Рачо Петров: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Интерактивен преглед на историята
← По-стара редакцияПо-нова редакция →
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ВизуаленУикитекст
BotNinja (беседа | приноси)
Ботове
562 695 редакции
м без right/дясно в картинки (x1); форматиране: 1x А|А(Б)
м форматиране: 26x тире-числа, 4x нов ред, 4+ параметъра (ползвайки Advisor)
Ред 26: Ред 26:


== Биография ==
== Биография ==

=== Ранни години ===
=== Ранни години ===
Рачо Петров е роден на 19 февруари 1861 година в [[Шумен]], [[Османска империя]], в семейството на търговеца Петър Стоянов и съпругата му Юргица – дъщеря на крупния шуменски търговец Станчо Шалваджиев. Кръстен е с името Радуш. Близките му го наричат Радчо, а по-късно – Рачо, с което име е познат бъдещият български генерал. Има по-голям брат Стефан, по-малък брат Димитър и по-малка сестра, която умира на 4-годишна възраст.<ref>{{cite book | last = Пеев | first = П | year = 1939 | title = Генералъ отъ пехотата Рачо Петровъ | publisher = | location = София}} Стр. 7-11</ref>
Рачо Петров е роден на 19 февруари 1861 година в [[Шумен]], [[Османска империя]], в семейството на търговеца Петър Стоянов и съпругата му Юргица – дъщеря на крупния шуменски търговец Станчо Шалваджиев. Кръстен е с името Радуш. Близките му го наричат Радчо, а по-късно – Рачо, с което име е познат бъдещият български генерал. Има по-голям брат Стефан, по-малък брат Димитър и по-малка сестра, която умира на 4-годишна възраст.<ref>{{cite book | last = Пеев | first = П | year = 1939 | title = Генералъ отъ пехотата Рачо Петровъ | location = София}} Стр. 7 – 11</ref>


През 1867 година е изпратен на училище, а през 1871 година постъпва в гимназията в Шумен, където негов учител по геометрия и тригонометрия е [[Панайот Волов]], а по история – [[Тодор Джебаров]]. През 1875 година завършва четвърти клас, а с това и курса в гимназията и през есента на същата година постъпва като писар в митрополията. През пролетта на 1876 година напуска и се записва в педагогическия курс на Рачко Рачев. Поради напускането на един от редовните учители Рачо Петров го замества, а от есента на същата година е назначен за редовен учител.{{hrf|Пеев|1939|13-15}}
През 1867 година е изпратен на училище, а през 1871 година постъпва в гимназията в Шумен, където негов учител по геометрия и тригонометрия е [[Панайот Волов]], а по история – [[Тодор Джебаров]]. През 1875 година завършва четвърти клас, а с това и курса в гимназията и през есента на същата година постъпва като писар в митрополията. През пролетта на 1876 година напуска и се записва в педагогическия курс на Рачко Рачев. Поради напускането на един от редовните учители Рачо Петров го замества, а от есента на същата година е назначен за редовен учител.{{hrf|Пеев|1939|13 – 15}}


=== Начало на военната кариера ===
=== Начало на военната кариера ===
След смъртта на баща си, в началото на 1878 година Рачо Петров заминава за [[Разград]], където за кратко работи при предприемача Димко Ачков. Там научава, че в [[Пловдив]] се провеждат курсове по руски език, и се отправя към главния град на [[Източна Румелия]] с препоръчително писмо от руските власти и с дипломата си за завършената Шуменска гимназия. Записва се в курсовете заедно със съученика си от гимназията [[Христо Попов (подполковник)|Христо Попов]] и ги завършва четири месеца по-късно с отличие.{{hrf|Пеев|1939|15-17}} По това време в Пловдив се формира така наречената [[Команда на волноопределяющите се|Командата на волноопределяющите се]], чиято цел е да подготви кадри за бъдещото [[Военно училище]]. По стечение на обстоятелствата, началникът на току-що приключилия курс по руски език капитан [[Николай Флейшер]] става и първият началник на това училище. Обучението започва на 22 юли 1878 година, когато Рачо Петров е зачислен като [[редник]] към [[Трета Татарпазарджишка пеша дружина|Татар-Пазарджикска №22 пеша дружина]]. В края на август, за броени дни Петров е издигнат с три чина до [[прапоршчик]] и командирован в току-що създаденото Военно училище в София.{{hrf|Пеев|1939|17-19}}
След смъртта на баща си, в началото на 1878 година Рачо Петров заминава за [[Разград]], където за кратко работи при предприемача Димко Ачков. Там научава, че в [[Пловдив]] се провеждат курсове по руски език, и се отправя към главния град на [[Източна Румелия]] с препоръчително писмо от руските власти и с дипломата си за завършената Шуменска гимназия. Записва се в курсовете заедно със съученика си от гимназията [[Христо Попов (подполковник)|Христо Попов]] и ги завършва четири месеца по-късно с отличие.{{hrf|Пеев|1939|15 – 17}} По това време в Пловдив се формира така наречената [[Команда на волноопределяющите се|Командата на волноопределяющите се]], чиято цел е да подготви кадри за бъдещото [[Военно училище]]. По стечение на обстоятелствата, началникът на току-що приключилия курс по руски език капитан [[Николай Флейшер]] става и първият началник на това училище. Обучението започва на 22 юли 1878 година, когато Рачо Петров е зачислен като [[редник]] към [[Трета Татарпазарджишка пеша дружина|Татар-Пазарджикска №22 пеша дружина]]. В края на август, за броени дни Петров е издигнат с три чина до [[прапоршчик]] и командирован в току-що създаденото Военно училище в София.{{hrf|Пеев|1939|17 – 19}}


