Димитър Петков: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Интерактивен преглед на историята
← По-стара редакцияПо-нова редакция →
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ВизуаленУикитекст
Редакция без резюме
мРедакция без резюме
Ред 44: Ред 44:


== Биография ==
== Биография ==
[[File:BASA-1599K-1-1962-1-Amputation of the left hand of Dimitar Petkov.jpg|thumb|250px|Снимка на възстановка на ампутацията на лявата ръка на Димитър Петков в Шипка. Фото: [[Тома Хитров]]]]
[[Файл:BASA-1599K-1-1962-1-Amputation of the left hand of Dimitar Petkov.jpg|мини|250px|Снимка на възстановка на ампутацията на лявата ръка на Димитър Петков в Шипка. Фото: [[Тома Хитров]]]]
[[Файл:Dimitar-Petkov-execution-memorial.jpg|дясно|мини|250п|Паметник на лобното място на Димитър Петков на булевард „Цар Освободител“]]
[[Файл:Dimitar-Petkov-execution-memorial.jpg|дясно|мини|250п|Паметник на лобното място на Димитър Петков на булевард „Цар Освободител“]]


Ред 50: Ред 50:
Роден е в село [[Башкьой]], [[Тулча]]нско, но произхожда от род на изселници от село [[Войнягово]], [[Карловско]].
Роден е в село [[Башкьой]], [[Тулча]]нско, но произхожда от род на изселници от село [[Войнягово]], [[Карловско]].


През 1875 г. заминава за [[Одеса]], където попада в средите на българските емигранти. Година по-късно участва в [[Сръбско-турска война|Сръбско-турската война]] в четата на [[Филип Тотю]] и [[Панайот Хитов]]. По време на [[Руско-турската война (1877-1878)]] е доброволец в Първа дружина на [[българското опълчение]], участва в боевете при Свищов, [[Стара Загора]] и [[Шипка (проход)|Шипка]]. Тежко ранен, Петков губи лявата си ръка<ref name="ташев">{{ташев|358 – 359}}</ref>. За храбростта си е награден с [[Георгиевски кръст]] за храброст, връчен му лично от император [[Александър II (Русия)|Александър II]].
През 1875 г. заминава за [[Одеса]], където попада в средите на българските емигранти. Година по-късно участва в [[Сръбско-турска война|Сръбско-турската война]] в четата на [[Филип Тотю]] и [[Панайот Хитов]]. По време на [[Руско-турската война (1877-1878)]] е доброволец в Първа дружина на [[българското опълчение]], участва в боевете при Свищов, [[Стара Загора]] и [[Шипка (проход)|Шипка]]. Тежко ранен, Петков губи лявата си ръка.<ref name="ташев">{{ташев|358 – 359}}</ref> За храбростта си е награден с [[Георгиевски кръст]] за храброст, връчен му лично от император [[Александър II (Русия)|Александър II]].


=== В политиката ===
=== В политиката ===
Ред 56: Ред 56:


=== Кмет на София ===
=== Кмет на София ===
При Стамболовото управление Петков е [[кмет на София]] ([[1888]] – [[1893]]), председател на парламента ([[1892]] – 1893) и член на правителството (1893 – [[1894]])<ref name="ташев"/>. От 3 до 17 май 1893 г. е председател на IV велико народно събрание.
При Стамболовото управление Петков е [[кмет на София]] ([[1888]] – [[1893]]), председател на парламента ([[1892]] – 1893) и член на правителството (1893 – [[1894]]).<ref name="ташев"/> От 3 до 17 май 1893 г. е председател на IV Велико народно събрание.


