Национален отбор по футбол на Германия

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Германия
Flag of Germany.svg
Прякор "Националните единадесет" (Die Nationalelf)
"Бундестим", "Маншафт" (извън Германия)
Асоциация Германски футболен съюз
(Deutscher Fußball-Bund)
Треньор Йоахим Льов
Капитан Филип Лам
С най-много мачове Лотар Матеус (150)
С най-много голове Герд Мюлер (68)
Стадион Различни стадиони в Германия
Код на ФИФА GER
ФИФА позиция 2
Най-висока позиция ФИФА 1 (декември 1992, август 1993, декември 1993, февруари 1994 – март 1994, юни 1994)
Най-ниска позиция ФИФА 28 (март 2006)
Домакин
Гост
Първи мач
Flag of Switzerland.svg Швейцария 5-3 Германия Flag of the German Empire.svg
(Базел, Швейцария; 5 април 1908)
Най-голяма победа
Flag of the German Empire.svg Германия 16-0 Руска империя Flag of Russia.svg
(Стокхолм, Швеция; 1 юли 1912)
Най-голяма загуба
Flag of England.svg Англия (ам.) 9-0 Германия Flag of the German Empire.svg
(Оксфорд, Англия; 16 март 1909)
Световно първенство по футбол
Участия 18 (първо през 1934)
Най-голям успех Шампион -
1954, 1974, 1990
Европейско първенство по футбол
Участия 11 (първо през 1972)
Най-голям успех Шампион -
1972, 1980, 1996
Купа на Конфедерациите
Участия 2 (първо през 1999)
Най-голям успех Трето място, 2005

Германският национален отбор по футбол представлява селекция от футболисти, притежаващи германско гражданство, избрана от германския национален селекционер и представяща Германия в международните футболни състезания и срещи. Той се управлява от Германския футболен съюз и участва в приятелски и официални срещи на национално ниво под егидата на УЕФА и ФИФА.

Германският национален отбор е един от най-успешните футболни национални отбори на света. Той е участвал общо седем пъти на финал за световно първенство, като на три пъти купата е спечелена (през 1954, 1974 и 1990 г.), а тимът печели сребърните медали през 1966, 1982, 1986 и 2002 г. Германците завършват трети през 1934, 1970, 2006 и 2010. С общо 12 полуфинала в турнирите за световната купа[1] германците изпреварват по участия в полуфинали дори Бразилия. С изключение на световните първенства през 1930 г., когато се отказва, и през 1950 г., когато е извадена от състезанието поради Втората световна война, Германия участва на всички останали турнири за световната купа.

Бундестимът е особено успешен и в европейските първенства, като печели три от тях - през 1972, 1980 и 1996 г., а участва в общо шест финални срещи. Германците са постоянен участник в най-престижната надпревара за европейски национални отбори от 1972 г. насам, а голмайстори на европейски финали стават Герд Мюлер, Дитер Мюлер, Клаус Алофс и Карл-Хайнц Ридле.

Германският национален отбор по футбол става общо осем пъти "отбор на годината" в страната си и е водещ спортен тим по този показател.

Съдържание

История[редактиране | edit source]

Начални години до Първата световна война (1899–1914)[редактиране | edit source]

Среща на английския отбор Уайт Роувърс срещу сборна германска формация през 1898 г.

Между 1899 и 1901 г. се провеждат неофициални срещи между английски и германски сборни отбори, които завършват с изразителни победи за англичаните. Тези двубои не са признати днес като официални срещи на германския национален отбор и се считат за мачове на предшественик на днешната национална селекция. Всички тези двубои са организирани от Валтер Бенземан, създател на Германския футболен съюз.

След основаването на Германския футболен съюз през 1900 г. създаването на представителен германски тим се обявява за цел на новата организация.[2] Съществуват обаче сериозни трудности по финансирането на такъв отбор и първият опит да се организира футболен двубой на национално ниво се проваля. Постепенно футболът се превръща в любим спорт на германския обществен елит и след пропуснатото участие на Олимпийските игри през 1908 г., за задача на футболния съюз се поставя изпращането на отбор на олимпиадата през 1912 г.

Цели осем години след основаването на ГФС, на 5 април 1908 г. се изиграва първата официална среща на германския национален отбор. Приятелският двубой се изиграва на базелското игрище Ландхоф германците губят от домакина Швейцария с 5:3, като това е третата официална среща на "кръстоносците". Първите две швейцарците губят от Франция.

Юбилейна пощенска марка по повод 100-годишнината от първия официален мач на "бундестима", пусната в обръщение през 2008 г.

Ето и кратка статистика от срещата: Швейцария – Германия 5:3 (3:1).

  • Швейцария: Драйфус – Хенеберг, Хуг – Щраус, Мегроц, Леман – Рубли, Пфайфер, Кемпфер, Изенегер, Кобелт
  • Германия: Фриц Баумгартен – Ернст Йордан, Валтер Хемпел – Карл Лудвих, Артур Хилер (капитан), Ханс Ваймар – Густаф Хензел, Фриц Фьордерер, Ойген Кип, Фриц Бекер, Вили Баумгертнер.
  • Рефер: Девите (Швейцария)
  • Голове: 0:1 Бекер (6.), 1:1 Кемпфер (21.), 2:1 Йордан (автогол, 28.), 3:1 Пфайфер (32.), 3:2 Фьордерер (52.), 4:2 Пфайфер (57.), 4:3 Бекер (69.), 5:3 Кемпфер (89.)
  • Зрители: 3500
  • Средна възраст на германския отбор: 22,4 години

Швейцарците традиционно са първия противник на германците в срещи на националните отбори след значими исторически събития. Така тези два отбора играят след двете световни войни, както и след Обединението на Германия. На 4 април 1909 г. германците надделяват в Карлсруе пред 7,000 зрители с 1:0, а за 100-годишнината от първия мач на германския национален отбор на 28 март 2008 г. Германия отново печели срещу швейцарците с 4:0.

Момент от срещата между германци и австрийци от олимпиадата през 1912 г.

Преди първата среща на националния отбор в Германския футболен съюз възникват спорове как да се формира представителния тим. Накрая се стига до решение да се повикат футболисти от всички части на Германия, в които се играе организиран футбол. Така местните федерации изготвят списъци с номинирани играчи, а футболният съюз взема крайното решение за окончателния състав. Освен това всяка федерация е точно инструктирана футболист на какъв пост да номинира, за да не се стигне до положение, при което няма предложен вратар.[3] В крайна сметка избраните футболисти са събрани на хаотичен принцип, като много от тях разбират, че са повикани в националния отбор от пресата, а пътуването за мачовете е определяно като "едно малко приключение". Понеже много от футболистите предпочитат да играят за клубните си отбори, те отказват повиквателните. Те първоначално са заплашвани с наказания до въвеждането на правилото, че клубният тим, изпратил свой футболист в националния отбор, и загубил мач при отсъствието на този футболист, има правото да преиграе загубения двубой. След като първоначалният принцип за избирането на националните футболисти не е особено успешен, се решава на един и същи ден да се играят две срещи на националния отбор, при които да се повикват 22 играчи и така да се спре с критиките по номинирането на национални футболисти. За първи път два мача се играят на 4 април 1909 г. и от тогава датира и първата победа на германците (1:0 срещу Швейцария в Карлсруе). При победата над швейцарците играят германски футболисти от Южна Германия, а по същото време в Будапеща играчите от Северна и Централна Германия завършват 3:3 с домакините Унгария. Германският футболен съюз решава да сформира тимовете по такъв регионален принцип, тъй като тези футболисти играят по-често заедно и съответно се познават по-добре, което води и до по-добър синхрон при съвместната игра.

Германската единадесеторка преди рекордната победа срещу Русия (1912)

Въпреки подобрените резултати на германския отбор, организацията за националните срещи продължава да е съществен проблем. Така през 1910 г. ГФС не се съобразява с важните клубни мачове и насрочва среща на националния отбор срещу Белгия в Дуисбург само ден след финала за германското първенство в Кьолн. Играчите от финалистите за шампионата отказват повиквателните за националния тим и само час преди началото на националната среща на стадиона в Дуисбург се явяват само 7 германски футболисти. Стига се до куриозната ситуация да се вземат хора от дуисбургската публика за национални играчи.[4] Съдията на този двубой Макс Графе от Лайпциг ръководи и финала за германското първенство предния ден.

В началото на ХХ век футболът навлиза в олимпийските игри. През 1900 и 1904 г. той е представен демонстративно, а от 1908 г. е пълноправен олимпийски спорт. През посочените три олимпийски години германският футболен отбор на взема участие, а това става през 1912 г. на Олимпийските игри в Стокхолм, когато будестимът играе срещу Австрия, Русия и Унгария. След рекордната победа срещу руснаците с 16:0, когато Готфрид Фукс сам отбелязва 10 гола, германците записват загуби от двата отбора на Австро-Унгария - 1:5 от Австрия и 1:3 от Унгария и отпадат от по-нататъшното участие.

През 1914 г. са насрочени множество срещи на национално ниво, които обаче са отменени след началото на Първата световна война. Тяхното организиране е целяло отлична подготовка за футболния турнир от олимпиадата в Берлин'1916, също отменена поради войната. По време на военните действия не се играят футболни срещи.

Ваймарска република (1918–1933)[редактиране | edit source]

Германският отбор преди срещата си с Италия в Милано през 1929 г.

До Първата световна война по време на официалните срещи на националния отбор на Германия цари приятелска атмосфера, а през 1912 и 1914 г. дори холандските зрители ръкопляскат на германските футболисти преди срещата между двата национални тима. Политическите конфликти и загубената война водят до изолирането на германското общество и в частност на футбола от Европа. След като Швейцария се съгласява да играе официална среща с Германия през 1920 г. Великобритания, Франция и Белгия заплашват алпийската държава с футболен бойкот. Швейцарците не се поддават на заплахите, но тогава английската футболна асоциация предлага Германия за изключване от ФИФА. Предложението е отхвърлено и в знак на протест англичаните демонстративно напускат световната футболна федерация. Швейцария се опитва да не смесва политиката с футбола и изиграва още една среща с Германия през 1922 г., което пък става причина Белгия да отмени насрочената си среща с футболистите от Алпите. Всички тези събития показват в каква степен футболът е зависим от политическите идеологии в първата половина на ХХ век. Така през 1922 г. австрийското списание "Дас илюстрийрте Шпортблат" написва, че в лицето на германските и австрийските футболисти се представя "общият равноправен германски народ".[5] През 1923 г. Италия става първият противник от войната, изиграл футболна среща с Германия след края на конфликта. Примерът на италианците е последван през 1929 г. от Шотландия, а дотогава германците играят с военно неутрални страни като Нидерландия, Швеция и Норвегия. От 1924 г. германците бойкотират австрийския футбол по "етични причини", тъй като в Австрия се въвежда професионален футбол.[6] Бойкотът продължава до 1929 г., а от 1926 г. Ото Нерц става първият национален селекционер на Германия. Нерц бързо въвежда модерната за времето си система от британския футбол "WM".

Световното първенство в Уругвай през 1930 г. е единственото, за което не се провеждат квалификации, а участието е отворено за всеки държавен тим. Поради тежкото икономическо положение в Европа само четири страни от континента решават да участват, а така или иначе поради аматьорския си статут съществува малка вероятност германските футболисти да бъдат освободени от работа за турнира. В Румъния кралят на страната, който сам тренира националните играчи, издава специален декрет и така освобождава футболистите от работа за три месеца.

Положение пред германската врата

Поради войната олимпиада не се провежда през 1916 г., а Германия е допусната на най-големия световен спортен форум чак през 1928 г. На Олимпийските игри в Амстердам футболният отбор на германците побеждава съседите от Швейцария с 4:0, но след това отстъпва от станалия по-късно победител във футболния турнир отбор на Уругвай с 1:4. Мачът с "урусите" предизвиква грозни сцени, след които двама германски и един уругвайски футболисти са изгонени, а в германската преса се появяват анти-уругвайски настроения.

През 1930 г. се изиграва първата среща на Германия с Франция, станала възможна след оттеглянето на френските войски от германския регион Райнланд. Двубоят между двете страни е обременен от емоциите на Първата световна война и във френската преса германските футболисти са сравнени с войници-агресори.[7]

Заедно с други европейски футболни съюзи ГФС отказва да изпрати представителен отбор на страната си за първото световно първенство по футбол в Уругвай през 1930 г. поради дългото пътуване (около 2 седмици!) и произтичащите от това скъпи разноски по участието. Все пак футболният съюз не посочва официална причина за отказа си.

В периода 1920-1933 г. германският национален отбор постига 23 победи, 13 равенства и 19 загуби. Пречка за по-доброто представяне на бундестима е все още несъгласуваното избиране на национални футболисти, ставащо не по футболни достойнства, а въз основа на пристрастното мнение на делегатите на местните футболни федерации, искащи да видят свои земляци в националния тим.[6]

Нацизъм (1933–1945)[редактиране | edit source]

Германският национален отбор играе с Франция на 5 март 1933 г., а за същия ден райхсканцлерът Адолф Хитлер насрочва нови избори. Французите се опасяват за сигурността на своите футболисти и привърженици, които трябва да пътуват до нацистката страна, и след намесата на французина Жул Риме, тогавашен председател на ФИФА, и Френската футболна федерация футболната среща се отлага за 19 март. Тя преминава без никакви проблеми за сигурността и в тази връзка Риме прави комплимент на организаторите пред вестник "Фьолкишер Беобахтер", благодарейки за "примерните спокойствие и ред", които според него говорят за "високото културно равнище на германския народ".[8] В Германия тази среща е използвана за пропагандни цели и в същия вестник се акцентира върху намалените цени на билетити и свободния вход за безработни.

Особеност на времето между двете световни войни е, че на някои дни са се играели по два мача на националния отбор. Така на 15 септември 1935 г. един германски отбор играе във Вроцлав, а друг - в Шчечин; на 27 септември - в Прага и Крефелд; на 21 март 1937 г. - в Щутгарт и Люксембург; на 20 март 1938 г. - в Нюрнберг и Вупертал; на 26 март 1939 г. - във Флоренция и Люксембург; на 5 октомври 1941 г. - в Стокхолм и Хелзинки. Все пак, при втория двубой на терена са играели резервните футболисти на германския национален тим. На два пъти, през 1923 и 1933 г., се играе среща на 1 януари, като и в двата случая съперник е Италия, домакинствала в Милано и Болоня.


След квалификациите за Световното първенство в Италия през 1934 г. Германия за първи път се класира за световни финали. Райхстреньорът Ото Нерц съставя отбор от млади футболисти, пет от които нямат национална среща преди световното първенство, а трима имат само един мач. Най-опитен от германците е играчът на Шалке 04 Фриц Сцепан, който е и капитан. Турнирът се провежда изцяло по системата на "директната елиминация", а германците достигат до полуфинал. При победата срещу Белгия с 5:2 Едмунд Конен отбелязва първият чист "хет-трик" в историята на световните първенства. Той вкарва три гола за едно полувреме, за разлика от аржентинеца Гилермо Стабиле, на когото четири години по-рано са необходими две полувремена да вкара три попадения на Мексико при победата с 6:3. В четвъртфиналната среща германците отстраняват Швеция с 2:1, но след груби грешки на своя вратар Вилибалд Крес, Германия е спряна с 1:3 от Чехословакия в полуфинален двубой. След лошото си представяне Крес повече на играе с националния екип. Утеха за германския отбор е спечеленото трето място след победа в "малкия финал" срещу Австрия с 3:2.

През 1935 г. се провеждат 17 приятелски срещи, тъй като нацистите се надяват така да спечелят международното благоразположение. В същото време за противници са избирани по-слаби отбори, за да се затвърди националното самочувствие. "Поредиците от успехи" притъпяват страха от новия тоталитарен режим в обществото.[9]

След като футболът не присъства в програмата на олимпийските игри през 1932 г., германските национали стартират футболния турнир от Олимпиадата в Берлин'1936 с 9:0 срещу Люксембург. Последвалата загуба с 0:2 от Норвегия слага край на копнежите по златните медали, а за нацистките лидери поражението е катастрофално, тъй като планираната пропагандна дейност във връзка с бъдещите спортни успехи остава наизползвана. Мачът с норвежците е първият, на който лично присъства Хитлер, а този олимпийски турнир е последният за първия отбор на Германия до 1988 г..

След края на игрите е потърсена сметка на отговорниците за провала. Вината е прехвърлена на националния треньор Ото Нерц, въпреки че президентът на ГФС Феликс Линеман дава разпореждане основните футболисти да бъдат запазени срещу норвежците. Нерц е освободен, а неговото място заема Зеп Хербергер. Ото Нерц се възпротивява на решението и протестира, но в крайна сметка се примирява.

Под ръководството на Хербергер Германия побеждава Естония, Финландия и Швеция и се класира за Световното първенство през 1938 г. във Франция. След аншлуса на Австрия към Германския райх през 1938 г. се играе "братска" среща между Германия и Австрия. След като австрийците печелят двубоя, у зрителите остава впечатлението, че новият "великогермански" отбор ще бъде изграден предимно от австрийци.[10] Отношенията между австрийските професионални футболисти и германските аматьори са изключително лоши, като доминират взаимно отрицание и недоверие. На световното първенство германският национален отбор, считан от мнозина за един от фаворитите на турнира, отпада още на осминафиналите от Швейцария. След 1:1 в първия двубой, швейцарците надделяват в преиграването с 4:2 и предизвикват най-лошото представяне на "бундестима" на световни футболни финали до днес. По време на турнира германските футболисти събират негативните настроения на неутралните любители на футбола, важащи преди всичко за политическите нацистки лидери. Основна причина за краха на националния отбор през 1938 г. се посочва незачитането на мнението на Хербергер по чисто футболни въпроси, на когото е наредено да пуска в игра равностоен брой германци и австрийци без оглед на тяхната спортна форма или футболна позиция на терена.

Олимпийският стадион в Берлин, арена на олимпийските игри в германската столица през 1936 г.