На 10 май 1879 година завършва в първия випуск на училището, произведен е в чин [[подпоручик]] и получава назначение в [[Деветнадесета шуменска пеша дружина|Шуменска №19 пеша дружина]]. Малко по-късно е прекомандирован към Военното училище като инструктор и остава в София. През следващата година успешно взема конкурсния изпит за следване в академия. Така на 13 октомври 1880 е зачислен в младшия клас на [[Николаевска военна академия|Николаевската генералщабна академия]] в Санкт Петербург. През март 1882 е произведен в чин [[поручик]]. През април 1883 година поручик Петров завършва академията и е изпратен на практически занятия в лагера на войските от Одеския военен окръг, където остава до септември същата година.{{hrf|Пеев|1939|19-22}}
На 10 май 1879 година завършва в първия випуск на училището, произведен е в чин [[подпоручик]] и получава назначение в [[Деветнадесета шуменска пеша дружина|Шуменска №19 пеша дружина]]. Малко по-късно е прекомандирован към Военното училище като инструктор и остава в София. През следващата година успешно взема конкурсния изпит за следване в академия. Така на 13 октомври 1880 е зачислен в младшия клас на [[Николаевска военна академия|Николаевската генералщабна академия]] в Санкт Петербург. През март 1882 е произведен в чин [[поручик]]. През април 1883 година поручик Петров завършва академията и е изпратен на практически занятия в лагера на войските от Одеския военен окръг, където остава до септември същата година.{{hrf|Пеев|1939|19 – 22}}


При завръщането си в България през септември 1883 година поручик Рачо Петров отказва предложение от руското командване да стажува в Русия. Назначен е за ротен командир в [[Пета тетевенска пеша дружина|Тетевенска №5 пеша дружина]] в София. В началото на 1884 година е преведен в [[Единадесета орханийска пеша дружина|Орханийска №11 пеша дружина]] в Шумен. По негова инициатива, както и на други млади офицери, военните балове в града започват с българско хоро. Първоначално това е отказано, но след бойкот на първия бал, се принуждават да приемат предложението им. През март 1885 е произведен в чин [[капитан]], зачислен към [[Щаб на отбраната|генералния щаб]] и назначен за бригаден адютант в щаба на [[Първа пехотна софийска дивизия|1<sup>-ва</sup> пехотна бригада]] в София.{{hrf|Пеев|1939|22-25}}
При завръщането си в България през септември 1883 година поручик Рачо Петров отказва предложение от руското командване да стажува в Русия. Назначен е за ротен командир в [[Пета тетевенска пеша дружина|Тетевенска №5 пеша дружина]] в София. В началото на 1884 година е преведен в [[Единадесета орханийска пеша дружина|Орханийска №11 пеша дружина]] в Шумен. По негова инициатива, както и на други млади офицери, военните балове в града започват с българско хоро. Първоначално това е отказано, но след бойкот на първия бал, се принуждават да приемат предложението им. През март 1885 е произведен в чин [[капитан]], зачислен към [[Щаб на отбраната|генералния щаб]] и назначен за бригаден адютант в щаба на [[Първа пехотна софийска дивизия|1<sup>-ва</sup> пехотна бригада]] в София.{{hrf|Пеев|1939|22 – 25}}


=== Участие в Сръбско-българската война (1885) ===
=== Участие в Сръбско-българската война (1885) ===
На 9 септември 1885 година – три дни след [[Съединение на Източна Румелия с Княжество България|Съединението]] на [[Княжество България]] и [[Източна Румелия]] – княз [[Александър Батенберг]] назначава капитан Рачо Петров за началник на щаба на Действащата армия.<ref>{{cite book | last = История на Сръбско-българската война | title = 1885 год | year = 1925 | publisher = Държавна печатница | location = София }} Издание на Военно-историческата комисия на Щаба на армията, стр. 173</ref> В това си качество Петров планира, координира и направлява отпора срещу сръбските войски, [[Сръбско-българска война|нападнали България]] в началото на ноември същата година. Оценявайки политическия и психологическия ефект от евентуална загуба на [[София]], той избира рискованата стратегия да прегради пътя на сърбите преди пристигането на войските от Южна България, като избира за решителното сражение позицията край [[Сливница]].{{hrf|История на Сръбско-българската война|1925|185-187, 272-274}} Участва в заседанието на министерския съвет през нощта на 5 срещу 6 ноември, което анализира обстановката след първия ден от [[Битка при Сливница|Сливнишкото сражение]]. Въпреки очертаващото се числено надмощие на сърбите, убеждава министрите против намеренията на княза да изтегли войските към [[Ихтиман]].{{hrf|История на Сръбско-българската война|1925|420-421}} За да спре обхода на южния фланг и да спечели време за съсредоточаване на южнобългарските войски на Сливнишката позиция, хвърля [[Радомирски отряд|Радомирския отряд]], събран от разбити и необучени части без артилерия, в [[Бой при Брезник|самоубийствена атака]] срещу Моравската дивизия край [[Брезник]].{{hrf|История на Сръбско-българската война|1925|447-448}}
На 9 септември 1885 година – три дни след [[Съединение на Източна Румелия с Княжество България|Съединението]] на [[Княжество България]] и [[Източна Румелия]] – княз [[Александър Батенберг]] назначава капитан Рачо Петров за началник на щаба на Действащата армия.<ref>{{cite book | last = История на Сръбско-българската война | title = 1885 год | year = 1925 | publisher = Държавна печатница | location = София }} Издание на Военно-историческата комисия на Щаба на армията, стр. 173</ref> В това си качество Петров планира, координира и направлява отпора срещу сръбските войски, [[Сръбско-българска война|нападнали България]] в началото на ноември същата година. Оценявайки политическия и психологическия ефект от евентуална загуба на [[София]], той избира рискованата стратегия да прегради пътя на сърбите преди пристигането на войските от Южна България, като избира за решителното сражение позицията край [[Сливница]].{{hrf|История на Сръбско-българската война|1925|185 – 187, 272 – 274}} Участва в заседанието на министерския съвет през нощта на 5 срещу 6 ноември, което анализира обстановката след първия ден от [[Битка при Сливница|Сливнишкото сражение]]. Въпреки очертаващото се числено надмощие на сърбите, убеждава министрите против намеренията на княза да изтегли войските към [[Ихтиман]].{{hrf|История на Сръбско-българската война|1925|420 – 421}} За да спре обхода на южния фланг и да спечели време за съсредоточаване на южнобългарските войски на Сливнишката позиция, хвърля [[Радомирски отряд|Радомирския отряд]], събран от разбити и необучени части без артилерия, в [[Бой при Брезник|самоубийствена атака]] срещу Моравската дивизия край [[Брезник]].{{hrf|История на Сръбско-българската война|1925|447 – 448}}


