История на Венецианската република
Историята на Венецианската република условно започва с раждането на първите политически автономии във Венецианската лагуна и с основаването на Венецианското херцогство, и завършва с наполеоновото анексиране на Венето, като обхваща период от над хилядолетие.
Венеция е град, който се ражда върху останките от периферна система от поселения на римския Регион X Венеция и Истрия. В следствие на варварските нашествия още от VI век тя започва да се населява с мигрилaли тук латини, на сигурно място от набезите на германите благодарение на защитата на Византийската империя, присъстваща на територията в различни административни форми от епохата на Юстиниан I. Географското разстояние на Равена от имперската столица Константинопол и нарастващото икономическо развитие са обстоятелствата, които позволяват на местното население да постигне достатъчна административна автономия, което след това води до раждането на автономна държава, известна като Венецианска република. За кратко време градът печели политическа и военна хегемония в Адриатическо море и до битката при Лепанто (1571) в цялото Средиземноморие, превръщайки се и в главно морско пристанище и център на икономически обмен. Венецианското общество има широко съзнание за величието на своята държава, активно участвайки в международните военни решения и действия, така че от чисто общинска организация и култура във Венеция скоро се формира териториална идентичност и граждански ред с национален характер. Трябва да се отбележи, че от XIV до XVI век Венеция е третият най-населен град в Европа и до XVIII век е един от първите пет в Европа.[1]
Произход и херцогски период[редактиране | редактиране на кода]
Венецианската република изглежда произхожда от византийските територии Морска Венеция, зависими от средата на VI век от Равенския екзархат след завоеванията на император Юстиниан I. Някои историци определят датата 21 март 421 г. като раждането на Венеция от падуанските консули, изгонени от Падуа.[2] Всъщност именно през 421 г. е осветена църквата „Сан Джакомо ди Риалто“ и тя все още се счита за най-старата църква във Венеция днес. Друга предложена дата е 401 г.[3]
През 452 г. пристигането на хуните унищожава Аквилея и другите градове на Венето, тласкайки множество бежанци, идващи чак от Рим,[3] да търсят подслон на островите във Венецианската лагуна. Населението на Лагуната започва да се самоуправлява с автономни институции, оглавявани от трибуни, избрани от народно събрание.[3]
През 537 г. Венеция изпраща въоръжени кораби заедно с византийския флот, за да подкрепи генерал Велизарий, който е обсаден в Рим от готите.[4]
Провинция Венеция и Истрия е завладяна през 568 г. от нашествието на лангобардите, които окупират хинтерланда, изтласквайки венецианците в крайбрежните и лагунните райони, където се развиват нови градски центрове: Градо, Каорле, Хераклиана, Еквилий, Торчело, Ривоалто, Метамауко, Киоджа и др.
През 580 г. император Тиберий II се опитва да пренареди териториалната структура, като обедини тези територии в Епархия Анонария, но още през 584 г. император Маврикий отделя венецианските територии от Равена, като ги включва в област с гръцкото име Венетикà.
Раждане на херцогството[редактиране | редактиране на кода]
Между края на XVII век и началото на XVIII век, подобно на другите византийски провинции на Италия, Венеция е издигната в херцогство,[5][6] оглавявано от военен и граждански управител с титлата dux. Според традицията първият херцог на Венеция е идващият от Опитергиум или Ераклеа[5] Паоло Лучо Анафесто. Началото на неговото управление условно се поставя през 697 г. по време на управлението на император Леонтий[5][6][N 1], но е отложено до 698 г. според Chronicon Altinate,[7] докато Йоан Дякон датира събитието назад в годините на императорското регентство на Анастасий II, следователно около 713 г.,[8] като също приписва избора на самите венецианци.[N 2] Новият херцог успява да консолидира границите чрез договор с лангобардския крал Лиутпранд[N 3], но е убит през 717 г. в заговор, организиран от аквилейските благородници .[N 4]
Паоло Лучо Анафесто е наследен като херцог от стария си магистър милитум Марчело Тегалиано. Той се оказва пред вековния и трънлив въпрос за двете съперничещи си седалища на Аквилейската патриаршия – лангобардската Аквилея и венецианското Градо, всяко от които претендира за изключителна легитимност. Поради това той се намесва при папа Григорий II, застъпвайки каузата на патриарх Донат от Градо и получавайки за него признаването на патриаршеската титла на Градо като автономна катедра. Марчело, по-късно наречен Тегалиано, умира през 726 г. от естествена смърт и е погребан в Ераклеа.
Антииконоборчески бунт[редактиране | редактиране на кода]
Смъртта на Марчело Тегалиано идва във време на сериозна политическа криза, причинена от последиците от иконоборческите мерки, наредени от император Лъв III Исавър: през 726 г. Италия става жертва на вътрешни бунтове и много византийски херцогства се надигат срещу Константинопол и Равена. Така въстаналите венецианци самостоятелно назначават dux (от латински „командир“, от който по-късно ще произлезе терминът „дож“) сред трибуните в парламента в Ераклеа[4] в лицето на Орсо Ипато[9]. Лангобардите се възползват от ситуацията през 727 г. и окупират Болоня и заплашват Равена, което кара екзарх Павел да избяга. В отговор папа Григорий II призова херцог Орсо да окаже помощ на екзарха. През 728 г. столицата Равена е превзета от византийците, подпомогнати от венецианците; властта на Орсо Ипато е узаконена през 729 г. с императорското предоставяне на титлата „ипат“.
Режим на Магистър милитум[редактиране | редактиране на кода]
В началото на VIII век нов и сериозен бунт разтърсва Екзархата: воден от Джорджо Йоаничо, след прилагане на правилата на Трулския събор, осъждащ латинската практика на църковно безбрачие, бунтът поглъща вниманието на новия екзарх Евтихий, който обаче накрая успява да го задуши. Екзархът също така успява да върне Венеция под пълен византийски контрол: възползвайки се от убийството на херцог Орсо Ипато, замесен в още един сблъсък между градовете Хераклиана и Еквилий, Евтихий нарежда през 738 г. управлението на херцогството да бъде възложено на годишни военни магистрати от типа Магистър Милитум. След като по този начин гарантира лоялността на Венеция и събирането на нейните данъци, Евтихий намира убежище в лагуните през 740 г., когато лангобардите отново окупират Равена. През 741 г. той си връща града с помощта на магистър милитум Джовиано Чепанико, който в замяна е назначен за ипат. Въпреки това византийската власт над Италия изглежда е в неудържим упадък, докато във Венеция сблъсъците между съперничещите си градове Хераклиана и Еквилиум отново пламват.
Завоюване на херцогската избираемост[редактиране | редактиране на кода]
През 742 г. новият магистър милитум Джовани Фабричако от Ераклеа се намесва силно във вътрешните спорове в полза на своя град. Сблъсъците са толкова жестоки, че един от театрите на конфронтация дори е преименуван на canal homicidiale („канал на убийството“) през този период. Ситуацията, станала непоносима, най-накрая води до свалянето на последния магистър милитум[10] и преместването на столицата в Метамауко[11], където с имперската отстъпка на венецианците е предоставена властта да назначават автономен Dux:[12] следователно властта е поверена на сина на последния херцог, Теодато Орсо.[N 5] Събитието установява за първи път изключителното право на народното Кончо – общото събрание на свободните мъже и духовенството да назначава върховния магистрат.
Падане на Равенския екзархат[редактиране | редактиране на кода]
Управлението на Теодато трябва да се изправи пред ситуация на непрекъснато нарастваща лангобардска заплаха: през 743 г. Лиутпранд завладява Чезена и екзарх Евтихий, чувствайки се пряко застрашен, поисква помощ от папа Захарий, който се намесва пред краля, за да получи спасението на Равена, като същевременно започва първите контакти с Пипин – майордом на франкския крал Хилдерих III, търсейки съюзници, способни да се противопоставят на лангобардите.
Само няколко години по-късно обаче, през 751 г., лангобардският крал Айзтулф щурмува Равена, слагайки край на екзархата. Евтихий намира убежище в Бари, но така и не успява да си върне града. Изправено пред трагичното положение на византийците, Венецианското херцогство се оказва почти напълно изолирано в северната част на Адриатическо море. Херцог Теодато реагира, като укрепва южната си граница, която остава незащитена след падането на Равена, като издига новата крепост Торе ди Бебе близо до древното устие на река Адидже. Новата политическа структура, произтичаща от упадъка на имперската власт, също повлиява на административния компонент на територията: прехвърлянето на столицата в Маламоко трябва всъщност също да съвпадне с окончателната победа на островната партия, меркантилна и свързана с морската търговия, срещу тази на земевладелците и земеделците, свързани с последните ивици на континента.[13]
Междувременно романското население на Екзархата, загубило препратката, представлявана от Екзарха, намира в папството своята единствена препратка, която се представя като наследник на имперската правна и социална система: папа Стефан II, уплашен от успеха на Айзтулф, по този начин ускорява съюза с франките на Пипин срещу лангобардския крал, откривайки нова политика за цялата западна църква.[14] Пипин, от своя страна, изпраща посланици при папата, за да провери желанието му да го короняса за крал на франките на мястото на непредпазливия Хилдерих: папата незабавно нарежда арестуването и подстригането на краля, който е свален, позволявайки на Пипин да установи новата династия на Каролингите. След като споразумението е сключено, през 754 г. франките навлизат в Италия, побеждават Айзтулф и го принуждават да изостави последните си завоевания, като ги предава на папа Стефан II чрез Дара на Пипин. По време на тези събития херцогството на Теодато е внезапно прекъснато от заговор, който за кратко довежда Гала Лупанио на власт през 755 г.[15]
След незначителното и много кратко регентство на Гала Лупанио, приключило през 756 г., следва това на Доменико Монегарио. Новият херцог обаче вижда, че властта му е ограничена от присъствието на двама трибуни, избрани да го подкрепят и контролират работата му, може би по волята на поземлената партия, която намира подкрепа за своята аграрна власт в древната трибунска система.[N 6] През следващите осем години Монегарио напразно се опитва да се освободи от защитата на трибуните, но като не успява да го направи, накрая се поддава: свален и изгонен, той е заменен от Маурицио Галбайо от Ераклеа.[16]
Опит за анексия от страна на франките[редактиране | редактиране на кода]
Венецианците, обезсърчени от борбите, създадени по време на херцогството на Монегарио, предпочитат повече да не прибягват до назначаването на надзорни трибуни,[16] така че новият херцог, свободен от техния контрол и далеч от този на своя господар – василевсът на Константинопол, може да започне да конфигурира властта си с монархическо отношение: следвайки модела на византийските императори, той възприема практиката да асоциира определения си наследник с трона, като взема сина си Джовани за свой съхерцог[17].
