Втора световна война

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от 2СВ)
Направо към навигацията Направо към търсенето
Втора световна война
Китайски войници в битката при Уандзялин • Австралийска артилерия в първата битка при Аламейн • Съветски войници в битката при Сталинград • Германски бомбардировачи „Юнкерс Ю 87“ на Източния фронт • Подписването на капитулацията на Германия • Американски кораби при десанта в залива Лингайен
Китайски войници в битката при Уандзялин • Австралийска артилерия в първата битка при Аламейн • Съветски войници в битката при Сталинград • Германски бомбардировачи „Юнкерс Ю 87“ на Източния фронт • Подписването на капитулацията на Германия • Американски кораби при десанта в залива Лингайен
Информация
Период 1 септември 1939 – 2 септември 1945 г.
Място Европа, Тихоокеански регион, Средиземноморие и други
Резултат Победа на Съюзниците
Страни в конфликта
Ос Съюзници
Командири и лидери
Flag of Germany (1935–1945).svg Адолф Хитлер
Flag of Japan.svg Хирохито
Flag of Italy (1861–1946).svg Бенито Мусолини
Flag of the Soviet Union.svg Йосиф Сталин
Flag of the United States.svg Франклин Рузвелт
Flag of the United Kingdom.svg Уинстън Чърчил
Flag of the Republic of China.svg Чан Кайшъ
Жертви и загуби
Военнослужещи:
Над 8 милиона
Цивилни:
Над 4 милиона
Общо:
Над 12 милиона (1937 – 45)
Военнослужещи:
Над 16 милиона
Цивилни:
Над 45 милиона
Общо:
Над 61 милиона (1937 – 45)
Втора световна война в Общомедия

Втората световна война е глобална война, продължила между 1939 и 1945 година.

Голямото мнозинство от страните в света, включително всички Велики сили, в един или друг момент се включват във войната, присъединявайки се към един от двата противопоставящи се военни съюза – Съюзниците и Оста. Достига се до състояние на тотална война, в която пряко участват над 100 милиона души от повече от 30 страни. Основните участници хвърлят целия си стопански, промишлен и научен потенциал във военното усилие, размивайки границите между граждански и военни ресурси. Втората световна война е най-смъртоносният конфликт в човешката история, довел до между 70 и 85 милиона жертви, повечето от които са цивилни в Съветския съюз и Китай. Войната е съпътствана от кланета, геноцидът на Холокост, стратегически бомбардировки, умишлено предизвикани глад и епидемии, както и единственото в историята използване на ядрено оръжие при военни действия.

Япония, в стремежа си към хегемония в Далечния Изток, се намира в състояние на необявена война с Китай още от 1937 година,[1] но обикновено за начална дата на Втората световна война се приема 1 септември 1939 година, датата на нападението на Германия срещу Полша, последвано от обявяването на война на Германия от Франция и Великобритания. От края на 1939 до началото на 1941 година, чрез поредица от военни кампании и дипломатически споразумения, Германия завладява или установява контрол над по-голямата част от континентална Европа. С Пакта „Рибентроп-Молотов“ Германия и Съветския съюз си поделят и анексират територии от своите съседни държави Полша, Финландия, Румъния и Прибалтийските страни. След Северноафриканската и Източноафриканската кампания и падането на Франция в средата на 1940 година войната се води главно между европейските страни от Оста и Великобритания. Следват Балканската кампания, въздушната битка за Британия и продължителната морска битка за Атлантика.

На 22 юни 1941 година европейските сили на Оста нападат Съветския съюз, откривайки най-обширния сухоземен военен театър в историята. Образувалият се Източен фронт блокира Оста, най-вече германския Вермахт, в тежка война на изтощение. През декември 1941 година Япония напада изненадващо Съединените американски щати и някои европейски владения в Тихоокеанския регион, което довежда до включването на Съединените щати във войната и с японските съюзници от Оста в Европа. Последвалото бързо японско настъпление в западната част на Тихия океан е прието от много азиатци като освобождение от западната хегемония.

Напредъкът на Оста на Тихоокеанския театър е спрян през 1942 година, когато Япония губи ключовата битка при Мидуей. Малко по-късно Германия и Италия претърпяват поражение в Северна Африка, а след това и решителен разгром при Сталинград в Съветския съюз. Ключови неуспехи през 1943 година, сред които поредица поражения на Източния фронт, десанти на Съюзниците в Сицилия и Италия и победи на Съюзниците в Тихоокеанския театър отнемат инициативата от Оста и предизвикват стратегическото ѝ отстъпление по всички фронтове. През 1944 година западните Съюзници навлизат във Франция, докато Съветския съюз възвръща загубените си територии и настъпва срещу Германия и нейните съюзници. През 1944 и 1945 година японците претърпяват тежки поражения в континентална Азия – в Централен и Южен Китай и в Бирма, докато Съюзниците нанасят сериозни загуби на японския флот и завземат стратегически важни острови.

Войната в Европа завършва с настъпление на Съюзниците в Германия, достигнало своята кулминация с превземането на Берлин от съветските войски, самоубийството на Адолф Хитлер и безусловната капитулация на Германия на 8 май 1945 година. След американските атомни бомбардировки в Хирошима и Нагасаки на 6 и 9 август и изправена пред заплахата от десант на Японските острови, нови атомни бомбардировки и война със Съветския съюз, на 15 август 1945 година Япония обявява намерението си да капитулира, с което Съюзниците постигат пълна победа и в Азия.

Втората световна война променя политическите отношения и обществените структури по целия свят. Създадена е Организацията на обединените нации, която трябва да насърчава международното сътрудничество и да предотвратява бъдещи конфликти, а Великите сили победителки – Великобритания, Китай, Съветския съюз, Съединените щати и Франция – стават постоянни членове на нейния Съвет за сигурност. Съветският съюз и Съединените щати се превръщат в съперничещи си свръхдържави, подготвяйки условията за продължилата половин век Студена война. След разрушенията в Европа влиянието на нейните Велики сили отслабва, довеждайки до деколонизацията на Африка и Азия, но повечето страни бързо преодоляват стопанския срив от войната и преживяват икономическо възстановяване и подем. Политическата интеграция, най-вече в Европа, се развива като средство за прекратяване на довоенните съперничества и изграждане на общи идентичности.

Съдържание

Хронологични граници[редактиране | редактиране на кода]

За начало на войната в Европа обикновено се приема 1 септември 1939 година[2][3] – началото на германското нападение срещу Полша, последвано два дни по-късно от обявяването на война на Германия от Великобритания и Франция. Датите на началото на войната в Тихоокеанския театър включват началото на Втората китайско-японска война на 7 юли 1937 година[4][5] и дори японската интервенция в Манджурия на 19 септември 1931 година.[6][7] Автори, като британския историк Алън Тейлър, разглеждат Китайско-японската война и войната в Европа като две паралелни войни, които през 1941 година се сливат в световна война.[8][9]

Други начални дати на войната, сочени понякога, са италианското нападение срещу Етиопия на 3 октомври 1935 година[10][11] или битката при Халхин Гол в Монголия, водена от май до септември 1939 година.[12] Съществува и възгледът, че Първата и Втората световна война са части от една обща Втора тридесетгодишна война или дори по-продължителна Европейска гражданска война.[13][14]

Няма общо съгласие и за точната дата на края на Втората световна война. Обикновено се приема, че тя свършва с примирието от 14 август 1945 година (Ден на победата над Япония), а не с официалната капитулация на Япония, последвала на 2 септември. Повечето Съюзници подписват мирен договор с Япония през 1951 година,[15] а Договорът за окончателно уреждане на статута на Германия, довел до обединението на страната и уреждането на повечето следвоенни въпроси, е подписан едва през 1990 година.[16] Съветският съюз и Япония така и не сключват официален мирен договор.[17]

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

Европа[редактиране | редактиране на кода]

Първата световна война радикално променя политическата карта на Европа с поражението на Централните сили – Австро-Унгария, България, Германия и Османската империя – и Октомврийската революция в Русия, довела до създаването на Съветския съюз. В същото време страните победителки от Антантата, като Франция, Белгия, Италия, Сърбия, Румъния и Гърция, разширяват териториите си, а нови национални държави възникват на мястото на разпадналите се Австро-Унгарска, Османска и Руска империи.

Събрание на Обществото на народите в Женева през 1930 година

За да предотврати нова световна война, Парижката мирна конференция от 1919 година създава Обществото на народите. Основните цели на тази международна организация са предотвратяването на въоръжени конфликти чрез система за колективна сигурност, разоръжаването и уреждането на международните спорове чрез мирни преговори и арбитраж.