Като кмет на София Димитър Петков проявява забележителна енергия и размах. В реч пред Градския съвет от 1889 г. той очертава посоката за развитие на града и убеждава съветниците да гласуват за сключване на огромен за времето си десетмилионен заем от Лондонската банка, предназначен за градоустройство. С помощта на този заем през следващите години започва прокарването на улици и канализацията им. [[Константин Иречек]] описва това така: „прокарват се безпощадно нови улици и до стара София се изгражда нов... почти модерен град“<ref name=nkia>{{cite book |last=колектив|year=1999 |title=София 120 години столица |publisher=Столична община и НКИА ООД |isbn=954-903-792-4 |location=София |pages=91 – 106}}</ref>.
Като кмет на София Димитър Петков проявява забележителна енергия и размах. В реч пред Градския съвет от 1889 г. той очертава посоката за развитие на града и убеждава съветниците да гласуват за сключване на огромен за времето си десетмилионен заем от Лондонската банка, предназначен за градоустройство. С помощта на този заем през следващите години започва прокарването на улици и канализацията им. [[Константин Иречек]] описва това така: „прокарват се безпощадно нови улици и до стара София се изгражда нов... почти модерен град“.<ref name=nkia>{{cite book |last=колектив|year=1999 |title=София 120 години столица |publisher=Столична община и НКИА ООД |isbn=954-903-792-4 |location=София |pages=91 – 106}}</ref>


През 1892 г. се провежда международен конкурс за проект на софийската канализация. Спечелен е от Момчил Момчилов с предложение за обща мрежа за отвеждане на битовите отпадни и дъждовните води. Изграждането на канализацията започва в края на века, а към 1910 г. вече са канализирани над 80% от улиците<ref name=nkia/>.
През 1892 г. се провежда международен конкурс за проект на софийската канализация. Спечелен е от Момчил Момчилов с предложение за обща мрежа за отвеждане на битовите отпадни и дъждовните води. Изграждането на канализацията започва в края на века, а към 1910 г. вече са канализирани над 80% от улиците.<ref name=nkia/>


Наред с развитието на градската инфраструктура обаче Димитър Петков безпощадно и невежествено се отнася към старините на София. По изричното му разпореждане са безвъзвратно разрушени 6 средновековни църкви със [[стенопис]]и<ref>[http://svetimesta.com/Средновековни-църкви/Загубените софийски храмове Загубените софийски храмове]</ref>.
Наред с развитието на градската инфраструктура обаче Димитър Петков безпощадно и невежествено се отнася към старините на София. По изричното му разпореждане са безвъзвратно разрушени 6 средновековни църкви със [[стенопис]]и.<ref>[http://svetimesta.com/Средновековни-църкви/Загубените софийски храмове Загубените софийски храмове]</ref>


=== Партиен лидер ===
=== Партиен лидер ===
Димитър Петков става свидетел на убийството на Стефан Стамболов през 1894 година, за което обвинява княз [[Фердинанд I]]. През следващите години издава сатиричния вестник „[[Свирка (вестник)|Свирка]]“, за което получава прозвището ''Свирчо''<ref name="марков">{{cite book | last = Марков | first = Георги | authorlink = Георги Марков (историк) | year = 2003 | title = Покушения, насилие и политика в България 1878 – 1947 | publisher = Военно издателство | location = София | pages = 104 – 116 | isbn = 954-509-239-4}}</ref>. След смъртта на [[Димитър Греков]] през [[1901]] г. оглавява Народнолибералната партия и става вътрешен министър в правителството на [[Рачо Петров]] ([[1903]] – [[1906]]).
Димитър Петков става свидетел на убийството на Стефан Стамболов през 1894 година, за което обвинява княз [[Фердинанд I]]. През следващите години издава сатиричния вестник „[[Свирка (вестник)|Свирка]]“, за което получава прозвището ''Свирчо''.<ref name="марков">{{cite book | last = Марков | first = Георги | authorlink = Георги Марков (историк) | year = 2003 | title = Покушения, насилие и политика в България 1878 – 1947 | publisher = Военно издателство | location = София | pages = 104 – 116 | isbn = 954-509-239-4}}</ref> След смъртта на [[Димитър Греков]] през [[1901]] г. оглавява Народнолибералната партия и става вътрешен министър в правителството на [[Рачо Петров]] ([[1903]] – [[1906]]).