Маурицио и Джовани скоро се оказват изправени пред враг, много по-опасен от онези, които са заплашвали Венеция дотогава. Всъщност след като Карл – син на Пипин става новият суверен на франките, папа Адриан I прибягва отново през 774 г. до помощ отвъд Алпите, за да се противопостави на лангобардската опасност, представена от целите на крал Дезидерий: след като идва в Италия, Карл лесно успява да победи Дезидерий и да се провъзгласи за крал на лангобардите. Сред последиците от този огромен политически катаклизъм е признаването на Карл от папа Адриан на правото да контролира Венеция и Истрия, които самият папа смята за своя собственост като древни провинции на Равенския екзархат. Решението скоро предизвиква търкания с населението на Лагуната, където се формират две противоположни партии: една профранкска, водена от патриарх Йоан IV, и една провизантийска, водена от двамата дожи.
През 785 г. първите дипломатически сблъсъци с франките и папата са разрешени с изгонването на венецианските търговци от папския Пентаполис и с конфискацията на всичките им имоти в района на Равена[18], подклаждани от обвинението, не неоснователно, от страна на патриарх Йоан за извършване на незаконна търговия с роби и евнуси.[17] След този първи удар бойното поле става новата епархия Оливоло (издигната през 776 г. и възникнала, анексирайки някои територии на Маламоко като Луприо, Дорсодуро и Риалто): след смъртта на първия епископ Обелерий дожите посочват гърка Христофор Дамиата като наследник през 797 г. Дамиата, чието издигане среща острата съпротива на патриарха, отказва да даде своето потвърждение. Поради това напрежението нараства още повече, когато с коронясването на Карл Велики за август в коледната нощ на 800 г. франките влизат в открит сблъсък с Византийската империя, която се смята за изключителен пазител на имперската традиция. Във Венеция се стига до сблъсък и през 802 г. херцог Джовани щурмува Градо, като пленява и убива патриарха, който е наследен от неговия племенник Фортунат II. Последният се опитва малко след това да отмъсти за чичо си, като прави заговор срещу Джовани Галбайо, който междувременно остава единственият дож след смъртта на баща си. Разкрит, Фортунат е принуден да отиде в изгнание заедно с другите основни представители на профранкската партия. Град Хераклиана незабавно се възползва от победата, разширявайки контрола си върху голяма част от земите на Екзархата, на свой ред провокирайки реакцията на своя древен съперник Еквилий и повторното разпалване на вътрешната война. Така през 804 г. един от профранкските изгнаници – бившият трибун на Метамауко Обелерио Антенорео, спечелил благоволението на Карл Велики, успява да организира бунт в Метамауко, който сваля херцог Джовани Галбайо и довежда самия Обелерио на власт.
След като става херцог, Обелерио свързва брат си Беато с управлението, който е по-ориентиран към провизантийски позиции. Затова двамата се обръщат към окончателното разрешаване на вековния проблем, причинен от съперничеството между Еквилий и Хераклиана. Херцогската намеса е брутална и окончателна: двата града са щурмувани, защитата е разрушена, а водачите депортирани в Метамауко. Станал по този начин господар на положението, благодарение и на централизацията на административната система, Обелерио през 805 г. успява да даде воля на стремежите на своята партия, като постави Венеция под защитата на франките.
Постъпката обаче не оставя византийците безразлични. Император Никифор I Геник, който вече е изпратил войските си, за да си възвърне контрола над Далмация, окупирана през 806 г. от франките, изпраща мощен флот в Адриатическо море под командването на патриций Никита. Поради това херцог Обелерио побързва да поднови древната си лоялност към Константинопол, получавайки в замяна титлата „протоспатарий“. Провизантийските йерархии са възстановени [19] и съхерцогът Беато последва Никита в Константинопол със заповед да се представи пред императора, от когото той е любезно посрещнат, получавайки титлата „ипат“, преди да може да се върне в Метамауко.
Така през 809 г. византийците могат свободно да използват Венеция като база за своите операции срещу франките. Всъщност нова флота пристига от изток под командването на херцога на Кефалония Паоло, със задачата да започне преговори с новия крал на Италия Пипин – син на Карл Велики, и в случай на неуспех да мине към действие. След като и двете опции се провалят, Павел напуска Адриатическо море, оставяйки Венеция сама срещу гнева на Пипин. Франкският суверен атакува херцогството от суша и море с намерението окончателно да го анексира. След първоначалните успехи операцията е спряна пред ожесточената съпротива от страна на Метамауко. Частичното унищожаване на франкската флота от венецианците и новините за приближаването на византийската флота най-накрая убеждават франките да изоставят Венеция и да се опитат да нападнат Далмация, но се отказват и тук, когато византийците пристигат.
Основната последица от победата срещу неуспешния франкски опит за завоевание е окончателният успех на провизантийската партия. Херцог Обелерио е свален и предаден на византийския пълномощен представител Арсак, дошъл да преговаря за мир с франките. Обелерио следва посланика първо до каролингския двор в Аахен и накрая до Константинопол, където мисията трябва бързо да се върне поради внезапната смърт на василевса Никифор, паднал на българската граница. С Никифоровия мир Карл Велики, след като получава признание на императорската титла, се отказва от господството над Венецианската лагуна и Далмация. Венецианците подновяват своята лоялност към Византия, като обаче запазват старите привилегии и древните автономии, които са завоювали, дотолкова че адриатическите градове не са включени в новата византийска бюрократична система, основана на тема.[20] Провизантийското надмощие е окончателно подпечатано с възкачването на херцогския трон на благородника от Ераклеа Анджело Партечипацио, който особено се отличава по време на конфликта.
Епоха на сем. Партечапацио: раждане на Венеция и произход на връзката ѝ със Свети Марк[редактиране | редактиране на кода]
След като става херцог, през 812 г. Анджело Партечипацио премества херцогското седалище от Метамауко, твърде въвлечено в предишните политически събития и твърде изложено на външни заплахи, в Ривоалто, което става новата херцогска столица в центъра на Венецианската лагуна. Централните острови на лагуната всъщност, след дългия период на нестабилност, причинен от битките между партията на Маламоко и земевладелците на континента, се оказват ново убежище за местното население, гарантиращо достатъчна стабилност за основните икономически дейности.[21] Така и гъстотата на населението на района би трябвало да се е увеличила около VII век – периодът, в който са построени църквите „Сан Мозе“ и „Сан Джакомо дел Орио“. Новият херцог нарежда изграждането на Дворецът на дожите в Риалто и преди всичко възраждането на родната му Хераклиана, която е преустроена с името Civitas Nova Heracliana като ваканционен курорт за семейството на дожа и другите най-изтъкнати семейства на Венеция.
През същата 827 г. Анджело е наследен от своя син Джустиниано. Неговото първо действие е да отговори на източния император Михаил II, който поисква военна помощ за намеса срещу сарацините в Сицилия – факт, който представлява признание за военната сила на зараждащата се Венеция: успехът на експедицията значително увеличава престижа на Партечипацио, който обаче рискува да бъде политически подкопан от резултата от събора, свикан в Мантуа от франкския император Лотар I. Той всъщност е получил възстановяването на първенството на Аквилейската патриаршия над тази на Градо и следователно над цялата венецианска църква, заплашвайки нейното подчинение и обединение. Тази ситуация на религиозна криза обаче е брилянтно преодоляна, когато тялото на Свети Марк пристига във Венеция на 31 януари 828 г., откраднато от Александрия в Египет от венецианските търговци Бон да Маламоко и Рустего да Торчело: притежанието на такива мощи всъщност възражда престижа на Венецианската църква, отменяйки амбициите на Лотар I за обединение. Пристигането на евангелиста има, именно поради огромния престиж, свързан с притежанието му, много силно въздействие върху зараждащия се град. Светецът незабавно е обявен за новия покровител на държавата заедно с предишния византийски светец Теодор Тирон, като бързо започва да се издига, за да се превърне в самия символ на Венецианската държава.
Херцогът/дожът е наследен малко след това, през 828 г., от другия си брат Джовани I Партечипацио, свързан in extremis с трона, който обаче скоро се оказва застрашен. Внезапното завръщане в лагуната на сваления дож Обелерио, избягал от Константинопол, всъщност предизвиква широко разпространено въстание сред населението на Метамауко и Виджилия:[22] Партечипацио обаче реагират този път с изключителна енергичност и двата града са жестоко наказани с огън. Но скоро след това възниква нова заплаха от бунта на трибуна Карозо, който успява да узурпира херцогския престол за няколко месеца с подкрепата на многобройни знатни личности. Ситуацията е спасена от намесата на друг представител на семейството – Орсо Партечипацио, епископ на Оливоло. Орсо успява да свали Карозо, който е ослепен, а съюзниците му убити,[23] и вика Джовани I на трона, точно навреме за тържественото освещаване на новата базилика „Сан Марко“. Въпреки това изборът да се споразумеят със славянските пирати, които заплашват търговията в Адриатическо море, в крайна сметка се оказва фатален за сем. Партечипацио: нов бунт, воден през 836 г. от сем. Масталичи от Риалто, се противопоставя на управлението на Джовани и семейството му губи властта. Така нови икономически интереси започват да контролират властта във Венеция: Пиетро Традонико е номиниран за дож.[24]
В безопасност в новия град, венецианското херцогство остава византийски остров в морето на западното феодално средновековие, придобивайки все по-голяма автономияː през 840 г. например дожът по своя собствена инициатива обнародва търговския договор Pactum Lotharii със Свещената Римска империя. В този период се развива системата на патрицианските семейства, съревноваващи се за власт (признак за това са честите бунтове и свалянето на дожите – подстригани, ослепени и заточени) – ядрото на бъдещата търговска олигархия начело на държавата. През 842 г. венецианската флота е победена от сарацините близо до Сусак.
В периода между 855 и 880 г. се оформя венецианският монетен двор и започва да сече пари.[25]
През 864 г. Традонико е убит, докато напуска литургията за освещаване на църквата „Сан Дзакария“ – един от символите на властта на партечиаците, които са я издигнали благодарение на щедрото дарение, направено на дожа Анджело от василевса Лъв V Арменец, изпратил тялото на Свети Захарий и златото, необходимо за строежа за тази цел. Убийството бележи връщането на власт на сем. Партечиацио, сред които е определен новият дож: Орсо I. Дожът, за да разсее всяко съмнение относно участието си, преследва сурово убийците от Традонико, но в същото време отстранява лоялните на своя предшественик хора от Риалто, като ги депортира, макар и с отстъпки и привилегии, на остров Попилия. Ето защо Орсо Партечипацио първо се обръща срещу сарацините, които побеждава в Таранто през 867 г., и срещу славянските пирати, споразуменията с които са стрували толкова скъпо на семейството му, а впоследствие и към Аквилея, където през 880 г. сключва договор с патриарх Валперт, за да постави край на набезите в територията на Градо. През същата година обаче трябва да претърпи славянско нашествие, което води до разграбването на Читанова. Междувременно Орсо Партечипацио заздравява връзките си с Византия, като се жени за племенница на император Василий I Македонец, от която има четири деца, и се хвали с титлата „протоспатарий“. Херцогът, чиято брачна връзка с източните императори изстрелва сем. Партечипацио до ниво, непознато дотогава за представителите на венецианския патрициат, консолидира династичното наследство, като присъединява своя син Джовани II Партечипацио, който след това го наследява регулярно през 881 г.