Въпреки силните пацифистки настроения непосредствено след Първата световна война,[18] последиците от нея предизвикват иредентистки и реваншистки национализъм в редица европейски страни. Той е особено отчетлив в Германия, заради значителните териториални, колониални и финансови загуби, причинени ѝ от Версайския договор. Съгласно неговите условия страната губи около 13% от собствената си територия и всичките си отвъдморски владения, анексирането на други страни към Германия е забранено и са ѝ наложени тежки репарации и ограничения в размера и възможностите на въоръжените сили.[19]

Германската империя прекратява съществуването си с Германската революция от 1918 – 1919 и в страната е установен демократичен режим, станал известен като Ваймарска република, който обаче е критикуван от крайни политически движения, както отдясно, така и отляво. В Италия, която разширява територията си след Първата световна война, националистите остават недоволни от неизпълнените обещания на италианските съюзници от Антантата. Между 1922 и 1925 година фашисткото движение на Бенито Мусолини завзема властта с националистическа, тоталитарна и корпоративистка програма, като премахва представителната демокрация, потиска социалистическите, левите и либералните сили и повежда експанзионистична външна политика, насочена към превръщането на Италия в световна сила с обещанието за създаване на Нова Римска империя.[20]

Адолф Хитлер пред митинг на германските националсоциалисти в Нюрнберг през август 1933 година

В Германия Адолф Хитлер, след неуспешен опит за преврат през 1923 година, все пак става канцлер през 1933 година. Той премахва демокрацията, обявява се за радикално нов расово обусловен Нов ред и започва кампания за масирано превъоръжаване на страната.[21] В същото време Франция, стремяща се към затвърждаване на съюза си с Италия, се съгласява с нейната намеса в Етиопия, която италианците се стремят да завладеят. Обстановката се влошава, след като в началото на 1935 година Територията на Саарския басейн е официално присъединена към Германия и Хитлер денонсира Версайския договор, ускорявайки програмата си за превъоръжаване и въвеждайки наборна военна служба.[22]

През април 1935 година, в стремежа си към сдържане на Германия, Великобритания, Франция и Италия образуват Фронта от Стреза, но само няколко месеца по-късно Великобритания сключва самостоятелно военноморско споразумение с Германия, позволяващо увеличаване на германския флот. Съветският съюз, също обезпокоен от активността на Германия, сключва Пакт за взаимопомощ с Франция, но, обвързан с тромавите механизми на Обществото на народите, той остава само на хартия.[23][24] Съединените щати, притеснени от нарастващите напрежения по света, заемат изолационистка позиция и през август същата година приемат Закон за неутралитета.[25]

През март 1936 година, в нарушение на Договорите от Локарно, Хитлер ремилитаризира Рейнската област, срещайки слаба съпротива, заради британската Политика на умиротворяване.[26] През октомври Германия и Италия създават Оста „Рим-Берлин“, а месец по-късно Германия и Япония подписват Антикоминтерновия пакт, към който през следващата година се присъединява и Италия.[27]

Азия[редактиране | редактиране на кода]

След Първата световна война в Китай Гоминданът предприема обединителна кампания срещу местните военачалници и към средата на 20-те години номинално обединява страната, но скоро е въвлечен в гражданска война с доскорошните си съюзници от Китайската комунистическа партия[28] и нови местни военачалници. През 1931 година все по-милитаризиращата се Японска империя, която от дълго време се стреми към влияние в Китай[29] като първа стъпка към осъществяването на своето „право да владее Азия“, инсценира Мукденския инцидент като претекст за интервенция в Манджурия и за създаването на марионетната държава Манджоу-Го.[30]

Китай се обръща към Обществото на народите, за да спре японската окупация на Манджурия, но осъдителният доклад на Обществото на народите само кара Япония да напусне организацията. След поредица от сблъсъци между двете страни – в Шанхай, Жъхъ и Хъбей, през 1933 година е подписано Примирието от Тангу. През следващите години китайски доброволци продължават съпротивата срещу японците в Манджурия и Чахар и Суйюен.[31] След Сианския инцидент през 1936 година, Гоминданът и комунистите договарят примирие, създавайки обединен фронт за борба срещу Япония.[32]

Събития, предшестващи войната[редактиране | редактиране на кода]

Италианско нападение срещу Етиопия (1935)[редактиране | редактиране на кода]

Бенито Мусолини инспектира военни части по време на Итало-етиопската война през 1935 година

Втората итало-етиопска война е кратка колониална война, продължила от октомври 1935 до май 1936 година. Войната започва с нападение срещу Етиопия на въоръжените сили на Италия от територията на Италианска Сомалия и Италианска Еритрея.[33] Войната води до окупацията на Етиопия и нейното анексиране от новосъздадената колония Италианска Източна Африка. Освен това тя демонстрира слабостта на Обществото на народите като сила за запазване на мира – както Италия, така и Етиопия членуват в организацията, но тя не прави много, след като Италия открито нарушава нейния учредителен договор.[34] Великобритания и Франция подкрепят налагането на санкции срещу Италия, но те не са приложени изцяло и не успяват да прекратят унищожаването на Етиопия.[35] В резултат на тези напрежения, Италия се отказват от дотогавашните си възражения срещу целта на Германия да анексира Австрия.[36]

Испанска гражданска война (1936 – 1939)[редактиране | редактиране на кода]

Бомбардировката на Герника през 1937 година, по време на Испанската гражданска война, разпалва страховете в Европа, че следваща голяма война ще е свързана с масирани бомбардировки на градовете и тежки жертви сред цивилното население

Когато в Испания започва гражданска война, Хитлер и Мусолини оказват военна помощ на националистическите бунтовници, водени от генерал Франсиско Франко. Италия се ангажира в по-голяма степен от Германия – в хода на войната Мусолини изпраща в Испания над 70-хилядна сухопътна армия, заедно със 720 самолета и 6 хиляден персонал на военновъздушните сили.[37] В същото време Съветският съюз подкрепя действащото правителство на Втората република, а над 30 хиляди чуждестранни доброволци, организирани в Интернационални бригади също воюват срещу националистите. Както Германия, така и Съветския съюз използват тази опосредствана война като възможност да изпробват в реални бойни действия своите най-усъвършенствани оръжия и тактики. След като националистите побеждават в гражданската война през април 1939 година, оглавилият новия тоталитарен режим Франсиско Франко запазва официален неутралитет във Втората световна война, но като цяло по-скоро подкрепя Оста.[38] Най-активното му сътрудничество с Германия е изпращането на дивизия доброволци на Източния фронт.[39]

Японско нападение срещу Китай (1937)[редактиране | редактиране на кода]

Японски войници по време на Шанхайската битка през 1937 година

През юли 1937 година, след като инсценира Инцидента на моста Лугоу, Япония завзема старата китайска столица Пекин и предприема кампания за завладяване на цялата страна.[40] През септември Съветският съюз сключва договор за ненападение с Китай и организира военни доставки за китайското правителство, като на практика прекратява дотогавашното китайско сътрудничество с Германия.

От септември до ноември японците нападат Тайюен и се сблъскват с Националната армия при Синкоу[41] и с комунистите при Пинсингуан.[42] Генералисимус Чан Кайшъ разполага най-добрите си, получили германска подготовка войски в защита на Шанхай, но след тримесечни боеве градът е превзет. Японците продължават настъплението си и през декември превземат столицата Нанкин. След падането на града десетки или дори стотици хиляди китайски цивилни и разоръжени войници са избити от японците.[43][44]

През март 1938 година китайците печелят първата си голяма победа при Тайърджуан, но през май губят Сюджоу.[45] През юни забавят японското настъпление, предизвиквайки наводнение по Хуанхъ, което им дава време да подготвят защитата на Ухан, но през октомври градът е превзет от японците.[46]

Военните успехи на Япония не довеждат до капитулация на китайците, както са се надявали японците – китайското правителство се премества в Чунцин във вътрешността на страната и продължава съпротивата.[47][48]

Съветско-японски гранични конфликти[редактиране | редактиране на кода]

Съветска артилерийска част по време на Хасанската битка през 1938 година

От средата на 30-те години японските войски в Манджоу-Го влизат в периодични гранични сблъсъци със Съветския съюз и Монголия. По това време японското правителство се придържа към доктрината за разширение на север, поддържана от командването на Сухопътните войски. След поражението при при Халхин Гол през лятото на 1939 година, продължаващата Китайско-японска война[49] и сближаването на японския съюзник Германия със Съветския съюз тази политика става все по-трудна за осъществяване. През април 1941 година Япония и Съветския съюз подписват пакт за неутралитет и Япония се преориентира към поддържаната от командването на Военноморския флот Южна доктрина, която довежда страната до война със Съединените щати и западните Съюзници.[50][51]

Окупации и съглашения в Европа[редактиране | редактиране на кода]

Чембърлейн, Даладие, Хитлер, Мусолини и Чано при подписването на Мюнхенското съглашение на 29 септември 1938 година

В Европа Германия и Италия стават все по-агресивни. През март 1938 година Германия анексира Австрия, отново без да предизвика сериозна реакция от другите европейски сили.[52] Окуражен, Хитлер предявява претенции към Судетската област, територия в Чехословакия с предимно немско население. През септември Великобритания и Франция, без съгласието на самата Чехословакия, отстъпват областта на Германия с Мюнхенското съглашение в замяна на обещание за отказ на Германия от нови териториални претенции.[53] Малко по-късно Германия и Италия принуждават Чехословакия да отстъпи територии на Унгария, а Полша анексира чехословашката област Заолзе.[54]

