Василий II Българоубиец: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Интерактивен преглед на историята
← По-стара редакцияПо-нова редакция →
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ВизуаленУикитекст
Редакция без резюме
Ред 89: Ред 89:
== Отношения с Киевска Русия ==
== Отношения с Киевска Русия ==
[[Картинка:Radzivil Vladimir campaign on Korsun.jpg|мини|дясно|250п|Походът на княз Владимир срещу Херсонес<ref>Миниатюра от Радзивиловата летопис (XIII век)</ref>]]
[[Картинка:Radzivil Vladimir campaign on Korsun.jpg|мини|дясно|250п|Походът на княз Владимир срещу Херсонес<ref>Миниатюра от Радзивиловата летопис (XIII век)</ref>]]
Първоначално отношенията на Василий II с [[Киевска Русия|русите]] са враждебни. Възползвайки се от вътрешнополитическите затруднения на империята, през 987 г. киевският княз [[Владимир I|Владимир]] напада основния опорен пункт на византийската политика и търговия в северното Черноморие - [[Херсонес]]. След обсада, продължила повече от половин година, през пролетта на 988 г. градът пада в руски ръце, но Василий не прави опит да го отвоюва, а се обръща към Владимир за помощ срещу бунтовника Варда Фока, достигнал подстъпите на Константинопол.<ref>А. А. Роменский. [http://byzantina.files.wordpress.com/2013/04/20_romenskiy.pdf „Когда пал Херсонес?“ К вопросу о ключевом моменте в хронологии русско-византийских отношений конца X века], стр. 321-323, във: ‛Pωμαĩος: сборник статей к 60-летию проф. С. Б. Сорочана // Нартекс. Byzantina Ukrainensis. Том 2. Харьков, 2013. ISBN 978-966-372-490-4</ref>
Първоначално отношенията на Василий II с [[Киевска Русия|русите]] са враждебни. Възползвайки се от вътрешнополитическите затруднения на империята, през 987 г. киевският княз [[Владимир I|Владимир]] напада основния опорен пункт на византийската политика и търговия в северното Черноморие - град [[Херсонес]] и го превзема след около половин година (пролетта на 988 г.). Василий не прави опит да го отвоюва, а се обръща към Владимир за военна помощ срещу бунтовника Варда Фока, достигнал подстъпите на Константинопол.<ref>А. А. Роменский. [http://byzantina.files.wordpress.com/2013/04/20_romenskiy.pdf „Когда пал Херсонес?“ К вопросу о ключевом моменте в хронологии русско-византийских отношений конца X века], стр. 321-323, във: ‛Pωμαĩος: сборник статей к 60-летию проф. С. Б. Сорочана // Нартекс. Byzantina Ukrainensis. Том 2. Харьков, 2013. ISBN 978-966-372-490-4</ref>


Съгласно договора, сключен през същата година, руският княз връща Херсонес на византийците и изпраща 6 000 бойци, които допринасят решително за разгрома на Фока. В замяна Владимир получава за жена сестрата на Василий - Анна, и, вероятно, търговски и политически привилегии. В изпълнение на условието за женитбата Владимир покръства себе си и народа си, а в държавата му се установява византийска църковна йерархия, поставена от константинополския патриарх.<ref>Левченко, М. В. [http://vremennik.biz/opus/BB/07/53524 Взаимоотношения Византии и Руси при Владимире]. Византийский временник, т. 7 (1953), стр. 202-205, 210, 218-219</ref>
Съгласно договора, сключен през същата година, руският княз връща Херсонес на византийците и изпраща 6 000 бойци, които допринасят решително за разгрома на Фока. В замяна Владимир получава за жена сестрата на Василий - [[Анна Порфирогенита]], и, вероятно, търговски и политически привилегии. В изпълнение на условието за женитбата Владимир покръства себе си и народа си, а в държавата му се установява византийска църковна йерархия, поставена от константинополския патриарх.<ref>Левченко, М. В. [http://vremennik.biz/opus/BB/07/53524 Взаимоотношения Византии и Руси при Владимире]. Византийский временник, т. 7 (1953), стр. 202-205, 210, 218-219</ref>