Въпреки повишеното напрежение около политиката на Германия, през 1939 г. германският национален отбор изиграва 15 срещи с приятелска цел. Втората световна война избухва по време на подготовката на германските футболисти за Олимийските игри в Хелзинки през 1940 г. Голяма част от играчите получават повиквателни за мобилизация, тъй като нацисткото правителство вижда в тях лостове за повишаване на боеспособността на германците, когато воюва рамо в рамо с известните спортисти, без оглед на обществен ранг и слава.[11] От друга страна, тази политика води до силното отслабване на представителния футболен отбор на страната. Той е използван с пропагандни цели в неутрални към войната страни и изиграва значителен брой контролни мачове в тях. Лично датският крал обаче издава забранителна заповед за датските футболисти да играят среща с германските си противници, поради съществуващата окупация на страната му от войските на Вермахта. Въпреки това през ноември 1940 г. такъв мач се състои. Нацистката идеология за "арийска раса" намира пълно приложение във футбола.[12] След загубата на германците на рождения ден на Фюрера през 1940 г. от Швейцария в Берн министърът на пропагандата Йозеф Гьобелс заявява в писмо до отговорника по спорта в Германския райх, че "не бива да се бъркат понятията, когато някои спортни резултати будят колебания".[13]

През юни 1941 г. всички национални срещи на Германия са отменени поради настъплението срещу Съветския съюз на източния фронт и това положение остава в сила до октомври същата година, когато директна заповед от Хитлер, изхождащ от прогнозата за бърза победа на Изток, възобновява срещите на националния отбор. През 1942 г. селекционерът Зеп Хербергер представя списък с 20 призовани футболисти пред националсоциалистите. Тези играчи е трябвало да бъдат освободени от военна служба поради получен вече орден за храброст и да се концентрират върху футболните тренировки, без да се опасяват, че ще бъдат призовани отново на фронта.[14] След загуба на германците от Швеция в Берлин Гьобелс забранява националният отбор да провежда срещите си в германската столица, тъй като подобни спортни мероприятия отвличат вниманието на германската общественост от усилията за спечелването на войната. Пропагандаторът се обявява за закриването на спортното движение в страната през 1942 г. и за преминаване към "тотална война".[15] На 22 ноември 1942 г. се играе последната футболна среща на Германия за следващите осем години. Германците побеждават Словакия с 5:2.

Изключване, "Чудото от Берн" и голът на Уембли (1945–1972)[редактиране | edit source]

Световен шампион от 1954 г.: Хорст Екел

След като Германия е изключена от ФИФА през 1942 г., Швейцария се опитва да лобира за възстановяване на членството ѝ в организацията шест години по-късно, но този опит се оказва безуспешен. През 1948 г. се изиграват три срещи между германски и швейцарски градски отбори в Германия, които предизвикват острите реакции на международната футболна общественост. Швейцарската федерация е заплашена със санкции и в крайна сметка е принудена да накаже организаторите на мачовете.[16] Едва през май 1949 г. международните клубни срещи за германските тимове са разрешени.

След създаването на Федерална република Германия Германският футболен съюз също е преоснован през януари 1950 г. На изток в Германската демократична република е формирано Германското футболно обединение - аналогична на ГФС организация. Две години по-рано се създава и Саарландското футболно обединение, прието за член на ФИФА в началото на 1950 г. ГФС възстановява членството си през септември същата година, а приемането на източногерманските футболни деятели става през 1952 г. Така до 1990 г. съществува и се състезава национален отбор на ГДР. На 22 ноември 1950 г. се състои първата среща на германския национален отбор, воден отново от Зеп Хербергер, след края на Втората световна война. Традиционен противник е Швейцария, а срещата се играе в Щутгарт. Германците печелят с 1:0 след гол на Отмар Валтер. Първоначално международните срещи на Западна Германия се играят срещу неутрални от войната държави или страни, с които традиционно съществуват добри отношения в политически аспект. През 1952 г. се играе за първи път срещу национален отбор на страна, противник във Втората световна война. Това става срещу Франция, когато германците губят с 1:3 в Париж. Хербергер остава верен на принципа си да не повиква в националния отбор футболисти, които играят извън страната. Така известният германски вратар Берт Траутман, играещ в Англия, никога не изиграва мач с националния екип.

Паметник на петима от героите от Берн. В основата му са издълбани думите на Зеп Хербергер: "Ролята на аутсайдер е ключ към златното ковчеже на безгранични сили, чиято енергия - събудена и насочена - помага да се преместят планини."

Германският национален отбор е спрян от участие в Световното първенство през 1950 г. в Бразилия поради късното възстановяване на членството на страната в Световната футболна федерация. Германците участват на следващата световна купа през 1954 г. в Швейцария, класирали се след победи над Саарланд и Норвегия в квалификациите. На финалния турнир в алпийската държава Западна Германия не е поставена при тегленето на жребия и попада в група с поставените отбори на Турция, отстранил Испания след хвърляне на монета, и Унгария, както и непоставения тим на Южна Корея. Според малко необичайният регламент на първенството двата поставени отбора не играят помежду си, а само срещу непоставените тимове. Аналогично непоставените също не се срещат в директен двубой, а играят срещу поставените отбори. "Бундестима" започва с победа срещу турците, а за срещата с унгарците много основни футболисти са извадени от състава и логично тя е загубена с разгромното 3:8. След загубата, която и до днес си остава най-голямото поражение в официален двубой за германците, Зеп Хербергер е яростно критикуван от пресата, въпреки че по-късно същите тези критици ще обявят даването на почивка на титулярите за гениален стратегически ход. Освен негативните коментари на журналистите, бундестреньорът изтърпява и множество обидни и ядни писма на футболни любители от Германия. В решителната допълнителна среща за продължаване напред в турнира Западна Германия разбива Турция със 7:2 и се класира за четвъртфиналите, където отстранява Югославия.

"Турек, ти си дяволско момче - Турек, ти си футболен бог. (…) Още шест минути остават на Ванкдорф-Щадион в Берн. Никой от публиката не помръдва. Дъждът продължава непрестанно да вали. Трудно е, но зрителите не си тръгват - и как биха могли! Световното първенство е веднъж на четири години и когато човек види такъв финал, толкова изравнен, толкова интригуващ, сега Германия напада по левия фланг чрез Шефер, подаването на Шефер към Морлок е отбито от унгарската защита и Божик, отново този Божик, десният халф на Унгария е с топката. Този път той губи кълбото, срещу Шефер - Шефер центрира навътре в игрището - игра с глава - топката отново е овладяна - отзад трябва Ран да стреля - Ран стреля! - Гооооол! Гооооол! Гооооол! Гооооол! ... Гол за Германия - изстрел с левия крак на Ран, Шефер изрита топката към него, като преди това я отне от Божик. Три на два за Германия пет минути преди края на срещата. Мислите ли че съм луд, мислите ли, че съм си загубил ума, вярвам, че дори и футболните лаици не са безразлични и трябва да се радват на вдъхновението на нашия отбор и на своето собствено и да стискат палци. Четири минути и половина ще стискаме палци на стадиона във Ванкдорф. (…) Край! Край! Край! - Край! - Край на мача! Германия е световен шампион! Победи Унгария с три на два в Берн!"

Известният коментар на репортера Херберт Цимерман на "Чудото от Берн" през 1954 г., станал легендарен в Германия.

На полуфинала германците надделяват и срещу Австрия и така става възможно т. нар. "Чудо от Берн" - победата с 3:2 срещу непобедимите унгарци на финала. След загубата с 3:8 в предварителната група много малко футболни експерти са смятали, че германската победа е възможна. Резултатът 0:2 в първите минути само потвърждава предварителните прогнози. Въпреки това германците намират сили и обръщат развоя на срещата. Те изравняват резултата до почивката чрез попадения на Макс Морлок и Хелмут Ран, а в 84. минута отново Ран вкарва решаващия гол за победата. Принос за победата имат и новаторските футболни обувки на спортната компания Адидас, които са снабдени за първи път с бутони, и дават преимущество на германците върху мократа трева. Дотогава Унгария е смятана за непобедима, нейният "златен отбор" става олимпийски шампион през 1952 г., а от май 1950 г. до финала в Берн е непобедена в 32 двубоя, като само 4 от тях завършва наравно. Преди да срещне Западна Германия в последната среща Унгария елиминира с по 4:2 Бразилия и световните шампиони Уругвай. В Германия "героите от Берн" се превръщат във футболни легенди, а имена като Тони Турек, Фриц Валтер и Хелмут Ран будят добри спомени у футболните запалянковци. Шампионският отбор на Западна Германия от Световното първенство в Швейцария през 1954 г. е: Тони Турек, Йозеф Позипал, Вернер Колмайер, Хорст Екел, Вернер Либрих, Карл Май, Хелмут Ран, Макс Морлок, Отмар Валтер, Фриц Валтер, Ханс Шефер. Понеже германските фенове на стадиона запяват стария химн на страната си, те разгневяват много странични наблюдатели от страната и чужбина. Все пак доста от запалянковците не знаят третия куплет на песента, тъй като той е въведен две години преди това. Още повече напрежение носи речта на тогавашния президент на ГФС Пеко Баувенс, сравнена от Зюддойче Цайтунг като нещо от категорията на тоталитарните "Зийг-Хайл"-пропагандни речи, а мюнхенската телевизия прекъсва предаването на церемонията.[17] Световните шампиони са тържествено посрещнати, футболистите разнасят славата на страната, засегната много сериозно от войната. Много политолози и социолози днес посочват именно световната титла от 1954 г. като обединяващ фактор за новосформираната Западна Германия и решаващ импулс за развитието дори на икономиката в страната. Така например анализаторът Ханс-Йоаким Винклер посочва "чудото от Берн" като решаващ фактор за зараждането на националното чувство на германските граждани.[18] След като няколко играчи и Зеп Хербергер се разболяват от жълтеница след световното първенство, към отбора са отправени обвинения във вземане на допинг, които обаче никога не успяват да бъдат потвърдени. И понеже самият легендарен унгарски футболист Ференц Пушкаш отправя подобни упреци към германците, ГФС забранява на националния си тим да играе двубои срещу Унгария. Едва след писменото извинение на унгарската федерация през 1960 г. забраната е отменена.

През последвалите години германците не успяват да защитят завоюваната си репутация от световната купа и в "бундестима" са призовани дори футболисти като "едноръкия" Роберт Шлинц. През 1955 г. се провеждат две напрегнати срещи със СССР, защото двете държави се срещат за първи път на футболния терен след края на Втората световна война. По време на първата среща в Москва в съветските лагери все още са затворени много германци и футболистите са обвинени от германската общественост в липса на уважение към тях, тъй като са се съгласили да играят с мъчителите на техните сънародници. Малко след футболния двубой военнопленниците са освободени.

Младият отбор на Западна Германия, включващ талантливия Уве Зеелер и воден от опитния капитан Фриц Валтер, се класира автоматично на Световното първенство в Швеция през 1958 г. като действащ шампион и попада в предварителна група със Северна Ирландия, Аржентина и Чехословакия. Победата срещу аржентинците с 3:1 е първият успех срещу неевропейски тим и тя помага за класирането на четвъртфиналите, след като две равенства с по 2:2 с чехословаците и северноирландците носят първото място в предварителната група. В следващата фаза германците отстраняват Югославия и на полуфинала срещат Швеция. Мачът със скандинавците се играе в Гьотеборг и е наречен от германската преса "Боят от Гьотеборг". Германският отбор завършва полуфиналната битка с девет души поради изгонването на Юсковяк и контузията на Фриц Валтер и губи от домакините с 1:3. Впоследствие срещата за третото място също е загубена от Франция с 3:6 и германците завършват на четвъртото място. Мачът с шведите предизвиква анти-шведски настроения в Германия, а шведските запалянковци са обвинени в омраза към германците. Лично президентът на Германския футболен съюз Пеко Баувенс говори за голям натиск срещу отбора си, а само германското списание Кикер се опитва да анализира неутрално и пише, че шведите винаги са подкрепяли своя отбор ентусиазирано. След световното първенство обаче шведските туристи и гости в Германия са посрещани необичайно хладно. Германската делегация вбесява ръководителите от ФИФА като напуска Швеция още преди изиграването на финалния мач и не присъства на церемонията по закриването, а някои виждат причината в това, че Англия, а не Западна Германия, е предпочетена за домакина на световното първенство през 1966 г. Унгарският съдия на полуфиналната среща с шведите също е обвинен, че с "пристрастните" си отсъждания си е "отмъстил" за загубата на неговите сънародници четири години по-рано.[19]

На 28 декември 1958 г. германският национален отбор за първи път играе футболна среща извън Европа - германците губят от Египет с 1:2 в Кайро.

Квалификациите за Световното първенство в Чили през 1962 г. са преминати успешно след 4 победи в квалификационната група с Гърция и Северна Ирландия. Малко преди световните финали селекционерът Хербергер сменя титулярния вратар Ханс Тилковски с младия Волфганг Фариан. Западна Германия отпада на четвъртфинала от Югославия с 0:1, като преди това е спечелила предварителната група, включваща и домакина Чили (2:0), Швейцария (2:1) и Италия (0:0). Това е и последният турнир, в който начело на отбора е Зеп Хербергер. След края на първенството наставникът е кририкуван за дефанзивната си схема на игра и за използването на остарялата вече тактика WM, докато другите тимове играят в система 4-2-4 или 4-3-3.[20] Освен това Хербергер е упрекнат също, че се е доверил и на вече 41-годишния Фриц Валтер. Незадоволителното представяне на националния отбор от друга страна обаче форсира въвеждането на Първа Бундеслига през 1963 г., дълго време отказвано от местните футболни федерации. През 1963 г. Хербергер подава оставка, а на поста си е заменен от дотогавашния си асистент Хелмут Шьон, въпреки че е настоявал да бъде наследен от Фриц Валтер.[21] Хербергер остава влиятелна фигура в германския футбол и по време на следващото световно първенство е личен съветник на Шьон.

Състави на финалистите от СП 1954
Състави на финалистите от СП 1966

Под ръководството на Шьон започва една много успешна ера за германския футбол. След първата поствоенна победа като гост срещу Швеция Западна Германия се класира за Световното първенство в Англия през 1966 г. Там германците започват с 5:0 над Швейцария, а в този мач заблесява звездата на 20-годишния талант Франц Бекенбауер, който вкарва два гола. Още две попадения добавя и играещият в Италия Хелмут Халер. Втората среща завършва 0:0 срещу Аржентина след малко положения пред двете врати и много тактически нарушения. Последният двубой в предварителната група е спечелен с 2:1 срещу Испания, а левият външен полузащитник Лотар Емерих вкарва фантастичен гол след като провира топката в горния далечен ъгъл на вратата почти от аут-линията. Следват победи с 4:0 срещу Уругвай на четвъртфинала и с 2:1 срещу СССР на полуфинала. Така за втори път след 1954 г. германският национален отбор е а финал на световно първенство. В последната среща германците губят от домакина Англия с 4:2 след продължения, а третото попадение на британците предизвиква разгорещени дискусии и до днес. Ритнатата топка от английския нападател Джеф Хърст се удря в горната греда и тупва около гол-линията, но никога не става ясно със сигурност дали я е преминала с целия си обем. Така или иначе страничният съдия от СССР Тофик Бахрамов подава сигнал, че голът е редовен и впоследствие това се оказва решаващо за изхода на двубоя. По-рано преди това германците откриват резултата след попадение на Халер в 12. минута, но 6 минути по-късно Хърст изравнява. Питърс дава преднина за албионците 12 минути преди края, а защитникът на Кьолн Волфганг Вебер вкарва първия си гол за националния отбор и секунди преди последния съдийски сигнал води срещата до продължения. След загубата германските медии критикуват Шьон, че е отслабил нападението като е върнал Франц Бекенбауер в защита със задачата да пази персонално Боби Чарлтън. Куриозното в случая е, че английският селекционер Алф Рамзи инструктира Чарлтън да охранява лично ... Бекенбауер.

През 1968 г. Западна Германия за първи път участва в квалификации за Европейско първенство по футбол. Те започват добре с победи от 6:0 срещу Албания и 3:1 срещу Югославия. Реваншът срещу югославяните е загубен с 0:1, но благодарение на по-добрата си голова разлика на германците е достатъчна само една победа при гостуването на треторазредните албанци, победени с лекота от югославския отбор. Въпреки че Хелмут Шьон включва в отбора най-резултатния нападател на Първа Бундеслига Петер Майер, германците завършват 0:0 с Албания на 17 декември 1967 г. и така за последен път пропускат класиране за важно първенство.

Паметник на Хелмут Ран пред стадиона в Есен

В квалификациите за Световното първенство в Мексико през 1970 г. Западна Германия се бори за класиране предимно с Шотландия, срещу която дотогава още не е печелила. Първата среща в Глазгоу приключва при 1:1, а ответният двубой се играе на 22 октомври 1969 г. в Хамбург и завършва 3:2 за домакина. Самото световно първенство започва трудно за германците. Те изостават след 21 игрови минути в първата си среща срещу аутсайдера Мароко с 0:1. Тактиката на Шьон с двама централни нападатели в лицето на Уве Зеелер и Герд Мюлер не се оказва особено успешна поради неубедителната игра на Хелмут Халер, който не успява да повтори добрите си игри от първенството в Англия четири години по-рано. Така това остава последната среща за националния отбор за Халер, който е сменен на почивката. Отсъствието му подобрява синхрона между Зеелер и Мюлер и те вкарват по един гол в 56. и 80. минута за крайната победа с 2:1 над мароканците. Уве Зеелер оставя нападателните функции на Герд Мюлер и се връща назад, за да помага на полузащитата. По фланговете остро се включват Юрген Грабовски, Райнхард Либуда и Ханес Льор, а с такава тактика германците надделяват над България с 5:2 и Перу с 3:1, поставяйки най-доброто начало в световни финали за германския национален отбор. Четвърфиналът срещу Англия се превръща в необикновен двубой. Той се играе на 1830 метра надморска височина в убийствената лятна мексиканска жега. По подобие на финала в предходното световно първенство англичаните водят с 2:0 до 69. минута, когато германците изравняват до 2:2, а Зеелер вкарва куриозно попадение с темето си. В продължението на срещата Герд Мюлер бележи рещаващия гол за 3:2. Полуфиналният двубой срещу Италия е наречен от германските журналисти "Мачът на столетието" поради невероятната си драматичност. Италианците повеждат с 1:0 още в 8. минута, но играещият за Милан Карл-Хайнц Шнелингер изравнява в последната минута чрез единственото си попадение за националния отбор. В продълженията падат общо 5 гола, а срещата завършва със загуба за Западна Германия - 3:4. Все пак "бундестима" побеждава Уругвай в "малкия финал" с 1:0 най-вече благодарение на резервния си вратар Хорст Волтер и получава бронзовите медали. Голмайстор на световното първенство става "бомбардирът на нацията" Герд Мюлер със своите 10 гола.