Макар всички обявени претенции на Германия да са удовлетворени с Мюнхенското споразумение, Хитлер остава недоволен, че намесата на Великобритания му е попречила да завземе цяла Чехословакия наведнъж. В поредица речи той отправя нападки срещу британските и еврейски войнолюбци, а през януари 1939 година тайно започва въоръжаване на германския флот, което да противопостави на британското военноморско превъзходство. През март Германия окупира остатъка от Чехословакия, разделяйки го на германски протекторат Бохемия и Моравия и формално самостоятелната клиентска Словашка република.[55] Също през март Хитлер отправя ултиматум към Литва, след който анексира Мемелската област.[56]

Германският външен министър Йоахим фон Рибентроп (вдясно) и съветският лидер Йосиф Сталин след подписването на Пакта „Рибентроп-Молотов“, 23 август 1939 година

Силно обезпокоени от новите претенции на Германия към Свободния град Данциг, Великобритания и Франция дават гаранции на Полша за нейната независимост, които след италианската окупация на Албания са разширени и върху Румъния и Гърция.[57] Малко след френско-британските гаранции към Полша Германия и Италия формализират съюзните си отношения със Стоманения пакт от 22 май.[58] Хитлер обвинява Великобритания и Полша, че се опитват да „обкръжат“ Германия и ренонсира Британско-германското военноморско споразумение и Договора за ненападение между Германия и Полша.[59]

Положението прераства в обща криза в края на август, когато Германия усилено концентрира войски по полската граница. На 23 август, след като тристранните преговори за военен съюз между Франция, Великобритания и Съветския съюз не постигат успех,[60] Съветският съюз сключва пакт за ненападение с Германия.[61] Пактът включва таен протокол, който определя германска и съветска „сфера на влияние“ (западна Полша и Литва за Германия, източна Полша, Финландия, Естония, Латвия и Бесарабия за Съветския съюз) и поставя под въпрос запазването на полската независимост.[62] Пактът предотвратява възможността за съветска съпротива срещу германска интервенция в Полша и дава увереност на Германия, че няма да бъде изправена пред риска от война на два фронта, както през Първата световна война. Веднага след неговото сключване Хитлер нарежда да се пристъпи към нападение на Полша на 26 август, но след това решава да го забави, след като става известно за сключения между Великобритания и Полша формален договор за взаимно сътрудничество и за решението на Италия да запази неутралитет.[63]

В отговор на британското искане за преки преговори за избягване на войната, Германия отправя към Полша искания, които само служат за допълнително влошаване на отношенията.[64] На 29 август Хитлер иска полски пълномощник незабавно да пристигне в Берлин, за да договори предаването на Данциг и организирането на плебисцит за присъединяване на Данцигския коридор към Германия.[64] Полша отказва да приеме тези искания и в бурна среща в нощта срещу 31 август с британския посланик Невил Хендерсън германският външен министър Йоахим фон Рибентроп обявява, че Германия смята исканията си за отхвърлени.[65]

Ход на войната[редактиране | редактиране на кода]

Начало на войната в Европа (1939 – 1940)[редактиране | редактиране на кода]

Германски войници премахват заграждения на границата с Полша на 1 септември 1939 година

На 1 септември 1939 година Германия напада Полша, след като е инсценирала под фалшив флаг няколко гранични инцидента като претекст за атака.[66] Битката за Вестерплате, местност в Данциг, често е описвана като първото сражение от Втората световна война.[67] Великобритания реагира с ултиматум към Германия да прекрати военните действия и на 3 септември, след като ултиматумът е пренебрегнат, заедно с Франция обявява война на Германия. Към тях се присъединяват и техните владения, включително Австралия, Нова Зеландия, Южноафриканския съюз и Канада. Съюзът не оказва пряка военна подкрепа на Полша извън ограничена френска интервенция в Саарланд.[68][69] Западните Съюзници организират морска блокада на Германия, която има за цел да увреди икономиката и военния ѝ капацитет,[70][71][72] а Германия отговаря с подводни военни действия срещу търговския и военен флот на Съюзниците, които по-късно прерастват в битката за Атлантика.[73]

Полски войници по време на защитата на Полша през септември 1939 година

На 8 септември германците достигат предградията на Варшава. Поляците успяват да организират контраофанзива на запад и спират германското настъпление за няколко дни, но са обкръжени от Вермахта и остатъците от полските войски трябва да си пробиват път назад към обсадената Варшава. На 17 септември, след като е сключил примирие с Япония, Съветският съюз също напада Полша от изток[74] под претекст, че полската държава фактически е престанала да съществува.[75] На 27 септември се предава Варшавският гарнизон, а на 6 октомври се предава и последното по-голямо полско подразделение. Въпреки военното поражение, Полша не капитулира – създадено е полско правителство в изгнание, а в самата страна продължава да действа нелегална държавна администрация.[76] Значителни полски военни части се изтеглят към Румъния и Прибалтийските страни и голяма част от тях по-късно воюват срещу Оста на други фронтове на войната.[77]

След края на военните действия в Полша Германия и Съветският съюз анексират съответно западните и източните части на страната, между тях е създадено Генералгубернаторство под германска окупация, а малки части от полската територия са предадени на Литва и Словакия. На 6 октомври Хитлер публично предлага мир на Великобритания и Франция, но заявява, че бъдещото на Полша ще се решава само от Германия и Съветския съюз. След като предложението му е отхвърлено,[65] той разпорежда незабавно настъпление срещу Франция, но след това то е отложено за пролетта, заради лошото време.[78][79][80]

Финландско картечно гнездо, насочено към позиции на Червената армия през Зимната война, февруари 1940 година

Съветският съюз принуждава Балтийските страни, поставени от Пакта „Рибентроп-Молотов“ в съветската сфера на влияние, да подпишат „договори за взаимопомощ“, в резултат на които там са разположени значителни съветски военни контингенти.[81][82][83] Финландия отказва да подпише такъв договор и отказва да отстъпи части от територията си на Съветския съюз. По тази причина Съветският съюз я напада през ноември 1939 година,[84] за което е изключен от Обществото на народите.[85] Въпреки огромното си числено превъзходство, съветските военни успехи са скромни и Съветско-финландската война приключва през март 1940 година с минимални отстъпки от финландска страна.[86]

През юни 1940 година Съветският съюз анексира Балтийските страни,[82] както и румънските области Бесарабия и Северна Буковина. Междувременно германско-съветското сближаване и стопанско сътрудничество[87][88] постепенно замират[89][90] и двете страни започват да се подготвят за война помежду си.[91]

Западна Европа (1940 – 1941)[редактиране | редактиране на кода]

Германското настъпление в Белгия и Северна Франция от 10 май до 4 юни 1940 година заобикаля Линията „Мажино“

През април 1940 година Германия напада Дания и Норвегия, за да подсигури доставките си на желязна руда от Швеция, които Съюзниците се опитват да прекъснат.[92] Дания капитулира за няколко часа, а Норвегия е окупирана след два месеца,[93] въпреки помощта от Съюзниците. Във Великобритания недоволството от провеждането на Норвежката кампания предизвиква правителствена криза и на 10 май 1940 година за министър-председател е избран Уинстън Чърчил.[94]

На същия ден Германия започва настъпление срещу Франция. За да заобиколят силно укрепената Линия „Мажино“ по френско-германската граница, германците насочват атаката си към неутралните държави Белгия, Нидерландия и Люксембург.[95] Те извършват обходна маневра през Ардените,[96] които Съюзниците погрешно смятат за непроходима естествена преграда за бронираната техника.[97][98] Чрез успешното прилагане на новата тактика на светкавична война Вермахтът бързо достига до Ламанш и откъсва от Франция съюзническите сили в Белгия. В началото на юни Великобритания успява да евакуира от континента голяма част от съюзническите войски, които обаче са принудени да изоставят почти цялото си оборудване.[99]

На 10 юни Италия напада Франция, обявявайки война, както на нея, така и на Великобритания.[100] Германците се насочват на юг срещу отслабената френска армия и на 14 юни влизат в Париж. Осем дни по-късно Франция сключва примирие – страната е разделена на зони, окупирани от Германия и от Италия,[101] а между тях остава остатъчна държава, ръководена от Режима на Виши, която, макар и официално неутрална, е силно свързана с Германия. Франция запазва флота си, който Великобритания напада на 3 юли в опит да предотврати предаването му на Германия.[102]

Лондон по време на германските бомбардировки, 29 декември 1940 година

Битката за Британия започва в началото на юли с нападения на Луфтвафе срещу кораби и пристанища,[103][104] а през август германците предприемат кампания за установяване на въздушно превъзходство, която обаче не успява да надделее над британските Кралски военновъздушни сили. По тази причина на 17 септември планираният германски десант във Великобритания е отложен за неопределено време. Вместо това се засилват германските стратегически бомбардировки, които в кампанията „Блиц“ включват и нощни нападения срещу Лондон и други градове, но не успяват да засегнат чувствително британските военни възможности[104] и като цяло са прекратени през май 1941 година.[105]

Използвайки наскоро завзетите френски пристанища, германският военноморски флот постига успехи срещу британското корабоплаване в Атлантическия океан.[106] Британците все пак отбелязват значителна победа на 27 май 1941 година, когато потапят линейния кораб „Бисмарк“.[107][108]