Джовани се опитва да контролира нарастващата търговска мощ на Комакио, като моли папата да направи брат му Бадоарио господар. Въпреки това той попада в засада, устроена му по време на пътуването до Рим от Марино, законния граф на Комакио. След това Джовани реагира през 883 г., като атакува и унищожава Комакио, след което го връща силно намален на папата. Джовани, който няма деца, се опитва напразно да гарантира стабилността на династията, като предава властта на братята си, но преждевременната смърт на Бадоарио първо, тази на Пиетро Партечипацио, първият му съхерцог, след това и накрая отказът от наследството на другият брат и колега Орсо I Партечипацио прави всичките му усилия безполезни. Сериозно болен, след абдикацията си през 887 г. Джовани II трябва да приеме, че династичното наследство отново е прекъснато и че изборът на дож зависи изключително от волята на народното събрание (Кончо).[N 7] Пиетро I Кандиано е избран за нов дож и тръгва с флот срещу неретляните, но на 18 септември загива в битка при Макарска. Той е първият дож, загинал в битка. Джовани II Партечипацио си връща властта за кратко и след това предава властта на новоизбрания дож Пиетро Трибуно през 888 г.[23]
Нашествие на унгарците[редактиране | редактиране на кода]
Дож Пиетро Трибуно, племенник на Пиетро Традонико, през 900 г. се оказва изправен пред нашествието на унгарците, които, възползвайки се от хаоса, в който по това време са изпаднали франкските владения, са започнали да извършват набези в Североизточна Италия, дори побеждавайки император Беренгар I. Изправен пред заплахата, венецианският херцог укрепва защитата на лагуните, като също започва изграждането на нови стени за защита на зараждащия се град Венеция.
Унгарците, завръщайки се победоносно в своите земи, нахлуват в херцогството, превземат Читанова Хераклиана, Еквилий, Брондоло и двете Киоджи с щурм, след което напредват към пристанището на Албиола, точно на юг от Метамауко, където обаче накрая са отблъснати и победени. Дожът е възнаграден с възхвалата на Беренгар и с титлата „протоспатарий“ от Лъв VI Философ.
Херцогството между сем. Партечацио и сем. Кандиано[редактиране | редактиране на кода]
През 912 г., след смъртта на трибуна, властта отново се връща в ръцете на член на сем. Партечипацио – Орсо II, който незабавно се заема да засили връзките с Константинопол, като изпраща сина си Пиетро на посолство и получава в замяна от императорите Александър и Константин VII също титлата „протоспатарий“. След това, през 924 г., дожът издейства от италианския крал Рудолф II подновяването на привилегията за сечене на пари, която в Алтинската хроника изглежда вече е била призната за първи път по времето на Карл Велики.
След като Орсо II абдикира през 932 г., той е наследен от Пиетро II Кандиано, който насочва вниманието си към Истрия, чиито крайбрежни градове поискват защита срещу набезите на славяните. Съюзният договор провокира реакцията на маркиза на Истрия Винтер от сем. Лантиери, който, раздразнен от злоупотребата, конфискува всички венециански активи в своите територии. Реакцията на Пиетро II е морска блокада, която принуждава Винтер да подпише мира от Риалто с Венецианското херцогство през 933 г., който признава свободата на търговията и корабоплаването за венецианците по бреговете на Истрия. След това дожът се обръща срещу Комакио, който, след като се възстановява, отново застраши венецианските интереси в Адриатическо море. Градът е нападнат и принуден да се подчини, възползвайки се от слабостта на италианския крал Хуго I Арлски, който е твърде зает да се опитва да бъде избран за император и в римските спорове, където папството, именно вследствие на борбите за власт, възникнали около императорски коронации, потънал в епохата на т. нар. „порнокрация“, е в ръцете на безскрупулната сенаторка Мароция.
След смъртта на Орсо представител на сем. Партечипацио – Пиетро II, син на Орсо II, е избран за дож за последен път през 939 г., чието кратко и мирно управление приключва през 942 г., когато Пиетро III Кандиано, син на Пиетро II, е избран да го наследи. Дожът трябва да се намеси с морска блокада в полза на патриарх Марин срещу заплахите на Лупо II от Аквилея, който на 13 март 944 г. подписва мира и обещанието никога повече да не вдига оръжие срещу Градо. През 948 г. Кандиано изпраща експедиция от тридесет кораба срещу неретляните, които смущават венецианската търговия, но резултатът е пълен провал, дотолкова че през 945 г. те атакуват самия Оливоло, отвличайки в катедралата „Свети Петър“ на 31 януари 12 девойки по време на processio scholarum – сватбено тържество. Дожът отговаря, като изпраща флотата по следите на пиратите, която ги достига на 2 февруари в Каорле, побеждавайки ги и освобождавайки жените. След това, през 951 г., Пиетро III сключва споразумения с краля на Италия Беренгар II, след което се опитва да консолидира династията Кандиано, като свърже сина си Пиетро IV Кандиано с трона. Пиетро, след като решава да ускори наследяването, се опитва да свали баща си и е победен и заточен. Пиетро IV обаче, в съюз с крал Беренгар и маркиза на Равена, започва да заплашва Венеция. По тази причина през 959 г. Пиетро III, виновен, че е спасил живота на сина си, е свален и венецианците, за да избегнат война, и те решават да отзоват Пиетро IV от изгнание и да го направят дож.
След като става дож, Пиетро IV вижда как неговият мощен съюзник Беренгар пада през 961 г., срещу когото се изправя самият император Ото I: заловен през 963 г., Беренгар е заточен и наследен на италианския трон от самия Ото. Това обаче не спира деспотичното и авторитарно отношение на Пиетро IV Кандиано, който през 966 г. се свързва с Ото, като се жени за лангобардката Валдрада, роднина на императора. Тази връзка обаче предизвиква разочарованието на източните императори, които все още се смятат за законни господари на Венеция, а византийският император Йоан I Цимиски нарежда на венецианците през 971 г. да спрат търговията със сарацините, което нанася вреда на Византия. През 973 г. Пиетро IV Кандиано също вижда смъртта на другия си велик западен защитник Ото, но въпреки слабото си състояние той е решен да консолидира властта си. Това е искрата на бунта: населението се надига, обсажда и подпалва двореца, като убива Пиетро IV Кандиано и най-малкия му син: дожът, обградил се с чуждестранни наемници, противопоставил се на византийските интереси, свалил и ослепил по обвинение в симония епископа на Оливоло, е хвърлен като труп в обществената кланица .
Веднага след като е избран, новият дож Пиетро I Орсеоло трябва да защитава правата си пред германския император Ото II, подстрекаван срещу него от патриарх Витале Кандиано и от принцеса Валдрада, която избягва клането на баща си и намира убежище при майка си – императрицата на Германия Аделхайд. След като постигат споразумение, дожът и императорът подновяват древните споразумения между Венеция и Свещената Римска империя. Освободен от тази задача, Пиетро I Орсеоло успява да се посвети на реконструкцията на двореца и на базиликата „Сан Марко“, разрушени по време на бунта заедно с голяма част от града. Неговото управление е кратко, но по-привлечено от религиозните нужди, отколкото от светските задачи, постоянно застрашено от заговорите на патриарх Витале. Дожът е поразен от срещата с абата на Сен Мишел дьо Куша, който идва във Венеция, за да се поклони на мощите на Свети Марк. Така в нощта на 1 септември 978 г. Пиетро Орсеоло бяга от града, за да се оттегли в манастир в Пиренеите, където умира 19 години по-късно, заслужавайки канонизация от Католическата църква.
Бягството на Пиетро позволява на сем. Кандиано да се върне на власт. Събранието всъщност избира за дож Витале Кандиано, син на Пиетро III и полубрат на едноименния патриарх. Въпреки това лошото здраве на дожа го принуждава да абдикира само след четиринадесет месеца, оттегляйки се в абатството на Сант'Иларио.
Той е наследен през 979 г. от дож Трибуно Мемо, чието управление обаче е обезпокоено от вътрешни раздори. Всъщност първоначално император Ото II подновява търговските привилегии, които вече са подписани с много дожи, на 7 юни 983 г. Впоследствие напрежението между фракцията, подкрепяща Свещената Римска империя, водена от сем. Колоприни, и тази, която е най-близка до Византийската империя, подкрепяна от сем. Морозини, кара западния император да наложи забрана на търговията във Венеция, докато в града имотите на предателите са нападнати. След смъртта на Ото II в Рим на 7 декември 983 г. сем. Колоприно получава помилване и се връща във Венеция: Трибуно Мемио напразно изпраща сина си Маврикий в Константинопол в търсене на подкрепа, но той не получава нищо и през 991 г. е принуден да абдикира и да се оттегли в манастир. През 982 г. дожът Трибуно Мемо отстъпва остров Сан Джорджо на монаха Джовани Морозини, където е основано абатството Сан Джорджо Маджоре. В този документ се споменава Доменико Фиолариус, производител на ампули. Това е първият документ, който съобщава за обработката на стъкло във Венеция.
Голямо морско разширение и епоха на комуните[редактиране | редактиране на кода]
През Късното средновековие Венеция, все по-независима от далечната Византийска империя, става изключително богата благодарение на контрола си върху търговията с Леванта и започва да се разширява в Адриатическо море. Тази фаза на експанзия започва при династията Орсеоло, първоначално за борба с пиратите, които потискат венецианските брегове с техните набези, и води до подчинение на крайбрежните градове на Истрия и Далмация и последващото признаване от Византия на владението на Херцогство Далмация.
Епоха на сем. Орсеоло[редактиране | редактиране на кода]
През 991 г. народното събрание Кончо избира Пиетро II Орсеоло за дож. Той е син на Пиетро I, който е избягал в манастир в Пиренеите. Новият дож получава от император Василий II Българоубиец отпускането на хрисовул, вероятно още поискано по времето на неговия предшественик, който признава облекчаването на венецианците от данъците върху търговските дейности в империята като награда за венецианската намеса срещу Ото II през Пулия. От друга страна херцогът сключва споразумения с новия германски император Ото III, който, тогава отслабен в своята власт в Италия, с радост приема предложенията за приятелство, признавайки допълнителни отстъпки на венецианците и на Запад. Трето, Пиетро II също установява нови търговски връзки с мюсюлманските държави от Изтока и Запада, увеличавайки търговското богатство на града. Когато през 996 г. Ото III от Германия идва в Италия, за да поиска правата си, венецианските посланици се втурват да го посрещнат още в проходите в Алпите: тази демонстрация на уважение и приятелство спечелва на дожа привилегията синът му Пиетро да бъде задържан за миропомазване във Верона именно от императора. Младият мъж, който има такъв характер като своя кръстник, дори променя името си на Отоне Орсеоло в негова чест. През същата година Пиетро II Орсеоло организира морска експедиция срещу наретлянските пирати, които отново са започнали да заплашват венецианските брегове и пътища. Наретляните, победени, започват да тормозят далматинското население, което поисква помощ от Венеция. През тази 998 г. дожът организира друга голяма флота, която отплава от пристанището на Лидо на Възнесение Господне: наретляните са принудени да преговарят и градовете на Далмация стават протекторати на Венеция. Войната обаче продължава дълго време, като се има предвид, че наретляните, след като намират валиден съюзник в лицето на краля на Хърватия, който вижда да узурпират властта му над далматинските градове (които управлява с властта на византийски херцог), подновява твърда съпротива, преди да бъде окончателно победен, около 1000 г.