За участието си в [[Сръбско-българска война|Сръбско-българската война]] е награден с орден „[[За храброст]]“ II степен. На 1 януари 1886 г. е произведен в чин [[майор]]. Остава начело на щаба на армията до 1894 г.<ref>Енциклопедия „България“. Том 5. София, Издателство на БАН, 1986, стр. 201</ref> През 1887 г. е началник на Военното училище.
За участието си в [[Сръбско-българска война|Сръбско-българската война]] е награден с орден „[[За храброст]]“ II степен. На 1 януари 1886 г. е произведен в чин [[майор]]. Остава начело на щаба на армията до 1894 г.<ref>Енциклопедия „България“. Том 5. София, Издателство на БАН, 1986, стр. 201</ref> През 1887 г. е началник на Военното училище.
Ред 46: Ред 45:
=== В служба на Регентството и княз Фердинанд ===
=== В служба на Регентството и княз Фердинанд ===
[[File:BASA-1735K-1-435-1-Racho Petrov.jpg|мини|250п|Рачо Петров]]
[[File:BASA-1735K-1-435-1-Racho Petrov.jpg|мини|250п|Рачо Петров]]
В политическата криза, последвала проваления русофилски [[Деветоавгустовски преврат|преврат]] от август 1886 и абдикацията на княз [[Александър Батенберг|Александър]], майор Рачо Петров подкрепя [[Регентски съвет на Княжество България 1886-1887 година|Регентството]] като съдейства за усмиряване на бунтуващите се офицери в страната. През септември същата година той преговаря с командирите на [[Шумен]]ския гарнизон, дали ултиматум на регентите да се съобразят с исканията на руския емисар генерал [[Николай Каулбарс|Каулбарс]] за освобождаване на арестуваните поддръжници на преврата и отлагане на изборите за Велико народно събрание. Изпратен е в Северна България, за да неутрализира опита на Каулбарс да привлече подкрепа от местното население и гарнизонни командири.<ref>{{cite book | last = Радев | first = Симеон | authorlink = Симеон Радев | year = 1990 | title = Строителите на съвременна България. Том 2 | url = http://lib.sudigital.org/record/18975/files/SUDGTL-BOOK-2012-056.pdf | accessdate = 14.5.2016 | publisher = Български писател | location = София }} Стр. 314, 321</ref> В отговор на [[Офицерски бунт (1887)|бунтовете в Силистра и Русе]] през февруари 1887 правителството изпраща Петров във втория град с извънредни пълномощия на главнокомандващ и подробни инструкции за разправа със заловените метежници. Назначава военно-полевия съд, който налага смъртни наказания на водачите на бунта в [[Русе]].{{hrf|Радев|1990|597-605}}
В политическата криза, последвала проваления русофилски [[Деветоавгустовски преврат|преврат]] от август 1886 и абдикацията на княз [[Александър Батенберг|Александър]], майор Рачо Петров подкрепя [[Регентски съвет на Княжество България 1886-1887 година|Регентството]] като съдейства за усмиряване на бунтуващите се офицери в страната. През септември същата година той преговаря с командирите на [[Шумен]]ския гарнизон, дали ултиматум на регентите да се съобразят с исканията на руския емисар генерал [[Николай Каулбарс|Каулбарс]] за освобождаване на арестуваните поддръжници на преврата и отлагане на изборите за Велико народно събрание. Изпратен е в Северна България, за да неутрализира опита на Каулбарс да привлече подкрепа от местното население и гарнизонни командири.<ref>{{cite book | last = Радев | first = Симеон | authorlink = Симеон Радев | year = 1990 | title = Строителите на съвременна България. Том 2 | url = http://lib.sudigital.org/record/18975/files/SUDGTL-BOOK-2012-056.pdf | accessdate = 14.5.2016 | publisher = Български писател | location = София }} Стр. 314, 321</ref> В отговор на [[Офицерски бунт (1887)|бунтовете в Силистра и Русе]] през февруари 1887 правителството изпраща Петров във втория град с извънредни пълномощия на главнокомандващ и подробни инструкции за разправа със заловените метежници. Назначава военно-полевия съд, който налага смъртни наказания на водачите на бунта в [[Русе]].{{hrf|Радев|1990|597 – 605}}