Важни финали и големи скандали (1972–1982)[редактиране | edit source]

"Кайзер" Франц Бекенбауер

През 1972 г., според мнението на много футболни специалисти, най-добрият германски национален отбор става за първи път европейски шампион. След като се класира за турнира от квалификационна група с Полша, Турция и (отново) Албания, Западна Германия среща на четвъртфинал Англия, която иска да се реваншира за обрата от град Леон на световното първенство две години по-рано. На 29 април 1972 г. се изиграва паметна среща на стадион Уембли в Лондон, в която германците за първи път побеждават англичаните като гости с помощта на головете на Ули Хьонес, Гюнтер Нетцер и Герд Мюлер за крайното 3:1. Британската булевардна преса, доста критична към Германия по това време, засипва германската единадесеторка с хвалби. Реваншът в Берлин завършва 0:0, което е достатъчно на "бундестима" да продължи напред.

Западна Германия заминава като фаворит за финалния рунд на Европейското първенство през 1972 г., след като на 26 май 1972 г. побеждава СССР при откриването на Олимпийския стадион в Мюнхен с 4:1. В Белгия германците побеждават домакините с 2:1 и Съветския съюз с 3:0, като демонстрират доминантен стил на игра. За съжаление в "черната хроника" остават изстъпленията на германските хулигани в Брюксел.

Германците печелят втората си световна титла през 1974 г., когато са домакини на световното първенство. В предварителните групи обаче ГДР побеждава Западна Германия с 1:0 чрез гол на Юрген Шпарвасер и така нанася единственото поражение на футболистите, станали по-късно световни шампиони. Този двубой между Западна и Източна Германия на 22 юни 1974 г. остава единствената официална среща между двата германски национални отбора. След победата с 2:1 на финала над брилянтните холандци западногерманските футболисти трябва да благодарят на източногерманците за поражението, консолидирало отбора под ръководството на капитана Франц Бекенбауер. След нарушение на Ули Хьонес нидерландците повеждат в резултата от дузпа още в първата минута на двубоя, а Йохан Неескенс реализира в характерен стил. Берти Фогтс плътно следи плеймейкъра на "оранжевите" Йохан Кройф, като извършва множество тактически фалове, които изнервят "двигателя на лалетата" и той губи креативната си сила. С голове на Паул Брайтнер от дузпа и Герд Мюлер "бундестима" печели и Бекенбауер триумфално вдига златния трофей в Мюнхен. И до днес футболистите твърдят, че без първоначалната загуба от източногерманците, спечелването на световната купа би било невъзможно. Друг важен фактор е, че Западна Германия завършва на второ място в предварителната си група и след това играе с Полша (1:0), Швеция (4:2) и Югославия (2:0) в по-лесната втора група, докато източногерманците, финиширали първи, се изправят срещу Холандия, Бразилия и Аржентина. С триумфа си на първенството германският национален отбор става първият тим, спечелил последователно европейско и световно първенство (същото се отдава и на Франция в обратен ред през 1998 и 2000 г.), както и на Испания през 2008 и 2010.

Бундестреньорът Хелмут Шьон използва 18 футболисти по време на турнира: Зеп Майер (вратар), Франц Бекенбауер, Паул Брайтнер, Хорст-Дитер Хьотгес, Георг Шварценбек и Берти Фогтс (защитници), Райнер Бонхоф, Бернхард Кулман, Хайнц Флое, Ули Хьонес, Гюнтер Нетцер, Волфганг Оверат и Херберт Вимер (халфове), Юрген Грабовски, Дитер Херцог, Юп Хайнкес, Бернд Хьолценбайн и Герд Мюлер (нападатели).

Състави на финалистите от ЕП 1972
Състави на финалистите от СП 1974

През 1976 г. в Югославия европейското първенство за последен път е проведено само с 4 участващи във финалния рунд отбори и германците отново се класират, въпреки оттеглянето на важни футболисти, между които Волфганг Оверат и Герд Мюлер. В Белград след 32 игрови минути "бундестима" изостава с 0:2 от домакините в полуфиналната среща. Преа второто полувреме обаче Западна Германия изравнява резултата с попадения на резервите Хайнц Флое и Дитер Мюлер. В продълженията на мача два нови гола на Дитер Мюлер носят победа с 4:2, а германците отново са на европейски финал. Титлата обаче не е защитена, а и до днес никой национален отбор не успява да спечели две европейски купи една след друга. Срещу Чехословакия германците отново изостават в резултата с 0:2, но Дитер Мюлер намалява с четвъртия си гол в турнира. Изравняването става в последната минута на финалния мач след попадение на Бернд Хьолценбайн и това води до нови продължения. Там гол не пада и за първи път във футболната история дузпите определят победителя в такъв важен турнир. След като четири чехословашки и три германски футболисти вкарват своите удари от бялата точка, топката взема Ули Хьонес, пропуснал дузпа две години по-рано срещу Полша. Той повтаря пропуска си и праща кълбото в белградското нощно небе. Решаващата дузпа се изпълнява от Антонин Паненка, който технично копва топката и тя бавно и елегантно влиза в германската врата пред слисания поглед на плонжиралия страж Зеп Майер. Голмайстор на първенството става германският нападател Дитер Мюлер със своите 4 попадения.

"Бомбардирът на нацията" Герд Мюлер

Към историята на германския национален отбор принадлежи и т.нар. "срам от Кордоба". Това определение се използва са срещата между Западна Германия и Австрия на Световното първенство в Аржентина през 1978 г. Тогава действащият световен шампион сензационно губи от австрийците с 2:3 в полуфиналната група и отпада от по-нататъшната фаза на турнира. Преди това германците завършват два пъти наравно с Италия и Холандия и с две точки от четири възможни заемат временното трето място в групата. Първото място дава право на участие на финал, а второто - право на участие в срещата за третото място. Италианците и холандците заемат първите две места с по три точки и равенство между тях в последната им среща означава, че Западна Германия има нужда от изразителна победа срещу австрийците, за да може да завърши първа или втора. "Лалетата" обаче побеждават "скуадра адзура" с 2:1 и си осигуряват участие на финал. Така мачът на "бундестима" с австрийците в голяма степен губи своето значение и в крайна сметка е загубен с попадение на Ханс Кранкъл в 88. минута, а това е и единствената австрийска победа над германския национален отбор във важно състезание. В предварителните групи германците записват две равенства с по 0:0 срещу Полша и Тунис и победа с 6:0 срещу Мексико, което е достатъчно за второто място. След края на световното първенство селекционерът Хелмут Шьон се оттегля от поста си, както е заявил дълго време преди това.

Берти Фогтс преследва Йохан Кройф.

За селекционер е назначен Юп Дервал, а под неговото ръководство германският представителен тим няма загуба до Европейското първенство в Италия през 1980 г., въпреки че се записват и необичайни резултати като 0:0 срещу Малта. Така Западна Германия отново е един от фаворитите на европейските финали, проведени за първи път с осем отбора и групова фаза. Още в първата среща в групата германците се реваншират на Чехословакия за загубата на финала преди четири години и побеждават с 1:0. След това "бундестима" води до 80. минута с 3:0 срещу Холандия след три гола на Клаус Алофс, но две попадения за "лалетата" на Джони Реп и Вили ван де Керкхоф връщат интригата. Все пак преднината е запазена и германците печелят с 3:2, а 0:0 в последната среща срещу Гърция носи победа в групата и право на участие във финала. Там Западна Германия среща изненадата на първенството Белгия, надделяла в група с Англия, Испания и домакина Италия. Хорст Хрубеш дава преднина на германците след 10 игрови минути, но Рене Вандерайкен изравнява от дузпа в 72. минута. Минута преди края отново Хрубеш бележи с глава и осигурява втората европейска титла на своята страна. Голмайсторският приз отново става притежание на германски футболист - трите гола от срещата с Холандия са достатъчни на Клаус Алофс да стане топреализатор на първенството.

В германската преса се появяват любопитни версии за отказването на Герд Мюлер и Волфганг Оверат от националния отбор. Това става главно поради раздразнението на играчите, че техните съпруги не са поканени на шампионската вечеря през 1974 г.

Футболната репрезентация на Западна Германия отново е сред фаворитите на Световното първенство в Испания през 1982 г., въпреки разочароващото си представяне в Аржентина за предходната световна купа. Квалификационният кръг е преминат убедително с осем победи от осем срещи, но още на старта на първенството германците сензационно губят от Алжир с 1:2 и продължаването напред в състезанието може да се получи само след безусловни победи над Чили и Австрия. След като срещата с чилийците е спечелена, двубоят с вече класиралите се австрийци се превръща във футболен куриоз и грубо потъпкване на правилата за честна игра. В т.нар. "пакт за ненападение от Хихон" германският отбор повежда в 11. минута след гол на Хорст Хрубеш и след това двата отбора играят с топката в центъра на игрището, без да създават опасности пред никоя от вратите. Скандалното в случая е, че на германците е необходима точно минимална победа, за да се класират напред, печелейки групата по голова разлика пред Австрия и абсолютния дебютант Алжир. Алжирските футболисти получават искрените симпатии на световната футболна общественост, но въпреки двете си победи те отпадат от първенството само поради по-лошото си голово съотношение от Западна Германия и Австрия. След хихонския двубой ФИФА започва да насрочва последните срещи в предварителните групи по едно и също време, за да се избягват подобни уговорки.

Състави на финалистите от ЕП 1976

По регламент след предварителните групи на турнира се формират нови групи, а германците печелят своята след победа над Испания и равенство с Англия. Англичаните и испанците също завършват наравно и заедно се разделят с мечтите за световната купа. На полуфинала Западна Германия се изправя срещу Франция в един незабравим сблъсък, наречен "севилската нощ" от германските медии. Французите са представени от своя легендарен отбор, където играят футболисти като Ален Жирес, Жан Тигана и Мишел Платини. Германците повеждат в 18. минута, но резултатът е изравнен 8 минути по-късно. В редовното време не падат повече голове, така че се преминава към две продължения по 15 минути. Преди това германският вратар Тони Шумахер се втурва пред наказателното си поле, за да изчисти една топка, и нокаутира с юмруците си откъсналия се Патрик Батистон. Французинът изпада в безсъзнание, губи три зъба и получава фрактура на челюстта. Когато се свестява в болницата по-късно, разбира, че Шумахер не получава дори предупреждение от главния съдия за постъпката си. Още един куриоз се получава, когато Батистон кани германския вратар на своята сватба три години след инцидента. На терена обаче нещата са не по-малко любопитни. Французите бързо повеждат с 3:1 в продълженията, но Карл-Хайнц Румениге и Клаус Фишер довеждат нещата до 3:3. При изпълнението на дузпи Ули Щилике пропуска своя удар в началото за Западна Германия, обаче неточните удари на французите Дидие Сикс и Максим Босис неутрализират пропуска. Стига се до решителната дузпа, отбелязана от Хорст Хрубеш, която класира "бундестима" на финал.

В Мадрид германците срещат Италия, класирала се след победи над Бразилия с 3:2 и Полша с 2:0 на полуфинала, като всички пет попадения са дело на италианския нападател Паоло Роси. Роси открива резултата и срещу Западна Германия през второто полувреме, а италианците пропускат и дузпа преди това. Нови голове на Марко Тардели и Алесандро Алтобели правят гола на Паул Брайтнер само почетен, а германският национален отбор губи втори световен финал след този през 1966 г.

Финали срещу Аржентина и Обединение на Германия (1982–1998)[редактиране | edit source]

Карл-Хайнц "Кале" Румениге (2008 г.)

Европейското първенство във Франция през 1984 г. е първият значим турнир, в който германският национален отбор отпада още в груповата фаза. Самите квалификации за първенството също не минават лесно и след домакинската загуба в предпоследния мач с 0:1 от Северна Ирландия германците се нуждаят от безусловна победа срещу тогавашното "футболно джудже" Албания, за да се класират с по-добра голова ралика. Албанците обаче повеждат с 1:0 в 23. минута и въпреки мигновеното изравняване на резултата с гол на Румениге минута по-късно, победният гол пада чак 10 минути преди края на срещата. Герхард Щрак отбелязва единственото си попадение с националния екип и спасява своите съотборници от срамен провал. В предварителните групи на Евро'84 Западна Германия прави нулево равенство с Португалия и след това побеждава Румъния с 2:1. В последната среща ново равенство за "бундестима" срещу Испания би означавало продължаване напред в състезанието, но победен гол в 90. минута на Маседа за испанците слага край на амбициите за нова титла. След европейското първенство Юп Дервал е освободен от поста национален селекционер.

За наследник на Дервал е назначен самият "Кайзер" Франц Бекенбауер, който поради липсата на треньорски лиценз по това време формално се завежда като "директор на отбора". В квалификационния цикъл за Световното първенство в Мексико през 1986 г. още в началото става ясно, че германците няма да имат особени проблеми с класирането си, печелейки 5 от първите си 6 срещи. Те губят едва предпоследния си двубой срещу Португалия, когато вече теоретически са спечелили правото да играят на мондиала, и това е първа загуба за Западна Германия в квалификации за световно първенство изобщо.

Лотар Матеус (2002 г.)

През лятото на 1986 г. в Мексико германците отново стават вицесветовни шампиони, след като губят финала с 2:3 от вече двукратните шампиони Аржентина. По време на турнира скандалите не липсват в германския лагер, а Ули Щайн е първият германски футболист, изваден от разширения състав на националния отбор по време на турнир от световната купа. Западна Германия заиграва убедително едва на полуфинала, когато отново както преди 4 години побеждава Франция. В предварителните групи равенство с Уругвай, победа срещу Шотландия и загуба от Дания класират германците на второ място. На осминафинала много трудно е победен отборът на Мароко, а победният гол е дело на Лотар Матеус в 88. минута от пряк свободен удар. Четвъртфиналният двубой е още по-труден, а домакините от Мексико са победени чак след изпълнение на дузпи.

Германският национален отбор има амбицията да спечели Европейското първенство през 1988 г., на което Западна Германия е домакин. Предварителната група на турнира е спечелена без особено впечатляваща игра - щастливо равенство 1:1 с Италия и две победи с по 2:0 срещу Дания и Испания. В полуфиналната среща германците са победени от бъдещите шампиони Холандия, въпреки че повеждат в резултата. Лотар Матеус вкарва първия гол от дузпа в 55. минута, но наказателен удар за "лалетата" изравнява статуквото. Когато двата отбора изглеждат примирени с идващите продължения на мача, Марко ван Бастен използва грешка на Юрген Колер и вкарва победния гол. На финалната среща в Мюнхен холандците тотално надиграват Съветския съюз и убедително печелят турнира.

Германците отново срещат Холандия в квалификационната група за Световното първенство в Италия през 1990 г. И двете срещи на противниците завършват наравно и след ново равенство на "бундестима" срещу Уелс, в последната среща срещу уелсците е нужна победа за заемане на едно от първите две места, даващи право на класиране на "Мондиале". Британците обаче повежда с гол в 11. минута. Попадения на Руди Фьолер (25.) и Томас Хеслер (48.) обръщат мача и носят малко щастливото класиране на световно първенство.

Авторът на решителния гол във финала от 1990 г.: Андреас Бреме

Там германците започват ударно - 4:1 срещу Югославия и 5:1 срещу Обединените арабски емирства. Последният мач от предварителната група завършва с 1:1 срещу Колумбия, като Западна Германия повежда с 1:0 две минути преди края, но грешка в защитата носи изравняването за южноамериканците. На осминафинала чакат старите познайници Холандия, а двубоят между футболните врагове е ожесточен. Още в 22. минута Франк Райкард и Руди Фьолер получават червени картони за неспортсменско поведение. Така движещата ос на "лалетата" "Райкард-Гулит-ван Бастен" е нарушена, което носи съществени игрови затруднения на холандците. При липсата на Фьолер нападението на германския национален отбор се води от младия таран Юрген Клинсман, който изиграва един от най-добрите си мачове с националната фланелка. Клинсман открива резултата в 51. минута, а нов гол на Андреас Бреме носи комфортна преднина, задържана до края, въпреки допуснат гол минута преди изтичане на редовното време. В четвъртфинала германците изиграват най-слабата си среща от турнира и побеждават Чехословакия с минималното 1:0 след гол от дузпа на Матеус. Футболните запалянковци стават свидетели на нова драма в полуфиналната среща с Англия, която след 1:1 в редовното време и продълженията преминава в изпълнения на дузпи. Това е първият турнирен двубой с удари от бялата точка за англичаните и поставя началото на футболен комплекс за албионците. След като защитникът Стюарт Пиърс пропуска решаващата дузпа, Западна Германия печели с 4:3 и отива на трети пореден финал, където има възможност да се реваншира на Аржентина за предходното световно първенство. Германците печелят с минималното, но безценно 1:0 след гол от дузпа на Андреас Бреме. Така Франц Бекенбауер става световен шампион и като футболист (1974 г.), и като треньор (1990 г.), а "Кайзерът" решава да се оттегли от поста си на национален селекционер докато е на върха на славата.

След световната си титла германският национален отбор за първи път става най-успешната представителна формация в света, притежавайки 3 световни титли и още 3 участия на финал и записвайки най-много срещи на световни финали (67). Водачеството на германците само четири години, защото още на следващото първенство те ще бъдат задминати от Бразилия.

Матеус вкарва дузпа на Михайлов в 1/4 финал от СП 1994, загубен от германците с 1:2 срещу България.