При завръщането си във Венеция, през 1001 г., дожът приема визитата на император Ото, който кръщава дъщеря му. През 1002 г. той се намесва, за да помогне на византийците, обсадени от сарацините в Бари, освобождавайки града, докато във Верона новият император на Германия Хайнрих II Свети, кръщава по-малкия син на Пиетро II, който приема името Енрико Орсеоло. След това венецианският херцог изпраща синовете си Ото и Джовани в Константинопол, за да поискат от императора признаване на венецианското управление над Далмация. Успехът на дипломатическата мисия в източната столица е увенчан през 1003 г. с женитбата на Джовани с византийската благородничка Мария Аргира, сестра на епарха Роман III Аргир и племенница на самия василевс, и с предоставянето на титлата „бадуарий“, но преди всичко с признаването на Пиетро II и на неговите наследници на титлата Dux Veneticorum et Dalmaticorum (дож на венецианците и на далматинците).
Ото незабавно се завръща във Венеция с новината, последван през 1004 г. от Джовани, който е възнаграден за успеха си с асоциирането на съ-дож. След смъртта на Джовани през 1007 г. Пиетро II свързва Ото с трона, след което през 1008 г. той нарежда сина си Орсо да бъде назначен за епископ на Торчело. По това време дожът се занимава с възстановяването на Градо и на катедралата „Санта Мария Асунта“ в Торчело, и с разкрасяването на Читанова, на базиликата „Сан Марко“ и на Двореца на дожите във Венеция. Пиетро II Орсеоло – баща на венецианската власт умира през 1009 г. и е погребан във венецианската църква „Сан Дзакария“.
Той е наследен от Отоне Орсеоло, който укрепва позицията на династията, като се жени за Мария Арпад, сестра на краля на Унгария Стефан I през 1011 г., и като издига брат си Орсо, който няма дори тридесет години, за патриарх на Градо през 1018 г., и като позволява на другия му брат – 20-годишният Витале Орсеоло да го наследи на църковния стол в Торчела. На тези две унаследявания се противопоставя патриархът на Аквилея Попон, който осъжда нередовността им и веднага след това напада Градо, възползвайки се от факта, че след като стават непопулярни поради прекомерната си власт, дожът и патриарх Орсо са заточени в Истрия. Обаче аквилейската атака е в полза на Ото, който участва в успешната защита на Задар срещу Крешимир III, крал на Хърватия, и е отзован във Венеция, само за да бъде свален отново през 1026 г. в бунт, воден от Доменико Флабанико: той е заловен и му отрязвар брадата, и е заточен в Константинопол.
На власт като дож идва Пиетро Чентранико от Ераклеа, но позицията му е несигурна. Кралят на Унгария Стефан, подстрекаван от сем. Орсеоло и провъзгласил се за защитник на техните права, започва да заплашва Венецианска Далмация, а деверът на Ото, станал император на Византия като Роман III Аргир, започва да оказва натиск върху Венеция да насърчи връщането му. Сем. Орсеоло, от своя страна, възползвайки се от отсъствието от града на Доменико Флабанико – покровител на дожа, пленява Чентранико през 1031 г. и като му дава същото отношение като на Отоне, го изгонва от града.
Изгонване на сем. Орсеоло и първи конституционен закон на републиката[редактиране | редактиране на кода]
След изгонването на Пиетро Чентранико патриарх Орсо незабавно изпраща да отзове брат си Ото от изгнание, за да възобнови херцогството. Ото обаче предпочита да остане в Константинопол, поради което поверява регентството от свое име на Орсо, изчаквайки по-подходящи условия за завръщането си. Но новината за внезапната смърт на Ото през 1032 г. шокира регента, който внезапно губи основите на властта си, без да има определен наследник. В качеството си на патриарх Орсо побързва да короняса племенника си Доменико Орсеоло за дож с надеждата, че когато нещата са готови, народното събрание Кончо ще одобри наследяването. Събранието обаче, вместо да одобри действията на Орсо, се надига срещу Доменико, принуждавайки го да бяга към Равена. След това Кончо, раздразнено от непрекъснатите бунтове и династични спорове, постановява, с това, което се смята за първия конституционен закон на венецианската система, вечното премахване на практиката на асоцииране на съ-дожа с трона, отстраняването от властта на всички потомци на сем. Орсеоло и стабилната подкрепа на дожа от двама съветници, отговорни за надзора на работата му. След което той избира именно Доменико Флабанико за дож.
Търговска експанзия[редактиране | редактиране на кода]
Управлението на Доменико Флабанико, след предишната турбулентност, преминава мирно и през 1043 г. той е наследен от Доменико I Контарини. Контарини първо трябва да се изправи пред окупацията на Градо от аквилейския патриарх Попон през 1044 г. Попон, решен да сложи край на съперничещата си патриаршия, извършва нечовешки престъпления, като подпалва къщи и църкви, ограбва малкото, което му е останало при предишни набези, и кощунствено унищожава олтарите, до степен че си спечелва заплахата от отлъчване от папа Бенедикт IX. Когато Попон умира през 1045 г., дож Контарини изпраща флотата да превземе града. В този момент той е свободен да се обърне към Далмация, където хърватският крал Петър Крешимир IV е изтласкал Задар, за да изгони венецианския граф Орсо Джустиниано, окупирайки го. Затова Задар е върнат обратно и дожът поставя сина си Марко като граф там. Междувременно е номиниран за бадуарий и протосеваст от Константин IX Мономах, който се надява на венецианска помощ срещу норманите, които заплашват имперските владения в Южна Италия. Молбата на императора за помощ запечатва признаването на нарастващата венецианска мощ, проявена външно чрез началото на реконструкцията на базиликата „Сан Марко“ във Венеция, открита през 1050 г. Срещу норманската заплаха той също потърсва съюза на Венеция за новия понтифекс: папа Лъв IX, завръщайки се от Германия, където е отишъл да събере войски от император Хайнрих III, посещава града през 1051 г., като получава посвещението на своя светец-покровител от страна на църквата „Сан Лио“ във Венеция, но без конкретна помощ срещу норманите.
След като побеждават папските войски в битката при Чивитате през 1053 г. и завладява Бари – последната византийска крепост, победителите нормани най-накрая получават папско признание за своето господство над бившите имперски владения в Южна Италия: това е само последното от поредица от търкания между Рим и Константинопол, което окончателно приключва на 16 юли 1054 г. с Голямата схизма между Католическата църква и Православната църква. Император Роман IV Диоген, отчаяно търсейки съюзници срещу своите източни и западни врагове, трябва да се изправи срещу нахлуването на селджукидите. След като не получава помощ от Венеция срещу норманите, той решава през 1069 г. да признае Петър Крешимир за крал на Хърватия и Далмация, като по този начин подготвя почвата за бъдещи конфликти за далматинските владения на Венеция. След това Роман IV пада на 26 август 1071 г., когато катастрофалното поражение в битката при Манцикерт отваря вратите на Анадола и Мала Азия за турците.
Такава е ситуацията, когато в същата година като катастрофата на Манцицерт Доменико Селво е провъзгласен за дож. Общата политическа ситуация се влошава още повече, когато през 1072 г. избухва борбата за инвеститура между папа Григорий VII и германския крал Хайнрих IV: Венеция, оставайки вярна на своята политика на баланс между великите сили, не застава нито на страната на понтифекса, нито на германския суверен. Междувременно в южната част на Италия норманите от Отвилите започват да насочват интересите си към Адриатическо море и Гърция, като по този начин влизат в политически конфликт с венецианските интереси. Така, когато през 1081 г. Робер Гискар предприема действия, като окупира Корфу и обсажда Драч, венецианската флота се намесва под командването на същия дож, за да помогне на византийците, и Драч е освободен, само за да бъде изгубен малко след това след катастрофалното византийско поражение.
Въпреки това император Алексий I Комнин дава като награда на дож Доменико Селво правото да прехвърли поста си на синовете си и най-вече през май 1082 г. той издава хрисовул, с който предоставя на венецианските търговци широки привилегии и изключения във всички основните пристанища и пазари на Румъния, което значително увеличава обема на трафика за Венеция. Увеличаването на търговията, вече започнало след новите адриатически завоевания, води до нарастваща динамика във венецианското общество, което се доказва от раждането на нови търговски форми като коменда и от непрекъснато нарастващата политическа активност на народното събрание, инструмент за сила за търговската класа. Междувременно войната с норманите продължава с морски и сухопътни операции, които не са благоприятни за венецианско-византийските съюзници и скоро позицията на Селво, станал непопулярен заради стремежа си да наследи херцогството, става несъстоятелна. През 1084 г. той е низвергнат, подстриган и затворен в манастир.
Новият дож Витале Фалиеро се намесва по-решително срещу норманите, като ги побеждава при Бутринт и ги принуждава да преминат в отбрана, докато със смъртта на Робер Гискар през 1085 г. армията му изоставя позициите, до които е достигнала, за да се върне в Пулия. Поради това византийският император дава на дожа титлата „херцог на Венеция, Далмация и Хърватия“ и тази на протосеваст, като в същото време го упълномощава да сече пари, като подпечатва, в допълнение към името на императора, израза S. Marcus Venecia. Смъртта през 1089 г. на Димитър Звонимир – последният хърватски крал, води до обединяването на неговата корона с унгарската корона на крал Калман Книжник: събитието, в допълнение към създаването на нов мощен съсед за далматинските владения на Венеция, засилва хърватските претенции върху региона през унгарските, датиращи от краткото маджарско кралство на рода Орсеоло. Докато новата заплаха се задава на хоризонта, във Венеция на 8 октомври 1094 г., в присъствието на дожа, патриарха и император Хайнрих IV, се провежда тържественото освещаване на новата базилика „Сан Марко“; мощите на Свети Марк, намерени по чудо по време на работите от древното скривалище, където са били изгубени след последния пожар, са поставени в криптата и скрити отново на място, известно само на дожа, на примицерия и на прокурорите на Свети Марк.