През лятото на 1887 Рачо Петров наследява за кратко [[Данаил Николаев]] начело на [[Министерство на войната|военното министерство]], но отстъпва поста с назначаването на [[Правителство на Стамболов|правителството]] на [[Стефан Стамболов]].<ref name="angelova-radcopetrov">Ангелова, Й. и др. [http://electronic-library.org/books/Book%200009.html Българските държавни институции 1879–1986. Енциклопедичен справочник.] София 2008 (Дигитална библиотека по архивистика и документалистика, достъп от 06.02.2015)</ref> При управлението на Стамболов остава начело на генералния щаб – на заден план в сравнение с военните министри [[Сава Муткуров]] и [[Михаил Савов]], но с доверието на княз [[Фердинанд]]. През април 1894, след конфликта между Савов и Стамболов, Петров (достигнал междувременно чин полковник) е назначен отново за военен министър. Осигурява лоялността на висшите офицери и помага на княза да отстрани Стамболов от властта.<ref>{{cite book | last = Марков | first = Георги | authorlink = Георги Марков (историк) | year = 2003 | title = Покушения, насилие и политика в България 1878 – 1947 | publisher = Военно издателство | location = София | pages = 57-58 | isbn = 954-509-239-4}}</ref> Остава военен министър при управлението на Константин Стоилов до 1896.<ref name="angelova-radcopetrov"/> Поддържа близки отношения с представителя на [[Вътрешна македоно-одринска революционна организация|ВМОРО]] [[Гьорче Петров]]<ref>Елдъров, Светозар. Тайните офицерски братства в освободителните борби на Македония и Одринско 1897–1912, Военно издателство, София, 2002, стр.27</ref>. През ноември 1896 година напуска правителството в знак на протест срещу реабилитацията на офицерите русофили, въпреки заплахите на [[Фердинанд I|Фердинанд]], че може да бъде убит като Стамболов.{{hrf|Марков|2003|104}}
През лятото на 1887 Рачо Петров наследява за кратко [[Данаил Николаев]] начело на [[Министерство на войната|военното министерство]], но отстъпва поста с назначаването на [[Правителство на Стамболов|правителството]] на [[Стефан Стамболов]].<ref name="angelova-radcopetrov">Ангелова, Й. и др. [http://electronic-library.org/books/Book%200009.html Българските държавни институции 1879 – 1986. Енциклопедичен справочник.] София 2008 (Дигитална библиотека по архивистика и документалистика, достъп от 06.02.2015)</ref> При управлението на Стамболов остава начело на генералния щаб – на заден план в сравнение с военните министри [[Сава Муткуров]] и [[Михаил Савов]], но с доверието на княз [[Фердинанд]]. През април 1894, след конфликта между Савов и Стамболов, Петров (достигнал междувременно чин полковник) е назначен отново за военен министър. Осигурява лоялността на висшите офицери и помага на княза да отстрани Стамболов от властта.<ref>{{cite book | last = Марков | first = Георги | authorlink = Георги Марков (историк) | year = 2003 | title = Покушения, насилие и политика в България 1878 – 1947 | publisher = Военно издателство | location = София | pages = 57 – 58 | isbn = 954-509-239-4}}</ref> Остава военен министър при управлението на Константин Стоилов до 1896.<ref name="angelova-radcopetrov"/> Поддържа близки отношения с представителя на [[Вътрешна македоно-одринска революционна организация|ВМОРО]] [[Гьорче Петров]]<ref>Елдъров, Светозар. Тайните офицерски братства в освободителните борби на Македония и Одринско 1897 – 1912, Военно издателство, София, 2002, стр.27</ref>. През ноември 1896 година напуска правителството в знак на протест срещу реабилитацията на офицерите русофили, въпреки заплахите на [[Фердинанд I|Фердинанд]], че може да бъде убит като Стамболов.{{hrf|Марков|2003|104}}


=== Министър-председател ===
=== Министър-председател ===
{{Вижте също|Правителство на Рачо Петров (1901)|Правителство на Рачо Петров (1903–1906)}}
{{Вижте също|Правителство на Рачо Петров (1901)|Правителство на Рачо Петров (1903 – 1906)}}
[[Файл:Racho Petrov 1900.jpg|мини|Рачо Петров около 1900 година]]
[[Файл:Racho Petrov 1900.jpg|мини|Рачо Петров около 1900 година]]


След излизането си от правителството на Стоилов Рачо Петров се занимава с предприемачество. През юли 1898 е определен за пълномощник и съдружник в събирателното търговско дружество за строежа на железопътната линия от [[Радомир]] през [[Кюстендил]] до [[Гюешево]], за чието изграждане пледира още като военен министър. Строителството, което трябва да свърже София със Скопие, не е осъществено, поради недостиг на държавно финансиране и съпротива на турските власти в Македония.<ref>Джонев, Ангел. [http://www.promacedonia.org/adzh/dzhonev_railway_macedonia.pdf Македония в железопътната политика на България (1878–1918 г.)]. Регионален исторически музей „Акад. Йордан Иванов“, Кюстендил 2008, с. 102-103, 124, 130 (достъп от 08.02.2015)</ref>
След излизането си от правителството на Стоилов Рачо Петров се занимава с предприемачество. През юли 1898 е определен за пълномощник и съдружник в събирателното търговско дружество за строежа на железопътната линия от [[Радомир]] през [[Кюстендил]] до [[Гюешево]], за чието изграждане пледира още като военен министър. Строителството, което трябва да свърже София със Скопие, не е осъществено, поради недостиг на държавно финансиране и съпротива на турските власти в Македония.<ref>Джонев, Ангел. [http://www.promacedonia.org/adzh/dzhonev_railway_macedonia.pdf Македония в железопътната политика на България (1878 – 1918 г.)]. Регионален исторически музей „Акад. Йордан Иванов“, Кюстендил 2008, с. 102 – 103, 124, 130 (достъп от 08.02.2015)</ref>


Включва се повторно в политиката като доверено лице на княза във [[Правителство на Иванчов (1900–1901)|втория кабинет на либералите]], като заема мястото на компрометиралия се по време на [[Селски бунтове в България (1900)|селските бунтове]] министър на вътрешните работи [[Васил Радославов]]. В подготовката на изборите за [[XI Обикновено народно събрание]] провежда чистка на местната администрация от поставеници на [[Либерална партия (радослависти)|Либералната партия]]. По тази причина влиза в конфликт с министър-председателя [[Тодор Иванчов]], който подава оставка, и с подкрепата на княза съставя ново преходно правителство, натоварено от Фердинанд с провеждането на изборите през януари 1901.<ref>Радев, Симеон. Лица и събития от моето време. Том I. София, Издателство „Захарий Стоянов“, 2014. ISBN 987-954-09-0842-7. Стр. 438-443</ref><ref>{{cite book | last = Стателова | first = Елена | coauthors = Стойчо Грънчаров | year = 1999 | title = История на България. Том 3 | publisher = Издателска къща „Анубис“ | location = София | pages = | isbn = 954-426-206-7}} Стр. 165</ref> Избран е в [[XI Обикновено народно събрание|XI (1901 г.)]] и [[XIII Обикновено народно събрание|XIII (1903–1908 г.) Обикновено народно събрание]]. През 1903 – 1906 г. оглавява [[Правителство на Рачо Петров (1903–1906)|правителство]] от представители на [[Народнолиберална партия|Народнолибералната партия]] и безпартийни{{hrf|Стателова|1999|176}}. Подава оставка след [[Афера „Шарл–Жан“|аферата „Шарл–Жан“]]<ref>{{cite book | last = Марков | first = Георги | coauthors = Василка Танкова | year = 2009 | title = История на българите. От Освобождението (1878) до края на Студената война (1989) | publisher = „Знание“ | location = София | pages = | isbn = 978-954-621-240-5}}. Стр. 103</ref>.
Включва се повторно в политиката като доверено лице на княза във [[Правителство на Иванчов (1900–1901)|втория кабинет на либералите]], като заема мястото на компрометиралия се по време на [[Селски бунтове в България (1900)|селските бунтове]] министър на вътрешните работи [[Васил Радославов]]. В подготовката на изборите за [[XI Обикновено народно събрание]] провежда чистка на местната администрация от поставеници на [[Либерална партия (радослависти)|Либералната партия]]. По тази причина влиза в конфликт с министър-председателя [[Тодор Иванчов]], който подава оставка, и с подкрепата на княза съставя ново преходно правителство, натоварено от Фердинанд с провеждането на изборите през януари 1901.<ref>Радев, Симеон. Лица и събития от моето време. Том I. София, Издателство „Захарий Стоянов“, 2014. ISBN 987-954-09-0842-7. Стр. 438 – 443</ref><ref>{{cite book | last = Стателова | first = Елена | coauthors = Стойчо Грънчаров | year = 1999 | title = История на България. Том 3 | publisher = Издателска къща „Анубис“ | location = София | isbn = 954-426-206-7}} Стр. 165</ref> Избран е в [[XI Обикновено народно събрание|XI (1901 г.)]] и [[XIII Обикновено народно събрание|XIII (1903 – 1908 г.) Обикновено народно събрание]]. През 1903 – 1906 г. оглавява [[Правителство на Рачо Петров (1903–1906)|правителство]] от представители на [[Народнолиберална партия|Народнолибералната партия]] и безпартийни{{hrf|Стателова|1999|176}}. Подава оставка след [[Афера „Шарл–Жан“|аферата „Шарл–Жан“]]<ref>{{cite book | last = Марков | first = Георги | coauthors = Василка Танкова | year = 2009 | title = История на българите. От Освобождението (1878) до края на Студената война (1989) | publisher = „Знание“ | location = София | isbn = 978-954-621-240-5}}. Стр. 103</ref>.


