Константин Стоилов: Разлика между версии
Vodnokon4e (беседа | приноси) мРедакция без резюме |
→В Учредителното събрание (1879): добавки |
||
Ред 38: | Ред 38: | ||
Въпреки че в по-ранните си години симпатизира на „младите“, в Учредителното събрание Стоилов става един от изявените „стари“ – привърженици на постепенния, легален метод за отмяна на [[Берлинския договор]] и на по-консервативен вариант на основния закон на Княжеството.<ref name="guesheva"/> |
Въпреки че в по-ранните си години симпатизира на „младите“, в Учредителното събрание Стоилов става един от изявените „стари“ – привърженици на постепенния, легален метод за отмяна на [[Берлинския договор]] и на по-консервативен вариант на основния закон на Княжеството.<ref name="guesheva"/> |
||
След избирането на [[Александър Батенберг]] за български княз (май 1879) Стоилов става негов личен секретар, а по-късно (1880 – 1883) завежда политическия му кабинет.<ref name="tashev-k.stoilov">{{ташев}}</ref> |
След избирането на [[Александър Батенберг]] за български княз (май 1879) Стоилов става негов личен секретар, а по-късно (1880 – 1883) завежда политическия му кабинет.<ref name="tashev-k.stoilov">{{ташев}}</ref> За кратко, от 17 февруари до 1 март 1880 година, временно управлява външното министерство, тъй като неговият титуляр [[Никола Стойчев (политик)|Никола Стойчев]] е на международна конференция във [[Виена]].<ref name="цачевски">{{cite book | last = Цачевски | first = Венелин | authorlink = Венелин Цачевски | year = 2013 | title = Казимир Ернрот в историята на България. Военачалник и държавник | publisher = Изток-Запад | location = София | isbn = 978-619-152-260-6 | pages = 181-182}}</ref> |
||
==== При Режима на пълномощията (1881 – 1883) ==== |
==== При Режима на пълномощията (1881 – 1883) ==== |
Версия от 13:04, 30 септември 2018
Константин Стоилов | |
Министър-председател на България | |
Мандат | 28 юни 1887 г. – 20 август 1887 г. |
---|---|
Назначен от | Регентският съвет |
Предшественик | Васил Радославов |
Наследник | Стефан Стамболов |
Втори мандат | 19 май 1894 г. – 18 януари 1899 г. |
Назначен от | Фердинанд I |
Предшественик | Стефан Стамболов |
Наследник | Димитър Греков |
Лична информация | |
Роден | 23 септември 1853 г. |
Починал | |
Погребан | Централни софийски гробища |
Религия | православие |
Полит. партия | Консервативна партия Народна партия |
Професия | юрист • политик |
Народен представител в: УС I ВНС I ОНС II ОНС II ВНС IV ОНС III ВНС V ОНС VI ОНС VIII ОНС IX ОНС X ОНС | |
Портал Политика | |
Константин Стоилов в Общомедия |
Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.
Константин Стоилов Константинов е български държавник, един от ръководителите на Консервативната партия в борбите срещу Търновската конституция през първите години на Княжество България. Министър-председател през 1887 и 1894 – 1899 година. Основател и лидер на Народната партия от 1894 до смъртта си през 1901 година.
Биография
Произход, образование и ранна работа
Константин Стоилов е роден на 23 септември 1853 г. в Пловдив, Османска империя. Баща му е Стоил Константинов от Ески Заара, а майка му Мария Моравенова е от видния копривщенски род Моравенови.[1]
Учи в пловдивското епархийско училище „Свети свети Кирил и Методий“ при Йоаким Груев.[2] През 1871 г. завършва Робърт колеж в Цариград. През 1877 г. защитава докторат по право в Хайделбергския университет, а след това учи гражданско право в Париж.[3]
Политическа дейност
В Учредителното събрание (1879)
Стоилов се завръща в България скоро след Освобождението. От август 1878 г. е назначен от временните руски власти за член на Пловдивския губернски съд. През януари 1879 г. се премества в София, където оглавява Софийския губернски съд. В качеството си на негов председател става депутат по право в Учредителното народно събрание, което се събира в Търново, за да изработи конституцията на Княжество България.[4]
Въпреки че в по-ранните си години симпатизира на „младите“, в Учредителното събрание Стоилов става един от изявените „стари“ – привърженици на постепенния, легален метод за отмяна на Берлинския договор и на по-консервативен вариант на основния закон на Княжеството.[4]
След избирането на Александър Батенберг за български княз (май 1879) Стоилов става негов личен секретар, а по-късно (1880 – 1883) завежда политическия му кабинет.[5] За кратко, от 17 февруари до 1 март 1880 година, временно управлява външното министерство, тъй като неговият титуляр Никола Стойчев е на международна конференция във Виена.[6]
При Режима на пълномощията (1881 – 1883)
