Лелоар
Luis Federico Leloir
аржентински биохимик

Роден
Починал
Националност Флаг на Аржентина Аржентина
Научна дейност
Област Биохимия
Награди
Nobel prize medal.svg
Нобелова награда за химия (1970)
Луи Лелоар в Общомедия

Луи Федерико Лелоар (на испански: Luis Federico Leloir) е аржентински лекар и биохимик, носител на Нобелова награда за химия през 1970 година. Той е първият испаноговорещ учен удостоен с нобелово отличие. Въпреки че е роден в Париж, Луи Лелоар получава образование в Университета в Буенос Айрес. След специализации във Великобритания и САЩ, Луи Лелоар се завръща в Аржентина и оглавява частен научен институт (Fundación Instituto Campomar). Лабораторните изследвания на Луи Лелоар нямат солидна финансова подкрепа и често се осъществяват с нискокачествена апаратура. Въпреки това, изследователската работа на Лелоар върху пентозите на нуклеиновите киселини, въглехидратния метаболизъм и бъбречната артериална хипертония получава международно признание, като неговите изследвания допринасят за диагностиката и лечението на болести като галактоземията. Луи Лелоар умира в Буенос Айрес и е погребан в престижното гробище Ла Реколета.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

През средата на 1906 година родителите на Луи Лелоар, Федерико Лелоар и Хортензия Агир де Лелоар отпътуват от Буенос Айрес и се преместват в Париж. Причината за това е лечението на Федерико Лелоар, което изисква преместването във Франция. Въпреки че Федерико е подложен на лечение, той умира през август 1906, едва седмица преди раждането на Луи. Луи Лелоар се ражда в стара къща на адрес Виктор Юго №81 в Париж, разположена на няколко пресечки от триумфалната арка.[1] След около две години, през 1908 година, семейството на Лелоар се завръща в Аржентина и Луи заедно с осемте си братя и сестри остава в семейното имение El Tuyú. Имението с обща площ 400 km2 е наследство от бабата и дядото на Луи, които го купуват след напускането на Баската автономна област.

По време на детските години, Луи Лелоар често се впечатлява от естествени феномени и явления, а в училище се увлича предимно по естествените науки и биология. Образованието му преминава през началното училище Escuela General San Martín, гимназията Colegio Lacordaire и няколко месечно обучение в Бюмонт колидж (Beaumont College), Англия. Оценките на Луи не са сред най-високите, а в по-късен етап дори напуска едва започнатото образование по архитектура в парижкия Екол политекник.[2]

През 20-те години на 20-ти век, Луи Лулоар създава прословутия „голф сос“ (Salsa golf) за подправяне на скариди и морски деликатеси. По-късно след солидни финансови затруднения самият Луи Лелоар на шега заявява, че ако е патентовал това свое откритие, би имал значително количество пари за своята научна работа.[3]

Кариера[редактиране | редактиране на кода]

Лелоар (горе в ляво) със семейството си в аржентински курорт, 1951 година

След завръщането си в Аржентина, Лелоар подновява аржентинското си гражданство и се установява в департамента по медицина към Университета в Буенос Айрес с надеждата да се хабилитира там. Началото се оказва доста трудно, като на Луи Лелоар са необходими четири опита за взимането на изпита по анатомия.[4] Най-накрая Лелоар получава докторско звание през 1932 година и започва да работи в болницата „José de San Martín“. След първоначалните противоречия с колеги и усложненията в лечебните методи, Лелоар решава да се отдаде на научна работа твърдейки, че „можем да направим доста малко за пациентите... антибиотици, психоактивни вещества, но повечето нови терапевтични агенти са били непознати (за онова време)“.[1]

През 1933 година Луи Лелоар се запознава с Бернардо Усай, който насочва докторската дисертация на Лелоар към изследвания на надбъбречните жлези и въглехидратния метаболизъм. Усай е в приятелски отношения с Карлос Бонорино Удаондо, зет на Виктория Окампо, една от братовчедките на Лелоар. Затова след препоръки от Удаондо, Лелоар започва работа при Усай. Бернардо Усай е извесен учен физиолог, който през 1947 година е удостоен с Нобелова награда за физиология или медицина. Между Усай и Лелоар се заражда тясно сътрудничество и двамата работят по общи проекти до смъртта на Усай през 1971 година. По време на нобеловата си лекция, Лелоар твърди, че „цялата научно-изследователска кариера е повлияна от един човек, проф. Бернардо Усай“.[1][5]

Само след две години, Лелоар получава признание от департамента по медицина в Университета в Буенос Айрес за най-добра докторска дисертация. Чувствайки, че познанията му по физика, математика, химия и биология са недостатъчни, Лелоар продължава да посещава лекции в университета като задочен студент. През 1936 година Луи Лелоар заминава за Англия, където започва да учи в Университета в Кембридж под ръководството на друг нобелов лауреат, сър Фредерик Хопкинс. Научно-изследователската работа на Лелоар в биохимичната лаборатория на Кеймбриджкия университет е съсредоточена върху ензимите и по-специално върху ефекта на цианидните и порифосфатните йони върху активността на ензима сукцинатдехидрогеназа. От този момент Луи Лелоар започва да специализира в изследвания свързани с въглехидратния метаболизъм.