Проведена през 1910 година парламентарна анкета установява, че Рачо Петров внася големи суми от различни държавни фондове в лихвена сметка в [[Българска народна банка|Българската народна банка]], в която постъпват и негови лични средства. Освен от лихвите по сметката, той си присвоява и доходи от множество спекулации с валута и ценни книжа, които извършва с държавни пари. В състояние на [[конфликт на интереси]] влага значителни суми в облигации по българските държавни заеми. Подобни злоупотреби са обичайни за министрите през този период.<ref name="аврамов">{{cite book | last = Аврамов | first = Румен | authorlink = Румен Аврамов | year = 2007 | title = Комуналният капитализъм: Т.III | publisher = Фондация Българска наука и култура / Център за либерални стратегии | location = София | pages = 208-210 | isbn = 978-954-90758-9-2}}</ref>
Проведена през 1910 година парламентарна анкета установява, че Рачо Петров внася големи суми от различни държавни фондове в лихвена сметка в [[Българска народна банка|Българската народна банка]], в която постъпват и негови лични средства. Освен от лихвите по сметката, той си присвоява и доходи от множество спекулации с валута и ценни книжа, които извършва с държавни пари. В състояние на [[конфликт на интереси]] влага значителни суми в облигации по българските държавни заеми. Подобни злоупотреби са обичайни за министрите през този период.<ref name="аврамов">{{cite book | last = Аврамов | first = Румен | authorlink = Румен Аврамов | year = 2007 | title = Комуналният капитализъм: Т.III | publisher = Фондация Българска наука и култура / Център за либерални стратегии | location = София | pages = 208 – 210 | isbn = 978-954-90758-9-2}}</ref>

⚫
=== Участие във войните от 1912–1918 ===


⚫
=== Участие във войните от 1912 – 1918 ===
Скоро след като излиза от политиката, през 1908, генерал Рачо Петров основава и оглавява (до 1911) [[Съюз на запасните офицери|Съюза на запасните офицери]].
Скоро след като излиза от политиката, през 1908, генерал Рачо Петров основава и оглавява (до 1911) [[Съюз на запасните офицери|Съюза на запасните офицери]].


През [[Балканската война]] е назначен за съветник в свитата на престолонаследника [[Борис III|Борис]].<ref>{{cite book | last = Марков| first = Г | coauthors = | year = 1989 | title = България в Балканския съюз срещу Османската империя, 1912–1913 г | publisher = Наука и изкуство | location = София | pages = 24 |url = http://www.kroraina.com/knigi/gm_bw1/ |accessdate=08.02.2015}}</ref> В края на октомври 1912 преговаря с гърците за допускане на [[Седма Рилска дивизия]] в превзетия от тях Солун.{{hrf|Марков|1989|90-91}}
През [[Балканската война]] е назначен за съветник в свитата на престолонаследника [[Борис III|Борис]].<ref>{{cite book | last = Марков| first = Г | year = 1989 | title = България в Балканския съюз срещу Османската империя, 1912 – 1913 г | publisher = Наука и изкуство | location = София | pages = 24 |url = http://www.kroraina.com/knigi/gm_bw1/ |accessdate=08.02.2015}}</ref> В края на октомври 1912 преговаря с гърците за допускане на [[Седма Рилска дивизия]] в превзетия от тях Солун.{{hrf|Марков|1989|90 – 91}}


На 20 юни 1913 – дни след избухването на [[Междусъюзническата война]], Рачо Петров е назначен начело на разположената около [[Цариброд]] и [[Трън]] Трета армия.<ref>{{cite book | last = Марков| first = Г | year = 1991 | title = Българското крушение 1913 | publisher = Издателство на [[БАН]] | url = http://lib.sudigital.org/record/19005/files/SUDGTL-BOOK-2012-067.pdf | accessdate = 14.05.2016 | location = София | pages = 91}}</ref> През следващите дни ръководи безуспешните операции за овладяване на [[Враня]] и [[Пирот]]. Напредването на поверената му армия към [[Южна Морава]] е спряно от сърбите при възвишението Букова глава, а атаката към Пирот е спряна от главното командване, поради необходимостта от прехвърляне на подкрепления за разбитите български войски в Македония.{{hrf|Марков|1991|102, 105-107}} След края на войната, на 2 август 1913, Рачо Петров е повишен от генерал-майор в чин [[генерал-лейтенант]].
На 20 юни 1913 – дни след избухването на [[Междусъюзническата война]], Рачо Петров е назначен начело на разположената около [[Цариброд]] и [[Трън]] Трета армия.<ref>{{cite book | last = Марков| first = Г | year = 1991 | title = Българското крушение 1913 | publisher = Издателство на [[БАН]] | url = http://lib.sudigital.org/record/19005/files/SUDGTL-BOOK-2012-067.pdf | accessdate = 14.05.2016 | location = София | pages = 91}}</ref> През следващите дни ръководи безуспешните операции за овладяване на [[Враня]] и [[Пирот]]. Напредването на поверената му армия към [[Южна Морава]] е спряно от сърбите при възвишението Букова глава, а атаката към Пирот е спряна от главното командване, поради необходимостта от прехвърляне на подкрепления за разбитите български войски в Македония.{{hrf|Марков|1991|102, 105 – 107}} След края на войната, на 2 август 1913, Рачо Петров е повишен от генерал-майор в чин [[генерал-лейтенант]].