Русите играят основна роля във военните предприятия на Василий II до края на управлението му, включително и в походите в България, Сирия и Кавказ.<ref name="levch222">Левченко (1953), стр. 222-223</ref> С руска помощ през 1016 г. византийската флота потушава бунта на управителя на Боспор (днешен [[Керч]]) Георгий Цула и укрепва имперските позиции в [[Крим]]<ref>Степаненко, В. П. [http://elar.urfu.ru/handle/10995/2607 К истории Средневековой Таврики.] Античная древность и средние века, 1992, №26, стр. 125-129</ref>, а според алтернативна хипотеза с този поход са унищожени последните остатъци от [[Хазарски хаганат|Хазарския хаганат]].<ref name="levch222"/>
Русите играят основна роля във военните предприятия на Василий II до края на управлението му, включително и в походите в България, Сирия и Кавказ.<ref name="levch222">Левченко (1953), стр. 222-223</ref> Елитната [[Варяги|варяжка]] гвардия (Tágma tōn Varángōn) остава част от императорската охрана чак до 14 век. С руска помощ през 1016 г. византийската флота потушава бунта на управителя на Боспор (днешен [[Керч]]) Георгий Цула и укрепва имперските позиции в [[Крим]]<ref>Степаненко, В. П. [http://elar.urfu.ru/handle/10995/2607 К истории Средневековой Таврики.] Античная древность и средние века, 1992, №26, стр. 125-129</ref>, а според алтернативна хипотеза с този поход са унищожени последните остатъци от [[Хазарски хаганат|Хазарския хаганат]].<ref name="levch222"/>


== Наследство ==
== Наследство ==
[[Картинка:Byzantine Empire Themes 1025-en.svg|дясно|мини|400п|Граници на Византия към 1025 г.]]
[[Картинка:Byzantine Empire Themes 1025-en.svg|дясно|мини|400п|Граници на Византия към 1025 г.]]
Василий II оставя на наследниците си империя с площ от над 1,1 милиона квадратни километра и почти 20-милионно население.<ref>Матанов, Христо. Средновековните Балкани. Исторически очерци. Издателство „Парадигма“. ISBN 954-9536-61-0. Стр. 93</ref> Политическото и културното влияние на Византия се разпростира много по-далеч с покръстването на Киевска Русия.<ref>{{Харв|Острогорски|1998|loc=398-399}}</ref> [[Византийско владичество над българските земи|Византийското владичество]] над България, наложено от Василий II, се задържа до 1186 година. Жестокостта, проявена във войната със Самуил, му печели прозвището '''„Българоубиец“''' във византийската историография от XII век, а успехите му го превръщат в пример за гърците в борбите им за надмощие в [[Македония (област)|Македония]] през XIX и началото на XX век.<ref>Stephenson, Paul. The Legend of Basil the Bulgar-Slayer. Cambridge University Press, 2003. Стр. 8-9</ref> Варварставата на ромеите над българите при завладяването на държавата им мотивират и жестокости от тяхна страна през епохата на Второто Българско Царство. В противовес на прозвището, с която става известен Василий II, българският цар [[Калоян]] бива наречен ''„Ромеоубиец“''<ref>[http://www.promacedonia.org/en/bulgarien1943/zweite.html Kurt Haucke - Bulgarien: Land - Volk - Geschichte - Kultur - Wirtschaft, GAUVERLAG BAYREUTH, 1943]</ref>. Ромейските звества от периода и особено ослепените войски на цар Самуил са чест мотив в българското творчество.
Василий II оставя на наследниците си империя с площ от над 1,1 милиона квадратни километра и почти 20-милионно население.<ref>Матанов, Христо. Средновековните Балкани. Исторически очерци. Издателство „Парадигма“. ISBN 954-9536-61-0. Стр. 93</ref> Политическото и културното влияние на Византия се разпростира много по-далеч с покръстването на Киевска Русия.<ref>{{Харв|Острогорски|1998|loc=398-399}}</ref>
[[Византийско владичество над българските земи|Византийското владичество]] над България, наложено от Василий II, се задържа до 1186 година. Жестокостта, проявена във войната със Самуил, му печели прозвището '''„Българоубиец“''' във византийската историография от XII век, а успехите му го превръщат в пример за гърците в борбите им за надмощие в [[Македония (област)|Македония]] през XIX и началото на XX век.<ref>Stephenson, Paul. The Legend of Basil the Bulgar-Slayer. Cambridge University Press, 2003. Стр. 8-9</ref> Варварставата на ромеите над българите при завладяването на държавата им мотивират и жестокости от тяхна страна през епохата на Второто Българско Царство. В противовес на прозвището, с която става известен Василий II, българският цар [[Калоян]] бива наречен ''„Ромеоубиец“''<ref>[http://www.promacedonia.org/en/bulgarien1943/zweite.html Kurt Haucke - Bulgarien: Land - Volk - Geschichte - Kultur - Wirtschaft, GAUVERLAG BAYREUTH, 1943]</ref>. В по-късно време образът на Българоубиеца се превръща в национална легенда и катализатор за [[Шовинизъм|шовинистки]] нагласи, представян като герой от гръцка страна и злодей от българска.