След краткия си престой в Кеймбридж Лелоар се връща в Буенос Айрес през 1937 година. През 1943 година Луи Лелоар се жени за Амелиа Зюбербюлер (Amelia Zuberbuhler), от която по-късно има дъщеря също наречена Амелиа. Връщането в Аржентина е белязано от конфликти и неприятности. Бернардо Усай е отстранен от Университета в Буенос Айрес, тъй като е подписал петиция срещу фашисткия режим в Германия и военното правителство на Педро Пабло Рамирез. Лелоар е принуден да избяга в Съединените американски щати, където по-късно заема позиция в департамента по фармакология във Вашингтонския университет в Сейнт Луис. На това място Луи Лелоар започва съвместна работа с бъдещите нобелови лауреати Карл Кори и Герти Кори, а по-късно става и асистент на Дейвид Грийн в колежа за медицина и хирургия към Коломбийския университет. По-късно Луи Лелоар посочва, че именно Дейвид Грийн е човекът, под чиято инициатива Лелоар създава работната си група в Аржентина.[1]

Луи Лелоар и Карлос Еугенио Кардини в работна атмосфера в института Кампомар през 1960 година

През 1945 година Лелоар се завръща обратно в Аржентина и по-късно започва отново да работи с Бернардо Усай в Instituto de Investigaciones Bioquímicas de la Fundación Campomar. Този институт е поверен на Луи Лелоар от създаването си през 1947 година от бизнесмена Джейми Кампомар. В първите години от създаването си, института е разполагал единствено с пет стаи, баня, централен салон, патио, кухня и съблекалня.[6] В края на 40-те години на 20-ти век, въпреки финансовите затруднения и работа белязана от икономии, успешните експерименти на Лелоар разкриват пътя за синтеза на захари при дрожди, както и окислението на мастни киселини в черен дроб. Заедно с Муньос, Луи Лелоар успява да създаде първата в света биологично-активна безклетъчна система. До този момент учените предполагат, че клетъчното окисление може да се изследва единствено в интактни клетки.[7] Тъй като Лелоар и Муньос не могат да си позволят скъпа центрофуга, те експериментират с въртяща се автомобилна гума, натъпкана със сол и лед.[6]

През 1947 година Луи Лелоар създава първата си работна група заедно с Равел Капуто, Енрико Кабиб, Раул Труко, Алехандро Паладини, Карлос Кардини и Хосе Луис Рейсиг, която изследва и открива как нефункциониращ бъбрек и пептида ангиотензин причиняват артериална хипертония.[8] Същата година, като част от тази работна група Раул Капуто въз основа на експерименти с млечни жлези, постулира запасната форма на енергия за организмите под формата на въглехидрати. [[Файл:Galactose Haworth.png‎|мини|ляво|200px|Химична структура на галактозата. Лелоар и колегите му откриват, че пациентите страдащи от галактоземия, имат недостатъчност на ензима галактозо-1-фосфатуридилилтрансефараза, които превръща неизпозваемата галактоза в глюкоза.

В началото на 1948 година, Луи Лелоар и неговата работна група индентифицират редица нуклеозиди като фундаментални единици в метаболизма на въглехидратите, като по-този начин института Кампомар се превръща в добре позната и почитана институция от световен мащаб. Скоро след това, Лелоар получава наградата на Аржентинското научно общество, една от многото награди и отличия, която му е присъдена в Аржентина и по света. Това са годините, в които работната група се посвещава на изследване на гликопротеините. Лелоар и екипа описват основните механизми на метаболизма на галактозата (наречен в наши дни биохимичен път на Лелоар[9]) и откриват причината за болестното състояние галактоземия свързано с лактозна нетолерантност.

През следващата година, Лелоар сключва споразумение с Роланд Гарсия, декан на департамента за естествени науки към Университета в Буенос Айрес, с което Луи Лелоар, Карлос Еугенио Кардини и Енрико Кабиб стават редовни професори в новооткрития биохимичен институт към университета. Биохимичният институт бързо се превръща във водещо научно звено сред аржентинските университети и привлича учени и изследователи от САЩ, Япония, Англия, Франция, Испания и редица други латиноамерикански държави.