През декември 1915, по време на [[Участие на България в Първата световна война|Първата световна война]], генерал Петров става началник на новосъздадената [[Македонска военноинспекционна област]]. Заема длъжността до октомври 1916.<ref>Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи 1878-1944. Македонски научен институт, София, 1997. Том 3, ISBN 954-8187-32-9. Стр. 361-362, 396</ref> Зачислен е към щаба на действащата армия. През 1917 г. излиза в запас по собствено желание.
През декември 1915, по време на [[Участие на България в Първата световна война|Първата световна война]], генерал Петров става началник на новосъздадената [[Македонска военноинспекционна област]]. Заема длъжността до октомври 1916.<ref>Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи 1878 – 1944. Македонски научен институт, София, 1997. Том 3, ISBN 954-8187-32-9. Стр. 361 – 362, 396</ref> Зачислен е към щаба на действащата армия. През 1917 г. излиза в запас по собствено желание.


=== След Първата световна война ===
=== След Първата световна война ===
Ред 114: Ред 112:
== Библиография ==
== Библиография ==
* '''Петров''', '''Р.''', ''Записки по военна топография'', София, 1888
* '''Петров''', '''Р.''', ''Записки по военна топография'', София, 1888

== Бележки ==
== Бележки ==
{{бел2}}
{{бел2}}

== Източници ==
== Източници ==
{{commons|Category:Racho Petrov}}
{{commons|Category:Racho Petrov}}

Версия от 15:19, 16 октомври 2016

Рачо Петров
български военен деец и политик
ЗваниеГенерал от пехотата
Години на служба1878 – 1917
Служи наНационално знаме на България България
Род войскиПехота
КомандванияЩаб на войската
Битки/войниПърва световна война
Балканска война
Междусъюзническа война
Сръбско-българска война
Балкански театър през Първата световна война
НаградиВоенен орден „За храброст“
„Свети Александър“
Меджидие (орден)
ОбразованиеАкадемия на Генералния щаб
Национален военен университет
Дата и място на раждане
Дата и място на смърт
22 януари 1942 г. (80 г.)
Друга дейностНароден представител в:
XI ОНС   XIII ОНС   
Рачо Петров в Общомедия

Рачо Петров Стоянов български офицер (генерал от пехотата) и политик.

Рачо Петров заема редица постове в българската армия, а след уволнението си през 1896 г. се занимава с политическа дейност. Два пъти е министър-председател на България – първият път оглавява временното 21-во правителство от 25 януари 1901 г. до 4 март 1901 г., а вторият – 26-тото правителство от 19 май 1903 г. до 4 ноември 1906 г. По време на своята кариера той е смятан за особено близък с княз Фердинанд I.

Биография

Ранни години

Рачо Петров е роден на 19 февруари 1861 година в Шумен, Османска империя, в семейството на търговеца Петър Стоянов и съпругата му Юргица – дъщеря на крупния шуменски търговец Станчо Шалваджиев. Кръстен е с името Радуш. Близките му го наричат Радчо, а по-късно – Рачо, с което име е познат бъдещият български генерал. Има по-голям брат Стефан, по-малък брат Димитър и по-малка сестра, която умира на 4-годишна възраст.[1]

През 1867 година е изпратен на училище, а през 1871 година постъпва в гимназията в Шумен, където негов учител по геометрия и тригонометрия е Панайот Волов, а по история – Тодор Джебаров. През 1875 година завършва четвърти клас, а с това и курса в гимназията и през есента на същата година постъпва като писар в митрополията. През пролетта на 1876 година напуска и се записва в педагогическия курс на Рачко Рачев. Поради напускането на един от редовните учители Рачо Петров го замества, а от есента на същата година е назначен за редовен учител.[2]

Начало на военната кариера

След смъртта на баща си, в началото на 1878 година Рачо Петров заминава за Разград, където за кратко работи при предприемача Димко Ачков. Там научава, че в Пловдив се провеждат курсове по руски език, и се отправя към главния град на Източна Румелия с препоръчително писмо от руските власти и с дипломата си за завършената Шуменска гимназия. Записва се в курсовете заедно със съученика си от гимназията Христо Попов и ги завършва четири месеца по-късно с отличие.[3] По това време в Пловдив се формира така наречената Командата на волноопределяющите се, чиято цел е да подготви кадри за бъдещото Военно училище. По стечение на обстоятелствата, началникът на току-що приключилия курс по руски език капитан Николай Флейшер става и първият началник на това училище. Обучението започва на 22 юли 1878 година, когато Рачо Петров е зачислен като редник към Татар-Пазарджикска №22 пеша дружина. В края на август, за броени дни Петров е издигнат с три чина до прапоршчик и командирован в току-що създаденото Военно училище в София.[4]

На 10 май 1879 година завършва в първия випуск на училището, произведен е в чин подпоручик и получава назначение в Шуменска №19 пеша дружина. Малко по-късно е прекомандирован към Военното училище като инструктор и остава в София. През следващата година успешно взема конкурсния изпит за следване в академия. Така на 13 октомври 1880 е зачислен в младшия клас на Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. През март 1882 е произведен в чин поручик. През април 1883 година поручик Петров завършва академията и е изпратен на практически занятия в лагера на войските от Одеския военен окръг, където остава до септември същата година.[5]