След оттеглянето на Бекенбауер за национален селекционер е назначен Берти Фогтс. Известният с прякора си като футболист "Териера" Фогтс е преди това е работил като треньор на младежкия отбор на Германия, а от 1986 до 1990 г. е част от треньорския щаб, ръководен от Бекенбауер. Първата сериозна задача пред новия наставник е класирането на Европейското първенство в Швеция през 1992 г., което е постигнато след победи над Уелс в квалификационната фаза. Този квалификационен цикъл е и първият, в който участва национален отбор на Обединена Германия. Куриозно е, че първоначално ГДР се пада в една група със Западна Германия и в течение на състезанието двете германски футболни федерации обединяват отборите си. Така квалификационната среща с Белгия се оказва последният официален двубой на представителния футболен отбор на Източна Германия. На 19 декември 1990 г. общият национален отбор за първи път играе официална среща. Това става срещу Швейцария в Щутгарт.

След колебливо представяне в предварителните групи на турнира, включващо загуба с 1:3 от Холандия, Германия отново, за четвърти път, достига до финал след отлична игра и победа над домакините Швеция в полуфиналния мач. В последната среща германците са силно фаворизирани от футболните експерти срещу Дания, класирала се на първенството по служебен път след изключването на Югославия като санкция за водената война там. Датчаните изглеждат на края на силите си след драматичната победа с дузпи на другия полуфинал срещу Холандия, но по време на двубоя успешно рушат германската игра и в крайна сметка сензационно печелят с 2:0. Германският нападател Карлхайнц Ридле, заедно с други трима футболисти, си поделя голмайсторския приз на пъренството със своите три попадения.

На Световното първенство в САЩ през 1994 г., на което Германия се класира по право като шампион, "бундестима" за първи път има честта да открие турнира и това става с минималната победа с 1:0 срещу Боливия. След равенство 1:1 с Испания и победа с 3:2 срещу Южна Корея германците завършват първи в предварителната си група. Скандал предизвиква полузащитникът Щефан Ефенберг, който провокиран от германските фенове, показва среден пръст на публиката и за този си жест той е изваден от отбора от селекционера Фогтс. Германия елиминира Белгия в осминафинална среща с 3:2 и след това се изправя срещу изненадата на първенството България. Българите преди това никога не са стигали по-далеч от осминафинална среща и са ясен аутсайдер срещу световните шампиони. Реализирана дузпа от капитана Лотар Матеус дава преднина на Германия, но "българските лъвове" сензационно обръщат резултата с попадения на Христо Стоичков и футболистът на Хамбург Йордан Лечков. Така за първи път след 1978 г. германският национален отбор остава извън полуфиналите.

Шанс за реванш се появява в квалификационните групи за Европейското първенство в Англия през 1996 г., когато германците са изтеглени да играят отново с България в една група. Първият двубой между двата тима завършва с нова загуба за момчетата на Берти Фогтс, които този път повеждат с 2:0, но в крайна сметка допускат 3 безответни гола. В последната среща, която няма съществено значение за крайното класиране, германците побеждават българите с 3:1 и завършват на първо място в своята група.

Състави на финалистите от ЕП 1992
Състави на финалистите от ЕП 1996

Следва пето участие на финал и трета европейска титла, спечелена чрез нововъведеното правило за "златен гол", отбелязан от Оливер Бирхоф в последния мач на турнира срещу Чехия. През 1996 г. европейските финали за първи път се провеждат с участието на 16 отбора, а Германия завършва на първо място своята предварителна група след 2:0 срещу Чехия, 3:0 срещу Русия и щастливо равенство 0:0 с Италия, при което германският вратар Андреас Кьопке играе превъзходно и спасява доста удари към своята врата, включително и дузпа, изпълнена от Джанфранко Дзола. В четвъртфинален двубой германците се налагат над Хърватия с 2:1 във вълнуващ мач и след това се стига до нова драма с дузпи срещу домакина Англия. Както и 6 години по-рано германците показват по-здрави нерви и печелят, за да се стигне до нова среща с познайниците от предварителната група Чехия. Чехите повеждат в 59. минута след гол от дузпа, но преднината им трае до 73. минута, когато резервата Оливер Бирхоф изравнява с глава. Вторият гол на нападателя в мача е и решаващ за третия европейски трофей.

Новите европейски шампиони успяват да се класират и за Световното първенство във Франция през 1998 г., но това не става съвсем безпроблемно. Решаваща се оказва срещата с 4:3 срещу Албания в последния кръг, станала факт след множество драматични обрати. В 55. минута албанците повеждат за първи път след автогол на Юрген Колер, а Томас Хелмер, Оливер Бирхоф и Олаф Маршал на три пъти изравняват резултата. Едва в последната минута нов гол на Бирхоф носи окончателната победа, а с това и директното класиране на световните футболни финали. Жребият за тях формира една любопитна група на политически съперници като поставя германците редом с Югославия, САЩ и Иран. Междудържавните отношения между Германия и балканската страна са обтегнати открай време поради германското признаване на откъсналите се от комунистическа Югославия бивши републики Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина и Македония, а ислямският свят, и в частност Иран, се противопоставя на политиката на САЩ в Близкия Изток. "Бундестима" печели все пак групата си след победи с по 2:0 срещу САЩ и Иран и 2:2 с Югославия. Мачът с югославяните е доста труден и германците дори временно изостават с 0:2. Преди и след него германски хулигани безчинстват във френския град Ланс, като се стига дори до тежко раняване на местния полицай Даниел Нивел. След победа с 2:1 на осминафинала с Мексико германците отново срещат Хърватия. Те остават с 10 души след червен картон на Кристиан Вьорнс и в крайна сметка губят с 0:3 - най-изразителната германска загуба на световни футболни финали след 3:6 от Франция през 1958 г. Малко след края на първенството Берти Фогтс подава оставка, след като Германия играе слабо в две контролни срещи. Треньорският пост се поема от Ерих Рибек, който става първият бундестреньор, който не успява ръководи отбора на световно първенство.

Вицесветовен шампион и второ домакинство на световно първенство (1998–2006)[редактиране | edit source]

Първоначално Германският футболен съюз слабо се интересува от турнира за Купата на конфедерациите, когато този турнир се провежда под егидата на саудитския монарх Фахд и изпращането на играчи в националния отбор не влиза в програмата на футболните клубове. Така германците не участват в състезанието през 1997 г., въпреки че са действащ шампион на "стария континент". Вместо тях участие вземат европейските вицешампиони Чехия.

Германия все пак решава да участва за конфедеративната купа през 1999 г. в Мексико, когато вече става ясно, че ще домакинства световното първенство през 2006 г. Още в първия двубой обаче тимът на Ерих Рибек е разгромен с 0:4 от Бразилия, като за причина се посочва краткия лагер на "бундестима" преди турнира. Следват победа над първенеца на Океания Нова Зеландия и нова загуба, този път с 0:2 от САЩ. Разочароващо германците отпадат в предварителната фаза на официален международен турнир за първи път ор 1984 г.

Германският отбор преди мача срещу Чехия на Евро'2004

Квалификациите за Европейското първенство в Белгия и Холандия през 2000 г. започват с поражение в Турция с 0:1, но след това последва серия от 6 последователни победи. Финалното 0:0 с турците е достатъчно за директно класиране на европейските финали, а любопитно в случая е, че на мюнхенския Олимпийски стадион присъстват повече турски запалянковци, отколкото германци.

След вътрешни сътресения в отбора, предизвикани от недоволството на играчите към селекционера Ерих Рибек, германските футболисти започват Евро'2000 с неубедително равенство 1:1 с Румъния. В мача с Англия германците се борят до последната минута, но губят с 0:1 след решаващия гол на Алън Шиърър. Преди последния двубой в предварителната група е ясно, че на Германия е нужна само и единствено победа срещу вече класиралите се португалци, играещи с резервите си. В другата среща Румъния изненадващо побеждава англичаните и така само разгромен резултат в полза на германците би позволил класиране по-нататък. Те обаче разочароващо губят последния си мач с 0:3, което води до уволнението на Рибек, определен от много германски запалянковци като "гробокопачът на германския футбол". Руди Фьолер временно поема селекционерската длъжност, но въпреки всичко оправдателните думи на Рибек, че класата на европейските първенства е вече по-висока от тази на турнирите за световната купа се потвърждават през следващите години.

С класическата загуба от Португалия приключва една цяла епоха за германския футбол - Лотар Матеус се оттегля от представителния тим на страната си след повече от 20 гоодини с националния екип.

Състави на финалистите от СП 2002

Руди Фьолер започва отлично периода си в германския национален отбор с победа 4:1 в приятелска среща с Испания и победа на Уембли с 1:0 срещу Англия в квалификационна среща за Световното първенство в Япония и Южна Корея през 2002 г. Доброто начало е последвано от спад в играта, най-ясно личащ при поражението с 1:5 от англичаните в Мюнхен. 0:0 с Финландия в последната среща смъква "бундестима" от първото място за сметка на британците, имащи по-добра голова разлика. Така Германия не успява да се класира директно на турнира и като втори отбор в групата си играе бараж с Украйна. Източноевропейците са надиграни категорично и в двата мача, а междувременно Фьолер окончателно е утвърден за постоянно изпълняващ длъжността бундестреньор, след "кокаиновата афера" на подписалия предварителен договор за позицията Кристоф Даум.

Въпреки скептицизма на много световни футболни анализатори, Германия достига до финала на световното първенство, където среща другия национален тим с най-добър баланс от турнирите за световната купа - Бразилия. Двата тима преди това никога не са се срещали в пряк турнирен двубой, а надежда на германците дават поредицата от победи до този момент. В първия мач Саудитска Арабия е разгромена с 8:0 и това е най-изразителната победа на германците на световни финали. Следват 1:1 с Ирландия и 2:0 срещу Камерун. Двубоите на директна елиминация също са спечелени с по 1:0 - над Парагвай, САЩ и Южна Корея - главно благодарение на отличния вратар Оливер Кан, награден с приза "Лев Яшин" за най-добър страж на и отделно от това избран за футболист номер 1 на първенството. Във финалната среща германците са без наказания поради жълти картони Михаел Балак, отбелязал победния гол в полуфинала срещу корейците, но въпреки това изиграват най-силния си мач в надпреварата. Гол на Роналдо след груба грешка на Кан в 67. минута обаче дава преднина на бразилците, а нов гол на нападателя в 79. минута решава изхода на двубоя.

Като вицесветовен шампион Германия получава право да играе в Купата на конфедерациите през 2003 г., но отново отказва поканата.


Германският национален отбор среща бившия си селекционер Берти Фогтс в квалификациите за Европейското първенство в Португалия през 2004 г., туй като попада в една група с тренираните от него шотландци. Първата среща завършва 1:1 в Глазгоу, а ответният двубой е спечелен с 2:1 в Дортмунд. Германците се класират на европейските финали, играчите на Берти Фогтс отпадат в баражни срещи от Холандия. Надеждите за нов европейски поход се запазват след равенство с "лалетата", но напълно изчезват след нулево реми с пълния аутсайдер Латвия и загуба от резервите на Чехия. След лошото представяне на своята селекция Руди Фьолер подава оставка и изненадва Германския футболен съюз, който трябва да му търси заместник само 2 години преди домакинското световно първенство. Съставената а целта комисия получава множество откази, между които и такива от Отмар Хитцфелд, Мортен Олсен и Арсен Венгер. След няколкоседмично търсене за селекционер е назначен Юрген Клинсман, препоръчан силно от Берти Фогтс.

След превръщането на Купата на конфедерациите в подготвителен турнир за предстоящото световно първенство, състезанието се провежда в Германия през 2005 г. За да повиши интереса и очакванията на германските футболни запалянковци Клинсман избира най-добрите германски футболисти да представят страната, за разлика от станалите финалисти Бразилия и Аржентина, които играят без най-известните си играчи. Независимо, че поема отбора само година по-рано новият германски наставник подмладява отбора и налага атакуващ стил на игра. Резултатите са налице и в първия си двубой "бундестима" предлага истинско зрелище за публиката, побеждавайки Австралия с 4:3. Следва нова победа с класическото 3:0 срещу Тунис и 2:2 със силните, но играещи без основни футболисти аржентинци. Победата в групата противопостава на полуфинала домакините срещу изненадващо останалите след Мексико в своя поток бразилци. След отличен мач на нападателя на Интер Милано Адриано Бразилия побеждава с 3:2 и праща германците в срещата за третото място, където противник е загубилият с дузпи от "гаучосите" тим на мексиканците. Нова голова драма носи победата на "бундестима", който получава бронзовите медали след 4:3 след изиграването на 120 минути.

Преди началото на Световното първенство в Германия през 2006 г. шансовете на домакините за световна титла изглеждат по-малки в сравнение с тези на други футболни колоси. Причини за това са и слабото представяне в контролните подготвителни срещи при 1:4 срещу Италия и 2:2 срещу Япония. Юрген Клинсман обаче обявява първото място като цел и си служи с напълно нови тренировъчни методи и треньорски щаб. При срещата на откриването на първенството Германия побеждава Коста Рика с 4:2 и освен офанзивен футбол, показва и някои слабости в защита. Срещу играещият откровено дефанзивно тим на Полша успехът идва много трудно, но с гол на Оливер Ньовил след центриране на Давид Одонкор в последните секунди Германия печели с 1:0. Интересният факт, че това е първа победа срещу европейски отбор на значим футболен форум от 1996 г., както и нападателната игра на домакините, водят до истинска еуфория в Германия. След безапелационната победа с 3:0 срещу Еквадор германският национален отбор постига най-убедителното си представяне в предварителните групи на световно първенство след 1970 г. Швеция е победена в осминафинален мач с 2:0, а след това германците срещат отлично играещите аржентинци, водении от своя плеймейкър Хуан Рикелме. След драматично равенство 1:1 в редовното време и продълженията феновете на страната-домакин стискат палци за вратаря Йенс Леман, който заедно със своя аржентински колега трябва да определи победителя от този мач на последните 8 останали тима при удари от бялата точка. Германия побеждава с 4:2, а заслуга за победата има и подаденото листче с информация за предпочитания начин на изпълнение на дузпи от основните изпълнители на статични положения в аржентинския тим. След края на срещата се стига до спречкване между германски и аржентински футболисти, довело до наказание на халфа Торстен Фрингс, който отсъства на полуфинала. В следващия двубой германците отстъпват на Италия с 0:2 след продължения и пропускат шанса си да вдигнат отново световната титла на собствена земя след 1974 г. Все пак домакините завършват трети, побеждавайки Португалия с 3:1 в "малкия финал". 5-те попадения на Мирослав Клозе го правят вторият голмайстор на световни футболни финали след Герд Мюлер, а Лукас Подолски получава наградата за най-добър млад играч на първенството.

Убедителната игра на германската селекция получава признанието на международната специализирана преса, а "бундестима" е наречен в страната си "световният шампион на сърцата" поради атрактивния си стил на игра, контрастиращ на подчертано дефанзивната тактика в турнира като цяло.

Вицеевропейски шампион и първо световно първенство в Африка (2006 - 2010)[редактиране | edit source]

Състави на финалистите от ЕП 2008

След сравнително успешното представяне през 2006 г. и доброволното оттегляне на Юрген Клинсман от треньорския пост, германският национален отбор бързо си осигурява класиране на предстоящото Европейско първенство в Австрия и Швейцария през 2008 г. под наставленията на Йоаким Льов. След само 9 срещи Германия теоретически печели едно от първите две места в квалификационната си група и след последната си среща, загубена като домакин от Чехия в мач без значение, финишира на второто място. Германците вкарват повече голове от всеки друг квалификант, а убедителна игра носи победа като гост с 2:1 срещу Англия.

Германските футболисти провеждат подготовката си за предстоящите финали в баварските Алпи, където на 16 май 2008 г. Льов обявява окончателния списък със своите избраници. В предварителната група на Евро'08 Германия побеждава Полша с 2:0, губи от Хърватия с 1:2, но решаваща победа с 1:0 срещу Австрия във Виена осигурява продължаването напред. Четвъртфиналният двубой с Португалия е крайно интригуващ и след крайното 3:2 "бундестима" е за седми път на полуфинал за европейско първенство. Победата срещу португалците е постигната при отсъствието на Йоаким Льов от резервната скамейка поради наказание на треньора от предходния мач. Нова победа с 3:2 срещу Турция открива пътя към финала, но там германците са победени от силно играещата Испания.

В квалификационната група за Световното първенство в Южна Африка през 2010 г. Германия печели първото място след победа с 1:0 в Москва срещу основния си конкурент Русия. На самото Световно първенство, Германия играе вдъхновено до полуфинала, когато в слаб мач, губи нещастно от бъдещият Световен шампион Испания с 0:1. В мач за третото място, побеждава Уругвай с 3:2 и грабва за 4 път бронзовите медали.

Международни турнири[редактиране | edit source]

Олимпийски игри[редактиране | edit source]

Първите значими международни футболни турнири се провеждат като част от програмата на летните олимпийски игри, първоначално като демонстративен спорт с клубни отбори през 1900 и 1904 г., а от 1908 г. - вече и като официален олимпийски спорт. През тези години германски тимове не вземат участие в надпреварите, а в общо седемте футболни надпревари преди Втората световна война, германците са допуснати до участие само в три случая.

От 1952 до 1984 г. германците участват с аматьорска формация, както и всички други участници във футболния турнир.

