Направо към съдържанието

Вилхелм Оствалд

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вилхелм Оствалд
Wilhelm Ostwald
германски химик

Роден
Починал
4 април 1932 г. (78 г.)
ПогребанРига, Латвия

Националност Германия
Учил вДорпатски университет
Научна дейност
ОбластХимия, физикохимия
Работил вТартуски университет
Рижки политехнически институт
Лайпцигски университет
Известен спроцес на Оствалд
Награди Нобелова награда за химия (1909)
Семейство
БащаГотфрид Оствалд
МайкаЕлизабет Оствалд
СъпругаХелене фон Райхер
Деца5
Вилхелм Оствалд в Общомедия

Вилхелм Оствалд (на немски: Wilhelm Ostwald; на латвийски: Vilhelms Ostvalds; на руски: Вильгельм Фридрих Оствальд) е руски и латвийски, после германски химик.[1] Получава Нобелова награда за химия за 1909 г. „в знак на признателност за работата му по катализата, а също и за изследването на основните принципи за регулиране на химичното равновесие и скоростта на реакциите“.

Роден е на 2 септември 1853 година в Рига, Латвия, в семейство на балтийски немци – бъчваря Готфрид Вилхелм Оствалд и съпругата му Елизабет Лойкел. В гимназията се проявява като добър ученик, като се увлича от физика, химия, литература и рисуване. Въпреки че баща му го съветва да учи инженерно дело, през 1872 г. Оствалд се записва за студент в Химическия факултет на Дорпатския университет (днес Тартуски университет). Четири години по-късно получава бакалавърска степен и остава в университета да следва аспирантура, заемайки едновременно с това длъжността приват-доцент.

През 1878 г. получава докторска степен с дисертацията върху „Оптичния коефициент на пречупване при киселинно-основните реакции“. През 1880 г. се жени за Хелене фон Райхер, дъщеря на хирург от Рига. През 1881 г. е избран за професор по химия в Рижкия политехнически институт. През следващите няколко години написва няколко учебника, които изиграват важна роля за утвърждаването на физическата химия като самостоятелна дисциплина.

През 1887 г. Оствалд е назначен за първи професор по физическа химия в Лайпцигския университет, където сред асистентите и колегите му са Якоб Вант Хоф, Сванте Арениус и Валтер Нернст. През същата година той основава „Списание за физическа химия“ (на немски: Zeitschrift fur physikalische Chemie), чийто редактор остава дълги години. Създава също Немското електрохимическо дружество, което скоро е преобразувано в Немско физико-химическо дружество на Бунзен.

През последните години от живота си Оствалд се включва в различни просветни, културни и реформистки движения, сред които интернационални, пацифистки и движението за запазване на природните ресурси. Участва активно в работата на много международни научни дружества. Занимава се също с въпросите на държавното образование и подготовката на учените.

Умира в дома си близо до Лайпциг на 4 април 1932 г. на 78-годишна възраст. Погребан е в Гросботен.

Вилхелм Оствалд (вляво) и Сванте Арениус (1904)

Изобретява т.нар. процес на Оствалд, който се използва за производството на азотна киселина. Това довежда до масовото производство на торове и експлозиви. Работи много в сферата на разтворите и формулира закона за разреждането.

Според Горин международният термин „мол“ е въведен в химията около 1900 година от Оствалд. Оствалд дефинира един мол като молекулното тегло на едно вещество за маса в грамове. Според него това понятие е свързано с идеалния газ. По ирония на съдбата разработването на концепцията за моловете се свързва пряко с философското му противопоставяне на атомната теория, като той и Ернст Мах (1838 – 1916) са едни от последните крепости против тази теория. В разговор с Арнолд Зомерфелд (1868 – 1951) Оствалд му обяснява, че той е променил своите възгледи след като се запознава с обяснението на Айнщайн за брауновото движение.

Освен трудовете си в областта на химията, Вилхелм Оствалд се занимава с множество други сфери. Издава около 40 000 страници, част от които са с философски характер.

  • Lehrbuch der allgemeinen Chemie in zwei Bänden („Учебник по обща химия в два тома“). Engelmann. Leipzig 1885 und 1887.
  • Grundriss der allgemeinen Chemie („Елементи на общата химия“). Leipzig: Engelmann, 1889.
  • Die wissenschaftlichen Grundlagen der analytischen Chemie: elementar dargestellt („Научни начала на аналитичната химия“). Leipzig: Engelmann, 1894
  • Elektrochemie: ihre Geschichte und Lehre („Електрохимия: нейната история и учение“). Leipzig: Veit, 1894 – 1896.
  • Grundlinien der anorganischen Chemie. Leipzig: Engelmann, 1900.
  • Die Schule der Chemie: erste Einführung in die Chemie für jedermann., Braunschweig: Vieweg, 1903. Bd. 1. Allgemeines; Bd. 2. Die Chemie der wichtigsten Elemente und Verbindungen. 1904.
  • Leitlinien der Chemie: 7 gemeinverständliche Vorträge aus der Geschichte der Chemie. Leipzig: Akademische Verlagsgesellschaft, 1906.
  • Prinzipien der Chemie: eine Einleitung in alle chemischen Lehrbücher. Leipzig: Akademische Verlagsgesellschaft, 1907.
  • Einführung in die Chemie: ein Lehrbuch zum Selbstunterricht und für höhere Lehranstalten. Stuttgart: Franckh, 1910.
  • Entwicklung der Elektrochemie in gemeinverständlicher Darstellung. Leipzig: Barth, 1910.
  • Die Mühle des Lebens: physikalisch-chemische Grundlagen der Lebensvorgänge. Leipzig: Thomas, 1911.
  • Die chemische Literatur und die Organisation der Wissenschaft. Leipzig: Akademische Verlagsgesellschaft, 1919.
  • Победа на научния материализъм
  • Лекции по натурална философия
  1. www.nobelprize.org
  2. Holger Krahnke: Die Mitglieder der Akademie der Wissenschaften zu Göttingen 1751 – 2001 (= Abhandlungen der Akademie der Wissenschaften zu Göttingen, Philologisch-Historische Klasse. Folge 3, Bd. 246 = Abhandlungen der Akademie der Wissenschaften in Göttingen, Mathematisch-Physikalische Klasse. Folge 3, Bd. 50). Vandenhoeck & Ruprecht, Göttingen 2001, ISBN 3-525-82516-1, S. 184.