Първи кръстоносен поход и първа война с Византия[редактиране | редактиране на кода]
През 1095 г., докато Витале I Микеле става дож във Венеция, във Франция, на събора в Клермон, папа Урбан II, приемайки молбите за помощ срещу селджукската заплаха, донесена от византийските посланици, започва кръстоносните походи. Актът всъщност надхвърля искането на византийския император, който просто се надява да изпрати франкски наемници, за да подсили войските си, но голямото участие в папския призив прави заминаването на кръстоносния поход неудържимо събитие. Венеция, за разлика от другите италиански морски републики, първоначално не е в състояние да изтълкува правилно степента на явлението: не вярвайки в успеха на проекта, дожът отказва да поеме кръста, докато пизанците и генуезците от своя страна предоставят помощ и кораби за експедицията на Годфроа дьо Буйон.
Когато през 1098 г. кръстоносците завладяват Антиохия, създавайки първото ядро на кръстоносните държави, дожът най-накрая разбира важността и икономическия обхват на тази окупационна война и риска, свързан с оставянето на произтичащите търговски предимства на другите републики. През юли 1099 г. 207 кораба отплават от Венеция под съвместното командване на Джовани Витале, син на дожа, и епископа на Оливоло Енрико Контарини. През декември венецианската флота прихваща в Родос пизанските кораби, съюзници на Боемунд I Антиохийски, които са влезли в конфликт с византийския император Алексий, и ги потапя. През пролетта на 1100 г. венецианската флота се насочва към бреговете на Светите земи, където междувременно Годфроа дьо Буйон е превзел Йерусалим, но, лишен от пизанската флота, не е в състояние да получи помощ. По този начин той е принуден да се споразумее с венецианците, които предоставят услугите си в замяна на притежанието във всяка завладяна територия или град на техния собствен квартал, който не подлежи на мита, данъци или габели. Хайфа, Яфо и териториите на крайбрежната Сирия скоро падат заедно с Мира, от която венецианците премахват останалите мощи на Свети Никола, спасени от предишното преминаване на Бари, изпращайки ги в родината им. След това експедицията се завръща през 1101 г. Дожът умира през пролетта на 1102 г., точно когато хърватско-унгарският крал Коломан, след като завладява Задар, е коронясан за крал на Унгария, Хърватия и Далмация.
Другият син на Витале, Орделафо Фалиеро, е избран за нов дож. Загрижен за войната с унгарците, новият дож заповядва през 1104 г. концентрирането на всички докове за строителство на кораби в източната част на града, създавайки първото ядро на Венецианския арсенал. Войната продължава от 1105 до 1115 г., когато Венеция най-накрая успява да превземе Задар и Шибеник. Междувременно Орделафо участва в Норвежкия кръстоносен поход, като победоносно обсажда Сайда. В края на унгарския конфликт Орделафо може да замине за Сирия, където експанзията на кръстоносците продължава, участвайки в превземането на град Акраː от местния гръцки манастир на Христос Пантократор са извадени злато и емайли, които, изпратени във Венеция, образуват Златната олтарна картина, която и днес краси главния олтар на базиликата „Сан Марко“. При завръщането си у дома дожът трябва да се намеси отново срещу унгарците, но загива в битка при Задар през 1117 г.
Дож Доменико Микеле изпраща както обикновено посланици през 1118 г. до новия източен император Йоан II Комнин, за да поиска подновяване на договорите между Венеция и империята. Йоан II, раздразнен от нарастващата арогантност на венецианските търговци и от щетите, че тяхната привилегирована дейност е довела до икономиката на Византия, отказва да потвърди привилегиите, дадени в златната була на неговия предшественик Алексий, предпочитайки вместо това да облагодетелства пизанските и генуезките търговци. Възползвайки се от молбата за помощ, идваща от франките от Утремер след залавянето на краля на Йерусалим Балдуин II от сарацините, Венеция незабавно предлага да се притече на помощ, нетърпелива да изпрати мощна флота на Изток. На 8 август 1122 г., след като назначава сина си и племенника си за регенти с титлата Venetiarum Praesides, дожът отплава на изток и след това попада на византийския Корфу по пътя, който обаче устоява на обсадата. През 1123 г. обаче венецианската флота се появява в Бяло море, опустошавайки Хиос, Лесбос, Родос и накрая Кипър. Тогава дожът решава да се обърне срещу египтяните, подкрепяйки кръстоносците при превземането на Ашкелон.[26] След това Микеле сключва споразумения с патриарха на Йерусалим Гвармонд, великия конетабъл на кралството Вилхелм от Бари и канцлера на Сория Паган, така че след като прекарват Коледа в Йерусалим, на венецианците е гарантирано притежанието на квартал във всеки град на Йерусалимското кралство и пълното освобождаване от всички задължения. Флотата на Свети Марк се придвижва срещу Сайда и Тир, завладени с измама на 30 юли 1124 г. след петмесечна обсада. Така освободен от ангажименти с християнските държави отвъд океана, дожът отново се обръща срещу византийците, опустошавайки Самос и Андрос, и накрая се завръща в Адриатическо море, за да успокои целите на Стефан II Унгарски, който заплашва венецианските владения. Връщайки се във Венеция, дожът донася със себе си, сред многобройната плячка, скъпоценните тела на Свети Изидор и Свети Донат. През 1126 г., изправен пред новите венециански опустошения на островите Метони и Кефалония, източният император слага край на войната, като издава нов хрисовул, признавайки всички предишни права, вече предоставени от баща му, и ги увеличава с нови изключения и монополи .
Раждане на Комуната[редактиране | редактиране на кода]
През 1130 г. дож Доменико Микеле е наследен като дож от Пиетро Полани. По време на неговото управление през 1143 г. народното събрание гласува създаването на Consilium Sapientium, което действа като свое собствено постоянно представителство и подкрепя дожа в управлението: този орган е първият зародиш на новата система на комуните, подобна на тези, разработени по същото време време в много италиански градове, също постановено от появата на формулировката Commune Veneciarum в публичните документи.
През 1148 г., едновременно с избирането на Доменико Морозини за нов дож, властта му получава нов удар от институцията на Promissio Ducis – клетва за конституционна лоялност, която трябва да бъде поискана от дожа при встъпване в длъжност, която, започвайки от този момент, ще бъде непрекъснато подновявана с всеки нов избор, постепенно ограничавайки правомощията на владетеля все повече и повече в полза на зараждащите се републикански институции: напълно заета с вътрешната политическа реорганизация, Венеция не участва във Втория кръстоносен поход (1145- 1149). Във външната политика дожът показва, че е по-малко подчертано провизантийски настроен от своя предшественик, като постига оттегляне на папската забрана и получава признаване на господството над Марке с титлата Dominator Marchiae Морозини умира през февруари 1156 г.
Конфликти с двете империи[редактиране | редактиране на кода]
Когато е избран новият дож Витале II Микеле, международната политическа ситуация става критична за Венеция. Посланиците, изпратени в Константинопол, установяват, че Мануил I Комнин е изравнил генуезките привилегии с тези на Венеция и Пиза поради възникналите разногласия с предишния дож, докато германският император Фридрих I Барбароса се готви да дойде в Италия, за да я подчини отново към суверенната власт. В допълнение към това патриархът на Аквилея Улрих от Трефен е разграбил Градо и трябва да бъде наказан. През 1163 г. той е победен и хвърлен в затвора. Улрих обаче е освободен чрез посредничеството на папа Александър III след подписването от Венеция на 7 април 1167 г. в Абатство Понтида на Конкордия с комуните на Веронската лига и Ломбардска лига срещу гибелините. Патриархът обаче е унизен с налагането на феодална почит от дванадесет прасета, носещи репродукции на патриаршеските крепости на гърба си, които да бъдат доставяни завинаги всеки карнавален четвъртък. Междувременно Мануил I Комнин изпраща в Адриатическо море севастократор Йоан Дука Ангел с мощна флота, за да подкрепи Анкона в съпротивата срещу Фридрих Барбароса. Не намирайки подкрепа от Венеция, раздразнен от него, Мануил I изпраща войските си да окупират Далмация и тласка хората от Анкона да навредят на венецианската търговия.
Тогава, точно когато изглежда, че ситуацията се подобрява, внезапно на 12 март 1171 г., след опожаряване на генуезката колония Галата, в което са обвинени венецианците, императорът нарежда арестуването на всички венециански граждани, присъстващи в Румъния и конфискацията на имуществото им: 10 хил. са затворниците само в Константинопол. Войната неизбежно удря първо Рагуза, виновна за отказа да предостави военната помощ, поискана от Венеция, и продължава в Егейско море, където е поставена обсадата на Негропонт. Витале II обаче прави грешката да повярва на мирните предложения на императора, като по този начин му позволява да събере силите си и да повика на помощ пизанците и генуезците. Унищожена от чумата, венецианската флота тъжно се завръща у дома, където на 28 май 1172 г. дожът е нападнат и убит в заговор, замислен от бившите посланици в Константинопол Дзиани и Мастропиеро.
Смъртта на Витале II предоставя на аристократичната партия възможност за политическа разправа и задълбочена конституционна ревизия, тласкайки народното събрание към това да се лиши от правото си на избиране на дож, поверявайки го на ограничена колегия от единадесет благородници. Избирателите избират Себастиано Дзиани за дож, който насърчава реформа на Consilium Sapientium, който е трансформиран в суверенно събрание с името Висш съвет и с продължителност една година. След това новият дож изпраща посланици на изток, за да се опита да възстанови мира и да отвори отново пътя за търговия, но, изправен пред удължаването на преговорите и преди всичко новината за катастрофалното поражение на Мануил I Комнин в битката при Мириокефалон, той се подготвя да вземе отново оръжие, сключвайки съюз с Вилхелм II Добрия – исторически съперник на византийците и съюзник на папата. Дори е сключено споразумение с Фридрих Барбароса, който по това време е в пълен конфликт с Ломбардската лига, която получава подкрепа от венецианския флот при обсадата на Анкона. Следователно Мануил I, осъзнавайки опасността, решава да сключи мир. Подсилена от този успех, през 1175 г. аристократичната партия популяризира нова част от венецианската държавна архитектура със създаването на Низшия съвет, назначен да подкрепя дожа в неговите функции.
Междувременно, след поражението на Фридрих Барбароса в битката при Леняно на 29 май 1176 г., Дзиани се предлага за мирен посредник, насърчавайки конференция във Венеция през май 1177 г. между Фридрих Барбароса, папа Александър III, крал Вилхелм II Добрия и представителите на комуните от Ломбардската лига, които в крайна сметка подписват Венецианския мир. На 12 април 1178 г., след като насърчава новата конституционна реформа, която установява по-нататъшно ограничаване на властта на народното събрание Кончо при изборите за дож, делегирана на нов орган – Кваранция, избран от малцина, съставени от ограничена колегия от старейшини, Себастиано Дзиани абдикира.
Трети кръстоносен поход и Задарска война[редактиране | редактиране на кода]
Абдикацията на дож Себастиано Дзиани позволява избирането за дож на бившия му колега в заговора Орио Мастропиетро. Орио като първи акт издава Promissione dal maleficio – сборник от действащите закони и преразглеждане на наказанията. Той също така трансформира Кваранция във Върховен съд. Когато през 1181 г., по време на краткото управление на Алексий II Комнин, латинските колонисти на Константинопол са избити, дожът възобновява политиката на своя предшественик на съюз с норманите срещу регента и по-късно император Андроник I Комнин.