Година Домакин Достигане до... Противник Резултат Бележка
1908 Лондон не участва
1912 Стокхолм 1/8 финал Австрия 1:5 Най-изразителна победа в историята на отбора: 16:0 срещу Русия.
1920 Антверпен не участва Германия е изключена от игрите.
1924 Париж не участва Германия отново не е допусната до участие.
1928 Амстердам Предварителна фаза Уругвай 1:4 Първа среща срещу неевропейски отбор.
1936 Берлин 1/4 финал Норвегия 0:2 Край на ерата "Нерц" след загуба от Норвегия.
1948 Лондон не участва Германия е изключена от игрите.
1952 Хелзинки 1/2 финал Югославия 1:3 Загуба в срещата за третото място от Швеция с 0:2. Треньор е Зеп Хербергер.
1956 Мелбърн 1. Кръг СССР 1:2 Впоследствие Съветският съюз печели златните медали.
1960 Рим Квалификационен кръг Отпада в квалификацията от Финландия и Полша.
1964 Токио Квалификационен кръг - - Отпадане в квалификациите от ГДР, които по-късно печелят бронзовите финали.
1968 Мексико Сити Квалификационен кръг - - Отпада от Великобритания след 0:2 и 1:0.
1972 Мюнхен Втори кръг Германия играе с Ули Хьонес и Отмар Хитцфелд. Треньор е помощникът на Хелмут Шьон Юп Дервал.
1984 Лос Анджелис 1/8 финал Югославия 2:5 Треньор на селекцията от професионални играчи е Ерих Рибек.
1988 Сеул Bronze medal blank.svgТрето място Бразилия 2:3 сл.дузпи Победа над Италия на "малкия финал" с 3:0.
Играчи с най-много срещи
Име Брой срещи Олимпийски години
Франк Мил 8 1984 и 1988
Кристиан Шрайер 7 1984 и 1988
няколко футболисти 6 1972 и 1988
Играчи с най-много голове
Име Брой голове Олимпийски години
Готфрид Фукс 10 1912
Фриц Фьордерер 5 1912
Отмар Хицфелд 5 1972
Бернд Никел 5 1972
Рихард Хофман 4 1928
Юрген Клинсман 4 1988
Вили Шрьодер 4 1952
Треньори
Име Олимпийски години
Ото Нерц 1928 и 1936
Зеп Хербергер 1952 и 1956
Юп Дервал 1972
Ерих Рибек 1984
Йоханес Льор 1988

Световни първенства[редактиране | edit source]

1954

Германският национален отбор е най-успешният държавен тим на света след Бразилия (5 титли) и Италия (4 титли). Германците са участвали общо седем пъти на финал на световно първенство и в три от случаите го печелят (1954, 1974 и 1990 г.), а в останалите четири пъти получават вицешампионското звание (1966, 1982, 1986 и 2002 г.). Освен това в актива на "бундестима" са и четири трети места през 1934, 1970, 2006 и 2010 г. С изключение на световните финали през 1930 г., когато участието е отказано поради световната икономическа криза и само четири европейски страни участват, и през 1950 г., когато Западна Германия е изключена от ФИФА, германците участван на всички финални кръгове за световната купа. Националният отбор на Германия се класира общо 5 пъти по право на световно първенство поради шампионска титла или домакинство. Заедно с Бразилия Германия има 92 срещи от световни първенства, което е споделен рекорд. Бразилци и германци се срещат за първи път в турнирна среща за значим турнир едва на финала на Световното първенство в Япония и Южна Корея през 2002 г. На Световното първенство в Западна Германия през 1974 г. участие взема националният тим на Източна Германия, а сборна формация на Саарланд, под ръководството на Хелмут Шьон, участва в квалификациите за Световното първенство в Швейцария през 1954 г.

Година Домакин Достигане до... Последен противник Постижение Бележка
1930 Уругвай не участва Световна икономическа криза; поради високите разноски по пътуването до Южна Америка участието е отказано.
1934 Италия Мач за 3. място Австрия Bronze medal blank.svgТрето място Отпада от Чехословакия в полуфинала.
1938 Франция 1/8 финал Швейцария След политическия "аншлус" на Австрия страната е представена от "великогермански отбор"; играе се по системата на директната елиминация - след равенство следва загуба в преиграването.
1950 Бразилия не участва Преоснованият ГФС е приет за член на ФИФА едва след края на първенството.
1954 Швейцария Финал Унгария Gold medal blank.svgПърво място "Чудото от Берн"
1958 Швеция Мач за 3. място Франция Четвърто място "Боят от Гьотеборг" на полуфинала с Швеция.
1962 Чили 1/4 финал Югославия Последно световно първенство за Хербергер като треньор.
1966 Англия Финал Англия Silver medal blank.svgВторо място "Голът на Уембли"
1970 Мексико Мач за 3. място Уругвай Bronze medal blank.svgТрето място "Мачът на века" в полуфинал срещу Италия.
1974 Западна Германия Финал Холандия Gold medal blank.svgПърво място Среща с ГДР и "Голът на Шпарвасер"; "Нощта на Маленте"; "Водната битка във Франкфурт"
1978 Аржентина Предварителни групи Австрия и др. "Срамът от Кордоба"
1982 Испания Финал Италия Silver medal blank.svgВторо място "Пактът за ненападение от Хихон"; "Севилската нощ"
1986 Мексико Финал Аржентина Silver medal blank.svgВторо място "Аферата Ули Щайн"
1990 Италия Финал Аржентина Gold medal blank.svgПърво място Триумф на "Кайзер Франц"
1994 САЩ 1/4 финал България "Аферата Ефенберг" с показването на среден пръст.
1998 Франция 1/4 финал Хърватия Реванш на хърватите за елиминацията на Евро'96.
2002 Япония/Южна Корея Финал Бразилия Silver medal blank.svgВторо място Първи двубой срещу Бразилия (на финала).
2006 Германия Мач за 3. място Португалия Bronze medal blank.svgТрето място "Световен шампион на сърцата", "Лятната приказка"
2010 Южна Африка 1/2 финал Уругвай Bronze medal blank.svgТрето място "Германското вдъхновение не стигна за титла"
  • Германският отбор е единственият национален тим, който става световен шампион с победа на финала над южноамерикански (Аржентина) и европейски (Унгария, Холандия) отбори. Той се класира на абсолютно всички световни първенства, за които се провеждат квалификационни срещи и германците играят в тях. (През 1950 г. страната не е допусната да участва в квалификационен кръг поради изключването си от световната футболна федерация.) "Бундестима" изиграва общо 12 квалификацинни рунда, без да запише загуба като гост, а допуска само две домакински загуби в световни квалификации - през 1985 г. от Португалия и през 2001 г. от Англия;
  • Първият германски футболист, получил наказание в среща от световно първенство е Ханс Песер през 1938 г., изгонен за реваншистко нарушение в мача с Швейцария (1:1). Той е наказан да не играе и на преиграването. Последният наказан заради картони германец е Карстен Рамелов, получил втори жълт картон при победата над Камерун през 2002 г., а Торстен Фрингс получава санкция от две срещи четири години по-късно по видеозапис от четвъртфиналната среща с Аржентина, когато влиза в пререкания с Хулио Крус;
  • Селекционерът на Германия с най-много мачове на световни финали е Хелмут Шьон (25). На него принадлежи и рекордът за най-много победи там (16);
  • Първият футболист, който отбелязва "хет-трик" за едно полувреме на световно първенство е германецът Едмунд Конен на 27 май 1934 г. в среща с Белгия (5:2);
  • Германия (заедно с Бразилия) държи рекорда за най-продължителна серия от срещи, в които отбелязва поне по един гол (по 18: 1934-1958 и 1986-1998);
  • Германия завършва най-често наравно (19, включително срещи, решени с изпълнения на дузпи);
  • Германия играе най-много срещи по системата на директната елиминация (43, от които 29 спечелени, едно преиграване и 13 загубени);
  • Германия печели най-много срещи след равенство в редовното време и продълженията и изпълнения на дузпи (4 от 4) - Франция (1982), Мексико (1986), Англия (1990), Аржентина (2006).
  • Германия става първата страна, станала световен шампион по футбол в първенство, проведено в друга страна-световен шампион. Това се случва през 1990 г. в Италия;
  • Германия става първата страна - действащ европейски шампион, която става и световен шампион (през 1974 г.) По-късно, това прави и Испания (2008 - 2010)
  • Германия е единственият действащ световен шампион, който печели мач на откриването на световно първенство (през 1994 г. с 1:0 срещу Боливия);
  • Германия играе най-много пъти на полуфинал (12) и на финал (7);
  • Германия е единствената страна, която играе три поредни финала (1982, 1986 и 1990 г.);
  • Германия е първата европейска страна, победила на финал за световно първенство южноамериканци (Аржентина през 1990 г.);
  • Германия държи негативния рекорд за най-много получени голове на световни първенства (112).
Играчи с най-много срещи
Име Брой срещи
Лотар Матеус 25
Уве Зеелер 21
Волфганг Оверат,
Карл-Хайнц Румениге,
Берти Фогтс
19
Франц Бекенбауер,
Томас Бертолд,
Пиер Литбарски,
Зеп Майер
18
Юрген Клинсман,
Карл-Хайнц Шнелингер
17
Андреас Бреме 16
Ханс Шефер,
Руди Фьолер
15
Паул Брайтнер,
Карл-Хайнц Фьорстер,
Томас Хеслер,
Харалд Шумахер,
Бернд Шнайдер,
Мирослав Клозе
14
Играчи с най-много голове
Име Брой голове
Герд Мюлер 14
Юрген Клинсман 11
Мирослав Клозе,
Хелмут Ран
10
Карл-Хайнц Румениге,
Уве Зеелер
9
Руди Фьолер 8
Ханс Шефер 7
Хелмут Халер,
Лотар Матеус,
Макс Морлок
6
Франц Бекенбауер 5
Треньори
Име Турнирни години
Ото Нерц 1934
Зеп Хербергер 1938, 1954, 1958, 1962
Хелмут Шьон 1966, 1970, 1974, 1978
Юп Дервал 1982
Франц Бекенбауер 1986, 1990
Берти Фогтс 1994, 1998
Руди Фьолер 2002
Юрген Клинсман 2006
Йоаким Льов 2010

Европейски първенства[редактиране | edit source]

От 1972 г. насам германският национален отбор се класира на всички европейски първенства и е държавната селекция с най-много участия на турнира. За първенствата през 1960 и 1964 г. германците отказват участие, тъй като държавният треньор Зеп Хербергер е смятал, че така се пречи на подготовката за световните първенства. Едва при новия наставник Хелмут Шьон "бундестима" участва, но не успява да се класира. При първото успешно класиране през 1972 г. германците печелят първото място, а нови два триумфа ги правят най-титулованият тим от европейски първенства. Освен успешни представяния Германия регистрира и три отпадания в предварителните групи, които водят до смяна на националния треньор. След 12 години без победа на европейски футболни финали германците побеждават Полша с 2:0 в първата си среща от Евро'2008 и така отново печелят след безуспешните първенства от 2000 и 2004 г.

Година Домакин Достигане до... Последен противник Постижение Бележка
1960 Франция не участва Официално име на турнира : "Европейска купа на нациите"
1964 Испания не участва Официално име на турнира : "Европейска купа на нациите"
1968 Италия не се класира Югославия и Албания Отпадане след 0:0 с Албания.
1972 Белгия Финал СССР Gold medal blank.svgПърво място Отборът от това първенство често е наричан "най-добрата германска единадесеторка за всички времена".
1976 Югославия Финал Чехословакия Silver medal blank.svgВторо място "Белградската нощ"
1980 Италия Финал Белгия Gold medal blank.svgПърво място Триумф на Юп Дервал
1984 Франция Предварителни групи Португалия, Румъния, Испания Край на периода с Дервал.
1988 Западна Германия Полуфинал Холандия Полуфинал Не се играе мач за третото място.
1992 Швеция Финал Дания Silver medal blank.svgВторо място Реванш на Дания за поражението

през 1988 г.

1996 Англия Финал Чехия Gold medal blank.svgПърво място Първи златен гол в историята на европейските финали чрез Оливер Бирхоф.
2000 Белгия/Холандия Предварителни групи Румъния, Англия, Португалия Край на периода с Рибек.
2004 Португалия Предварителни групи Холандия, Латвия, Чехия Край на периода с Фьолер.
2008 Австрия/Швейцария Финал Испания Silver medal blank.svgВторо място Шести финал за европейско първенство.
2012 Полша/Украйна Полуфинал Италия Полуфинал
Балак бележи от дузпа в мача на откриването на Купата на конфедерациите през 2005 г.
  • Германски голмайстори на европейски първенства:
Герд Мюлер 1972 г. с 4 гола
Дитер Мюлер 1976 г. с 4 гола
Клаус Алофс 1980 г. с 3 гола
Карл-Хайнц Ридле 1992 г. с 3 гола (заедно с други трима играчи)

Купа на конфедерациите[редактиране | edit source]

Германските национали участват само два пъти в конфедеративния турнир - през 1999 г. като европейски шампион и през 2005 г. като домакин. Още два пъти ГФС доброволно се отказва от участие в надпреварата (1997 и 2003 г.), а през 2009 г. вицеевропейското звание на германците не дава право на участие.

  • 1999: Отпадане в предварителната група;
  • 2005: Bronze medal blank.svgТрето място.

Екипи[редактиране | edit source]

Екипите на полуфиналистите от СП 1958 г. Германският е третият от ляво на дясно.

Германският национален отбор по футбол играе домакинствата си в бели фланелки и черни гащета, тъй като бяло и черно са цветовете на Прусия. Червеното също е било използвано като цвят първоначално. Черно-белите екипи стават тредиционни за германските футболисти и не са променяни през годините, въпреки многобройните политически трансформации на Германия. В тези цветове са спечелени три световни и европейски титли, но през 1966 г. финалът за световното първенство е загубен срещу играещите по изключение в червено англичани, а други финални поражения са записани през 1970, 1982 и 2002 г.

Цветовете на резервните екипи периодично се променят за разлика от основните. Повечето гостувания, когато не е могло да се играе в бяло, са играни със зелени фланелки и бели шорти - цветове на Германския футболен съюз, както и на зеления футболен терен. Важни мачове, играни в такива екипи, са полуфиналната победа с 6:1 срещу Австрия през 1954 г., победата с 3:1 на стадион Уембли срещу Англия през 1972 г. и загубата с 2:3 на финала за световно първенство срещу Аржентина през 1986 г. Аржентинците посочват като необичайна причина за своята загуба на финала срещу Западна Германия през 1990 г. невъзможността да играят в своите титулярни синьо-бели фланелки. Освен зелените резервни екипи на германците, в употреба влизат и цветовете черно и сиво. При селекционера Юрген Клинсман предпочитан втори екип е червеният, в който "бундестима" домакинства за последен път в контролата срещу Беларус на 27 май 2008 г. Целта на употребата на червения цвят, според психолози, е да стимулира темпераментната игра и така да предпостави успехи. Освен това червеният свят се забелязва по-добре от зрителите отколкото зеления. За първи път германците играят с червени фланеки и черни шорти срещу Англия на 14 април 1911 г.[22] Първият значим успех за германска представителна селекция, играеща в червено е европейската титла на футболистите до 21-годишна възраст през 2009 г., победили с 4:0 англичаните в последния двубой на турнира.

Оливер Ньовил с националния екип през 1998 г.

На Олимпийските игри през 1928 г. германските национални футболисти играят в бели горнища с червена хоризонтална ивица и бели гащета.[23]

В срещата за третото място на Световното първенство в 1970 г. и при "Водната битка от Франкфурт" срещу Полша германците излизат на терена изцяло в бяло - фланелки и гащета.

До Световното първенство в Мексико през 1986 г. основните национални екипи са чисто бяло-черни, но на турнира за първи път са представени фланелки, включващи мотив с националните цветове на германското знаме (черно, червено, златисто). Оттогава започва традицията производителят на германската футболна екипировка да включва трите цвята в обичайното бяло върху горнищата. От Евро'92 германските национални футболисти играят с изписани имена на гърба, което е взаимствано от американските спортове в САЩ. Номерът на играчите освен отзад, вече стои и на шортите. Трите диаграмни линии с националните цветове се променят в стилизирано изображение на крилата на германския орел през 1994 г., но тази новост не се приема особено радушно от запалянковците. Европейското първенство от 1996 г. е спечелено с "ретро" екипи без националния трикольор, които включват за първи път трите звезди, символизиращи трите световни титли.

През 1998 г. черно-червено-златистите ивици отново се появяват върху белите фланелки, като стоят на гърдите на футболистите. Традиционното бяло и черно със сиви нюанси е предпочитан мотив за Евро'2000 и Мондиал'2002, а оттогава до 2009 г. германците неизменно играят с националния трикольор по горнищата си. По време на световните финали през 2006 г. "бундестима" винаги играе в титулярните си цветове, въпреки че според правилата на ФИФА няма абсолютно домакинско право.

Съществува обичай германската спортна компания Адидас да облича германските национални спортисти. Първоначално създателят на фирмата Адолф Даслер, а впоследствие друг неин представител, е част от щаба на футболния селекционер. До 2006 г. Адидас е представляван от бившия футболист Манфред Дрекслер. В миналото съществуват известни проблеми, когато национален футболист, какъвто е случаят с Гюнтер Нетцер, избере да играе с футболни обувки на друга компания. ГФС успява да се наложи в подобни конфликтни ситуации в името на "единството на отбора" и принуждава всички да играят с еднакви бутонки. От 2 септември 2006 г. националните футболисти са свободни да избират своите обувки, с които ще играят на терена.

През 2008 г. Германия играе с бял орел върху черен пръстенообразен фон на белите си фланелки, заедно с тънки ивици в националните цветове. Резервните червени екипи напомнят тези от 1908 г. с дебелата си вертикална черна ивица. За европейските футболни финали 11 футболисти носят футболни обувки от Адидас, 7 (включително Мирослав Клозе) - на Найки и 4 (включително Марио Гомес) - на Пума.

Актуални

Стадиони[редактиране | edit source]

Домакинство на Аржентина в Дюселдорф

Германия няма национален стадион като например други европейски страни (Англия - Уембли, България - Национален стадион "Васил Левски"). Така националният отбор на страната играе домакинствата си в различни градове според противника и важността на срещата. В случаите на приемане на важен международен турнир през 1974, 1988 и 2006 г. в периода преди първенството са се предпочитали стадиони от градовете-домакини, за да свикнат играчите с тях.