При завръщането си в България през септември 1883 година поручик Рачо Петров отказва предложение от руското командване да стажува в Русия. Назначен е за ротен командир в Тетевенска №5 пеша дружина в София. В началото на 1884 година е преведен в Орханийска №11 пеша дружина в Шумен. По негова инициатива, както и на други млади офицери, военните балове в града започват с българско хоро. Първоначално това е отказано, но след бойкот на първия бал, се принуждават да приемат предложението им. През март 1885 е произведен в чин капитан, зачислен към генералния щаб и назначен за бригаден адютант в щаба на 1-ва пехотна бригада в София.[6]

Участие в Сръбско-българската война (1885)

На 9 септември 1885 година – три дни след Съединението на Княжество България и Източна Румелия – княз Александър Батенберг назначава капитан Рачо Петров за началник на щаба на Действащата армия.[7] В това си качество Петров планира, координира и направлява отпора срещу сръбските войски, нападнали България в началото на ноември същата година. Оценявайки политическия и психологическия ефект от евентуална загуба на София, той избира рискованата стратегия да прегради пътя на сърбите преди пристигането на войските от Южна България, като избира за решителното сражение позицията край Сливница.[8] Участва в заседанието на министерския съвет през нощта на 5 срещу 6 ноември, което анализира обстановката след първия ден от Сливнишкото сражение. Въпреки очертаващото се числено надмощие на сърбите, убеждава министрите против намеренията на княза да изтегли войските към Ихтиман.[9] За да спре обхода на южния фланг и да спечели време за съсредоточаване на южнобългарските войски на Сливнишката позиция, хвърля Радомирския отряд, събран от разбити и необучени части без артилерия, в самоубийствена атака срещу Моравската дивизия край Брезник.[10]

За участието си в Сръбско-българската война е награден с орден „За храброст“ II степен. На 1 януари 1886 г. е произведен в чин майор. Остава начело на щаба на армията до 1894 г.[11] През 1887 г. е началник на Военното училище.

В служба на Регентството и княз Фердинанд

Рачо Петров

В политическата криза, последвала проваления русофилски преврат от август 1886 и абдикацията на княз Александър, майор Рачо Петров подкрепя Регентството като съдейства за усмиряване на бунтуващите се офицери в страната. През септември същата година той преговаря с командирите на Шуменския гарнизон, дали ултиматум на регентите да се съобразят с исканията на руския емисар генерал Каулбарс за освобождаване на арестуваните поддръжници на преврата и отлагане на изборите за Велико народно събрание. Изпратен е в Северна България, за да неутрализира опита на Каулбарс да привлече подкрепа от местното население и гарнизонни командири.[12] В отговор на бунтовете в Силистра и Русе през февруари 1887 правителството изпраща Петров във втория град с извънредни пълномощия на главнокомандващ и подробни инструкции за разправа със заловените метежници. Назначава военно-полевия съд, който налага смъртни наказания на водачите на бунта в Русе.[13]

През лятото на 1887 Рачо Петров наследява за кратко Данаил Николаев начело на военното министерство, но отстъпва поста с назначаването на правителството на Стефан Стамболов.[14] При управлението на Стамболов остава начело на генералния щаб – на заден план в сравнение с военните министри Сава Муткуров и Михаил Савов, но с доверието на княз Фердинанд. През април 1894, след конфликта между Савов и Стамболов, Петров (достигнал междувременно чин полковник) е назначен отново за военен министър. Осигурява лоялността на висшите офицери и помага на княза да отстрани Стамболов от властта.[15] Остава военен министър при управлението на Константин Стоилов до 1896.[14] Поддържа близки отношения с представителя на ВМОРО Гьорче Петров[16]. През ноември 1896 година напуска правителството в знак на протест срещу реабилитацията на офицерите русофили, въпреки заплахите на Фердинанд, че може да бъде убит като Стамболов.[17]

Министър-председател

 Вижте също: Правителство на Рачо Петров (1901) и Правителство на Рачо Петров (1903 – 1906)
Рачо Петров около 1900 година

След излизането си от правителството на Стоилов Рачо Петров се занимава с предприемачество. През юли 1898 е определен за пълномощник и съдружник в събирателното търговско дружество за строежа на железопътната линия от Радомир през Кюстендил до Гюешево, за чието изграждане пледира още като военен министър. Строителството, което трябва да свърже София със Скопие, не е осъществено, поради недостиг на държавно финансиране и съпротива на турските власти в Македония.[18]

Включва се повторно в политиката като доверено лице на княза във втория кабинет на либералите, като заема мястото на компрометиралия се по време на селските бунтове министър на вътрешните работи Васил Радославов. В подготовката на изборите за XI Обикновено народно събрание провежда чистка на местната администрация от поставеници на Либералната партия. По тази причина влиза в конфликт с министър-председателя Тодор Иванчов, който подава оставка, и с подкрепата на княза съставя ново преходно правителство, натоварено от Фердинанд с провеждането на изборите през януари 1901.[19][20] Избран е в XI (1901 г.) и XIII (1903 – 1908 г.) Обикновено народно събрание. През 1903 – 1906 г. оглавява правителство от представители на Народнолибералната партия и безпартийни[21]. Подава оставка след аферата „Шарл–Жан“[22].

Проведена през 1910 година парламентарна анкета установява, че Рачо Петров внася големи суми от различни държавни фондове в лихвена сметка в Българската народна банка, в която постъпват и негови лични средства. Освен от лихвите по сметката, той си присвоява и доходи от множество спекулации с валута и ценни книжа, които извършва с държавни пари. В състояние на конфликт на интереси влага значителни суми в облигации по българските държавни заеми. Подобни злоупотреби са обичайни за министрите през този период.[23]

Участие във войните от 1912 – 1918

Скоро след като излиза от политиката, през 1908, генерал Рачо Петров основава и оглавява (до 1911) Съюза на запасните офицери.