Развитието на военните действия в Западна Европа постепенно променя политиката на неутралитет на Съединените щати. Още през ноември 1939 година те започват да оказват известна помощ на Китай и Съюзниците, изменяйки Закона за неутралитета, така че да позволи продажбата на военни стоки на воюващите страни.[109] През 1940 година, след падането на Париж, американският военноморски флот е значително увеличен, а през септември Съединените щати предават на Великобритания 50 разрушителя срещу правото на ползване на британски военни бази в Западното полукълбо.[110] През декември 1940 година президентът Рузвелт обвинява Хитлер в планове да завладее света и изключва всякакви преговори с него, обявявайки се за превръщането на Съединените щати в „арсенал на демокрацията“ чрез програми за подпомагане на британците като „Заем-наем“. По това време американците започват да изготвят стратегически планове за пълномащабно настъпление срещу Германия.[111] Въпреки това и през 1941 година американското обществено мнение продължава да се противопоставя на пряка военна намеса на страната в конфликта.[112]

В края на септември 1940 година страните от Оста формално се свързват чрез Тристранния пакт, според който трите страни трябва заедно да влязат във война срещу всяка нападнала ги страна, с изключение на Съветския съюз.[113] Пактът се разширява през ноември, когато към него се присъединяват Унгария, Словакия и Румъния.[114]

Средиземноморието (1940 – 1941)[редактиране | редактиране на кода]

Австралийски войници по време на обсада на Тобрук в Северна Африка през август 1941 година

През юни 1940 година италианските войски нападат и обсаждат Малта, британско владение в Средиземно море. В края на лятото и началото на есента италианците завземат Британска Сомалия и нападат Египет, намиращ се под британски контрол. През октомври Италия атакува и Гърция, но нападението е отблъснато с тежки жертви за италианците и кампанията приключва след няколко дни с ограничени териториални промени.[115] Германия започва да се подготвя за интервенция на Балканите в помощ на Италия, за да предотврати създаването там на британски плацдарм, който би застрашил румънските нефтени полета, както и за да се противопостави на британската хегемония в Средиземноморието.[116][117]

През декември 1940 година войските на Британската империя започват контранастъпление в Египет, както и срещу Италианска Източна Африка.[118] И двете операции имат голям успех – към началото на февруари 1941 година Италия губи контрол над източна Либия, като много войници са взети в плен. Италианският флот също търпи тежки поражения, като три разрушителя са извадени от строя в самолетоносачна атака при Таранто, а още няколко кораба са неутрализирани в битката при нос Матапан.[119]

Германски танкове от Африканския корпус се придвижват през пустинята на Северна Африка през 1941 година

Неуспехите на Италия карат Германия да изпрати експедиционни сили в Северна Африка и в края на март 1941 година Африканският корпус на Ервин Ромел започва настъпление, с което отблъсква британските сили в Либия.[120] За по-малко от месец силите на Оста навлизат в западен Египет и обсаждат пристанището Тобрук.[121]

В началото на март 1941 година България, а в края на месеца и Югославия, се присъединяват към Тристранния пакт, но няколко дни по-късно югославското правителство е свалено от военните. Германия отговаря на 6 април с едновременно нападение срещу Югославия и Гърция, като и двете страни са завзети в рамките на месец.[122] Въздушен десант на остров Крит в края на май довършва германското завоюване на Балканите.[123] Въпреки че победата на Оста е бърза, през следващите години в Югославия се развива мащабна и кървава партизанска война.[124]

В Близкия Изток през май силите на Британската империя потушават въстание в Ирак, подпомагано от германската авиация, базирана в контролираната от режима на Виши Сирия.[125] През юни и юли британците, подпомагани от „Свободна Франция“, окупират Сирия и Ливан.[126]

Нападение на Оста срещу Съветския съюз (1941)[редактиране | редактиране на кода]

Анимирана карта на Европейския театър през 1939 – 1945 година: в червено – Западните Съюзници и Съветският съюз след 1941 година; в зелено – Съветският съюз до 1941 година; в синьо – страните от Оста

Докато военната обстановка в Европа и Азия достига относителна стабилност, Германия, Япония и Съветският съюз се подготвят за ескалация на войната. При нарастващите опасения на Съветския съюз от засилващите се напрежения с Германия и при плановете на Япония да се възползва от войната в Европа, за да завземе богатите на природни ресурси европейски владения в Югоизточна Азия, през април 1941 година двете страни сключват Пакт за взаимен неутралитет.[127] В същото време Германия систематично се подготвя за нападение срещу Съветския съюз, струпвайки войски по съветската граница.[128]

Хитлер е убеден, че отказът на Великобритания да се сложи край на войната се дължи на очакването, че рано или късно Съединените щати и Съветският съюз ще влязат във войната срещу Германия.[104] По тази причина той се стреми към заздравяване на връзките със Съветския съюз или, в случай на неуспех, към неговото елиминиране като фактор във войната. През ноември 1940 година двете страни преговарят за присъединяването на Съветския съюз към Тристранния пакт и съветската страна проявява интерес, но исканите от нея отстъпки от Финландия, България, Турция и Япония са неприемливи за германците. Така на 18 декември 1940 година Хитлер издава заповед за започване на подготовка за нападение срещу Съветския съюз.[129]

Германски войници по време на настъплението на Оста в Съветския съюз през 1941 година

На 22 юни 1941 година Германия обвинява Съветския съюз в заговор срещу нея и го напада с Операция „Барбароса“. Германците са подкрепени от Италия и Румъния, към които малко по-късно се присъединяват Финландия и Унгария.[130] Основните цели на изненадващото настъпление[131] са Прибалтика, Москва и Украйна, като стратегическата цел е към края на кампанията от 1941 година да се достигне линията „Архангелск-Астрахан“ от Каспийско до Бяло море. Целта на Хитлер е да елиминира Съветския съюз като военна сила, да ликвидира комунизма, да създаде пропагандираното от него „жизнено пространство[132] чрез етническо прочистване и колонизация в Източна Европа[133] и да си осигури достъп до стратегически природни ресурси, необходими за войната с останалите съперници на Германия.[134]

Макар преди войната Червената армия да се подготвя за стратегическо контранастъпление,[135] успехът на Операция „Барбароса“ принуждава съветското командване да премине към стратегическа отбрана. През лятото Оста напредва бързо в съветска територия, причинявайки огромни загуби в хора и техника. В средата на август обаче германското командване решава да спре настъплението на значително отслабената Група армии „Център“ и пренасочи 2-ра танкова армия в помощ на настъплението към централна Украйна и Ленинград.[136] Киевската офанзива се превръща в голям успех и води до обкръжението и ликвидирането на четири съветски армии, като открива пътя за настъпление към Крим и към индустриализираната Източна Украйна.[137]

Съветски цивилни напускат разрушените си домове след германска бомбардировка по време на блокадада на Ленинград, 10 декември 1942 година

Отклоняването на три четвърти от войските на Оста и по-голямата част от военновъздушните им сили от Франция и Средиземноморието към Източния фронт[138] подтиква Великобритания да преосмисли общата си стратегия.[139] През юли тя сключва със Съветския съюз военен съюз срещу Германия,[140] след което двете страни нападат неутралния Иран, за да подсигурят Персийския коридор за доставки и иранските нефтени полета.[141] През август Великобритания и Съединените щати заедно публикуват Атлантическата харта, очертаваща целите на двете страни във войната, въпреки че американците все още не участват официално в нея.[142]

Към октомври Оста е постигнала оперативните си цели в Украйна и Прибалтика, като все още продължават само обсадите на Ленинград и на Севастопол.[143][144] Възобновено е масивното настъпление към Москва и след два месеца яростни сражения при все по-лоши метеорологични условия германската армия почти достига крайните предградия на Москва, където изтощените войски са принудени да спрат напредването си.[145][146] Силите на Оста завземат обширни територии, но кампанията им не постига основните си цели – двата главни съветски града не са превзети, съветската способност за съпротива не е пречупена и Съветският съюз запазва значителна част от военния си потенциал. Това слага край на етапа на светкавичната война в Европа.[147]

В началото на декември продължаващата мобилизация[148] позволява на Съветския съюз да постигне числено равновесие с войските на Оста.[145] Това, както и разузнавателните данни за минималния брой съветски войски в Далечния Изток, които биха задържали евентуално нападение на японската Квантунска армия,[149] дават възможност на съветското командване да започне на 5 декември масирано конранастъпление по целия фронт, което изтласква силите на оста със 100 до 250 километра на запад.[150][151]

Начало на войната в Тихия океан (1941)[редактиране | редактиране на кода]

Още през 1939 година Съединените щати ренонсират търговския си договор с Япония, а с въвеждането на забрана за износа на авиационно гориво през юли 1940 година започват да оказват засилващ се стопански натиск. През есента на 1939 година Япония провежда своето първо нападение срещу Чанша, стратегически важен китайски град, но е отблъсната.[152] Въпреки няколко настъпления от двете страни, към 1940 година войната между Китай и Япония достига до патово положение. За да засили натиска върху Китай като блокира възможностите му за снабдяване и за да разположи по-добре силите си в случай на война със западните сили, през септември Япония окупира северен Френски Индокитай.[153] В отговор Съединените щати налагат ембарго върху доставките за Япония на желязо, стомана и машинни части.[154]