До днес "бундестима" е домакинствал в общо 39 различни германски града. Първите гостуващи футболисти са приети в Берлин, а германската столица води и класацията за най-много домакинства - 42. Следва Хамбург (включително и предградието Алтона) с 33, Щутгарт с 29 и Хановер с 25 мача. Дори когато Шалке 04 е водеща футболна сила в страната през 30-те години и "кралскосините" футболисти играят основна роля в националния отбор, на игрището в Гелзенкирхен не се играе среща на германската представителна селекция, тъй като Глюкауф-Кампфбан изглежда прекалено малко на организаторите. Едва през 1973 г., след построяването на Паркщадион, Германия играе в рурския град. Подобно е положението с Кайзерслаутерн през 50-те, когато играчите на "червените дяволи" са неделима част от "Чудото в Берн", и Мьонхенгладбах през 70-те, когато "жребчетата" са в златната си епоха. Тези два футболни града не приемат срещи на национално равнище през посочените десетилетия поради незадоволителните си стадиони, а това става значително по-късно - през 1987, респективно 2005 г. Логично, след Втората световна война не се играят домакинства в Източна Германия, като след Обединението на Германия Дрезден посреща "бундестима" на 14 октомври 1992 г., ставайки първият град от бившата ГДР, домакинствал двубой на националната единадесеторка.

Германски футболни запалянковци

В момента най-голямата международна футболна арена в Германия е Олимпийският стадион в Берлин, който след известни преустройства приема 74,228 зрители. Когато се приведе в съответствие със специфичните изисквания за интернационални двубои, забраняващи правостоящи зрители, дортмундския Сигнал-Идуна-Парк може да побере 65,718 запалянковци. До поражението 0:2 след продължения от Италия на Световното първенство през 2006 г. германците са непобедени в Дортмунд и поради тази добра традиция редовно провеждат ключови квалификационни срещи там. Така вестфалският град домакинства баража за Мондиал'2002 срещу Украйна, втората среща с Шотландия за класиране на Евро'2004 и срещата с Русия от квалификационната група за класиране на световното първенство в Южна Африка.

Германските стадиони, които са едни от най-модерните и най-големите в света, приемат Летните олимпийски игри през 1972 г., Световните първенства през 1974 и 2006 г. и Европейското първенство по футбол през 1988 г. За всеки един турнир те са подобрявани и реконструирани. Пет арени от страната получават петзвездна сертификация от УЕФА, като до 90-те години те са от "смесен" тип и са снабдени с лекоатлетическа писта. Последната тенденция е германските игрища да се строят и преустройват в чисто футболни стадиони.

Най-много срещи на германския представителен отбор извън днешните граници на Германия са проведени във Виена (19 пъти), Стокхолм (17), Будапеща и Базел (по 15). Извън Европа германците играят най-често в Мексико Сити (8 срещи). Първият двубой на "бундестима" извън "стария континент" се играе на 28 декември 1938 г. в Кайро и е загубен с 1:2 от Египет. Днес единствените континенти, където Германия не е играла, са Австралия и Антарктида.

Гостуване на легендарния стадион Уембли

Германските футболисти са триумфирали с титли на Ванкдорфщадион в Берн през 1954 г., стадион "Крал Бодуин" в Брюксел през 1972 г., Олимпийския стадион в Мюнхен през 1974 г., Олимпийския стадион в Рим през 1980 и 1990 г. и стадион Уембли в Лондон през 1996 г.

Рекордна посещаемост на домакинство на германския национален отбор е регистрирана на 22 ноември 1950 г., когато в първата си следвоенна среща Германия играе пред 80,000 души срещу Швейцария в Щутгарт. 170,000 фенове гледат на живо гостуването на Западна Германия срещу Бразилия на стадион Маракана през пролетта на 1982 г. Най-малобройна публика има на два двубоя с по 2,000 зрители с участието на германците - и двата мача са част от футболния турнир на Олимпиадата в Стокхолм през 1912 г., като единият от тях е рекордната победа с 16:0 срещу Русия.

Най-северният град, приемал германската национална единадесеторка, е исландската столица Рейкявик, а най-южният - аржентинският главен град Буенос Айрес; градът с най-голяма часова разлика е Сан Франциско (минус 9 часа спрямо централноевропейското време).

Личности от историята на германския национален отбор[редактиране | edit source]

Райхстреньори и бундестреньори[редактиране | edit source]

Парагвайска пощенска марка, изобразяваща Хербергер (ляво) и Шьон (дясно).

В първите си години националният отбор на Германия още няма треньор, а футболистите в селекцията са избирани според договорка между местните футболни федерации на страната. Така определящи в повечето случаи са не добрите игри и силната моментна спортна форма, а популярността на играчите и влиянието на отделните провинциални делегати. Тактиката на отбора е определяна на място от капитана на футболистите преди всеки двубой. Все пак в началото на ХХ век почти е нямало обучени треньори. От общо 58 междудържавни срещи без наставник са спечелени 16, 12 завършват наравно и 30 са загубени, включително рекордната победа с 12:0 срещу руснаците и рекордното поражение с 0:9 срещу английските аматьори. След като Феликс Линеман е избран за президент на ГФС през 1925 г. той успява да наложи виждането си, че Ото Нерц трябва да стане първият национален селекционер на представителния отбор.

  • Ото Нерц, гимназиален учител от Манхайм, известен с амбициозността и последователността си, е първият германски национален треньор. Той изпълнява тази длъжност от 1928 до 1936 г. и води своя отбор на Световното първенство през 1934 г. На този турнир сравнително младите германци (средна възраст 23 години) успяват да спечелят третото място. След ранното отпадане на Олимпийските игри в Берлин две години по-късно обаче Нерц е сменен на поста си от Зеп Хербергер. Балансът на Ото Нерц е 70 срещи - 42 победи, 10 равни и 18 загуби.
  • Зеп Хербергер (19361942 и 19501964) е вторият и последният райхстреньор на Германския райх, както и първият бундестреньор на ГФС. Под негово ръководство германският отбор за първи път става световен шампион.
    По време на Световното първенство през 1938 г. той получава инструкции от германското тоталитарно правителство да включи в отбора си играчи от новоприсъединената Австрия. Набързосформираният и необиграният отбор бързо отпада още от първия си противник. Въпреки провала Хербергер запазва треньорския си пост до 1942 г., когато всички срещи на германския национален отбор се прекъсват поради напредналата фаза на войната. Като райстреньор той има 65 национални двубоя - 40 победи, 12 равенства и 13 загуби.
    През 1950 г. Хербергер е преназначен за национален селекционер, а заедно с легендарния капитан Фриц Валтер извежда своята страна до световния връх през 1954 г. след изненадваща победа с 3:2 над Унгария. Четири години по-късно селекцията на наставника успява да достигне полуфинал, а в Чили през 1962 г. - четвъртфинал. След Втората световна война Зеп Хербергер води Западна Германия в 97 мача, от които 52 са спечелени, 14 завършват наравно и 31 са загубени. На 9 ноември 1964 г. треньорът, който е наричан с уважителното "шеф" от националните футболисти, е заменен на поста си от Хелмут Шьон. Въпреки оттеглянето си той е част от треньорския щаб на Шьон за Световното първенство в Англия през 1966 г. като личен съветник на новия селекционер. Общият му баланс като райхс- и бундестреньор е 162 национални срещи, 92 победи, 26 равенства и 44 загуби.
  • Хелмут Шьон (19641978) е най-успешният бундестреньор в историята. Единственият наставни със световна и европейска титла. Още на първото значимо състезание под ръководството на Шьон (СП 1966) германците стават вицешампиони, а четири години по-късно са трети. През 1972 г. националният отбор печели европейското първенство и става първият европейски шампион, триумфирал и на световно първенство през 1974 г. Вицеевропейско звание е постигнато през 1976 г. Балансът на Хелмут Шьон е: 139 срещи, 87 победи, 30 равенства и 22 загуби.
  • Юп Дервал (19781984) Най-големите успехи на Дервал са европейската титла от 1980 г. в Италия и вицесветовното звание от 1982 г. в Белгия. След ранната елиминация на европейските финали през 1984 г. от Испания селекционерът подава оставка. Балансът му е: 67 срещи, 45 победи, 11 равенства и 11 загуби. Под негово ръководство е постигната рекордна серия от 23 мача без загуба, като 12 от тях са поредни победи. До днес Дервал е единственият германски селекционер, който успява да спечели титла от първото си участие на значим футболен форум.
  • Франц Бекенбауер (19841990) официално е назначен на поста спортен директор поради липса на треньорски лиценз. Като технически треньор първоначално действа асистентът му Хорст Кьопел, заменен през 1987 г. от Холгер Озиек. На световните финали през 1986 г. футболистите на Бекенбауер губят срещата за първото място от Аржентина с 2:3, а на домакинското Евро'88 са спрени от Холандия на полуфинала. Големият триумф на "Кайзера" идва през 1990 г. със спечелването на световната титла, а така Бекенбауер постига нещо уникално: той е единствената личност във световния футбол, станала световен и вицесветовен шампион и като футболист, и като треньор. Балансът му: 66 мача, 36 победи, 17 равенства и 13 загуби.
  • Берти Фогтс (Ханс-Хуберт Фогтс) (19901998) заменя Франц Бекенбауер след световната титла от 1990 г. Отдава му се да спечели европейската титла през 1996 г. и играе друг финал за европейско първенство през 1992 г. От общо 102 мача под неговите наставления германците печелят 67, завършват наравно 23 и губят само 12 двубоя. Фогтс е единственият бундестреньор, който участва на световно първенство и не успява да постигне полуфинал, но освен това е и последният треньор на германския национален отбор, който успява да спечели значим футболен турнир.
  • Ерих Рибек (19982000) наследява Берти Фогтс през 1998 г., след като още през 1984 г. е спряган за селекционер. След най-лошото представяне на "бундестима" на значим турнир след 1938 г., а именно едно равенство и две загуби в предварителната група на Евро'2000, Рибек е сменен с Руди Фьолер. Той е бунесселекционерът, който води отбора в най-малко срещи - 24, 10 от които са спечелени, 8 са загубени, а 6 завършват наравно. Рибек е и единственият германски национален треньор, който не води националната репрезентация на световно първенство.
  • Руди Фьолер (20002004) става спортен директор на националния тим през 2000 г., а техническата част от тренировките му провежда асистентът Михаел Скибе. Първоначално Фьолер е времен вариант, докато Кристоф Даум приключи с ангажиментите си към Байер Леверкузен, но след положителния тест за кокаин на Даум, окончателно е утвърден за ръководител на националния отбор. Той изненадващо извежда германците до второто място на световното първенство през 2002 г. След отпадането в предварителната група на европейското първенство от 2004 г. Фьолер подава оставка на 24 юни същата година. От 53 мача под негово ръководство "бундестима" печели 29 победи, завършва 11 наравно и губи 13 пъти.
  • Юрген Клинсман (20042006) е одобрен за национален селекционер през 2004 г. В своя щаб той привлича асистента Йоаким Льов, треньора на вратарите Андреас Кьопке и директора Оливер Бирхоф. Балансът на Клинсман е положителен: от 34 срещи той печели 21, завършва 7 наравно и губи 6. Често е критикуван от спортисти, медии и политици за новаторските си идеи, особено след съкрушителната загуба с 1:4 от Италия на 1 март 2006 г., защото пуска в игра много млади футболисти без съществен международен опит, които играят открит и нападателен футбол. Въпреки спорния характер на решенията му, Клинсман успява с 4 поредни победи и нова победа с дузпи да класира националния отбор на полуфинал за домакинското световно първенство през 2006 г., но там неговите играчи отпадат от италианците. Все пак неговото ръководство приключва с победа над Португалия и трето място от световни футболни финали. След края на първенството треньорът оповества своето оттегляне и с това става единственият наставник на "бундестима", който не води отбора си в квалификационни срещи.

Футболисти[редактиране | edit source]

Капитани[редактиране | edit source]

През първите години без треньорско пъководство капитаните на отбора са определяли тактиката, по която националния тим трябва да се придържа на футболния терен. Първият футболист, който носи капитанската лента за Германия е Артур Хилер, който изиграва четири национални срещи, две от които като капитан. Първият играч, който води отбора в повече от 10 мача е Адолф Йегер през 1924 г., а с това той слага край на националната си кариера. След назначаването на Ото Нерц за държавен треньор, капитанът е изпълнявал ролята на "дясна ръка" на селекционера. При Нерц рекордът на Йегер е подобрен от Лудвих Лайнбергер през 1933 г., а след това и от Фриц Сцепан две години по-късно, който достига до 30 капитански срещи. В последната среща преди прекъсването на спортните състезания от Втората световна война Паул Янес успява да постигне 31 срещи като капитан и да задмине Сцепан. Този рекорд издържа 28 години, докато на 9 май 1970 г. Уве Зеелер го подобрява и през същата година поставя новото най-добро постижение на 40 срещи. На 19 ноември 1975 г. вече новият рекордьор по капитански мачове се казва Франц Бекенбауер, "поставил летвата" на 50 преди да спре с футбола, 47 от които са последователни. Карл-Хайнц Румениге успява да победи постижението на Бекенбауер в последната си среща за националния отбор, която е финал за световно първенство през 1986 г. Рекордът на Румениге трае 7 години и е подобрен от Лотар Матеус, който до 14 ноември 1999 г. продължава да увеличава преднината си. След 1995 г. обаче Матеус не е основен капитан на отбора и действа като такъв само когато Оливер Бирхоф не е на терена. Оливер Кан получава капитанската лента от Бирхоф и води отбора на Световното първенство през 2002 г. и Европейското първенство през 2004 г. При треньора Юрген Клинсман за капитан е утвърден Михаел Балак, който действа като такъв и до днес с малки изключения. Едно от тях е определянето на Бернд Шнайдер за временен капитан в квалификациите за Евро'2008 поради продължителното отсъствие на Балак заради травма. След Балак, за капитан е утвърден защитника Филип Лам, който води Бундестима на Световното през 2010 и Европейското през 2012 г.

Таблица на капитаните[редактиране | edit source]

Място Име Брой Рекорден капитан Важни турнири Титли като капитан
1 Лотар Матеус 75 от 18 декември 1993 ЕП 1988, СП 1990, 1994 Световен шампион 1990
2 Михаел Балак 54 СП 2002, 2006, ЕП 2008
3 Карл-Хайнц Румениге 51 29 юни 1986 до 18 декември 1993 СП 1982, ЕП 1984, СП 1986
4 Франц Бекенбауер 50 19 ноември 1975 до 29 юни 1986 ЕП 1972, СП 1974, ЕП 1976 Европейски шампион 1972, световен шампион 1974
Оливер Кан 50 ЕП 2000, СП 2002, ЕП 2004
6 Уве Зеелер 40 9 май 1970 до 19 ноември 1975 СП 1966, 1970
7 Юрген Клинсман 36 ЕП 1996, СП 1998 Европейски шампион 1996
8 Паул Янес 31 22 ноември 1942 до 9 май 1970
9 Фриц Сцепан 30 15 март 1936 до 22 ноември 1942 СП 1934, 1938
Фриц Валтер 30 СП 1954 Световен шампион 1954
11 Оливер Бирхоф 22 ЕП 2000
12 Вили Шулц 20
Берти Фогтс 20 СП 1978
14 Бернард Дийц 19 ЕП 1980 Европейски шампион 1980

Отчетени са само срещите, в които футболистът е бил капитан. (Състояние: към 14 октомври 2009)

Почетни капитани[редактиране | edit source]

Фриц Валтер е избран за първия почетен капитан на националния отбор през 1954 г.

За да се почетат особените заслуги на дългогодишни капитани на националния тим, през 1954 г. се създава званието "почетен капитан".

  • Фриц Валтер става първият почетен капитан на 4 юли 1954 г. след спечеления финал за световно първенство.[24] Той извежда германския отбор в периода 1951-1956 г. 30 пъти като капитан, включително и в решителната среща през 1954 г. срещу Унгария. След спирането му с активния футбол Валтер участва в множество обществени инициативи, като програма по ре-социализирането на затворници. Най-голямата чест е оказана на легендарния играч, когато на 31 октомври 1985 г. стадионът в Кайзерслаутерн е прекръстен на "Фриц-Валтер-Щадион".
  • Уве Зеелер получава това звание, въпреки че никога не успява да спечели международен трофей с националния отбор. Поради боеспособността и готовността си "Нашия Уве" се превръща във футболна легенда. Той е първият футболист в следвоенния период, който успява да изравни дотогавашния рекорд по капитански мачове на Паул Янес и да го подобри с една среща. Зеелер извежда своите съотборници 40 пъти в периода 1961 - 1970 г., а от 9 септември 1970 до 24 ноември 1974 г. е и футболистът с най-много мачове с националния екип.
  • Франц Бекенбауер е друг почетен капитан на ГФС. За него се казва, че е "основният камък на германския футбол" и е най-успял, не само като футболист, но и като треньор, президент и футболен функционер със спечелената кандидатура на Германия за Световното първенство през 2006 г. Той е първият футболист, който изиграва над 100 срещи с националния екип, в 50 от тях е капитан, а в периода 24 ноември 1973 до 17 ноември 1993 г. държи постижението за най-много национални двубои.
  • Лотар Матеус получава отличието на 27 април 2001 г. От 17 ноември 1993 г. той е новият рекордьор по най-много мачове за Германия и общо изиграва 150 национални срещи. През 1990 и 1991 г. Матеус е избран за "Футболист на годината в света", а през 1990 г. получава и "Златната топка" за най-добър играч в Европа.