Привърженик на засилването на монархическата власт и ограничаването на парламента и избирателните права, Стоилов подкрепя суспендирането на Търновската конституция през юли 1881 г., като закратко изпълнява длъжността на външен министър в новото правителство.[7] От октомври 1881 до януари 1882 г. отбива военната си служба във 2-ри конен полк, базиран в Шумен. Излиза в запас като подпоручик.[1] В края на 1882 г. поема ръководството на Министерството на външните работи и изповеданията в правителството на Соболев, раздирано от остър конфликт между руските генерали, които държат армията и вътрешното министерство, и министрите консерватори. Задържа се на поста малко повече от два месеца, принуден от Соболев да го напусне заради заточаването на Мелетий Софийски.[8]
Като представител на България подписва железопътната конвенция, с която Княжеството се задължава да построи отсечката от жп линията Виена–Цариград през Вакарел, София и Цариброд.[9]
През август 1883 г. Стоилов е назначен за дипломатически агент на българския княз в Петербург със задачата да намери компромис между Батенберг и Александър III, претендиращ за контрол върху вътрешната политика на България. Руското правителство отказва да го приеме и той е принуден да се завърне в София.[10]
През септември същата година Стоилов влиза като министър на правосъдието в коалиционното правителство на либерали и консерватори, начело с Драган Цанков. Подава оставка заедно с останалите консерватори през декември, след като прокарват желаните промени в конституцията.[11]
В опозиция (1884 – 1886)
След оставката си от кабинета Цанков, Стоилов се оттегля за кратко от политическия живот и започва адвокатска практика.[12] През 1884 г. той става действителен член на Българското книжовно дружество.[3] През същата година е избран за депутат в IV Обикновено народно събрание. Един от водачите на парламентарната опозиция срещу правителството на Петко Каравелов. Оспорва като нереалистични законопроектите на Каравелов за финансиране на жп линията Вакарел–Цариброд и експлоатиране на железниците от държавата, приети от мнозинството през януари 1885 г.[13]
След избухването на Сръбско-българската война през 1885 г., Стоилов е мобилизиран в армията. Участва във войната като командир на конен взвод. Награден е с орден „За храброст“ IV степен.[1]
При Регентството (1886 – 1887)
На 9 август 1886 г. княз Александър е арестуван и изведен насила от България. Извършителите на преврата канят Стоилов да влезе в обявеното от тях правителство. Той отказва, но съдейства на Каравелов за преодоляване на конфронтацията между привърженици и противници на Батенберг. В новото Каравелово правителство, което трае само четири дни (12 – 16 август) Стоилов е министър на външните работи. След краткотрайното завръщане на Батенберг и окончателния му отказ от престола (26 август), Стоилов влиза и в правителството на Радославов, като поема министерството на правосъдието.[14]
Във вътрешнополитическата и международна криза, предизвикана от овакантяването на българския престол, Стоилов изпълнява редица дипломатически мисии. През ноември 1886 г. е избран от III-то Велико Народно събрание в състава на 3–членна делегация (заедно с Димитър Греков и Константин Хаджикалчов), която в края на същата и началото на следващата година посещава Виена и останалите столици на големите европейски държави (без Петербург) в опит да намери приемлив за силите кандидат за български княз.[15] Преди завръщането си в Княжеството Стоилов спира в Цариград, където представлява Регентството в безуспешните преговори с оглавилия русофилската опозиция Драган Цанков.[16]
През март 1887 г. заминава отново (този път сам) за Виена. В продължение на два месеца преговаря първо с Батенберг за завръщането му на престола, а после с Фердинанд Сакскобургготски, Йохан Салватор и други кандидати.[17] Резултат от тези преговори е избирането на Кобургския принц за български владетел. След оставката на несъгласния Радославов (юни 1887), Стоилов оглавява преходното правителство, което дочаква пристигането и коронясването на Фердинанд през август.[18]
При управлението на Стамболов (1887 – 1894)
Новият княз назначава доскорошния регент Стефан Стамболов за министър-председател, а Стоилов взима отново министерството на правосъдието. Стоилов съдейства за укрепването на властта на Фердинанд и Стамболов, като в края на 1887 г. прокарва рестриктивен закон за печата и закон за изтребление на разбойничеството.[3]
През август 1888 Стамболов изпраща Стоилов в Западна Европа, за да убеди Великите сили да принудят Османската империя да даде повече права на българите в подвластната ѝ Македония. Стоилов се среща последователно с италианския премиер Франческо Криспи в Рим, с британския – лорд Солзбъри, в Диеп и с австро-унгарския външен министър граф Калноки във Виена. Резултатът от тези сондажи е негативен за българското правителство и го принуждава да отложи опитите за прокарване на реформи в Македония.[19]
В края на 1888 г. Стоилов напуска правителството, недоволен от управленските методи на Стамболов и използването на съда за политически процеси.[20]
Като министър-председател (1894 – 1899)