След смъртта на Джейми Кампомар през 1957 година, Лелоар и екипа му кандидатстват за финансиране от Националните институти по здравеопазване на САЩ и изненадващо получават удобрение. През 1958 година института Кампомар са премества в нова сграда, представляваща бивше девическо училище, дарение от аржентинското правителство. Тъй като изследванията и откритията на Лелоар получават световно признание, по-късно биват финансирани и от аржентинския научен консул, а института, в който работи Лелоар, става част от Университета в Буенос Айрес.[10]

Късни години[редактиране | редактиране на кода]

В края на своята лабораторна работа, Лелоар се отдава на преподавателска дейност в департамента за естествени науки в Университета в Буенос Айрес с кратки прекъсвания, през които извършва експериментални изследвания в Кеймбридж и Лабораторията за ензимни изследвания в САЩ.

През 1983 година Луи Лелоар става един от основателите на Академията на науките на развиващия се свят.

Нобелова награда[редактиране | редактиране на кода]

Лелоар, празнува с колеги получаването на нобеловата си награда

На 2 декември 1970 година Луи Лелоар е удостоен с Нобелова награда за химия от краля на Швеция за своите открития на метаболитните пътища на лактозата, с което Лелоар се превръща в третият аржентинец получаващ това престижно отличие. В своята почетна реч в Стокхолм, Луи Лелоар взаимства пасаж от известна реч на Уинстън Чърчил изречена пред Камарата на общините на Обединеното кралство, в която се казва „никога не съм получавал толкова много за толкова малко“.[11] По-късно Луи Лелоар и неговите близки колеги са забелязани да отпиват шампанско от лабораторни съдове, което представлява рядък момент от ежедневната скромност и пестеливост в лабораторни условия. Цялата сума от нобеловата награда, възлизаща на около 80 000 долара, се използва за научни изследвания, а когато е попитан за значимостта на своите открития, Луи Лелоар заявява:[12]

Това е само една крачка от един много по-голям проект. Аз открих (не, не аз, моят колектив) функцията на нуклеотидите в клетъчния метаболизъм. Искам другите да разберат това, но не е лесно да се обясни: това не е много забележителен подвиг и ние едва започваме да опознаваме помалко.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г Leloir, Luis. Far Away and Long Ago. // Annual Reviews of Biochemistry 52. Annual Reviews, 1983. DOI:10.1146/annurev.bi.52.070183.000245. с. 1 – 15.
  2. „Cientificos Argentinos Distinguidos Con El Premio Nobel En Ciencia“ web:http://www.oni.escuelas.edu.ar/olimpi98/ConociendoNuestraCiencia/nobel%20leloir.html
  3. Pedro Tesone. Luis Federico Leloir. // Sociedad Argentina de Diabetes, 2006. Посетен на 2007-03-19.
  4. Valeria Roman, „A cien años del nacimiento de Luis Federico Leloir“ web:http://www.clarin.com/diario/2006/08/27/sociedad/s-01259864.htm
  5. Luis Leloir, „Two decades of research on the biosynthesis of saccharides“ web:http://nobelprize.org/nobel_prizes/chemistry/laureates/1970/leloir-lecture.html
  6. а б Ariel Barrios Medina, „Luis Federico Leloir (1906 – 1987): un esbozo biográfico“ web: http://www.houssay.org.ar/hh/bio/leloir.htm
  7. Kresge, Nicole и др. Luis F. Leloir and the Biosynthesis of Saccharides. // The Journal of Biological Chemistry 280 (19). American Society for Biochemistry and Molecular Biology, May 13, 2005. с. 158 – 160.
  8. „The Substance Causing Renal Hypertension“(E. Braun-Menedez, J.C. Fasciolo, L.F. Leloir, J.M. Muñoz)The Journal of Physiology(1940) no.98 pg.283 – 298
  9. Holton JB, Walter JH, and Tyfield LA. „Galactosemia“ in The Metabolic and Molecular Bases of Inherited Disease, 8th edition, 2001. Scriver, Beaudet, et al., McGraw-Hill, vol I, chapter 72 , p.1553 – 1587.
  10. World of Scientific Discovery, Thomas Gale, Thomson Corporation, 2005 – 2006
  11. Nobelprize.org: „Luis Leloir- Banquet Speech“ web:http://nobelprize.org/nobel_prizes/chemistry/laureates/1970/leloir-speech.html
  12. Comodoro Rivadavia. Luis Federico Leloir. // Chubut Argentina. Посетен на 2007-03-19.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]