Междувременно в Адриатическо море унгарският владетел Бела III, също във война с Византия, окупира Задар и Далмация през 1183 г., предизвиквайки война с Венеция. Когато новият византийски император Исак II Ангел, нападнат през 1185 г. от норманите, се подготвя за преговори, подписвайки мир с унгарците и венецианците и назначавайки за протосеваст дожа, двете сили най-накрая изглеждат свободни да се обърнат една срещу друга. През 1187 г. венецианската флота обсажда Задар, но когато на 27 март 1188 г. в катедралата на Майнц император Фридрих I Барбароса взема кръста, за да се присъедини към Третия кръстоносен поход, Венеция счита за приоритет да се обърне към големия бизнес на източните пазари: обсадата на Задар е вдигната и флотата е подготвена да се присъедини към начинанието в Леванта.
Заедно с другите морски републики Венеция допринася за превземането на Тир, Акра и други крайбрежни градове на Светите земи. Като цяло обаче намесата на Запада се оказва неуспешна: Йерусалим остава в ръцете на кюрдско-мюсюлманската династия Аюбиди, а кралството на кръстоносците остава ограничено до брега. Единственият успех е създаването на Кипърското кралство за сметка на византийците. Кръстоносният поход току-що е приключил и унгарският въпрос все още не е решен, когато през 1192 г., вече твърде стар, за да задържи управлението, Мастропиеро абдикира.
Четвърти кръстоносен поход и завладяване на морските владения на Венеция[редактиране | редактиране на кода]
Като абдикира, дож Орио Мастропиетро позволява предаването на дожа на последния от тримата посланици, които са помогнали за арестуването на венецианците от Константинопол по времето на Мануил I Комнин. Следователно новият дож става енергичният 80-годишен Енрико Дандоло, който като първи акт решава да сложи край на заплахите за венецианските владения в Адриатическо море, изпращайки флота срещу Задар. Задар обаче извиква помощ от пизанците, които превземат Пула, преди да бъдат победени през 1195 г. и да се оттеглят в Бриндизи под защитата на семейство Отвили. След това, през 1201 г., пизанците окупират Бари в опит да блокират достъпа до Адриатическо море, но скоро са прогонени. През същия период Венеция предлага да транспортира въоръжените поклонници от Четвъртия кръстоносен поход на изток за 85 000 имперски сребърни марки, които започват да се събират в края на юни 1202 г. Ограниченото участие в експедицията обаче прави невъзможно кръстоносците да съберат договорената с Венеция сума, така че в замяна на транспорта им е обещана помощ срещу непокорния Задар.
Венецианско-кръстоносният флот, под командването на самия Енрико Дандоло, след това обсажда Задар, който е превзет на 8 ноември, докато папа Инокентий III започва отлъчването на експедицията, виновна за нападение над християнски град. В Задар към експедицията се присъединява пратеничество на византийския принц Алексий Ангел, син на детронирания император Исак II Ангел, който моли кръстоносците за помощ, за да се върне на трона. След като се съгласява кръстоносците да отговорят на призива, Алексий се присъединява към флотата на 25 април 1203 г. След първата обсада на Константинопол от кръстоносците, императорът бяга и Исак II Ангел е възстановен на трона. На 1 август той прави сина си Алексий IV Ангел съимператор, който позволява на кръстоносците да зимуват пред портите на града, като обещава да им помогне през пролетта за продължаване на експедицията.
През зимата обаче избухва бунт в Константинопол, който детронира Исак II и Алексий IV, довеждайки на власт новия император Алексий V Дука, който прегражда градските порти и нарежда на кръстоносците да напуснат земите му. В отговор кръстоносците отново обсаждат Константинопол и на 12 април 1204 г. градът пада.
Западняците създават там Латинската империя на Изтока, която приема типичните форми на западния феодализъм и след като Енрико Дандоло отказва короната, Балдуин Фландърски е провъзгласен за император. Венеция получава западното крайбрежие на Гърция, Морея, Наксос, Андрос, Негропонт, Галиполи, Адрианопол и пристанищата на Тракия на Мраморно море. Венецианският дож получава титлата Dominus Quartae Partis et Dimidiae Totius Imperii Romaniae („Господар на 1/4 и половина от Източната Римска империя“), както и правото да назначава латинския патриарх на Константинопол и 3/8 от Константинопол. Четвъртият кръстоносен поход и превземането на Константинопол представляват и окончателното скъсване с бившия византийски владетел, превръщайки Венеция в независима държава. Енрико Дандоло умира на 1 юни 1205 г. на 98 години, падайки от коня си, докато се връща от поход срещу българите: той е погребан в Света София (Константинопол).
Когато новината за смъртта на Дандоло достига до Венеция през август, синът на дож Себастиано Дзиани, Пиетро, е избран за дож, докато в Константинопол венецианските колонисти и членове на кръстоносния поход избират Марино Дзено. След като възстановява върховенството на титлата си, Пиетро Дзиани се погрижва да реформира избора на членовете на Висшия и на Низшия съвет, отстранен от народното събрание и поверен на колегия от седем избиратели. След това той продължава да консолидира морските завоевания, като благоприятства изпращането на колонисти на Изток и частните експедиции на патрициански семейства, за да поемат феодално владение на териториите, определени за Венеция. Следователно в Цикладите се ражда васалното Херцогство Наксос: Наксос, Парос и Милос стават феодални владения на сем. Санудо, Андрос отива при сем. Дандоло, Тинос, Миконос, част от Серифос и Кеа са на сем. Гизи, Санторини е на сем. Барози, а Куерини получават Астипалеа. Комплексът от тези огромни островни и крайбрежни владения започва да съставлява това, което венецианците наричат Stato da Màr (т.е. „Морска държава“).
2. Сестриер Сан Марко
3. Сестриер Санта Кроче
4. Сестриер Кастело
5. Сестриер Сан Поло
6. Сестриер Дорсодуро
Между 1207 и 1210 г., по-специално, е обърнато специално внимание на завладяването на Кралство Кандия (днешен остров Крит), издигнато през 1208 г. като Херцогство Кандия, и на островите Корфу, Метони и Корони. През 1211 г. остров Кандия е разделен на феоди, дадени на основните венециански семейства. На следващата година феодалните владения са събрани в седем региона, единият – със столица Кандия е под прякото управление на Венецианската комуна, а останалите шест са дадени на един от сестиерите на Венеция, от които са изпратени колонисти под командата на капитани.
През 1214 г. Венеция е във война с Падуа. Най-големият проблем на дожа – прекомерната автономия на венецианските колонисти в Константинопол, скоро се повтаря и през 1224 г. някой дори предлага да се прехвърли столицата от Венеция във византийския град – предложение, което не е прието с нито един глас. Накрая, през февруари 1229 г., дожът абдикира, но отказва да приеме за свой наследник Якопо Тиеполо, член на народната партия.
Дож Тиеполо, който вече е херцог на Кандия, е първият, който се изправя пред сериозната ситуация на този остров – жертва на бунтове, като изпраща огромни войски там. В същото време той се опитва да гарантира мира с близките континентални градове, като облагодетелства онези венециански благородници, които се наричат подести там. През 1234 г., след като осуетява и опита за анексиране на Кандия от Никейската империя, бунтът на острова най-накрая е потушен. Въпреки това се отваря нов фронт у дома поради набезите на гибелините на Ецелино III да Романо на континента, където сем. Ецелино поема контрола над Местре и Тревизо, нанасяйки щети на венецианската търговия с вътрешността, и провокира намесата на Венецианската република заедно с гвелфите. Дожът абдикира през май 1249 г. Наследен е от дож Марино Морозини, който царува за кратко и умира през януари 1253 г.
Война за Свети Сава и възраждане на Византийската империя[редактиране | редактиране на кода]
Новият дож Рениеро Дзено насърчава нова аристократична политическа реформа през 1255 г. със създаването на ограничен правителствен съвет в подкрепа на суверенния Висш съвет – Съветът на Прегади-те. През същата година Венеция се сблъсква остро с Генуа за контрол над сирийските пазари. Casus belli е спорът за притежанието на манастира Свети Сава в Акра – столица на Йерусалимското кралство, който води до открита битка с унищожаването на венецианския квартал и корабите на котва в пристанището от страна на генуезците.
Венеция сключва съюз с Пиза, Марсилия и градовете на Прованс, поверявайки на Лоренцо Тиеполо командването на флота, с който той атакува Акра през 1256 г., форсира пристанището и унищожава всички присъстващи генуезки кораби, атакува и подпалва до съперничещия район и накрая завладява замъка, известен като Монджоя. След това двете републики събират всички сили, които имат на изток, което води до сблъсък във водите на Кипър, където генуезците са победени, което позволява на Тиеполо да блокира пътищата на техните съперници към левантинските пазари. Генуа, след като се възстановява през 1257 г. от вътрешните борби, до които поражението я е довело, подновява войната с по-голяма сила, но на 24 юни 1258 г. нейният флот е катастрофално победен във водите на Акра: двадесет и пет генуезки галери са пленени, складовете и генуезкият квартал отново са разграбени и разрушени. Въпреки опитите на папа Александър IV за посредничество конфликтът продължава, преминавайки в лагера на разклатената Латинска империя. Тук Венеция почти изцяло поема защитата на разклатения трон на Балдуин II в опит да защити господстващата си позиция на пазара на Константинопол. Генуа, от друга страна, подписва Нимфейския договор с регента на Никейската империя Михаил Палеолог през 1261 г., който осигурява на никейците необходимата защита, за да успеят в задачата да завладеят отново Константинопол. След като градът пада с преврат на 25 юли и Михаил Палеолог е провъзгласен за новия василевс на ромеите, генуезците се оказват в позиция на сила във възродената Византийска империя, изтласквайки венецианците от позицията им на господство. Така подсилени, генуезците и византийците не отговарят на провокациите на венецианския флот, изпратен срещу тях, и отказват да влязат в битка. Тогава Венецианската република призова васалните херцози на Архипелага да навредят на гръцката търговия, но техният флот е унищожен от гръцкия.
През 1262 г. венецианците най-накрая успяват да пресекат генуезката флота, като я побеждават при Мореа, но последният сблъсък е през 1264 г. в битката при Сетепоци край бреговете на Сицилия, където цялата флота на Генуа е унищожена. След като побеждава своите съюзници, на 18 юни 1265 г. Византийската империя предлага договор за вечен мир на Венеция, но споразумението не намира одобрението на дожа и следователно е сведено до просто петгодишно примирие. Междувременно Републиката, за да осигури господството си над Адриатическо море, нарежда създаването на постоянен военноморски екип под заповедта на Капитана на Залива През същите тези години венецианските търговци Николо и Мафео Поло осъществяват първите си контакти с великия каган на Монголската империя Кубилай хан, ухажван от западните нации, търсещи съюз срещу сарацините, които заплашват да ги изгонят окончателно от последните им постове в Сирия. Така венецианските търговци стават посредници за възможен съюз, напускайки Китай през 1266 г. със задачата да доведат посолство от хана до папа Климент IV за евентуално въвеждане на Християнството в Китай. Раниеро Дзено умира през 1268 г.