В края на 1940 година китайските комунисти започват настъпление в централен Китай, в отговор на което японците предприемат в окупираните от тях области драстични мерки за отслабване на човешките и материални ресурси на комунистите.[155] Продължаващото напрежение между китайските комунисти и националисти прераства във въоръжени сблъсъци през януари 1941 година, което практически слага край на сътрудничеството между тях.[156] През март японско настъпление е отблъснато при при Шангао, а през септември японците правят нов неуспешен опит да превземат Чанша.[157]

Японски изтребители „Мицубиши A6M“ на самолетоносача „Шокаку“ в навечерието на нападението срещу Пърл Харбър

Германските успехи в Европа окуражават Япония да засили натиска си върху европейските владения в Югоизточна Азия. Нидерландското правителство се съгласява да предостави на Япония известни доставки на нефт от Нидерландска Индия, но преговорите за увеличен достъп до тамошните ресурси се провалят през юни 1941 година.[158] През юли Япония изпраща свои войски в южен Френски Индокитай, застрашавайки британските и нидерландски владения в региона. Съединените щати, Великобритания и други западни правителства реагират със замразяване на японски активи и пълно нефтено ембарго.[159][160] По това време Япония планира нападение срещу Съветския съюз с намерението да се възползва от германското настъпление на запад, но след налагането на санкциите се отказва от операцията.[161]

От началото на 1941 година Съединените щати и Япония водят преговори в опит да подобрят влошените си отношения, без да постигнат особен напредък.[162] Същевременно Съединените щати, Великобритания и Нидерландия водят тайни разговори за съвместна защита на териториите си в случай на Японско нападение срещу тях.[163] Американците подсилват отбраната на Филипините, американско владение в Югоизточна Азия, което трябва да получи независимост през 1946 година, и предупреждават Япония, че ще реагират при японско нападение срещу всяка от „съседните страни“.[163]

Американският разрушител „Аризона“, потопен при нападението срещу Пърл Харбър на 7 декември 1941 година

Разочарована от липсата на напредък в преговорите и засегната от американско-британско-нидерландските санкции, Япония се подготвя за война. На 20 ноември е съставено ново правителство, начело с Хидеки Тоджо, което прави на американците последно предложение – спиране на американската помощ за Китай и вдигане на ембаргото срещу отказ от нападения в Югоизточна Азия и изтегляне на японците от южен Индокитай.[164] В отговор на 26 ноември американците искат безусловно изтегляне на японските войски от Китай и сключване на договори за ненападание с всички тихоокеански сили.[165] Това на практика поставя Япония пред избор между пълен отказ от амбициите ѝ в Китай и завземане със сила на природните ресурси на Югоизточна Азия,[166][167] като японското командване изобщо не разглежда първата възможност, а за много военни самото нефтено ембарго е негласно обявяване на война.[168]

Япония планира да завземе бързо европейските владения в Югоизточна Азия и да създаде дълбок защитен периметър до централния Тихи океан, след което да използва ресурсите на Югоизточна Азия, докато води изтощителна за противника защитна война на много широк фронт.[169][170] За да се предотврати американската намеса в първоначалния етап, част от плана е от самото начало да се неутрализира Тихоокеанския флот на Съединените щати и американските сили на Филипините.[171] На 7 декември (8 декември в азиатските часови пояси) 1941 година Япония извършва почти едновременни нападения срещу британски и американски бази в Тихоокеанския регион, [172] включително срещу американския флот в Пърл Харбър, срещу Филипините, срещу Британска Малая[172] и срещу Британски Хонконг.[173]

В резултат на нападенията Съединените щати, Великобритания, Китай, Австралия и няколко други държави официално обявяват война на Япония, докато Съветският съюз, ангажиран с тежки военни действия в Европа, запазва неутралитет.[174] Германия, последвана от останалите страни от Оста, обявява война на Съединените щати в знак на солидарност с Япония и позовавайки се на американски нападения срещу германски военни кораби.[130]

Край на напредването на Оста (1942 – 1943)[редактиране | редактиране на кода]

Американският президент Франклин Делано Рузвелт и британският министър-председател Уинстън Чърчил по време на Конференцията в Казабланка, януари 1943 година

На 1 януари 1942 година четирите главни Съюзника[175] – Съветският съюз, Китай, Великобритания и Съединените щати, – заедно с 22 по-малки страни или правителства в изгнание, обявяват Декларацията на Обединените нации, с която потвърждават Атлантическата харта[176] и се договарят да не сключват сепаративен мир със страните от Оста.[177]

През цялата 1942 година Съюзниците водят дискусии за общата стратегия, която да следват. Всички са съгласни, че главната цел е разгромът на Германия. Американците предпочита пряко пълномащабно нападение през Франция. Съветският съюз също иска отварянето на втори фронт в Европа. Британците, от друга страна, се застъпват за операции в периферни зони, които да изтощят германците, предизвиквайки деморализация и засилвайки вътрешната съпротива, като същевременно се провеждат тежки бомбардировки над самата Германия, а едва след това да се проведе предимно танково настъпление.[178] В крайна сметка британците успяват да убедят американците, че десант във Франция е невъзможен през 1942 година и вместо това западните Съюзници трябва да се концентрират върху изтласкването на Оста от Северна Африка.[179]

На Конференцията в Казабланка в началото на 1943 година Съюзниците повтарят позициите си от Декларацията на Обединените нации и се обявяват за безусловна капитулация на противника. Британците и американците се договарят да продължат натиска в Средиземноморието, като нападнат Сицилия и подсигурят трайно средиземноморските пътища за снабдяване.[180] Първоначално британците се застъпват за интервенция на Балканите, която да привлече и Турция във войната, но към май 1943 година американците успяват да ги убедят да ограничат операциите в Средиземноморието до десант в континентална Италия и да се подготвят за навлизане във Франция през следващата година.[181]

Тихоокеанският театър (1942 – 1943)[редактиране | редактиране на кода]

Карта на японските военни операции до средата на 1942 година

Към края на април 1942 година Япония и нейния съюзник Тайланд почти изцяло са завзели Бирма, Малая, Нидерландска Индия, Сингапур и Рабаул, причинявайки тежки загуби на съюзническите войски и взимайки голям брой военнопленници.[182] Въпреки упоритата съпротива на филипинските и американските сили, Филипините също са окупирани през май, а правителството им заминава в изгнание.[183] Японският флот също постига победи в Южнокитайско море, в Яванско море и в Индийския океан,[184] а военновъздушните сили бомбардират Дарвин в Австралия. Тези лесни победи срещу неподготвените западни съюзници правят японците самонадеяни, като в същото време силите им са разпръснати на широк фронт.[185]

На 7 и 8 май 1942 г. японска флота, целяща овладяването на пристанището Порт Морсби в Папуа Нова Гвинея, търпи тежко поражение в Коралово море от американски самолетоносач. Обратът във войната на тихоокеанския фронт става окончателен факт след морското сражение при атола Мидуей – 3 юни 1942 г., където японският флот търпи катастрофален провал, губейки четири самолетоносача и голяма част от елитните си пилоти, докато военноморските сили на САЩ – само един самолетоносач. На 7 август същата година американските войски минават в контранастъпление, като техните морски пехотинци осъществяват десант на остров Гуадалканал от Соломоновите острови.

Източният фронт (1942 – 1943)[редактиране | редактиране на кода]

През 1942 г. се влошава ситуацията за немците на Източния фронт. През пролетта и лятото на 1942 г. Вермахтът постига големи успехи срещу Червената армия (например в битката при Керч и при обсадата на Севастопол), но в битката при Сталинград (юли 1942 – февруари 1943 г.) търпи тежко поражение.

Западна Европа и Средиземноморието (1942 – 1943)[редактиране | редактиране на кода]

Първото значително поражение на германците в Северна Африка е във втората битка при Ел Аламейн през 1942 г. На 10 декември британците отново атакуват Либия. Въпреки че германските резерви в Африка са изчерпани заради вече открития Източен фронт срещу СССР, на 26 май 1942 г. Ромел контраатакува, но бива спрян при Ел Аламейн в Египет – на 100 km от Александрия. През октомври в резултат и на втората битка при Ел Аламейн следва нова – трета британска офанзива в Северна Африка. На 8 ноември англо-американски морски сили нападат френско Мароко и Алжир. Френските гарнизони в Казабланка, Оран и гр. Алжир са превзети. На 24 януари 1943 г. британски войски окупират Триполи. Немско-италианските сили се оттеглят към Тунис. На 12 май англо-американските сили завземат град Тунис. Съпротивата в Северна Африка е сломена. На 9 септември 1943 г. Иран обявява война на Германия.

Напредък на Съюзниците (1943 – 1944)[редактиране | редактиране на кода]

Сражения в Италия[редактиране | редактиране на кода]

Немското и италианско поражение край Сталинград и в Северна Африка позволява на съюзниците да разработят планове за откриването на нов театър на бойни действия на юг. Провежда се десант в Сицилия през юли 1943 г., след който повечето от съратниците на Бенито Мусолини се обръщат против него. Маршал Пиетро Бадолио е обявен за министър-председател на 25 юли 1943 г. и започва мирни преговори със съюзниците. На 3 септември съюзниците преминават от Сицилия към вътрешността на страната. Същият ден се подписва примирие и много от италианските войници са взети в плен от немците. Останалата част от италианските войски се запазват боеспособни, като се изтеглят навреме в южна Италия, където се прегрупират, преди да бъдат изпратени обратно на фронта, след като на 13 октомври 1943 г. Италия обявява продължилата до 1945 г. война на нацистка Германия.