През Балканската война е назначен за съветник в свитата на престолонаследника Борис.[24] В края на октомври 1912 преговаря с гърците за допускане на Седма Рилска дивизия в превзетия от тях Солун.[25]

На 20 юни 1913 – дни след избухването на Междусъюзническата война, Рачо Петров е назначен начело на разположената около Цариброд и Трън Трета армия.[26] През следващите дни ръководи безуспешните операции за овладяване на Враня и Пирот. Напредването на поверената му армия към Южна Морава е спряно от сърбите при възвишението Букова глава, а атаката към Пирот е спряна от главното командване, поради необходимостта от прехвърляне на подкрепления за разбитите български войски в Македония.[27] След края на войната, на 2 август 1913, Рачо Петров е повишен от генерал-майор в чин генерал-лейтенант.

През декември 1915, по време на Първата световна война, генерал Петров става началник на новосъздадената Македонска военноинспекционна област. Заема длъжността до октомври 1916.[28] Зачислен е към щаба на действащата армия. През 1917 г. излиза в запас по собствено желание.

След Първата световна война

При правителството на Александър Стамболийски (1920) той е съден на 75 години затвор. Прекарва 4 години в затвора, след което пада правителството на Стамболийски и е амнистиран през 1924 г. На 6 май 1936 г. лично цар Борис III го удостоява с най-високото звание генерал от пехотата.

Генерал от пехотата Рачо Петров умира на 22 януари 1942 г. в гара Белово – Пазарджишко.

Семейство

Рачо Петров е женен от 1887 за родената в Тулча красавица от богат севернодобруджански български род Султана Панталеева Хаджиминчович (1869 – 1946), известна като Султана Рачо Петрова. Те имат 3 деца:

Бракът не върви добре и през 1919 г. се развеждат след 32 години съвместен живот.

Рачо Петров има любовница – сръбкинята г-жа Балугчич, а Султана Рачо Петрова според някои източници, е била любовница на Фердинанд, което е спомогнало бързата кариера на Рачо Петров.[източник?]

Военни звания

Награди

  • Военен орден „За храброст“ II степен (1886)
  • Княжеский орден „Св. Александър“ III степен с мечове по средата
  • Княжеский орден „Св. Александър“ II степен с мечове отгоре (1887)
  • Княжеский орден „Св. Александър“ I степен без мечове
  • Златен орден „За заслуга“
  • Oрден „Меджидие“ I степен, Османска империя
  • Орден „Османие“ I степен, Османска империя
  • Орден „Св. Анна“ I степен, Руска империя
  • Oрден „Короната“ I степен, Прусия
  • Орден „Таково“ I степен, Кралство Сърбия

Библиография

  • Петров, Р., Записки по военна топография, София, 1888

Бележки

  1. ↑ Пеев, П. Генералъ отъ пехотата Рачо Петровъ. София, 1939. Стр. 7 – 11
  2. ↑ Пеев 1939, с. 13 – 15.
  3. ↑ Пеев 1939, с. 15 – 17.
  4. ↑ Пеев 1939, с. 17 – 19.
  5. ↑ Пеев 1939, с. 19 – 22.
  6. ↑ Пеев 1939, с. 22 – 25.
  7. ↑ История на Сръбско-българската война. 1885 год. София, Държавна печатница, 1925. Издание на Военно-историческата комисия на Щаба на армията, стр. 173
  8. ↑ История на Сръбско-българската война 1925, с. 185 – 187, 272 – 274.
  9. ↑ История на Сръбско-българската война 1925, с. 420 – 421.
  10. ↑ История на Сръбско-българската война 1925, с. 447 – 448.
  11. ↑ Енциклопедия „България“. Том 5. София, Издателство на БАН, 1986, стр. 201
  12. ↑ Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Том 2. София, Български писател, 1990. Посетен на 14.5.2016. Стр. 314, 321
  13. ↑ Радев 1990, с. 597 – 605.
  14. ↑ а б Ангелова, Й. и др. Българските държавни институции 1879 – 1986. Енциклопедичен справочник. София 2008 (Дигитална библиотека по архивистика и документалистика, достъп от 06.02.2015)
  15. ↑ Марков, Георги. Покушения, насилие и политика в България 1878 – 1947. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-239-4. с. 57 – 58.
  16. ↑ Елдъров, Светозар. Тайните офицерски братства в освободителните борби на Македония и Одринско 1897 – 1912, Военно издателство, София, 2002, стр.27
  17. ↑ Марков 2003, с. 104.
  18. ↑ Джонев, Ангел. Македония в железопътната политика на България (1878 – 1918 г.). Регионален исторически музей „Акад. Йордан Иванов“, Кюстендил 2008, с. 102 – 103, 124, 130 (достъп от 08.02.2015)
  19. ↑ Радев, Симеон. Лица и събития от моето време. Том I. София, Издателство „Захарий Стоянов“, 2014. ISBN 987-954-09-0842-7. Стр. 438 – 443
  20. ↑ Стателова, Елена и др. История на България. Том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7. Стр. 165
  21. ↑ Стателова 1999, с. 176.
  22. ↑ Марков, Георги и др. История на българите. От Освобождението (1878) до края на Студената война (1989). София, „Знание“, 2009. ISBN 978-954-621-240-5.. Стр. 103
  23. ↑ Аврамов, Румен. Комуналният капитализъм: Т.III. София, Фондация Българска наука и култура / Център за либерални стратегии, 2007. ISBN 978-954-90758-9-2. с. 208 – 210.
  24. ↑ Марков, Г. България в Балканския съюз срещу Османската империя, 1912 – 1913 г. София, Наука и изкуство, 1989. с. 24. Посетен на 08.02.2015.
  25. ↑ Марков 1989, с. 90 – 91.
  26. ↑ Марков, Г. Българското крушение 1913. София, Издателство на БАН, 1991. с. 91. Посетен на 14.05.2016.
  27. ↑ Марков 1991, с. 102, 105 – 107.
  28. ↑ Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи 1878 – 1944. Македонски научен институт, София, 1997. Том 3, ISBN 954-8187-32-9. Стр. 361 – 362, 396

Източници

Общомедия
Общомедия
Общомедия разполага с мултимедийно
съдържание за: Рачо Петров
  • Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
  • Недев, С., Командването на българската войска през войните за национално обединение, София, 1993, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Рачо_Петров&oldid=7517066“.