Без да е сред най-активните противници на Стамболовия режим, през 1893 г. Стоилов се включва в така наречената „Обединена опозиция“, която разчита на княз Фердинанд да отстрани Стамболов. През май 1894 г., когато това става, князът назначава Стоилов за министър-председател, начело на коалиционен кабинет от либерали, съединисти и бивши консерватори.[3] С част от тези фракции през юни Стоилов създава Народната партия заедно с печатния ѝ орган – вестник „Мир“.[3] Печели парламентарните избори през септември и в края на 1894 съставя чисто народняшко правителство като премиер и министър на вътрешните работи.[21]
Преодолявайки колебанията на Фердинанд и съпротивата на външния министър – австрофилът Григор Начович, в началото на 1896 г. Стоилов издейства миропомазването на престолонаследника Борис в православното изповедание – акт, с който е сложен край на българо-руския разрив от 1886 г. и е спечелено дипломатическото признание на българския владетел от Русия, Турция и европейските велики сили.[22]
За да подтикне властите в Османската империя към реформи, които да подобрят положението на българите в нейните предели, през лятото на 1895 г. Стоилов насърчава и поддържа неофициално четническа акция в Македония, но не постига желания ефект.[23] Усилията му в подкрепа на църковната и училищната дейност на Българската екзархия в Македония са по-успешни с назначаването през 1897 г. на български митрополити в Битолската, Дебърската и Струмишката епархия.[24]
При управлението на Стоилов държавата полага грижи за стимулиране на селското стопанство чрез капитализирането и уреждането на земеделските каси (1895) и на местната промишленост чрез редица данъчни и тарифни облекчения, регламентирани със специален закон от края на 1894 г. Провежда се и мащабно строителство на жп линии, водещи от столицата към Македония и Северна България. Тази политика изисква големи разходи и води до значителен бюджетен дефицит. След продължителни преговори, в края на 1898 г. Стоилов постига споразумение с френските и немските кредитори за конверсионен заем. Условията на споразумението предизвикват сериозна обществена съпротива и разединение в управляващото мнозинство, част от което гласува в Народното събрание срещу заема. Това става повод за Стоилов да се оттегли от премиерския пост в началото на 1899 г.[25]
Личен живот
Константин Стоилов встъпва в брак с Христина Тъпчилещова на 31 януари 1888 г. Те имат пет деца: Стоил, Христо, Петко, Борис, Марийка.[26]
Бележки
- ↑ а б в Кокеров, Георги. Създател на българската държавност. Живот и дейност на доктор Константин Стоилов. Във: Списание „НИЕ“, 2000 г., № 6. Посетен на 06 юли 2015 г.
- ↑ Груев, Й. Моите спомени. Пловдив, Печатница на Х. Г. Данов, 1906. с. 14. Посетен на 11 октомври 2017.
- ↑ а б в г д Енциклопедия „България“. Том 6. София, Издателство на БАН, 1988 г., с. 461
- ↑ а б Гешева, Йорданка. Д-р Константин Стоилов в Учредителното събрание на нова България, с. 57 – 58. В: Годишник на Регионален исторически музей – Пловдив, 2009. Посетен на 06.07.2015.
- ↑ Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
- ↑ Цачевски, Венелин. Казимир Ернрот в историята на България. Военачалник и държавник. София, Изток-Запад, 2013. ISBN 978-619-152-260-6. с. 181-182.
- ↑ Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Том 1. София, Български писател, 1990. с. 301 – 302. Посетен на 06.07.2015.
- ↑ Димитров, Илчо. Князът, конституцията и народът. Из историята на политическите борби в България през първите години след Освобождението. София, Издателство на ОФ, 1972. с. 149 – 152.
- ↑ Радев 1990, с. 400 – 401.
- ↑ Радев 1990, с. 380 – 381.
- ↑ Стателова, Елена и др. История на България. Том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7. с. 40 – 41.
- ↑ Радев 1990, с. 425.
- ↑ Радев 1990, с. 440 – 441.
- ↑ Стателова 1999, с. 91 – 93.
- ↑ Танкова, Василка и др. История на Българската дипломация 1879 – 1913 г. София, Фондация „Отворено общество“, 1994. ISBN 954-520-038-3. с. 105, 112 – 116. Посетен на 06.07.2015.
- ↑ Танкова 1994, с. 116 – 118.
- ↑ Танкова 1994, с. 119 – 121.
- ↑ Стателова 1999, с. 103 – 104.
- ↑ Танкова 1994, с. 137 – 138.
- ↑ Стателова 1999, с. 108.
- ↑ Стателова 1999, с. 130.
- ↑ Радев, Симеон. Лица и събития от моето време. Том 2. София, Издателство „Захарий Стоянов“, 2014. ISBN 978-954-09-0873-1. с. 117 – 121, 126 – 129.
- ↑ Радев 2014, с. 106 – 111.
- ↑ Стателова 1999, с. 150.
- ↑ Стателова 1999, с. 137 – 138, 153 – 155, 160.
- ↑ „Д-ръ К. Стоиловъ – Речи“, Христо К. Стоиловъ и Борисъ К. Стоиловъ, София, 1939, стр. XVII
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
- Министър-председатели на България
- Министри на финансите на България
- Министри на вътрешните работи на България
- Външни министри на България
- Министри на правосъдието на България
- Посланици на България в Русия
- Политици от Народната партия (България)
- Български политици (1878 – 1918)
- Възпитаници на Робърт колеж
- Академици на БАН
- Родени в Пловдив
- Починали в София