Тъй като Василий ІІ няма потомство след смъртта му начело на империята застава неговия брат Константин VIII Порфирогенет. Отказът от брак и почти монашеският начин на живот, който Василий избира, допринасят за изчезването на Македонската династия и династическите борби, които заедно с нашествията на [[печенеги]]те и [[селджукски турци|селджукските турци]] водят до кризата на Византия през втората половина на XI век.<ref>Cheynet, Jean-Claude. Basil II and Asia Minor, стр. 108. Във: Magdalino, Paul. [http://books.google.bg/books/about/Byzantinum_in_the_Year_1000.html?id=CSZQ-VPFKoMC&redir_esc=y Byzantium in the Year 1000]. BRILL, 2002. ISBN 9789004120976</ref>
Тъй като Василий ІІ няма потомство след смъртта му начело на империята застава неговия брат Константин VIII Порфирогенет. Отказът от брак и почти монашеският начин на живот, който Василий избира, допринасят за изчезването на Македонската династия и династическите борби, които заедно с нашествията на [[печенеги]]те и [[селджукски турци|селджукските турци]] водят до кризата на Византия през втората половина на XI век.<ref>Cheynet, Jean-Claude. Basil II and Asia Minor, стр. 108. Във: Magdalino, Paul. [http://books.google.bg/books/about/Byzantinum_in_the_Year_1000.html?id=CSZQ-VPFKoMC&redir_esc=y Byzantium in the Year 1000]. BRILL, 2002. ISBN 9789004120976</ref>

Версия от 14:33, 27 април 2014

Василий II
византийски император
Илюстрация от византийски псалтир, изобразяваща император Василий II изправен над падналите си врагове
Управление976 - 1025
Лични данни
Роден
Починал
Семейство
ДинастияМакедонска
БащаРоман II
МайкаТеофано
Василий II в Общомедия

Василий II Българоубиец (гръцки: Βασίλειος Β΄ Βουλγαροκτόνος) е византийски император (василевс), представител на Македонската династия, управлявал през 976-1025 г.

Император Василий II е сред най-успелите византийски държавници и пълководци, а неговото управление, преминало в непрекъснати войни с вътрешни и външни врагове, се определя като връх на византийското могъщество.[1] Василий II не само укрепва централната власт и фиска, но и защитава селяните от посегателствата на знатните. Той запазва и разширява завоеванията на предшествениците си в Сирия и Кавказ, а с покоряването на България през 1018 г. възстановява господството на Византия над Балканския полуостров, съществувало преди славянското преселение от VII век. Друго значимо негово постижение е военнополитическият му съюз с Киевска Русия, който води до покръстването на русите през 988 г.