С помощта на Андрей Вишински, представител на СССР в Съюзната контролна комисия (СКК) за примирието с Италия, на 28 септември 1943 г. италианската армия е поставена в оперативно подчинение на 5-а американска армия. Германците превземат много от големите градове, включително Рим. Мусолини (намиращ се в затвора) е освободен от германски въздушен десант под командването на Ото Скорцени на 15 септември. Мусолини обявява капитулацията подписана на 8 септември от Бадолио за противоконституционна и държавния преврат извършен от него за неуспешен, въпреки че правителството на Пиетро Бадолио е законното, а Мусолини няма законна власт. На 10 септември министър-председателят Бадолио и законното италианско правителство, както и италианското върховно военно командване бягат на юг под защитата на италиански бойни кораби. Те се установяват заедно с кралското семейство в Бриндизи, което става седалище на италианската държавна власт до 4 юни 1944 г. Вермахтът поема командването в Рим, след като италианската армия в града е изоставена от главнокомандващите си, въпреки че командира на италианските войски в града генерал Джакомо Карбони изтегля в южна Италия големи части от римския гарнизон.

На 1 октомври благодарение на съвместните бойни действия на италианските и англо-американските войски е освободен Неапол, но не успяват да се придвижат на север при зимни условия. Въпреки това италианското върховно командване, съвместно със съветски и англо-американски военни съветници, подновява настъпателните операции срещу германците още през декември. На 8 декември 1943 г. италианските войски (Първа моторизирана бойна група в състав 5500 италиански войници и офицери от мотопехотните дивизии Леняно и Месина под командването на генерал Виченцо Дапино) атакуват укрепилите се на хълма Монте Лунго до Неапол германски дивизии. Тъй като са без артилерийска подготовка, част от италианците загиват в това първо сражение, но на 28 декември 1943 г. италианската армия, вече с мощна артилерийска подготовка, допълнени с два батальона берсалиери, отново атакуват хълма и, вследствие на силния огън на италианската артилерия и щурма на хълма от италианските мотопехотни войски и берсалиерите, германските войски разположени там са унищожени, а останалите около 1800 души падат в италиански плен.

Благодарение на победата при Монте Лунго, италианските ръководители се обръщат към съветския представител в СКК Вишински с молба да бъде увеличена числеността на италианските войски, воюващи на фронта. Англо-американските представители са против реално италианско участие, но Вишински успява да ги убеди, че е необходимо решение за увеличение на италианската армия на фронта. Така през януари 1944 г. италианските части на фронта са вече 22 хил. войници и офицери, групирани в Италиански освободителен корпус под командването на генерал Умберто Утили, съставен от три дивизии – участвалите в състава на Първа моторизирана бойна група Леняно и Месина, преименуванни на бригада Утили, и парашутната дивизия Нембо с два полка в нея, името на които е Фолгоре. Променя се и оперативното подчинение на италианската армия, като от 5-а американска армия тя преминава в оперативно подчинение на 2-ри полски корпус.

На 18 януари 1944 г. италианските войски, в лицето на Италианския освободителен корпус, започват боеве срещу германците при Монте Касино. 67-и италиански моторизиран пехотен полк Леняно пробива германските позиции южно от Касино и италианците се придвижват в дълбочина, като по пътя ликвидират части на алпийската фашистка дивизия Мотрероса на фашистката италианска социална република Сало. В края на януари 1944 г. на фронта при Монте Касино пристигат нови англо-американски части. Германците създават силна отбранителна линия, наречена Густав, на юг от Рим. Въпреки това италиански сапьори успяват да пробият част от минните полета на хитлеристите. Чак на 15 март 1944 г. италианските войски, англо-американските и полския корпус атакуват защитната линия Густав при Монте Касино, която пада на 18 май, след като 67-и италиански моторизиран пехотен полк Леняно и италианската парашутна дивизия Нембо пробиват на 17 май германската отбрана при Филотрано, вследствие на което 5-а американска и 8-а английска армии, 2-ри полски корпус и италианската дивизия Месина настъпват повсевместно и ликвидират отбранителната линия Густав. На 4 юни Рим е превзет от намиращия се в първи ешелон Италиански освободителен корпус, командван от генерал Умберто Утили, и англо-американските войски.

След освобождението на Рим от германска окупация правителството на Италия начело с маршал Пиетро Бадолио подава оставка и е избрано ново правителство на Италия начело с лидера на Италианската социалистическа партия Иваное Бономи. Боевете за Филотрано между италианската армия и германските войски продължават чак до 15 юли 1944 г., когато италианците сломяват съпротивата на германците в жестока битка. На 12 август след сериозна съпротива пада Флоренция, но американците не успяват да се придвижат по-нататък. Те контролират страната на юг от линията Ливорно – Анкона. През септември 1944 италианското правителство начело с Иваное Бономи се обръща отново към СКК с молба италианските войски, които ще участват на фронта в подготвящите се сражения в Северна Италия, да бъдат увеличени за втори път. Отново с помощта на Вишински, италианската армия е увеличена на 80 хил. войници и офицери, групирани в 6 дивизии, наречени бойни групи: Леняно, Мантуа, Фриули, Кремона, Пичено и Фолгоре, които формират Първа италианска армия под командването на генерал Умберто Утили. Те пристигат след голяма подготовка на фронта в северна Италия през февруари 1945 и водят тежки боеве срещу германците през март – април 1945 на Готската линия, която пробиват в района на Верона, и освобождават градовете Генуа, Верона, Милано, Болцано, Триест и др. В началото на май 1945 навлизат на австрийска територия и участват в настъплението с 3-ти английски корпус на англо-американските войски до гр. Грац в западна Австрия, продължавайки до западна Каринтия, където се срещат с българските и съветските войски.

Мусолини създава т.нар. Република Сало в Северна Италия. Докато той се занимава с преследване на политическите си противници, реалната власт в републиката принадлежи на немското военно командване. Тази държава просъществува до края на войната, когато немските дивизии са принудени да се предадат, а Мусолини е разстрелян заедно с любовницата си Кларета Петачи и телата им са обесени с главата надолу в Милано.

Настъплението на Червената армия в Източна Европа[редактиране | редактиране на кода]

Съветски войници почиват след битка срещу Вермахта, Беларус, 1944

След битката при Сталинград пораженията на немците се превръщат в провал. Червената армия завзема Великие Луки, Моздок, и освобождава Ленинград от 879 дневната блокада. С второто зимно настъпление руснаците превземат Курск, Белгород, Ростов на Дон, Харков, Ржев и Вязма. Повече от 500 000 немци и техни съюзници са убити или пленени. На 15 март 1943 г. немците предприемат контранастъпление и успяват да си върнат Харков и Белгород. Тогава фронтът временно се стабилизира, двете страни се подготвят за нови битки. През юли немците настъпват в сектора Белгород – Орел, но са спрени след една седмица. През август руснаците превземат Харков, Таганрог, а през септември – Брянск и Смоленск. През октомври достигат Днепър, превземайки Киев на 6 ноември. През декември пада Житомир, през януари – Новгород. През февруари 1944 г. влизат в Естония и Червената армия се оказва на довоенната полска граница. През март руснаците вече са на румънската граница. Одеса пада на 10 април. До 9 май немците са изхвърлени от Крим, както и от цяла Украйна. През юни се извърша офанзива срещу Финландия, след което Виборг се оказва в ръцете на руснаците. На юг падат Витебск и Минск. Отвореният втори фронт в Нормандия не позволява на германските сили да изпратят подкрепления на Източния Фронт. Талин пада на 22 септември 1944 г., а Рига – на 13 октомври.

В края на август Червената армия е на границите на Източна Прусия и навлиза в Полша и Румъния. На 24 август румънското правителство е свалено с военен преврат и Румъния скъсва с нацистка Германия, като ѝ обявява война на 24 август 1944 г. След като съветските войски достигат делтата на Дунав и превземат Кишинев и Яш, на 19 септември 1944 г. в Москва Румъния подписва примирие с Антихитлеристката коалиция, с което румънците се задължават да участват със свои войски във войната срещу Германия, докато съветските и румънските войски изхвърлят германските армии от румънска територия. На 5 септември СССР обявява война на България, която същия ден скъсва дипломатическите си отношения с Германия. Българското правителство иска примирие, а на 6 септември 1944 г. обявява война на нацистка Германия, влизаща в сила от 8 септември 1944 г., но на 9 септември 1944 г. е свалено от власт с военен преврат. Новото правителство, излъчено от доминирания от комунистическата партия и военните Отечествен фронт, поисква отново примирие от СССР, което е прието от съветското правителство. Настъплението на съветската армия е прекратено, България става съюзник на СССР и на 16 септември съветските войски влизат в София. Българската армия започва военни действия срещу германските войски, а на 14 септември 1944 г. преминава в оперативно подчинение на Трети украински фронт на съветската армия. На 28 октомври 1944 г. в Москва България подписва примирие с Антихитлеристката коалиция и се задължава да участва с български войски във войната срещу Германия.