Доста по-късно, през 1910 година, парламентарна анкета установява, че докато е управлявал, в качеството си на вътрешен министър, Фонда за подпомагане на бежанците от [[Македония (област)|Македония]] и [[Одринска Тракия]] Димитър Петков е внасял парите от фонда в лична лихвена сметка в [[Българската народна банка]]. След смъртта му с тези пари продължава да се разпорежда настойникът на децата му. Подобни злоупотреби са обичайни за министрите през онзи период<ref name="аврамов">{{cite book | last = Аврамов | first = Румен | authorlink = Румен Аврамов | year = 2007 | title = Комуналният капитализъм: Т.III | publisher = Фондация Българска наука и култура / Център за либерални стратегии | location = София | pages = 208 | isbn = 978-954-90758-9-2}}</ref>.
Доста по-късно, през 1910 година, парламентарна анкета установява, че докато е управлявал, в качеството си на вътрешен министър, Фонда за подпомагане на бежанците от [[Македония (област)|Македония]] и [[Одринска Тракия]], Димитър Петков е внасял парите от фонда в лична лихвена сметка в [[Българската народна банка]]. След смъртта му с тези пари продължава да се разпорежда настойникът на децата му. Подобни злоупотреби са обичайни за министрите през онзи период.<ref name="аврамов">{{cite book | last = Аврамов | first = Румен | authorlink = Румен Аврамов | year = 2007 | title = Комуналният капитализъм: Т.III | publisher = Фондация Българска наука и култура / Център за либерални стратегии | location = София | pages = 208 | isbn = 978-954-90758-9-2}}</ref>


В края на 1906 Петков застава начело на [[Правителство на България (27)|правителството]]<ref name="ташев"/>. През декември е обявена обща [[стачка]] в железниците, но правителството отхвърля правото на стачка и използва армията, за да не се прекъсне работата на железопътния транспорт<ref name="марков"/>.
В края на 1906 Петков застава начело на [[Правителство на България (27)|правителството]].<ref name="ташев"/> През декември е обявена обща [[стачка]] в железниците, но правителството отхвърля правото на стачка и използва армията, за да не се прекъсне работата на железопътния транспорт.<ref name="марков"/>


Друго значително събитие през няколкото месеца на това правителство е [[Университетска криза (1907)|Университетската криза]]. През януари 1907 г. студентите освиркват княз [[Фердинанд I|Фердинанд]] при откриването на [[Народен театър „Иван Вазов“|Народния театър]]. Провеждат се дебати в парламента и се вземат строги мерки: правителството затваря висшето училище за 6 месеца и уволнява професорите. Гласуван е нов закон за университета, който ограничава академичната автономия. Всяка критика срещу държавния глава се забранява, а за вестниците и журналистите, които нарушават забраната, се предвижда конфискация, глоба и затвор<ref name = blagov/>.
Друго значително събитие през няколкото месеца на това правителство е [[Университетска криза (1907)|Университетската криза]]. През януари 1907 г. студентите освиркват княз [[Фердинанд I|Фердинанд]] при откриването на [[Народен театър „Иван Вазов“|Народния театър]]. Провеждат се дебати в парламента и се вземат строги мерки: правителството затваря висшето училище за 6 месеца и уволнява професорите. Гласуван е нов закон за университета, който ограничава академичната автономия. Всяка критика срещу държавния глава се забранява, а за вестниците и журналистите, които нарушават забраната, се предвижда конфискация, глоба и затвор.<ref name = blagov/>


Към 17 часа на [[11 март]] (26 февруари стар стил) [[1907]] година Димитър Петков е прострелян с пистолет и умира близо до [[къща на Сърмаджиев|къщата на Сърмаджиев]] на булевард „[[Цар Освободител (булевард в София)|Цар Освободител]]“ в [[София]]. При атентата е ранен и придружаващият го министър на търговията и земеделието [[Никола Генадиев]]. Нападението е извършено от Александър Петров, наскоро уволнен чиновник от Българската земеделска банка, с подбудителството на хора от редакцията на свързания с [[Народна партия|Народната партия]] вестник „[[Балканска трибуна]]“. През юни Петров е осъден на смърт и обесен<ref name="марков"/>.
Към 17 часа на [[11 март]] (26 февруари стар стил) [[1907]] година Димитър Петков е прострелян с пистолет и умира близо до [[къща на Сърмаджиев|къщата на Сърмаджиев]] на булевард „[[Цар Освободител (булевард в София)|Цар Освободител]]“ в [[София]]. При атентата е ранен и придружаващият го министър на търговията и земеделието [[Никола Генадиев]]. Нападението е извършено от Александър Петров, наскоро уволнен чиновник от Българската земеделска банка, с подбудителството на хора от редакцията на свързания с [[Народна партия|Народната партия]] вестник „[[Балканска трибуна]]“. През юни Петров е осъден на смърт и обесен.<ref name="марков"/>