Произход и ранни години

Василий II е първородният син на император Роман II, когото наследява заедно с по-малкия си брат Константин VIII през март 963 г. Тогава момчетата са едва на 5 и 3 години. Вместо тях управляват първо майка им, императрица Анастасо-Теофано, и паракимоменът Йосиф Вринга, а впоследствие императорите Никифор II Фока (упр. 963-969 г.) и Йоан I Цимисхи (упр. 969-976 г.), под чието ръководство Византия постига значителни успехи срещу араби и българи.[2]

В края на 969 г. Никифор II Фока уговаря брак между Василий и българска княгиня от рода на българския цар Борис II. Годежът е условие от споразумението за борба срещу общата заплаха в лицето руския княз Светослав Игоревич. До сватба така и не се стига, поради убийството на Никифор, което дестабилизира империята вътрешнополитически и дава възможност на Светослав да разгроми българите.[3]

Бунтове и стабилизация

Когато в началото на 976 г. Цимисхий умира, Василий II и Константин VIII остават единствени императори. По това време младите василевси все още нямат опит и фактическото управление на държавата се поема от паракимомена Василий Лакапин, евнух и незаконен син на бившият император Роман Лакапин (упр. 920 - 944 г.). Начело на имперската администрация, евнухът Василий е най-влиятелният сановник в столицата, но малоазийската военна аристокрация е твърдо настроена срещу неговия режим и мерките му.

Междуособни войни

Първата четвърт от царуването на Василий II преминава в борба за власт с бунтуващите се военни и поддържащите ги богати земевладелци (т.нар. „динати“). Първи срещу него въстава управителят на тема Месопотамия Варда Склир. След като се обявява за император (лятото на 976 г.), Склир разбива две армии на константинополското правителство и овладява цяла Мала Азия. Въстанието му е потушено след тригодишни борби през 979 г., но узурпатора бяга при арабите. В резултат победителят на Склир - пълководецът Варда Фока, заема мястото му като командир (доместик) на източните ромейски войски, а фактическата власт в Константинопол остава в ръцете на паракимомена Василий Лакапин до 985 г. Тогава Василий II отстранява своя съименник, изобличен в заговор, изоставя завинаги дворцовия живот на развлечения и от този момент се посвещава изцяло на държавното управление и войната[4].

Въпреки своята решителност, императорът дотогава няма практически опит във военното командване и през 986 г. търпи голямо поражение от българите, което подкопава авторитета му и провокира ново въстание на Склир в Месопотамия. Изпратен отново срещу бунтовника, този път Фока се обявява сам за император, повежда войските си към столицата и достига Босфора и Дарданелите. С руска помощ Василий II удържа победа в решителната битка при Абидос през април 989 г. и до края на същата година усмирява разбунтувалите се области.[5]

Номизма на императорите Василий II и Константин VIII

Вътрешна политика

Вътрешната политика на Василий II цели финансово и военно укрепване на държавата чрез защита на войнишките имоти за сметка на едрите земевладелци. В този смисъл той се опитва да приложи поземлената политика на своя дядо, император Роман I Лакапин. С новела от 996 г. Василий нарежда да бъдат реституирани незаконно заграбените имоти, отменяйки 40-годишната давност за узаконяване на новите собственици, и ограничава разрастването на манастирските стопанства. През 1003 г. императорът разпорежда данъкът за изоставените земи („алеленгионът“) да бъде заплащан не от общината, както дотогава, а само от богатите съседи на имота. Тази мярка възпира обедняването на дребните собственици, които нерядко са принуждавани да се изселват поради тежкото данъчно бреме, и осигурява средства за завоевателните походи в България. Въпреки скъпите и почти непрекъснати военни кампании, към края на управлението на Василий II данъчните власти събират в държавната хазна безпрецедентната сума от 14,4 милиона номизми.[6]

Източна политика

От 30-те години на X век насетне византийските армии постигат големи успехи срещу съседните на Византия арабски емирства, останки от разпадналия се Абасидски халифат. Тези усилия стават особено интензивни през 60-те и началото на 70-те години, когато Никифор Фока и Йоан Цимисхий завладяват Крит, Кипър, Киликия, Сирия, части от Месопотамия и Армения.[7]

Княжеството Тао-Кларджети. В южната му част е областта Тао, анексирана от Василий II
Сражение между византийци и араби[8]