Немските войски в Югославия не успяват да спрат съветското настъпление и, заедно с 1-ва, 2-ра и 4-а български армии, на 20 октомври руснаците влизат в Белград. На следващия ден отстъпващите немски и хърватски сили се окопават северно от Белград (т.нар. Сремски фронт), за да защитят оттеглянето на Вермахта от Балканите. Съюзниците разгромяват и изтласкват германските войски окончателно от сръбска на унгарска територия в рамките на декември 1944 – януари 1945 г. Унгария, в лицето на управляващия регент Миклош Хорти, също подписва примирие с Антихитлеристката коалиция на 20 октомври 1944 г. Но след специална операция на отряд от SS начело с щурмбанфюрера Ото Скорцени, Хорти е свален и отведен в Германия, а начело на унгарското правителство застава лидера на унгарските нацисти подполковник Ференц Салаши. Така унгарската армия продължава да се бие на страната на нацистка Германия срещу съветските, българските и румънските войски. Унгарската столица Будапеща, в която са разположени части на Вермахта, се съпротивлява ожесточено и не може да бъде превзета чак до 18 февруари 1945 г. От март 1945 г. в южна Унгария и източна Австрия 57-а съветска армия на Трети украински фронт и Първа българска армия разгромяват германската група армии „Е“ в проведените през март – май 1945 г. операции: Балатонска, Дравска, Мурска и Австрийска. В източна и северна Унгария и Чехословакия съветските войски на 3-ти и 4-ти Украински фронт и 3-та и 4-та Румънски армии разгромяват германските войски през периода декември 1944 – май 1945 г. На страната на нацистка Германия продължава да се бият и хърватските усташки войски от т.нар. Независима държава Хърватия, които в кръвопролитни боеве са разгромени от Първа българска армия на 15 май 1945 г.

Освобождаването на Франция[редактиране | редактиране на кода]

На 6 юни 1944 г. американски и британски сили осъществяват успешен десант на брега на Нормандия. Десантът с кодово име „Нептун“ (или „Денят D“) дава началото на операция Овърлорд. До една седмица съюзниците успяват да заемат 100 km от брега и построяват изкуствени пристанища там. В последвалите 100 дни общо 2 милиона войници и 450 000 военни машини са прехвърлени във Франция. На 15 август е извършен подобен десант и на средиземноморския бряг, между Марсилия и Ница. На 25 август е освободен Париж, а на 2 септември – Брюксел. На 12 септември американската армия навлиза в Германия при Трир. Там обаче бива спряна от немската защита, а последвалият опит да заобиколят противника през Холандия също се проваля. На 15 септември двете американски армии се срещат при Дижон, и се подготвят за нападение срещу Германия. През декември немското командване по заповед на Хитлер предприема изненадващо настъпление срещу американските позиции в Белгия – т. нар Арденска офанзива. След тежки загуби съюзниците са принудени да отстъпят до река Маас. В крайна сметка обаче германското контранастъпление не успява, поради ускореното съветско настъпление на Източния фронт, което ангажира основните сили и внимание на Германия.

Последни сражения и край на войната[редактиране | редактиране на кода]

Документът за капитулация на Германия от Реймс 7 май 1945.

На 12 януари 1945 г. Червената Армия навлиза дълбоко в Полша, превземайки Варшава на 17 януари, и Тарнов, Краков и Лудж два дни по-късно, принуждавайки немците да изоставят линията на река Висла. Англо-американските сили усилват бомбардировките върху Източна Германия. На 13 февруари те бомбардират Прага и Дрезден. В резултат на тази бомбардировка в Дрезден загиват повече от 140 000 цивилни, много от които са бежанци от източните немски провинции, междувременно окупирани от Съветския съюз. На 20 февруари съветските танкови дивизии достигат до 50 km от Берлин. От 4 до 12 февруари се провежда Ялтенската конференция, където Сталин, Чърчил и Рузвелт се споразумяват за окупацията на Германия и бъдещото преразпределение на света.

Американците влизат в Трир на 2 март и в Кьолн на 5 март. На 7 март те прекосяват река Рейн при Ремаген, сломявайки немската защитна линия на източния бряг. На 11 април те достигат река Елба, а на 20 април руснаците навлизат в околностите на Берлин. На 25 април американската и Червената армия се срещат при Елба. На 28 април немската съпротива в Северна Италия е сломена и се предава на следващия ден. На 1 май съветските войски навлизат в Берлин, а немското радио обявява, че Хитлер е мъртъв. Райхсканцлер става адмирал Карл Дьониц. Пълната и безусловна капитулация на Германия е подписана от представители на Главното командване на Вермахта на 7 май в Реймс, в присъствието на представители на Съюзническото командване (ген. л-т Смит), Съветското командване (ген.м-р Суслопаров) и в качеството на свидетел – ген. Севез от Франция.

На 8 май Уинстън Чърчил и Хари Труман обявяват края на войната в Европа. Късно вечерта на 8 май (ранните часове на 9 май по московско време) Германия подписва още един път капитулацията, отново в присъствието на всички съюзнически сили и СССР.

През 1944 – 1945 година американските войски овладяват Маршаловите и Марианските острови, а след битката при залива Лейте – и филипинския архипелаг. На 16 юни 1944 г. започват въздушни бомбардировки срещу Япония, използвайки новозавладените острови като бази. На 1 април 1945 г. американците нахлуват на японския остров Окинава. Ожесточената съпротивата на военните и цивилното население там не спира до края на юни, което става една от причините американците да прибягнат до използването на новосъздаденото атомно оръжие – на 6 август 1945 над японския град Хирошима е детонирана втората в света атомна бомба, разработена тайно от американското правителство (първата е използвана за тест два месеца преди това). Тя унищожава или поврежда силно над 67% от сградите в града[186] и причинява смъртта на повече от 80 000 души (през следващите няколко месеца от радиацията умират още около 60 000 души). На 8 август 1945 г. Съветският съюз обявява война на Япония, съветските войски навлизат в Манджурия, разгромяват остатъците от японската Квантунска армия и завземат Североизточен Китай, Северна Корея, Южен Сахалин и Курилските острови. На 9 август американците детонират втора, по-мощна атомна бомба над Нагасаки. На 14 август японското правителство моли за примирие. Американските окупационни сили навлизат в Япония на 26 август. Капитулацията е подписана официално на 2 септември 1945 г. на борда на американския военен кораб „Мисури“. На 9 септември 1945 г. японските армии в Китай, наброяващи около един милион души, се предават на Чан Кай Ши. Китай си възвръща Вътрешна Монголия и Манджурия, както и островите Тайван и Хайнан. Хонконг е окупиран отново от британците, които приемат капитулацията на японските сили в югоизточна Азия.

Жертви и загуби от войната[редактиране | редактиране на кода]

Две седмици по-късно правителството на Дьониц се разпада, а самият той е арестуван заедно със своите колеги. Съюзническото военно командване поема директен контрол върху Германия. По-късно източните немски провинции Силезия и Померания са предадени от СССР на Полша, а Източна Прусия е разделена между Полша и СССР. Западните германски провинции Елзас и Лотарингия са предадени на Франция, а Судетска област на Чехословакия. Германия губи почти половината от територията си. Повече от 15 милиона немци са изгонени от бившите германски територии в Полша и Чехословакия. Австрия е отделена от Германия в старите си граници.[187][188]

През 1946 г. се провежда мирна конференция, където се обсъждат мирните договори с победените страни Италия, Румъния, Унгария, България и Финландия. Договорите са изготвени от съвета на външните министри на СССР, САЩ, Великобритания и Франция. Те се подписват в Париж на 10 февруари 1947 г. Италия губи четири малки гранични региона в полза на Франция, адриатическите си острови и полуостров Истрия в полза на Югославия, няколко острова в полза на Гърция, и освен това се отказва от суверенитет върху колониите си в Северна Африка. Румъния губи Бесарабия и северна Буковина в полза на СССР, но получава обратно Трансилвания от Унгария. Унгария остава в границите си от 1938 г. с незначителни териториални изменения в полза на Словакия, а България – в границите от 1 януари 1941 г. Финландия предава пристанището Петсамо (Печенга) на Съветския съюз и така остава без достъп до Северния ледовит океан.

Повече от 60 милиона души загиват във Втората световна война, като около 60% от тях са цивилни. 70% от индустриалната инфраструктура в Европа е разрушена. Изтощена от войната и от огромния финансов дълг към САЩ, Великобритания губи Индия, а по-късно и останалата част от колониалната си империя. Тя бива заместена от САЩ и СССР, които стават новите господари на света. Европа, обезкървена и разделена, става политически и икономически зависима от тях.

На 24 октомври 1945 г., с цел поддържане на следвоенния ред, страните-победителки във Втората световна война създават Организацията на обединените нации. Там влизат „по право“ като постоянни членки на Съвета за сигурност Китай, СССР, САЩ, Обединеното кралство и Франция.