Венеция между народната и олигархичната партия[редактиране | редактиране на кода]
След смъртта на Рение Дзено, в опит да се попречи на изборите за херцог да бъдат контролирани по някакъв начин, е извършена окончателната реформа на избирателната формула, поверена на сложна система от гласове и жребий: синът на Якопо Тиеполо, Лоренцо, също като баща си изразител на народната партия. Дожът, за да компенсира прогресивната загуба на властта на народната класа спрямо патрициите, установява почетната позиция, запазена изключително за гражданите (буржоазията и благородниците от контитенталните владения) на Великия канцлер, върховен ръководител на държавната администрация. След това е създадена съдебната власт на Дожките промисори, натоварена с изготвянето и актуализирането на клетвата за лоялност, налагана на дожа при всеки нов избор. Междувременно, през 1269 г., братята Поло пристигат в Рим със съобщения от Великия хан за папата, получавайки задачата да водят мисионери в Китай.
През 1270 г. дожът подписва мир с Договора от Кремона с Генуа и Византия, но през същата година град Болоня блокира навигацията по река По, като строи крепост за охрана на река По ди Примаро, предизвиквайки война с Венеция, която вижда блокиране на пътища за търговия с вътрешността на страната. Войната се разширява с образуването на Италийската лига, съставена от Болоня, Тревизо, Верона, Мантуа, Ферара, Кремона, Реканати, Анкона и други по-малки градове, които през 1273 г. успява да принудят Венеция да сключи мир. През същата година обратното пътуване на Поло – този път придружено от младия Марко, към Катай приключва с пристигането им в Ханбалик. Търговците така и не успяват да доведат със себе си папските мисионери и да подпишат дългоочаквания съюз, но остават няколко години на служба при Великия хан като посланици и служители. Във Венеция обаче през 1274 г. управлението на Тиеполо отново е подкопан от избухването на широко разпространено въстание в Крит, с избиването от гърците на херцога на Кандия и много венециански благородници. Лоренцо Тиеполо умира на 15 август 1275 г.
Тъй като не може да се намери споразумение между различните фракции, възрастният Якопо Контарини най-накрая е избран за нов дож на 6 септември 1275 г. Като първо действие, за да сложи край на скандала, причинен от брачните връзки на семейството на неговия предшественик, той насърчава закон, който забранява на дожа и неговите деца да се женят за чужди принцеси. През 1277 г. войната се подновява между Анкона и Венеция, които винаги са били съперници в морската търговия; неочаквано Венеция е победена.[27] През 1279 г., за да се увеличи ефективността на правителството, броят на членовете на Съвета на Прегадите е увеличен за първи път със създаването на дзонта (патрицианска комисия, увеличаваща броя на 60-те члена на Сената). Накрая, на 6 март 1280 г. дожът е принуден да абдикира, оттегляйки се в манастир в замяна на рента.
За дож е избран Джовани Дандоло, член на аристократичната партия, който по това време е в Истрия, възнамерявайки да потуши бунт. През 1281 г. дожът подписва договор с Анкона изцяло в негова полза [28], за да може свободно да действа срещу критските и истрийските бунтовници, последните подкрепяни от църковното Княжество Аквилея и Ерцхерцогство Австрия . През 1282 г. той отказва помощта на папата срещу арагонците, които нахлуват в Сицилия, и за това е отлъчен от Църквата заедно с града. Тогава на изток Генуа придобива от византийците изключителен достъп до водите на Черно море, където създава новите колонии Кафа и Пера . Венеция реагира, като сключва съюз с Пиза, но Пиза е катастрофално победена в битката при Мелория на 6 август 1284 г.
Въпреки това и въпреки че конфликтите не показват признаци за разрешаване, благосъстоянието на венецианската търговия е демонстрирано през същите тези години чрез сеченето на първия дукат Матапан – валута, предназначена да се превърне във водещо средство за обмен в средиземноморската търговия. Интересите на дожа обаче са по-скоро насочени към политическия успех на аристократичната партия. На 5 октомври 1286 г. навсякъде той предлага закон за ограничаване на достъпа до Висшия съвет до семейства, които вече са на власт. Предложението обаче е категорично отхвърлено и поради тази причина на 17 октомври Дандоло решава да представи по-малко радикално решение, като поисква избирането на новите членове да бъде подложено на одобрението на напускащото мнозинство, но и това предложение не е прието поради срещу силната опозиция на масовото. Дандоло умира на 2 ноември 1289 г.
Формиране на олигархичната система[редактиране | редактиране на кода]
Въпреки отхвърлянето на техните предложения членовете на аристократичната партия са все още силни, така че на 25 ноември 1289 г. те успяват да изберат за дож Пиетро Пиерацо Градениго – младия лидер на тяхната фракция, след изтощителна битка срещу народния Якопо Скопуло Тиеполо – потомък на ръководена от дожовете Лоренцо и Якопо, които са били избрани с всеобщо признание, но не според установената форма. Тиеполо, за да избегне гражданска война, най-накрая предпочита да се оттегли, но разделението между двете страни остава непоправимо. С падането на Акра през 1291 г. – последната ивица от Утремер и с временното затваряне на пътищата към Сирия, конфликтът с Генуа за контрол над византийските пазари се разпалва отново. През същата година, с указа на дожа, всички леярни на фабриките за стъкло са преместени на остров Мурано .
Следователно през 1293 г. венецианците, които са станали агресивни под управлението на новия дож, се опитват да блокират генуезкия флот край бреговете на Корони, провокирайки война. След поредица от дребни сблъсъци двете флоти се изправят една срещу друга на 28 май 1294 г. в битката при Лаяцо, където венецианците са победени. През 1295 г. обаче венецианската флота отново отплава под командването на Матео Куерини и Николо Барбаро, но двете армии се изправят една срещу друга, без да се стигне до сблъсък. Малко след това генуезците започват войната срещу Кандия и венецианският флот, получавайки в отговор навлизането на венецианците в Черно море и опожаряването на Кафа . В Константинопол обаче генуезките колонисти атакуват венецианския квартал, получавайки подкрепата на император Андроник II, който отвежда в плен оцелелите венецианци и самия байло Марко Бембо. Точно през 1296 г. венецианската флота форсира Босфора и опустошава цялото крайбрежие, унищожавайки генуезката колония Галата и накрая хвърляйки котва точно пред императорската резиденция на двореца Влахерна. По този начин византийците изоставят конфликта, като плащат огромен военен данък.
Докато войната с Генуа продължава със смесен успех, латентният политически конфликт във Венеция избухва с предложението, представено от дожа на 6 март, за изключване на средните класи от достъп до Големия съвет. Законът едва е отхвърлен, но на 28 февруари 1297 г. Блокирането на Големия съвет (реформа, с с която временно са направени наследствени членовете на съветаа) най-накрая е окончателно одобрено. Напрежението за одобрение на разпоредбата нараства след катастрофалното поражение в битката при Корчула на 8 септември 1298 г., последвано от новото клане на венецианските колонисти, наредено от императора на Константинопол. Последвалият мир, подписан на 25 май 1299 г. в Милано под егидата на Матео I Висконти, е много суров и всъщност оставя икономически последици върху класата на гражданите (буржоазията и благородниците от контитенталните владения), вече политически засегната от реформата на Големия съвет. Поради това след унизителния мир някои членове на народната партия, събрани около Марин Боконио, един от представителите на партията, принадлежаща към класата на гражданите, замислят заговор срещу дожа. Въпреки това, когато са разкрити, заговорниците са арестувани и обесени. Укрепени от успеха срещу заговора, дож Градениго и олигарсите насочват вниманието си към Ферара, където през 1305-1306 г. маркиз Ацо VIII д'Есте получава изпращането на подкрепления, с които да победи враговете си. Въпреки това той трябва да позволи заселването на венециански висдомини в града.
Когато обаче Ацо III се разболява и умира, Венеция трябва да се намеси в полза на наследника Фолко II д'Есте срещу неговите чичовци Франческо и Алдобрандино, които от своя страна молят папа Климент V за помощ, признавайки неговото господство над Ферара. Венецианците окупират града, но скоро бунтът на жителите ги принуждава да се оттеглят в крепостите. Безизходицата води до обявяването на война от Венеция на Папската държава на 7 октомври 1308 г., последвано от папското Отлъчване от Църквата на дожа. Събитието създава дълбок разрив между двете политически партии в града, като народните, водени от Якопо Куерини, заемат страната на гвелфите. На 27 март 1309 г. папата налага забрана (интердикт) на град Венеция, като също така нарежда евакуацията му от духовенството, докато бурни реакции срещу венециански стоки и търговци избухват навсякъде в чужбина. И кардинал Арналдо Пелагруа обявява предстоящ кръстоносен поход срещу Венеция, докато контингенти, изпратени да освободят Ферара, пристигат от различни части.
_Bocca_di_Leone_in_the_Doge%27s_Palace.jpg)
Накрая на 28 август Венеция капитулира, изоставяйки владенията си във Ферара. Олигархичната партия обвинява за поражението народния Марко Куерини, командир на венецианските сили, и в града избухват сблъсъци между двете фракции, които през месец септември водят до сбивания в Големия съвет, със семейства Куерини, Тиеполо и Бадоер , от една страна, срещу семейства Джустини, Дандоло и Градениго, от друга: старият Якопо Тиеполо дори е ранен в сблъсъците. Мерките, предприети от правителството срещу безредиците, не водят до нищо друго, освен да провокират нови сблъсъци в района на Риалто, крепост на народните. След като оставя Якопо Куерини, стария и умерен лидер на Народната партия, назначен за байло на Константинопол, представителите на неговата партия започват да кроят заговор за сваляне на дож Градениго и на неговата фракция. Опозицията се обединява около фигурата на младия Баджамонте Тиеполо и действието е насрочено за зазоряване на неделя, 14 юни 1310 г. Акцията е добре обмислена и опасна, включваща едновременно нападение на Двореца на дожите от три въоръжени колони, също с помощта на хора от Падуа, събрани от Бадоеро Бадоер. Предателството на заговорник обаче алармира дожа, който по този начин се оказва подготвен за предварително определения ден на заговора. Бунтовниците, изненадани от гвардията на дожа, са жестоко отблъснати и принудени да се барикадират в Риалто, където се подготвят за съпротива. На 17 юни най-накрая е постигнато споразумение и Тиеполо и хората се съгласяват да напуснат града в изгнание. Но за онези, които вече са попаднали в ръцете на дожа, няма милост: Върховният трибунал на 40-те издава смъртната им присъда.