Димитър Петков е погребан между гробовете на Стефан Стамболов, убит при подобни обстоятелства, и Димитър Греков.<ref name = blagov>{{cite web | last = Благов| first = Крум | url = http://www.krumblagov.com/fifty/13.php| title = Убийството на Димитър Петков| work = 50-те най-големи атентата в българската история| accessdate = 13 март 2010}}</ref><ref name="марков"/>
Димитър Петков е погребан между гробовете на Стефан Стамболов, убит при подобни обстоятелства, и Димитър Греков.<ref name = blagov>{{cite web | last = Благов| first = Крум | url = http://www.krumblagov.com/fifty/13.php| title = Убийството на Димитър Петков| work = 50-те най-големи атентата в българската история| accessdate = 13 март 2010}}</ref><ref name="марков"/>

Версия от 12:08, 4 юли 2019

Вижте пояснителната страница за други личности с името Димитър Петков.
Димитър Петков
български политик
Роден
Починал
Националностбългарин
Политика
ПартияНароднолиберална партия
Отличияорден „Свети Александър“
Народен представител в:
IV ОНС   V ОНС   VI ОНС   IV ВНС   VII ОНС   X ОНС   XI ОНС   XIII ОНС   
Семейство
СъпругаЕкатерина Ризова
ДецаНикола Петков
Петко Петков
Димитър Петков в Общомедия

Димитър Николов Петков е български политик, лидер на Народнолибералната партия. Оглавява 27-ото правителство на България (1906 – 1907). Баща е на земеделските политици Никола Петков и Петко Петков.


Биография

Снимка на възстановка на ампутацията на лявата ръка на Димитър Петков в Шипка. Фото: Тома Хитров
Паметник на лобното място на Димитър Петков на булевард „Цар Освободител“

Ранни години

Роден е в село Башкьой, Тулчанско, но произхожда от род на изселници от село Войнягово, Карловско.

През 1875 г. заминава за Одеса, където попада в средите на българските емигранти. Година по-късно участва в Сръбско-турската война в четата на Филип Тотю и Панайот Хитов. По време на Руско-турската война (1877-1878) е доброволец в Първа дружина на българското опълчение, участва в боевете при Свищов, Стара Загора и Шипка. Тежко ранен, Петков губи лявата си ръка.[1] За храбростта си е награден с Георгиевски кръст за храброст, връчен му лично от император Александър II.

В политиката

След войната Димитър Петков е чиновник в Министерството на вътрешните работи. През този период той активно се самообразова и става редовен посетител на сбирките в дома на водача на Либералната партия Петко Каравелов.[2] През март 1881 година в консервативния вестник „Български глас“ излиза статия, според която Петков се изказвал одобрително за убийството на император Александър II, нещо, което се налага той многократно публично да отрича.[2] Противопоставя се на Режима на пълномощията, за което е осъден и остава в затвора от 1882 до 1884 г. След освобождаването му става близък сътрудник на Стефан Стамболов и се присъединява към създадената от него през 1886 г. Народнолиберална партия.

Кмет на София

При Стамболовото управление Петков е кмет на София (1888 – 1893), председател на парламента (1892 – 1893) и член на правителството (1893 – 1894).[1] От 3 до 17 май 1893 г. е председател на IV Велико народно събрание.

Като кмет на София Димитър Петков проявява забележителна енергия и размах. В реч пред Градския съвет от 1889 г. той очертава посоката за развитие на града и убеждава съветниците да гласуват за сключване на огромен за времето си десетмилионен заем от Лондонската банка, предназначен за градоустройство. С помощта на този заем през следващите години започва прокарването на улици и канализацията им. Константин Иречек описва това така: „прокарват се безпощадно нови улици и до стара София се изгражда нов... почти модерен град“.[3]

През 1892 г. се провежда международен конкурс за проект на софийската канализация. Спечелен е от Момчил Момчилов с предложение за обща мрежа за отвеждане на битовите отпадни и дъждовните води. Изграждането на канализацията започва в края на века, а към 1910 г. вече са канализирани над 80% от улиците.[3]

Наред с развитието на градската инфраструктура обаче Димитър Петков безпощадно и невежествено се отнася към старините на София. По изричното му разпореждане са безвъзвратно разрушени 6 средновековни църкви със стенописи.[4]

Партиен лидер

Димитър Петков става свидетел на убийството на Стефан Стамболов през 1894 година, за което обвинява княз Фердинанд I. През следващите години издава сатиричния вестник „Свирка“, за което получава прозвището Свирчо.[5] След смъртта на Димитър Греков през 1901 г. оглавява Народнолибералната партия и става вътрешен министър в правителството на Рачо Петров (1903 – 1906).