Със самостоятелното управление на Василий II идва краят на тази експанзия. Зает в борбите с динатите, а по-късно със Самуил, той повежда дефанзивна политика спрямо източните съседи на империята. Изключение прави кавказкият регион, където през 1000 година византийците завладяват грузинското княжество Тао. Областта, през която преминават важни търговски пътища, става ябълка на раздора с грузинското царство, оформило се няколко години по-късно с обединението на Абхазия, Картли и Кахети под властта на Баграт III. Неговият син, Георгий I, нахлува в Тао през 1016 г. и разбива местните византийски сили. След покоряването на България Василий II повежда лично наказателна кампания, която продължава две години (1021-1022) и води до затвърждаване на византийските териториални придобивки и подчиняване на грузинския цар. По същото време Византия анексира арменското царство Васпуракан (източно от езерото Ван).[9][10] Докато Василий воюва в Кавказ, военачалникът Никифор Ксифий в съучастие с фамилията Фока, вдига въстание (1021-2 г.) в централна Анатолия, което скоро бива потушено от местния управител. През 1023 г., след като завършва завладяването на Армения и Грузия императорът се завръща триумфално в столицата.

Най-голямата заплаха за източните граници на Византия по времето на Василий II произхожда от династията на Фатимидите, която се установява в Египет малко преди възцаряването му и оспорва агресивно сюзеренитета му над Алепското емирство в Северна Сирия. Византийските войски претърпяват няколко сериозни удара, но с два похода през 995 и 999 г. императорът успява да защити тази буферна държавица. През 1001 г. е сключено примирие, което се задържа до края на управлението на Василий. Фатимидите успяват да окупират Алепо през 1016 г., но го губят няколко години по-късно вследствие от търговското ембарго, наложено от Византия, и въстанията, инспирирани от нейната дипломация.[9]

Сигурността на византийска Месопотамия също е под въпрос дълго време, особено в периода на междуособните войни от първите години на управлението на Василий II, когато империята губи трайно големия град Едеса. По-нататъшни загуби не са допуснати, благодарение и на междуособиците сред самите мюсюлмани. Към 1000 г., след поредица от сблъсъци, Василий II успява да се спогоди с кюрдските емири от Маяфаркин - Марванидите, които изместват мощната иранска династия на Буидите като непосредствен съсед на Византия.[11]

В източните територии, завладени в предходните десетилетия, Василий II предоставя правораздаването, администрацията и събирането на данъци на местните жители. Търпимостта му към мюсюлманите и монофизитите слага край на принудителните изселвания, довели цели области до запустяване и икономическа разруха, и стимулира развитието на търговията със съседните мюсюлмански държави. Резултатът от тази политика е възстановяване на тези земи от опустошенията, съпровождали завоюването им от предшествениците на Василий II.[12]

Завладяване на България

 Основна статия: Българо-византийски войни (971-1018)
Сцени от българските войни на Цимисхий и Василий II. Вляво: превземането на Преслав и Плиска от византийците. Вдясно: Битката при Ключ и смъртта на Самуил.[13]

Едно от най-значимите постижения на император Василий II е покоряването на България. Това става след повече от четири десетилетия на упорити борби, в които Василий II често лично превожда войската си.

Когато през 971 г., в резултат от руското нашествие на Балканите и последвалата руско-българо-византийска война, Йоан Цимисхий завладява Велики Преслав, той пленява българския цар Борис II и го принуждава да абдикира. Така, поне от гледна точка на ромейското правителство, е сложен официален край на независимата българска държава. Но имперските армии не достигат югозападните предели на българското царство, където местни водачи (т.нар. комитопули) вдигат въстание скоро след смъртта на Цимисхий.

В началото на царуването на Василий II български отряди на комитопула Самуил подлагат балканските провинции на империята на систематични набези и опустошения. В течение на около десет години армиите на василевса са заети с потушаването на междуособиците в Мала Азия, поради което нямат възможност да окажат ефективно противодействие срещу българите.