Рекордьори[редактиране | edit source]

  • Рекордьори по брой и време

До момента 873 футболисти са изиграли поне по един мач с националната фланелка на Германия. Повече от една четвърт от тях участват само в един национален двубой, но други от тези футболисти завинаги оставят имената си във футболната история. Четирима играчи се подвизават в германския национален тим повече от 15 години. Първият е Адолф Йегер, който дебютира за Германия на 3 юни 1908 г. и изиграва последния си двубой на 14 декември 1924 г. Така той е на 16 години и 190 дни, когато попада за първи път в националния отбор, но изиграва само 18 срещи в периода след Първата световна война. Фриц Валтер (14 юли 1940 - 24 юни 1958) също би записал повече срещи с националния екип ако не е 8-годишното принудително прекъсване, наложено от войната. Валтер попада в разширения състав на германците за Световното първенство в Чили през 1962 г., въпреки че е на 41 години и на 20 юни 1959 г. спира с активния футбол. Рекордът на героя от Берн от 17 години и 345 дни трае до 27 май 1998 г., когато Лотар Матеус го подобрява, като фиксира новото най-добро постижение на 20 години и 6 дни със своите също рекордни 150 мача за "бундестима". След контузия в ахилесовото сухожилие през 1995 г. кариерата на Матеус в националния отбор изглежда приключена, но той се завръща през 1998 г. Друг дългогодишен национален футболист е хамбургчанинът Уве Зеелер, който между 16 октомври 1954 г. и 9 септември 1970 г. е активен за 15 години и 328 дни. При дебюта на Зеелер с националната фланелка той е третият най-млад дебютант за всички времена, а след него никой друг футболист не е подобрявал това постижение. Отново контузия в ахилеса е могла да прекрати футболната кариера на нападателя, но той се завръща за световната квалификация срещу Швеция през 1965 г. След намерения наследник на Зеелер в лицето на Герд Мюлер, нападателят за последно играе на значим футболен форум през 1970 г. и в последната си среща за Германия подобрява рекорда на Паул Янес от 71 национални двубоя. Ако се вземе предвид и националния отбор на ГДР, Улф Кирстен също би надминал 15-годишния национален период, макар и само с 43 дни, за което време той записва 49 мача за Източна Германия и 51 за Обединена Германия.

  • Футболисти с повече от 100 срещи за Германия

До днес се отдава на шестима играчи да задминат границата от 100 национални мача. Първият с такова постиение в Германия и петият в света е Франц Бекенбауер, тъй като националните двубои по негово време са даста по-малко в сравнение с днес.

Лотар Матеус (1999) в националния екип
  1. Лотар Матеус първоначално играе в полузащитната линия, а по-късно е преквалифициран на либеро. Изявява се в националния отбор от 14 юни 1980 до 20 юни 2000 г., като изиграва 150 мача и отбелязва 23 гола. Матеус е първият футболист, който участва на пет световни първенства, а постиженията му са европейска титла от 1980 г., два вицесветовни титли от 1982 и 1986 г., както и световна титла от 1990 г. като капитан на отбора. Дебютира с националния екип в победния мач срещу Холандия (3:2) през 1980 г., като влиза като резерва в 73. минута. Последният му двубой е от Евро'2000 при загубара с 0:3 от Португалия. Матеус участва и на четири европейски първенства (германски рекорд) и играе под ръководството на четири национални селекционери (Юп Дервал, Франц Бекенбауер, Берти Фогтс и Ерих Рибек). Той е и най-възрастният футболист, играл в националния отбор.
  2. Юрген Клинсман, бивш национален селекционер, изиграва между 12 декември 1987 и 4 юли 1998 г. 108 мача и отбелязва в тях 47 гола. Става световен шампион през 1990 и европейски първенец през 1996 г. Заедно с Томас Хеслер Клинсман държи рекорда за най-много двубои на европейски футболни финали (по 13), както и отбелязва най-много голове за Германия на европейски първенства (5).
  3. Юрген Колер между 24 септември 1986 и 4 януари 1998 г. участва в 105 национални срещи (2 гола). Част е от шампионските тимове през 1990 и 1996 г.
  4. Франц Бекенбауер, европейски от 1972 и световен шампион от 1974 г., треньор на националния отбор, изиграва 103 национални мача с 14 гола. Натрупва постижението си само и единствено при ръководството на Хелмут Шьон.
  5. Мирослав Клозе, изиграва 103 национални мача с 54 гола. Играе и на Евро 2012.
  6. Томас Хеслер изиграва 101 срещи (11 гола) за Германия между 31 август 1988 и 20 юни 2000 г. Става световен шампион през 1990 и европейски шампион през 1996 г.
Anmerkung: ГФС завежда в своята статистика също и Йоаким Щрайх с 102 срещи на пето място, но той играе само и единствено за футболната репрезентация на Източна Германия. 4 от общо 102-те срещи обаче не са признати от ФИФА.[25]
  • Футболисти, водили класацията за най-много национални срещи

В началните години водачеството в класацията често се променя или се заема от повече от един играчи. Когато се премахнат водачите в статистиката след първите 3 национални двубоя, остават имената само на 12 футболисти:

  • Вили Баумгертнер: 16 март 1909 (4) (преди това има множество футболисти с по един, два или три национални срещи);
  • Вили Баумгертнер и Артур Хилер: 4 април 1909 (и двамата по 4);
  • Ойген Кип: 24 април 1910 (5) – 9 октомври 1911 (9);
  • Ойген Кип и Адолф Вернер: 29 октомври 1911 (и двамата по 9);
  • Ойген Кип, Адолф Вернер, Камило Уги: 17 декември 1911 (всичките по 9);
  • Адолф Вернер: 24 март 1912 (10) – 14 април 1912 (11);
  • Ойген Кип, Адолф Верер, Камило Уги: 5 май 1912 (всичките по 11);
  • Ойген Кип: 29 юни 1912 (12);
  • Ойген Кип, Адолф Вернер и Камило Уги: 1 юли 1912 (всичките по 12);
  • Камило Уги и Адолф Вернер: 3 юли 1912 (и двамата по 13);
  • Камило Уги: 6 октомври 1912 (14) – 21 март 1913 (15);
  • Камило Уги и Ойген Кип: 21 март 1913 (и двамата по 15);
  • Ойген Кип: 18 май 1913 (16) – 28 април 1929 (18);
  • Хайнрих Щулфаут: 28 април 1929 (19) – 25 септември 1932 (21);
  • Рихард Хофман: 25 септември 1932 (22) – 17 октомври 1936 (25);
  • Ернст Ленер: 17 октомври 1936 (26) – 7 декември 1941 (62);
  • Паул Янес: 7 декември 1941 (63) – 9 септември 1970 (71);
  • Уве Зеелер: 9 септември 1970 (72) – 24 ноември 1973 (72);
  • Франц Бекенбауер: 24 ноември 1973 (73) – 17 ноември 1993 (103);
  • Лотар Матеус: от 17 ноември 1993 (150).

Заедно играят:

  • Вили Баумгертнер, Ойген Кип, Адолф Вернер и Камило Уги;
  • Хайнрих Щулфаут и Рихард Хофман;
  • Рихард Хофман и Паул Янес;
  • Паул Янес и Ернст Ленер;
  • Уве Зеелер и Франц Бекенбауер.

Най-много поредни срещи:[26]

Тъй като много футболисти прекъсват участията си за националния отбор поради контузии, налице са само няколко играчи, които успяват да изиграят множество последователни национални срещи:

  1. Франц Бекенбауер: 60 мача (9 септември 1970 до 23 февруари 1977)
  2. Бери Фогтс: 48 мача (27 март 1974 до 21 юни 1978)
  3. Манфред Калц: 47 мача (8 март 1978 до 14 април 1982)
  4. Берти Фогтс: 39 мача (6 март 1968 до 8 септември 1971)
  • Рекордни голмайстори

От всички национални отбори Германия има най-много футболисти, които са отбелязали 30 (12), съответно 40 (7) гола за представителния футболен тим. Първият, който постига това е Ернст Ленер. На 5 октомври 1941 г. той отбелязва 30-ия си гол срещу Швеция (2:4). Последният засега нападател с това постижение е Лукас Подолски на 6 септември 2008 г. със своите два гола срещу Лихтенщайн. Подолски е и най-младият футболист с над 30 гола за Германия. Рекордният голмайстор Герд Мюлер оглавява също и голмайсторската класация на Първа Бундеслига (365 гола) и на европейските клубни турнири (66 гола). От 1974 до 2006 г. "Бомбардира на нацията" е най-добрият голмайстор на световни финали с 14 попадения, но след това е изпреварен от бразилеца Роналдо.

Място Име Голове Мачове Първи гол
(среща)
Последен гол
(среща)
Рекорден голмайстор Важни турнири (голове) Титли
1 Герд Мюлер 68 62 8 април 1967 7 юли 1974
Финал за СП
от 26 май 1972 СП 1970 (10),
СП 1974 (4);
ЕП 1972 (4)
Европейски шампион 1972,
Световен шампион 1974,
Голмайстор на СП 1970,
Голмайстор на ЕП 1972
2 Мирослав Клозе 68 130 24 март 2001 активен СП 2002 (5), 2006 (5);
ЕП 2004, 2008 (2)
Голмайстор на СП 2006
3 Руди Фьолер 47 90 30 март 1983 2 юли 1994
1/8 финал на СП
СП 1986 (3), 1990 (3), 1994 (2);
ЕП 1984 (2), 1988 (2), 1992
Световен шампион 1990
Юрген Клинсман 47 108 27 април 1988 29 юни 1998
1/8 финал на СП
СП 1990 (3), 1994 (5), 1998 (3);
ЕП 1988 (1), 1992 (1), 1996 (3)
Световен шампион 1990, Европейски шампион 1996
5 Карл-Хайнц Румениге 45 95 8 октомври 1977 29 юни 1986
Финал за СП
СП 1978 (3), 1982 (5), 1986 (1);
ЕП 1980 (1), 1984
Европейски шампион 1980
6 Уве Зеелер 43 72 8 юни 1958
Среща от групите на СП
14 юни 1970
1/4 финал за СП
23 юни 1966 – 26 май 1972 СП 1958 (2), 1962 (2), 1966 (2), 1970 (3)
7 Михаел Балак 42 98 28 март 2001 неактивен СП 2002 (3), 2006;
ЕП 2000, 2004 (1), 2008 (2)
8 Лукас Подолски 40 100 21 декември 2004 активен СП 2006 (3);
ЕП 2004, 2008 (3)
9 Оливер Бирхоф 37 70 27 март 1996 1 юни 2002
Среща от групите на СП
СП 1998 (3), 2002 (1);
ЕП 1996 (3), 2000
Европейски шампион 1996
10 Фриц Валтер 33 61 14 юли 1940 26 май 1956 16 ноември 1955 – 23 юни 1966 СП 1954 (3), 1958 Световен шампион 1954
11 Клаус Фишер 32 45 27 април 1977 8 юли 1982
1/2 финал за СП
СП 1978, 1982 (2)
12 Ернст Ленер 31[27] 65 7. Juni 1934
Среща за 3. място на СП
20 септември 1942 14 април 1940 – 16 ноември 1955 СП 1934 (2), 1938; ЛОИ 1936
Забележка: ГФС включва в своята статистика също и Йоаким Щрайх с 55 гола на второ място и Улф Кирстен с 34 гола (11. място). Двамата обаче отбелязват своите попадения изцяло (Щрайх) или частично за националните формации на ГДР. За Източна Германия Кирстен отбелязва 20 гола. [28]

Футболисти със средно повече от един гол на мач, при изиграни повече от 3 срещи:

 1. Готфрид Фукс 14 гола в 6 срещи = 2,33 средно на мач
 2. Лудвих Даммингер и Ернст Пьортген 5/3/1,67
 4. Ернст Вилимовски 13/8/1,63
 5. Георг Франк и Оскар Рор 5/4/1,25
 7. Аугуст Клинглер 6/5/1,20
 8. Франц Биндер 10/9/1,11
 9. Герд Мюлер 68/62/1,10
10. Хелмут Шьон 17/16/1,06
  • Рекордни вратари

Вратари с най-много срещи за германския национален отбор:

Място Име Брой Мачове без гол Важни турнири (* = без среща) Титли (* = без среща)
1 Зеп Майер 95 44 (46%) СП 1966*, 1970 (3.), 1974, 1978; ЕП 1972, 1976 (2.) Европейски шампион 1972, Световен шампион 1974
2 Оливер Кан 86 29 (34%) СП 1994*, 1998*, 2002 (2.), 2006 (3.); ЕП 1996*, 2000, 2004 Европейски шампион 1996*
3 Харалд Шумахер 76 25 (33%) ЕП 1980, 1984; СП 1982 (2.), 1986 (2.) Европейски шампион 1980
4 Йенс Леман 61 31 (51%) СП 1998*, 2002*, 2006 (3.); ЕП 2000*, 2004*, 2008 (2.) Европейски вицешампион 2008
5 Андреас Кьопке 59 28 (47%) СП 1990*, 1994*, 1998; ЕП 1992*, 1996 Световен шампион 1990*, Европейски шампион 1996
6 Бодо Илгнер 54 19 (35%) ЕП 1988*, 1992 (2.); СП 1990, 1994 Световен шампион 1990
7 Ханс Тилковски 39 16 (41%) СП 1962*, 1966 (2.)
8 Ханс Якоб 38 11 (29%) СП 1934 (3.), 1938*, ЛОИ 1936
9 Фриц Херкенрат 21 7 (33%) СП 1958 (3.)
Хайнрих Щулфаут 21 5 (24%)
11 Тони Турек 20 5 (25%) СП 1954 Световен шампион 1954
Бележка: ГФС включва в своята статистика също и Юрген Крой с 94 срещи, Рене Мюлер с 46 и Бодо Рудвалайт с 33 двубоя, но те играят за националните футболни формации на ГДР.
Йенс Леман държи рекорда за най-продължителна серия без допуснат гол и има най-висок коефициент за мачове "на нула" от вратарите с повече от 20 срещи

Най-продължителната серия без допуснат гол на вратата на Германия принадлежи на Йенс Леман. Играещият тогава за Арсенал вратар подобрява своя стар рекорд от периода 2002-2005 г. през февруари 2008 г. при 3:0 срещу Австрия. 681-минутният рекорд е фиксиран след допуснат гол при 2:2 с Беларус през май 2008 г. Последното попадение преди това е получено през август 2007 г. срещу Англия, а след това следват мачове "на нула" срещу Уелс (два пъти), Ирландия (два пъти), Кипър, Австрия и Швейцария.

Предходният рекорд е на 68 години и датира от 1937 г. Ханс Якоб от Ян Регенсбург играе срещу Франция, Белгия, Швейцария, Дания и Финландия, без да допусне попадение, а това прави общо 482 минути.

С постижение от 433 минути може да се похвали Ханс Тилковски, който успешно пази срещу Румъния, Югославия, Швейцария и Аржентина. Оливер Кан опазва мрежата си "суха" в продължение на 427 минути на Световното първенство през 2002 г.

Зеп Майер преминава границата от 400 минути на два пъти - през сезон 1966/67 вратарят на Байерн Мюнхен дебютира с 423 минути без гол срещу Ирландия, Турция, Норвегия и Белгия на вратата на "бундестима". Дванадесет години по-късно той подобрява предишното си най-добро постижение с 16 минути.

Национален отбор по футбол на Германия[редактиране | edit source]

Разширен състав[редактиране | edit source]

Списъкът се състои от играчи, включени в състава за приятелските срещи срещу Италия на 14 ноември и Англия на 19 ноември 2013 г.

No. Име Рождена дата См Кг Мач. Гол. Клуб Дебют
Вратари
12 Рене Адлер 15.01.1985 190 85 12 0 Flag of Germany.svg Хамбург 11 февруари 2009
22 Роман Вайденфелер 06.08.1980 190 90 1 0 Flag of Germany.svg Борусия Дортмунд 15 ноември 2013
Защитници
3 Марсел Шмелцер 22.01.1988 181 74 15 0 Flag of Germany.svg Борусия Дортмунд 17 ноември 2010
4 Бенедикт Хьоведес 29.02.1988 187 78 18 1 Flag of Germany.svg Шалке 04 29 май 2011
5 Матс Хумелс 16.12.1988 192 88 28 2 Flag of Germany.svg Борусия Дортмунд 13 май 2010
7 Марсел Янсен 04.11.1985 191 88 44 3 Flag of Germany.svg Хамбург 3 септември 2005
17 Пер Мертезакер 29.09.1984 198 90 95 4 Flag of England.svg Арсенал 9 октомври 2004
20 Жером Боатенг 03.09.1988 192 90 36 0 Flag of Germany.svg Байерн Мюнхен 10 октомври 2009
23 Хайко Вестерман 14.08.1983 190 87 27 4 Flag of Germany.svg Хамбург 6 февруари 2008
Полузащитници
2 Свен Бендер 01.09.1987 183 68 7 0 Flag of Germany.svg Борусия Дортмунд 29 март 2011
9 Андре Шюрле 06.11.1990 183 74 30 11 Flag of England.svg Челси 17 ноември 2010
10 Юлиан Дракслер 20.09.1993 185 70 10 1 Flag of Germany.svg Шалке 04 26 май 2012
13 Томас Мюлер 13.09.1989 186 74 47 16 Flag of Germany.svg Байерн Мюнхен 3 март 2010
15 Ларс Бендер 27.04.1989 182 69 17 4 Flag of Germany.svg Байер Леверкузен 6 септември 2011
18 Тони Кроос 04.01.1990 182 68 41 5 Flag of Germany.svg Байерн Мюнхен 3 март 2010
19 Марио Гьотце 03.06.1992 171 72 25 6 Flag of Germany.svg Байерн Мюнхен 17 ноември 2010
21 Марко Ройс 31.05.1989 174 68 19 7 Flag of Germany.svg Борусия Дортмунд 7 октомври 2011
24 Сидни Сам 31.01.1988 174 70 5 0 Flag of Germany.svg Байер Леверкузен 29 май 2013
Нападатели
14 Макс Крузе 19.03.1988 181 79 6 1 Flag of Germany.svg Борусия Мьонхенгладбах 29 май 2013

Често викани играчи[редактиране | edit source]

Списък на играчи, използвани през последните 12 месеца, и все още с възможност да попаднат в състава.