Доста по-късно, през 1910 година, парламентарна анкета установява, че докато е управлявал, в качеството си на вътрешен министър, Фонда за подпомагане на бежанците от Македония и Одринска Тракия, Димитър Петков е внасял парите от фонда в лична лихвена сметка в Българската народна банка. След смъртта му с тези пари продължава да се разпорежда настойникът на децата му. Подобни злоупотреби са обичайни за министрите през онзи период.[6]

В края на 1906 Петков застава начело на правителството.[1] През декември е обявена обща стачка в железниците, но правителството отхвърля правото на стачка и използва армията, за да не се прекъсне работата на железопътния транспорт.[5]

Друго значително събитие през няколкото месеца на това правителство е Университетската криза. През януари 1907 г. студентите освиркват княз Фердинанд при откриването на Народния театър. Провеждат се дебати в парламента и се вземат строги мерки: правителството затваря висшето училище за 6 месеца и уволнява професорите. Гласуван е нов закон за университета, който ограничава академичната автономия. Всяка критика срещу държавния глава се забранява, а за вестниците и журналистите, които нарушават забраната, се предвижда конфискация, глоба и затвор.[7]

Към 17 часа на 11 март (26 февруари стар стил) 1907 година Димитър Петков е прострелян с пистолет и умира близо до къщата на Сърмаджиев на булевард „Цар Освободител“ в София. При атентата е ранен и придружаващият го министър на търговията и земеделието Никола Генадиев. Нападението е извършено от Александър Петров, наскоро уволнен чиновник от Българската земеделска банка, с подбудителството на хора от редакцията на свързания с Народната партия вестник „Балканска трибуна“. През юни Петров е осъден на смърт и обесен.[5]

Димитър Петков е погребан между гробовете на Стефан Стамболов, убит при подобни обстоятелства, и Димитър Греков.[7][5]

Семейство

Димитър Петков се жени на 20 юли 1886 за битолчанката Екатерина Ризова (1869 – 1937), сестра на приятеля му Димитър Ризов. Двамата имат 4 деца: Радка, починала скоро след раждането си в 1887 година, София (1890 – 1952), Петко (1891 – 1924) и Никола (1893 – 1947). Бракът е неуспешен и те се развеждат на 10 декември 1895 г.

Награди

Бележки

  1. ↑ а б в Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9. с. 358 – 359.
  2. ↑ а б Якимова, Милена. София на простолюдието (С тарикатско-български речник). София, Изток-Запад, 2010. ISBN 978-954-321-682-6. с. 49 – 52.
  3. ↑ а б колектив. София 120 години столица. София, Столична община и НКИА ООД, 1999. ISBN 954-903-792-4. с. 91 – 106.
  4. ↑ софийски храмове Загубените софийски храмове
  5. ↑ а б в г Марков, Георги. Покушения, насилие и политика в България 1878 – 1947. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-239-4. с. 104 – 116.
  6. ↑ Аврамов, Румен. Комуналният капитализъм: Т.III. София, Фондация Българска наука и култура / Център за либерални стратегии, 2007. ISBN 978-954-90758-9-2. с. 208.
  7. ↑ а б Благов, Крум. Убийството на Димитър Петков // 50-те най-големи атентата в българската история. Посетен на 13 март 2010.

Външни препратки

Никола Даскалов → кмет на София (1 септември 1888 – 7 октомври 1893) → Христо Благоев
     Портал „Биографии“         Портал „Биографии“          Портал „Политика“         Портал „Политика“          Портал „Османска империя“         Портал „Османска империя“          Портал „България“         Портал „България“          Портал „Румъния“         Портал „Румъния“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Димитър_Петков&oldid=9537983“.