През лятото на 986 г. значителна армия водена от самият Василий II навлиза на българска територия и неуспешно обсажда крепостта Средец. Поради логистични затруднения и слухове за заговор в тила, императорът е принуден да се оттегли, но попада в българска засада при прохода Траянови врата, където претърпява съкрушително поражение, а животът му е спасен като по чудо от арменската императорска гвардия. След този провал Византия губи контрола над земите на север от Стара планина, Бер и редица други крепости. Поредицата от походи, ръководени лично от императора през 991-994 г., не ликвидират българската заплаха. Едва със сражението при Сперхей, спечелено от наместника на Василий - Никифор Уран, през 996 г., на българските нападения към Солун и Пелопонес е сложен край.[14]

Карта на Българо-Византийския конфликт от 976-1018 г.

След 1000 г. Василий II започва нови настъпателни кампании които се увенчават с повече успех. Империята отново завоюва североизточна България. В следващите години войната продължава с променлив успех, който все по-често минава на ромейска страна. През 1001 г., след като умиротворява източните граници, Василий II повежда решителна война за унищожаване на Самуиловото царство. Императорът предвожда лично византийските войски в по-важните кампании - завладяването на Сервия и Воден (1001 г.), Видин (1002 г.) и Скопие (1003 г.).

През 1014 г. в битката при Ключ Василий ІІ побеждава армията на българския цар Самуил, след което ослепява 15 000 пленени български войници, като на всеки 100 оставя по един едноок, за да води останалите. Спасилият се с бягство Самуил починал като видял съдбата на своите войници. Тези събития обричат българското царство на гибел. Императорът продължава войната срещу българите, пренебрегвайки провокациите и нападенията от страна на араби и грузинци, както и бунтовете в италийските си владения. Редувайки военните действия с увещания и дарове за по-малодушните български боляри, четири години по-късно византийският император успява да сломи последната съпротива на наследниците на Самуил - цар Гаврил-Радомир и цар Иван-Владислав[15], в резултат на което България попада под византийско господство за повече от век и половина.

Завладените български земи са включени във византийската военноадминистративна система. За да предотврати нови въстания, Василий II урежда особения им статут в рамките на империята, като запазва данъците само в натурален вид и автокефалността на Охридската църква, макар и понижена в ранг от патриаршия на архиепископия. Заедно с България под византийско върховенство попадат и завладените от Самуил сръбски области - Рашка, Босна, Дукля и Захълмие, както и Хърватското кралство, чийто владетел се признава за византийски васал.[16]

Византийска Италия при Василий II

Военните ангажименти в Близкия изток и на Балканите предопределят строго дефанзивната политика на Василий II в Италия. Трайна заплаха за богатите византийски владения в южната част на Апенинския полуостров - областите Апулия, Лукания и Калабрия - са германските императори. За реализирането на своите политически и териториални претенции те използват освен собствените и военните сили на своите васали - лангобардските княжества Капуа, Беневенто и Салерно. През 982 г. Отон II повежда лично войските и съюзниците си дълбоко във византийските земи. Нашествието е ликвидирано не от местните управители, а от други нашественици - сицилийските араби (сарацини), които разгромяват германците и лангобардите недалеч от Реджо ди Калабрия. Това събитие премахва задълго пряката германска заплаха, но арабските нападения продължават още десетилетия. Техен обект са повечето големи византийски градове в региона, някои от които са превзети и разорени. През 1003 г. арабите достигат и обсаждат близо пет месеца главния град на Византийска Италия - Бари.[17]

Търсейки съюзници, в 992 г. Василий II сключва съюз с Венецианската република и отпуска търговски привилегии и митнически облекчения в полза на републиката. В замяна на това венецианския флот поема транспортирането на имперските войски по море и помага на ромеите да удържат Бари[18], подложен на арабската обсада до 1004 година. Дожът на Венеция е натоварен и с отговорността да пази византийските градове по крайбрежието на Далмация от пиратски нападения.