През септември 1949 г. в Западните окупационни зони (САЩ, Великобритания, Франция) се създава ФРГ (Федерална република Германия). През октомври 1949 г. във Източната окупационна зона (СССР) СЕПГ (Социалистическа единна партия на Германия) обявява създаването на ГДР (Германска демократична република).

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Contemporary China 1941.
  2. Weinberg 2005, с. 6.
  3. Wells 2014, с. 7.
  4. Ferris 2015.
  5. Förster 2005, с. 64.
  6. Ghuhl 2007, с. 7, 30.
  7. Polmar 1991.
  8. Taylor 1961, с. vii.
  9. Kellogg 2003, с. 236.
  10. Ben-Horin 1943, с. 169.
  11. Taylor 1979, с. 124.
  12. Beevor 2012, с. 10.
  13. Canfora 2006, с. 155.
  14. Prins 2002, с. 11.
  15. Masaya 1990, с. 4.
  16. usa.usembassy.de 2012.
  17. Asia Times 2016.
  18. Ingram 2006, с. 76 – 78.
  19. Kantowicz 1999, с. 149.
  20. Shaw 2000, с. 35.
  21. Brody 1999, с. 4.
  22. Zalampas 1989, с. 62.
  23. Mandelbaum 1988, с. 96.
  24. Record 2005, с. 50.
  25. Schmitz 2000, с. 124.
  26. Adamthwaite 1992, с. 52.
  27. Shirer 1990, с. 298 – 299.
  28. Preston 1998, с. 104.
  29. Myers 1987, с. 458.
  30. Smith 2004, с. 28.
  31. Coogan 1993.
  32. Busky 2002, с. 10.
  33. Stanton 2012, с. 308.
  34. Barker 1971, с. 131 – 132.
  35. Shirer 1990, с. 289.
  36. Kitson 2001, с. 231.
  37. Neulen 2000, с. 25.
  38. Payne 2008, с. 271.
  39. Payne 2008, с. 146.
  40. Eastman 1986, с. 547 – 551.
  41. Hsu 1971, с. 195 – 200.
  42. Tucker 2009.
  43. Levene 1999, с. 223 – 224.
  44. Totten 2008, с. 298 – 299.
  45. Hsu 1971, с. 221 – 230.
  46. Eastman 1986, с. 566.
  47. Taylor 2009, с. 150 – 152.
  48. Sella 1983, с. 651 – 687.
  49. Beevor 2012, с. 342.
  50. Goldman 2012.
  51. Neeno 2005.
  52. Collier 2000, с. 144.
  53. Kershaw 2001, с. 121 – 122.
  54. Kershaw 2001, с. 157.
  55. Davies 2008, с. 143 – 144.
  56. Shirer 1990, с. 461 – 462.
  57. Lowe 2002, с. 330.
  58. Dear 2001, с. 234.
  59. Shirer 1990, с. 471.
  60. Watson 2000, с. 695 – 722.
  61. Shore 2003, с. 108.
  62. Dear 2001, с. 608.
  63. ibiblio.org 2014.
  64. а б ww2db.com 2016.
  65. а б ibiblio.org 2013a.
  66. Evans 2008, с. 1 – 2.
  67. Zabecki 2015, с. 1663.
  68. Keegan 1997, с. 35.
  69. Cienciala 2010, с. 128.
  70. Beevor 2012, с. 32.
  71. Dear 2001, с. 248 – 249.
  72. Roskill 1954, с. 64.
  73. Bjorkman 2016.
  74. Zaloga 2002, с. 80, 83.
  75. Ginsburgs 1958, с. 69 – 84.
  76. Hempel 2005, с. 24.
  77. Zaloga 2002, с. 88 – 89.
  78. Liddell Hart 1977, с. 39 – 40.
  79. Bullock 1983, с. 563 – 564, 566, 568 – 69, 574 – 75.
  80. Deighton 1979, с. 186 – 187.
  81. Smith 2002, с. 24.
  82. а б Bilinsky 1999, с. 9.
  83. Murray 2001, с. 55 – 56.
  84. Spring 1986, с. 207 – 226.
  85. Van Dyke 2013, с. 71.
  86. Hanhimäki 1997, с. 12.
  87. Ferguson 2006, с. 367, 376, 379, 417.
  88. Snyder 2010, с. 118ff.
  89. Koch 1983, с. 912 – 914, 917 – 920.
  90. Roberts 2006, с. 56.
  91. Roberts 2006, с. 59.
  92. Murray 2001, с. 57 – 63.
  93. Commager 2004, с. 9.
  94. Reynolds 2006, с. 76.
  95. Evans 2008, с. 122 – 123.
  96. Keegan 1997, с. 59 – 60.
  97. Regan 2004, с. 152.
  98. Liddell Hart 1977, с. 48.
  99. Keegan 1997, с. 66 – 67.
  100. Overy 1999, с. 207.
  101. Umbreit 1991, с. 311.
  102. Brown 2004, с. 198.
  103. Keegan 1997, с. 72.
  104. а б в Murray 1983.
  105. Dear 2001, с. 108 – 109.
  106. Goldstein 2004, с. 35.
  107. Steury 1987, с. 209.
  108. Zetterling 2009, с. 282.
  109. Overy 1999, с. 328 – 330.
  110. Maingot 1994, с. 52.
  111. Skinner Watson 2013.
  112. Cantril 1940, с. 390.
  113. Bilhartz 2007, с. 179.
  114. Dear 2001, с. 877.
  115. Clogg 2002, с. 118.
  116. Evans 2008, с. 146, 152.
  117. United States Army 1986, с. 4 – 6.
  118. Jowett 2001, с. 9 – 10.
  119. Jackson 2006, с. 106.
  120. Laurier 2001, с. 7 – 8.
  121. Murray 2001, с. 263 – 276.
  122. Gilbert 1989, с. 174 – 175.
  123. Gilbert 1989, с. 184 – 187.
  124. Gilbert 1989, с. 208, 575, 604.
  125. Watson 2003, с. 80.
  126. Morrisey 2019, с. 119 – 126.
  127. Garver 1988, с. 114.
  128. Weinberg 2005, с. 195.
  129. Shirer 1990, с. 810 – 812.
  130. а б Klooz 2013.
  131. Sella 1978, с. 555 – 583.
  132. Kershaw 2007, с. 66 – 69.
  133. Steinberg 1995, с. 620 – 651.
  134. Hauner 1978, с. 15 – 32.
  135. Roberts 1995, с. 1293 – 1396.
  136. Wilt 1981, с. 187 – 191.
  137. Erickson 2003, с. 114 – 37.
  138. Glantz 2001, с. 9.
  139. Farrell 1993, с. 599 – 625.
  140. Keeble 1990, с. 29.
  141. Bueno de Mesquita 2003, с. 425.
  142. Beevor 2012, с. 220.
  143. Kleinfeld 1983, с. 122 – 128.
  144. Jukes 2001, с. 113.
  145. а б Glantz 2001, с. 26.
  146. Reinhardt 1992, с. 227.
  147. Milward 1964, с. 499 – 518.
  148. Rotundo 1986, с. 21 – 28.
  149. Deighton 1993, с. 479.
  150. Beevor 1998, с. 41 – 42.
  151. Evans 2008, с. 213 – 214.
  152. Jowett 2002, с. 14.
  153. Overy 1999, с. 289.
  154. Morison 2002, с. 60.
  155. Joes 2004, с. 224.
  156. Fairbank 2006, с. 320.
  157. Hsu 1971, с. 30, 33.
  158. ibiblio.org 2013b.
  159. Anderson 1975, с. 201.
  160. Evans 2012, с. 456.
  161. Coox 1985, с. 1046 – 1049.
  162. ibiblio.org 2013c, с. 113 – 127.
  163. а б Matloff 1953, с. 63 – 96.
  164. ibiblio.org 2013c, с. 113 – 127.
  165. Larry W. Jewell 1996.
  166. Painter 2012, с. 26.
  167. Wood 2007, с. 9.
  168. Lightbody 2004, с. 125.
  169. Weinberg 2005, с. 310.
  170. Dower 1986, с. 5.
  171. Wood, 2007
  172. а б Wohlstetter 1962, с. 341 – 343.
  173. Keegan 1989, с. 256 – 257.
  174. Dunn 1998, с. 157.
  175. Bosworth 2015, с. 313 – 314.
  176. Mingst 2007, с. 22.
  177. Shirer 1990, с. 904.
  178. Matloff 1953, с. 97 – 119.
  179. Matloff 1953, с. 266 – 292.
  180. Matloff 1959, с. 18 – 42.
  181. Matloff 1959, с. 126 – 145.
  182. Beevor 2012, с. 247 – 267, 345.
  183. Lewis 1953, с. 529.
  184. Grove 1995, с. 362.
  185. Perez 1998, с. 145.
  186. The Atomic Bombings of Hiroshima and Nagasaki. // Посетен на 23 март 2015. (на английски)
  187. Barrett & Shyu 2001, с. 6 .
  188. Axelrod, Alan (2007). Encyclopedia of World War II, Volume 1. Infobase Publishing. с. 659.
Цитирани източници

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

     Портал „Втора световна война“         Портал „Втора световна война          Портал „Нацистка Германия“         Портал „Нацистка Германия          Портал „История“         Портал „История          Портал „Военна история“         Портал „Военна история