Име Рождена дата См Кг Мач. Гол. Клуб Дебют Последно повикване
Вратари
Мануел Нойер 27.03.1986 193 90 44 0 Flag of Germany.svg Байерн Мюнхен 2 юни 2009 15 ноември 2013
Рон-Роберт Цилер 12.02.1989 188 83 2 0 Flag of Germany.svg Хановер 96 11 ноември 2011 15 октомври 2013
Марк-Андре тер Щеген 30.04.1992 185 84 3 0 Flag of Germany.svg Борусия Мьонхенгладбах 26 май 2012 2 юни 2013
Защитници
Филип Лам Капитан 11.11.1983 170 62 104 5 Flag of Germany.svg Байерн Мюнхен 18 февруари 2004 15 ноември 2013
Денис Аого 14.01.1987 184 84 12 0 Flag of Germany.svg Хамбург 13 май 2010 2 юни 2013
Филип Волшайд 06.03.1989 194 84 2 0 Flag of Germany.svg Байер Леверкузен 29 май 2013 2 юни 2013
Андреас Бек 13.06.1987 180 70 9 0 Flag of Germany.svg Хофенхайм 5 февруари 2009 29 май 2013
Полузащитници
Сами Кедира 04.04.1987 189 81 42 3 Flag of Spain.svg Реал Мадрид 5 септември 2009 15 ноември 2013 INJ
Месут Йозил 15.10.1988 182 73 51 17 Flag of England.svg Арсенал 11 февруари 2009 15 ноември 2013
Бастиан Швайнщайгер 01.08.1984 183 79 100 24 Flag of Germany.svg Байерн Мюнхен 6 юни 2004 15 октомври 2013 INJ
Ълкай Гюндоган 24.10.1990 180 78 8 2 Flag of Germany.svg Борусия Дортмунд 11 октомври 2011 14 август 2013 INJ
Лукас Подолски 04.06.1985 182 83 111 46 Flag of England.svg Арсенал 6 юни 2004 14 август 2013
Аарон Хънт 04.09.1986 183 70 3 0 Flag of Germany.svg Вердер Бремен 18 ноември 2009 2 юни 2013
Щефан Райнартц 01.01.1989 189 84 3 0 Flag of Germany.svg Байер Леверкузен 13 май 2010 2 юни 2013
Кевин Гроскройц 19.07.1988 186 72 3 0 Flag of Germany.svg Борусия Дортмунд 13 май 2010 2 юни 2013
Николай Мюлер 25.09.1987 175 65 2 0 Flag of Germany.svg Майнц 05 29 май 2013 2 юни 2013
Роман Нойщетер 18.02.1988 190 82 2 0 Flag of Germany.svg Шалке 04 14 ноември 2012 2 юни 2013
Патрик Херман 31.05.1989 177 61 0 0 Flag of Germany.svg Борусия Мьонхенгладбах 26 март 2013
Нападатели
Мирослав Клозе 09.06.1978 182 81 130 68 Flag of Italy.svg Лацио 24 март 2001 15 ноември 2013 INJ
Марио Гомес 10.07.1985 189 84 59 25 Flag of Italy.svg Фиорентина 7 февруари 2007 10 септември 2013 INJ
Забележки

INJ Играчът отпада от състава поради контузия.

Персонал и среда[редактиране | edit source]

Младежки формации[редактиране | edit source]

Германският национален отбор в ранглистата на ФИФА[редактиране | edit source]

Към 01 Юни, 2012, Германският национален отбор е под номер 2 в ранглистата на ФИФА с 1345 пункта. Пред него е само Испания.

Международни срещи[редактиране | edit source]

Квалификационен цикъл 2012-2014[редактиране | edit source]

Дата Място на срещата Вид на срещата Противник Резултат Голмайстори за Германия
15 август 2012 Flag of Germany.svg Франкфурт Контрола  Аржентина 1:3 (0:1) Хьоведес Гол 81'
7 септември 2012 Flag of Germany.svg Хановер СП 2014 Квалификация  Ферьорски острови 3:0 (1:0) Гьотце Гол 28', Йозил Гол 54'72'
11 септември 2012 Flag of Austria.svg Виена СП 2014 Квалификация  Австрия 2:1 (1:0) Ройс Гол 44', Йозил Гол 52' (д.)
12 октомври 2012 Flag of Ireland.svg Дъблин СП 2014 Квалификация  Република Ирландия 6:1 (2:0) Ройс Гол 32'40', Йозил Гол 55' (д.), Клозе Гол 58', Кроос Гол 61'83'
16 октомври 2012 Flag of Germany.svg Берлин СП 2014 Квалификация  Швеция 4:4 (3:0) Клозе Гол 8'15', Мертезакер Гол 39', Йозил Гол 56'
14 ноември 2012 Flag of the Netherlands.svg Амстердам Контрола  Нидерландия 0:0
6 февруари 2013 Flag of France.svg Париж Контрола  Франция 2:1 (0:1) Мюлер Гол 51', Кедира Гол 74'
22 март 2013 Flag of Kazakhstan.svg Астана СП 2014 Квалификация  Казахстан 3:0 (2:0) Швайнщайгер Гол 20', Гьотце Гол 22', Мюлер Гол 74'
26 март 2013 Flag of Germany.svg Нюрнберг СП 2014 Квалификация  Казахстан 4:1 (3:0) Ройс Гол 23'90', Гьотце Гол 27', Гюндоган Гол 32'
29 май 2013 Flag of the United States.svg Бока Ратон Контрола  Еквадор 4:2 (4:1) Подолски Гол 1'17', Л. Бендер Гол 4'24'
2 юни 2013 Flag of the United States.svg Вашингтон Контрола  САЩ 3:4 (0:2) Вестерман Гол 52', Крузе Гол 79', Дракслер Гол 81'
14 август 2013 Flag of Germany.svg Кайзерслаутерн Контрола  Парагвай 3:3 (2:3) Гюндоган Гол 18', Мюлер Гол 31', Л. Бендер Гол 75'
6 септември 2013 Flag of Germany.svg Мюнхен СП 2014 Квалификация  Австрия 3:0 (1:0) Клозе Гол 33', Кроос Гол 51', Мюлер Гол 88'
10 септември 2013 Flag of the Faroe Islands.svg Торсхавн СП 2014 Квалификация  Ферьорски острови 3:0 (1:0) Мертезакер Гол 23', Йозил Гол 74' (д.), Мюлер Гол 84'
11 октомври 2013 Flag of Germany.svg Кьолн СП 2014 Квалификация  Република Ирландия 3:0 (1:0) Кедира Гол 12', Шюрле Гол 58', Йозил Гол 90'
15 октомври 2013 Flag of Sweden.svg Солна СП 2014 Квалификация  Швеция 5:3 (1:2) Йозил Гол 45', Гьотце Гол 53', Шюрле Гол 57'66'76'
15 ноември 2013 Flag of Italy.svg Милано Контрола  Италия 1:1 (1:1) Хумелс Гол 8'
19 ноември 2013 Flag of England.svg Лондон Контрола  Англия 1:0 (1:0) Мертезакер Гол 39'
5 март 2014 Flag of Germany.svg Щутгарт Контрола  Чили 1:0 (1:0) Гьотце Гол 16'
13 май 2014 Flag of Germany.svg Хамбург Контрола  Полша
1 юни 2014 Flag of Germany.svg Мьонхенгладбах Контрола  Камерун
6 юни 2014 Flag of Germany.svg Майнц Контрола  Армения
16 юни 2014 Flag of Brazil.svg Салвадор СП 2014 Група G  Португалия
21 юни 2014 Flag of Brazil.svg Форталеза СП 2014 Група G  Гана
26 юни 2014 Flag of Brazil.svg Ресифи СП 2014 Група G  САЩ

Квалификационен цикъл 2014-2016[редактиране | edit source]

Дата Място на срещата Вид на срещата Противник Резултат Голмайстори за Германия
3 септември 2014 Flag of Germany.svg Дюселдорф Контрола  Аржентина
7 септември 2014 Flag of Germany.svg Дортмунд ЕП 2016 Квалификация  Шотландия
11 октомври 2014 Flag of Poland.svg Варшава ЕП 2016 Квалификация  Полша
14 октомври 2014 Flag of Germany.svg Гелзенкирхен ЕП 2016 Квалификация  Република Ирландия
14 ноември 2014 Flag of Germany.svg Бремен ЕП 2016 Квалификация  Гибралтар
29 март 2015 Flag of Georgia.svg Тбилиси ЕП 2016 Квалификация  Грузия
13 юни 2015 Flag of Portugal.svg Фару ЕП 2016 Квалификация  Гибралтар
4 септември 2015 Flag of Germany.svg ЕП 2016 Квалификация  Полша
7 септември 2015 Flag of Scotland.svg Глазгоу ЕП 2016 Квалификация  Шотландия
8 октомври 2015 Flag of Ireland.svg Дъблин ЕП 2016 Квалификация  Република Ирландия
11 октомври 2015 Flag of Germany.svg ЕП 2016 Квалификация  Грузия

Баланс срещу други отбори[редактиране | edit source]

Германия има следния баланс срещу други национални отбори по футбол (нужни са поне 10 срещи за включване в таблицата; Към: 8 юли 2010 г.):

Страна Мач. П Р З Голова разлика Важни срещи
Flag of Albania.svg Албания 14 13 1 0 038:10 Квал. за СП 1982, 1998, 2002, квал. за ЕП 1968, 1972, 1984, 1996
Flag of Argentina.svg Аржентина 19 6 5 8 027:25 Предв. гр. за СП 1958, 1966, финал за СП 1986, 1990, Конф. купа 2005 предв. гр., 1/4 финал за СП 2006, 1/4 финал за СП 2010
Flag of Belgium.svg Белгия 25 20 1 4 056:25 Предв. гр за СП 1934, 1/8 финал за СП 1994, 1/2 финал за ЕП 1972, финал за ЕП 1980
Flag of Brazil.svg Бразилия 20 3 5 12 021:37 Финал за СП 2002, Конф. купа 1999 предв. гр., Конф. купа 2005 1/2 финал
Flag of Bulgaria.svg България 21 16 2 3 056:24 Предв. гр за СП 1970, 1/4 финал за СП 1994, EM-Qualifikation 1996
Flag of Denmark.svg Дания 25 14 3 8 051:35 Предв. гр за СП 1986, предв. гр за ЕП 1988, финал за ЕП 1992
Flag of England.svg Англия 32 11 6 15 041:67 Финал за СП 1966, 1/4 финал за СП 1970, предв. гр за СП 1982, 1/2 финал за СП 1990, 1/4 финал за ЕП 1972, 1/2 финал за ЕП 1996, предв. гр за ЕП 2000, 1/8 финал за СП 2010
Flag of Finland.svg Финландия 22 15 6 1 080:19 Квал. за СП 1938, 1982, 1990, 2002, 2010; квал. за ЕП 2000
Flag of France.svg Франция 23 7 6 10 039:38 Среща за 3. място на СП 1958, 1/2 финал за СП 1982, 1986
Flag of Ireland.svg Ирландия 16 7 4 5 025:21 Предв. гр за СП 2002, квал. за ЕП 2008
Flag of Italy.svg Италия 29 7 8 14 033:44 Предв. гр за СП 1962, втори групи за СП 1978, 1/2 финал за СП 1970, 2006, финал за СП 1982, предв. гр за СП 1988, 1996
Flag of FR Yugoslavia.svg Югославия 25 14 4 7 046:31 Предв. гр за СП 1990, 1998, втори групи 1974, 1/4 финал за СП 1954, 1958, 1962, 1/2 финал за ЕП 1976
Flag of Luxembourg.svg Люксембург 13 12 0 1 060:11 ЛОИ 1936, квал. за СП 1934, квал. за ЕП 1992
Flag of Mexico.svg Мексико 10 4 5 1 020:09 Предв. гр за СП 1978, 1/4 финал за СП 1986, 1/8 финал за СП 1998, среща за 3. място на Конф. купа 2005
Flag of the Netherlands.svg Холандия 37 13 14 10 072:63 Финал за СП 1974, втори групи за СП 1978, 1/8 финал за СП 1990, 1/2 финал за ЕП 1988, предв. гр за ЕП 1980, 1992, 2004
Ulster banner.svg Северна Ирландия 14 8 4 2 032:13 Предв. гр за СП 1958
Flag of Norway.svg Норвегия 20 13 5 2 050:17 ЛОИ 1936, квал. за СП 1954
Flag of Austria.svg Австрия 35 21 6 8 076:51 ЛОИ 1912, предв. гр за ЕП 2008, среща за 3. място на СП 1934, предв. гр за СП 1982, втори групи за СП 1978, 1/2 финал за СП 1954
Flag of Poland.svg Полша 16 12 4 0 027:07 Предв. гр за СП 1978 und 2006, втори групи за СП 1974, предв. гр за ЕП 2008
Flag of Portugal.svg Португалия 16 8 5 3 024:16 Среща за 3. място на СП 2006, предв. гр за ЕП 1984, 2000, 1/4 финал за ЕП 2008
Flag of Romania.svg Румъния 13 8 3 2 038:18 Предв. гр за ЕП 1984, 2000
Flag of Scotland.svg Шотландия 15 6 5 4 021:20 Предв. гр за СП 1986, предв. гр за ЕП 1992
Flag of Sweden.svg Швеция 34 14 8 12 061:53 1/4 финал за СП 1934, втори групи за СП 1974, 1/2 финал за СП 1958, 1/8 финал за СП 2006, 1/2 финал за ЕП 1992
Flag of Switzerland.svg Швейцария 50 36 6 8 135:60 ЛОИ 1928, 1/8 финал за СП 1938, предв. гр за СП 1962, 1966
Flag of the Soviet Union.svg СССР 12 9 0 3 022:11 1/2 финал за СП 1966, финал за ЕП 1972
Flag of Spain.svg Испания 21 8 6 7 027:23 Предв. гр за СП 1966, 1994, втори групи за СП 1982, 1/4 финал за ЕП 1976, предв. гр за ЕП 1984, 1988, финал за ЕП 2008, 1/2 финал за СП 2010
Flag of the Czech Republic.svg Чехия 17 10 4 3 036:24 1/2 финал за СП 1934, предв. гр за СП 1958, 1/4 финал за СП 1990, финал за ЕП 1976, предв. гр за ЕП 1980
Flag of Turkey.svg Турция 19 13 3 3 046:12 Предв. гр за СП 1954 (2x), 1/2 финал за ЕП 2008
Flag of Hungary.svg Унгария 33 12 10 11 069:64 ЛОИ 1912, Предв. гр за СП 1954, финал за СП 1954
Flag of Wales.svg Уелс 17 9 6 2 024:10 Квал. за СП 1990, 2010, квал. за ЕП 1980, 1992, 1996, 2008

Бележки по таблицата:

Зелен фон = позитивен баланс, жълт фон = равен баланс, червен фон = отрицателен баланс


Източници[редактиране | edit source]

  1. включително и през 1974 г., когато германците стават шампиони, но практически в тогавашния турнир няма полуфинални срещи
  2. Hardy Grüne: Anpfiff im Kaiserreich, in: Die Geschichte der Fußball-Nationalmannschaft, S. 18
  3. Hardy Grüne: Debüt in der Schweiz, in: Die Geschichte der Fußball-Nationalmannschaft, S. 21
  4. Hardy Grüne: Debüt in der Schweiz, in: Die Geschichte der Fußball-Nationalmannschaft, S. 26
  5. Gerhard Fischer/Ulrich Lindner: Internationaler Fußball – Ausdruck internationaler Konflikte, in: Stürmer für Hitler, S. 81
  6. а б Gerhard Fischer/Ulrich Lindner: Internationaler Fußball – Ausdruck internationaler Konflikte, in: Stürmer für Hitler, S. 82
  7. Gerhard Fischer/Ulrich Lindner: Deutsche Fußballer als „deutsche Sturmsoldaten“, in: Stürmer für Hitler, S. 86
  8. Gerhard Fischer/Ulrich Lindner: Nationalmannschaft und Machtergreifung, in: Stürmer für Hitler, S. 88
  9. Gerhard Fischer/Ulrich Lindner: Opfer sind „Bausteine für die Zukunft“, in: Stürmer für Hitler, S. 97
  10. Gerhard Fischer/Ulrich Lindner: Eine „großdeutsche“ Nationalmannschaft, in: Stürmer für Hitler, S. 107
  11. Gerhard Fischer/Ulrich Lindner: Die Fußballer greifen an, in: Stürmer für Hitler, S. 113
  12. Gerhard Fischer/Ulrich Lindner: Arier in kurzen Hosen, in: Stürmer für Hitler, S. 115
  13. Gerhard Fischer/Ulrich Lindner: Die Niederlage an Hitlers Geburtstag, in: Stürmer für Hitler, S. 119
  14. Gerhard Fischer/Ulrich Lindner: Das Ende der „herrlichen Fußballzeit“, in: Stürmer für Hitler, S. 121
  15. Gerhard Fischer/Ulrich Lindner: Das Ende der „herrlichen Fußballzeit“, in: Stürmer für Hitler, S. 123
  16. Werner Skrentny: Nachkriegspremiere: „Eine Bresche in die Mauer“, in: Die Geschichte der Fußball-Nationalmannschaft, S. 130
  17. Werner Skrentny: Der Sieg von Bern, in: Die Geschichte der Fußball-Nationalmannschaft, S. 143
  18. Werner Skrentny: Der Sieg von Bern, in: Die Geschichte der Fußball-Nationalmannschaft, S. 146
  19. Werner Skrentny: WM 1958: „Der nächste Krieg ist immer der schwerste“, in: Die Geschichte der Fußball-Nationalmannschaft, S. 162
  20. Jupp Heynckes in Süddeutsche Zeitung WM-Bibliothek 1962, S. 130
  21. Süddeutsche Zeitung WM-Bibliothek 1962, S. 76
  22. 100 Jahre DFB, Sportverlag Berlin GmbH, 1999, S.24
  23. 100 Jahre DFB, Sportverlag Berlin GmbH, 1999, S.32
  24. 100 Jahre DFB, S. 44, Die Angabe auf der DFB-Webseite, dass er 1958 zum Ehrenspielführer ernannt wurde ist falsch und soll korrigiert werden.
  25. rsssf.com: Joachim Streich - Century of International Appearances (Zugriff am 5. April 2008)
  26. Kicker Edition „100 Jahre Deutsche Länderspiele“, S.77
  27. dfb.de: Статистика: Рекордни голмайстори; според списание "Кикер" („100 Jahre Deutsche Länderspiele“, S.129) този гол отбелязва КАрл Декер
  28. DFB: Statistik -Rekordtorschützen

Връзки[редактиране | edit source]