Въпреки тежките икономически последици от арабските нападения, Василий II изисква значителни данъци от пострадалото местно население. Постъпленията се използват за финансиране на българските войни на императора, а не за организирането на ефективна защита срещу непосредствения противник на италийския данъкоплатец. Данъчният гнет, наред със стремежа на местното търговско съсловие за повече самостоятелност, води до няколко бунта срещу византийската власт още през 80-те години на X век. Най-сериозно е въстанието на Мелис през 1009 г. Бунтовниците вземат властта в Бари и се съпротивляват повече от година, преди да бъдат сломени от византийските войски. Обратът в борбата срещу Самуил и наследниците му през 1014 г. позволява на Василий II да отдели по-големи човешки и материални ресурси за закрепване на властта си в Италия. Тази задача е постигната от способния управител Василий Войоанис, който отразява нашествията на Мелис и норманите през 1018 и на германския император Хайнрих II през 1022 г. Тези успехи дават възможност за икономическото съвземане на италийския катепанат и подготвят условията за унищожаване на арабската база в Сицилия. Подготовката за похода оглавява самият император, но в разгара ѝ през декември 1025 г. Василий II се разболява и умира.[19][20]

Отношения с Киевска Русия

Походът на княз Владимир срещу Херсонес[21]

Първоначално отношенията на Василий II с русите са враждебни. Възползвайки се от вътрешнополитическите затруднения на империята, през 987 г. киевският княз Владимир напада основния опорен пункт на византийската политика и търговия в северното Черноморие - град Херсонес и го превзема след около половин година (пролетта на 988 г.). Василий не прави опит да го отвоюва, а се обръща към Владимир за военна помощ срещу бунтовника Варда Фока, достигнал подстъпите на Константинопол.[22]

Съгласно договора, сключен през същата година, руският княз връща Херсонес на византийците и изпраща 6 000 бойци, които допринасят решително за разгрома на Фока. В замяна Владимир получава за жена сестрата на Василий - Анна Порфирогенита, и, вероятно, търговски и политически привилегии. В изпълнение на условието за женитбата Владимир покръства себе си и народа си, а в държавата му се установява византийска църковна йерархия, поставена от константинополския патриарх.[23]

Русите играят основна роля във военните предприятия на Василий II до края на управлението му, включително и в походите в България, Сирия и Кавказ.[24] Елитната варяжка гвардия (Tágma tōn Varángōn) остава част от императорската охрана чак до 14 век. С руска помощ през 1016 г. византийската флота потушава бунта на управителя на Боспор (днешен Керч) Георгий Цула и укрепва имперските позиции в Крим[25], а според алтернативна хипотеза с този поход са унищожени последните остатъци от Хазарския хаганат.[24]

Наследство

Граници на Византия към 1025 г.

Василий II оставя на наследниците си империя с площ от над 1,1 милиона квадратни километра и почти 20-милионно население.[26] Политическото и културното влияние на Византия се разпростира много по-далеч с покръстването на Киевска Русия.[27]

Византийското владичество над България, наложено от Василий II, се задържа до 1186 година. Жестокостта, проявена във войната със Самуил, му печели прозвището „Българоубиец“ във византийската историография от XII век, а успехите му го превръщат в пример за гърците в борбите им за надмощие в Македония през XIX и началото на XX век.[28] Варварставата на ромеите над българите при завладяването на държавата им мотивират и жестокости от тяхна страна през епохата на Второто Българско Царство. В противовес на прозвището, с която става известен Василий II, българският цар Калоян бива наречен „Ромеоубиец“[29]. В по-късно време образът на Българоубиеца се превръща в национална легенда и катализатор за шовинистки нагласи, представян като герой от гръцка страна и злодей от българска.

Тъй като Василий ІІ няма потомство след смъртта му начело на империята застава неговия брат Константин VIII Порфирогенет. Отказът от брак и почти монашеският начин на живот, който Василий избира, допринасят за изчезването на Македонската династия и династическите борби, които заедно с нашествията на печенегите и селджукските турци водят до кризата на Византия през втората половина на XI век.[30]

Външни препратки

Общомедия
Общомедия
Общомедия разполага с мултимедийно
съдържание за: Василий II Българоубиец

Източници

  1. ↑ Острогорски, Георгий. История на византийската държава. София, Издателство „Прозорец“, 1998. ISBN 954-8079-92-5., Стр. 391;
    Мутафчиев, Петър. Лекции по история на Византия. Том II. София, Издателство „Анубис“, 1994. ISBN 954-426-063-3. Стр. 280
  2. ↑ Острогорски 1998, стр. 376-391; Мутафчиев 1994, стр. 245
  3. ↑ Златарски, Васил. История на българската държава през Средните векове. Том 1. Част 2, стр. 569-571
  4. ↑ Psellus, pp. 19–22
  5. ↑ Мутафчиев 1994, стр. 269-274; Острогорски 1998, стр. 392-393, 397-398
  6. ↑ Treadgold, Warren. A History of the Byzantine State and Society. Stanford University Press, 1997. ISBN 0-8047-2421-0. Стр. 521, 524-525, 532; Острогорски 1998, стр. 400-402
  7. ↑ Острогорски 1998, стр. 375-376, 381-382, 389-390
  8. ↑ Миниатюра от Мадридския препис на Скилица
  9. ↑ а б Treadgold 1997, стр. 520-523, 527-530
  10. ↑ Holmes, Catherine. Basil II and the Government of Empire (976 - 1025). Dphil. University of Oxford, 1999. Посетен на 18.04.2014. Стр. 281-284
  11. ↑ Holmes 1999, стр. 279
  12. ↑ Holmes, Catherine. How the East was won in the reign of Basil II. В: Eastmond, Anthony. Eastern Approaches to Byzantium. Aldershot, Ashgate Publishing Ltd., 2001. Стр. 41-56
  13. ↑ Миниатюри от среднобългарски препис на Манасиевата летопис
  14. ↑ Пириватрич, Сърджан. Самуиловата държава. Обхват и характер. София, Издателска група „АГАТА-А“, 2000. ISBN 954-540-020-X. Стр. 97-98, 107-113, 117-120
  15. ↑ Пириватрич 2000, стр. 130-144
  16. ↑ Острогорски 1998, стр. 406-409
  17. ↑ Shepard, Jonathan. The Cambridge History of the Byzantine Empire c. 500 - 1492. Cambridge University Press, 2008. ISBN 978-0-521-83231-1. Стр. 580-581
  18. ↑ Gay, L’Italie méridionale et l’Empire byzantin, p. 368-369.
  19. ↑ Shepard 2008, стр. 557-558, 570-571
  20. ↑ Falkenhausen, Vera von. Between two Empires: Byzantine Italy in the Reign of Basil II, стр. 141-143, 147-151. Във: Magdalino, Paul. Byzantium in the Year 1000. BRILL, 2002. ISBN 9789004120976
  21. ↑ Миниатюра от Радзивиловата летопис (XIII век)
  22. ↑ А. А. Роменский. „Когда пал Херсонес?“ К вопросу о ключевом моменте в хронологии русско-византийских отношений конца X века, стр. 321-323, във: ‛Pωμαĩος: сборник статей к 60-летию проф. С. Б. Сорочана // Нартекс. Byzantina Ukrainensis. Том 2. Харьков, 2013. ISBN 978-966-372-490-4
  23. ↑ Левченко, М. В. Взаимоотношения Византии и Руси при Владимире. Византийский временник, т. 7 (1953), стр. 202-205, 210, 218-219
  24. ↑ а б Левченко (1953), стр. 222-223
  25. ↑ Степаненко, В. П. К истории Средневековой Таврики. Античная древность и средние века, 1992, №26, стр. 125-129
  26. ↑ Матанов, Христо. Средновековните Балкани. Исторически очерци. Издателство „Парадигма“. ISBN 954-9536-61-0. Стр. 93
  27. ↑ Острогорски 1998, стр. 398-399
  28. ↑ Stephenson, Paul. The Legend of Basil the Bulgar-Slayer. Cambridge University Press, 2003. Стр. 8-9
  29. ↑ Kurt Haucke - Bulgarien: Land - Volk - Geschichte - Kultur - Wirtschaft, GAUVERLAG BAYREUTH, 1943
  30. ↑ Cheynet, Jean-Claude. Basil II and Asia Minor, стр. 108. Във: Magdalino, Paul. Byzantium in the Year 1000. BRILL, 2002. ISBN 9789004120976
Йоан I Цимисхи → император на Византийската империя (10 януари 976 – 15 декември 1025) → Константин VIII

Шаблон:Link FA Шаблон:Link FA Шаблон:Link FA

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Василий_II_Българоубиец&oldid=6126725“.