След като по този начин смазват опозицията и дори изравняват имотите на опонентите си със земята, олигарсите остават господари на територията. На 10 юли е постановено раждането на нов държавен орган – Съветът на десетте, с функциите на извънреден трибунал за репресии срещу заплахи срещу държавата. Тогава е сформирана гражданска милиция под командването на областните водачи, готови да се втурнат в защита на Републиката по всяко време, която сега е станала аристократична под управлението на търговския патрициат. Няколко дни по-късно са издадени нови закони за ограничаване на достъпа на homines novi до Големия съвет. Пиетро Градениго, победител, умира на 13 август 1311 г. След смъртта на му Марино Дзорци, свързан със сем. Куерини, е избран за дож на 23 август. Неговото избиране има за цел да излекува, поне отчасти, последствията от заговора и репресиите, както и да насърчи помирението с папата след катастрофата на войната във Ферара. Той умира на 3 юли 1312 г.
На 13 юли Джовани Соранцо, също свързан с Куерини, става дож и най-накрая получава премахването на папската забрана над града през 1313 г. По време на неговото управление олигархичната система е окончателно установена със серия от закони, които между 1315 и 1322 г. трайно изключват достъпа до тялото на патрициата, чиито членове оттогава се регистрират в специална Златна книга. През същия период градът е посетен от поета Данте Алигиери и си възвръща древните привилегии на византийските пазари на Изток, но балансирани от забраната за търговия с мюсюлмани, постановена през 1323 г. под натиска на папа Йоан XXII. След това, през 1327 г., търговските пътища към хинтерланда също започват да бъдат застрашавани от разширяването на господството на Кангранде I дела Скала във Венето. На 4 януари 1329 г. Франческо Дандоло става дож. По това време Скалиджери са се направили господари на Виченца, Падуа, Фелтре и Белуно, достигайки краищата на Венецианската лагуна, поставяйки митницата в Маргера .
Венеция от своя страна отново се опитва да превземе Ферара, възползвайки се от вътрешния си смут, но проектът е блокиран от забраната на папа Климент V. През 1336 г. Републиката влиза в съюз с Флоренция, Сиена, Болоня, Перуджа и други малки градове срещу експанзионистичните цели на Мастино II дела Скала. През 1337 г. коалицията се разширява и Мастино вече не е в състояние да се противопостави на враговете си: Падуа се връща под властта на Да Карара, а Венеция превзема замъка на Местре на 29 септември, напредвайки във вътрешността на страната. След това, на 2 декември 1338 г., Венеция завладява Тревизо, първото ядро на нейните земни владения, чието господство след това е признато с мира от 24 януари 1339 г. във Венеция. Дандоло умира на 31 октомври същата година. Новият дож е Бартоломео Градениго, който, вече остарял, умира на 28 декември 1342 г., докато нови бунтове разтърсват венецианската власт в Крит .
Криза в средата на XIV век[редактиране | редактиране на кода]
Андреа Дандоло е избран за дож на 4 януари 1343 г. и се присъединява към кръстоносния поход, свикан от папа Бонифаций IX срещу османските турци, които заплашват Константинопол. Така венецианската флота завладява Смирна, но управлението на Дандоло скоро е съсипано първо от бунта на Задар (1345-1347), незабавно възобновен, а след това през 1348 г. от разпространението на черната чума, която пристига в Италия на борда на генуезките галери на връщане от Кафа, обсадена от татарите. Чумата удря града, вече отслабен от скорошно земетресение, бързо унищожавайки 3/5 от населението и причинявайки огромни икономически щети, утежнени от изграждането на нова генуезка колония на Босфора, използвана за блокиране на преминаването на венециански кораби. Следователно през 1350 г., въпреки опитите за посредничество на поета Франческо Петрарка, Венеция, след като частично се е възстановила от чумата, обявява война на Генуа, като по този начин започва Войната за проливите. Конфликтът обаче започва зле и Негропонт е обсаден от генуезците. На следващата година венецианците отговарят, като разграбват Галата и подтикват император Йоан VI Кантакузин открито да вземе страна срещу Генуа. През 1352 г. голям сблъсък между двете съперничещи си флоти завършва без победители, но през 1353 г. венецианците най-накрая постигат победа във водите на Алгеро, но на следващата година трябва да претърпят унищожаването на Корчула, Лиса и Пореч. На 7 септември 1354 г. съкрушеният дож умира от инфаркт.
За негов наследник е избран на 16 септември Марино Фалиеро. Неговото управление е открито с ново поражение на венецианската флота на 4 ноември при Сапиенца. Изправен пред кризата, дожът се опитва да организира нов политически повратен момент за републиката чрез установяване на лична сеньория, но заговорът е осъден на Съвета на десетте. Целият град изпада в смут и представителите на олигархията окупират с оръжие площад „Сан Марко“. Заговорниците са арестувани, разпитвани, осъдени на смърт и екзекутирани пред Двореца на дожите на 15 април 1355 г. Самият дож е арестуван и осъден: вечерта на 17 април 1355 г. той е обезглавен на Стълбището на гигантите – традиционното място за коронация на дожа.
Наследникът му Джовани Градениго, докато Венеция е заета от страхове от вътрешни заговори, подписва мирен договор с Република Генуа, слагайки край на дългата и неблагоприятна война. В началото на 1356 г. обаче той се сблъсква с нашествие в Далмация от Лайош I Велики. Унгарският суверен влиза в съюз с херцога на Австрия, с графовете на Гориция, с патриарха на Аквилея и с падуанския владетел Франческо I да Карара, който побеждава венецианците в Азоло, Ченеда и Конеляно, обсаждайки ги в крепостта на Тревизо. Следователно републиката е обкръжена, когато дожът умира на 8 август същата година.
Джовани Долфино, командир на войските, отговорни за отбраната на Тревизо, е избран за дож. Тежкото поражение при Нервеза през февруари 1358 г. бележи негативната съдба на войната и Венеция се примирява да се откаже от Далмация с мира от Задар на 18 февруари 1358 г. Дожът е принуден да приеме титлата Dux Veneticorum et coetera („дож на венецианците и на други“). Междувременно Падуа започва да блокира венецианската търговия по река Брента. Като следствие от всички тези събития във Венеция започва фаза на дълбока икономическа криза. Управлението на Долфино приключва със смъртта му на 12 юли 1361 г.
След това Лоренцо Челси става дож. През 1363 г. венецианската криза изглежда се задълбочава допълнително с избухването на голямото въстание на Кандия, което включва, в допълнение към благородниците и гръцкото население, голяма част от венецианските колонисти, които, обременени от прекомерен фискален натиск, се опитват да станат независими от родината. Фактът е непоносим за Венеция и Републиката се подготвя за голяма наказателна експедиция за потушаване на бунта, изпращайки генерал Лукино Дал Верме на Крит през 1364 г. Армията идва на острова през следващия май и бързо побеждава бунтовниците. След това събитие островът губи своята феодална организация, събрания и магистрати завинаги, попадайки под прякото управление на Републиката. Дожът умира, вероятно отровен, на 18 юли 1365 г. Новият дож, Марко Корнаро, прави всичко възможно, за да засели отново колонията на Крит, сериозно пострадала от бунта.
Войни за Триест и за Киоджа[редактиране | редактиране на кода]
Избраният през 1368 г. нов дож Андреа Контарини, участващ във Войната за Триест, се бори да накаже града на Джустиниани за заплахите, отправени към търговските пътища на Венеция в Адриатическо море, но преди всичко да потвърди венецианското господство над Истрия, заплашена от Ерцхерцогство Австрия . Триест е вразумен и австрийските цели са спрени. От 1370 г. Венеция трябва да се изправи пред нарастващата заплаха от Да Карара, господари на Падуа, които обаче са принудени да сключат мир. Получените успехи обаче са отменени от ефекта на сблъсъците, настъпили на 10 октомври 1372 г. във Фамагуста, столицата на Кралство Кипър, по повод коронацията на Петър II от Лузинян, което води до войната с Генуа . Всъщност, поради обикновен въпрос за етикета между генуезкия консул и венецианския съдия-изпълнител възниква спор, който, след като се разпространява сред кипърските благородници, раздразнени от нарастващия контрол на Генуа върху икономиката на кралството, води до истинска суматоха, която приключва с изхвърлянето през прозореца на консула и унищожаването на имотите на Генуа на острова. Генуа реагира, като наказва сурово Кипър и поема контрола над него.
След това, през 1376 г., в Константинопол генуезците благоприятстват възкачването на трона на Андроник IV Палеолог, който им предоставя като награда стратегическия остров Тенедо, вече обещан от баща му на венецианците. Те убеждават управителя на острова да не изпълнява императорските заповеди, но това не води до ареста на съдия-изпълнителя и търговците от колонията на Константинопол. След това, през 1378 г., когато бившият император Йоан V Палеолог, подпомогнат от турците, си връща трона, прекъсвайки съюза между генуезците и византийците, Венеция сключва съюз с Петър II Кипърски и решава официално да влезе във войната. Накратко, двете републики се опитват да съберат възможно най-много съюзници и по този начин конфликтът се разпространява в широк мащаб в цяла Северна Италия и Далмация. Все по-кървавата война достига повратна точка, когато на 7 май 1379 г. генуезците унищожават венецианския флот на Ветор Пизани в Пула.
Без защита, бреговете на Венеция са подложени на атака от генуезците, които между 6 и 16 август окупират Киоджа Миноре и Киоджа Маджоре, прониквайки във Венецианската лагуна. Обсадени в собствения си град, венецианците блокират каналите на лагуната, въоръжават всеки наличен кораб и изпращат да изтеглят флота на Карло Дзено от Изтока, докато корабостроителниците на Арсенала работят с пълен капацитет, за да подготвят нови кораби. На 22 декември неочакваната венецианска контраатака, водена от самия 80-годишен дож Контарини и от Ветор Пизани, освободен от народното признание от затвора, в който е хвърлен ден след поражението, блокира генуезката флота в Киоджа, превръщайки обсаждащите в обсадени. Подсилени от пристигането на 1 януари 1380 г. на флотата на Дзено, венецианците започват да подлагат генуезците на все по-жестока атака, завладявайки отново Киоджа Миноре през февруари, откъдето успяват да затегнат обсадата с още по-голяма решителност. Въпреки мирните опити, предложени от папа Урбан VI и флорентинците, дожът и Ветор Пизани отхвърлят предложенията за предаване на генуезците. Между 23 и 24 юни Киоджа е превзета и силите на Генуа са напълно унищожени. Войната обаче продължава през 1381 г., докато двата града, изтощени, се съгласяват да подпишат Торинския мир. На 5 юни 1382 г. дожът Андреа Контарини умира.
Континентална експанзия и период на Венецианската република[редактиране | редактиране на кода]
Войни с Падуа и с Милано[редактиране | редактиране на кода]
По време на много краткото управление на дож Микеле Морозини, кпродължило от 10 юни до 16 октомври 1382 г., Венеция вижда как силата на Да Карара нараства с все по-голяма загриженост. Да Карара водят война срещу Леополд III Хабсбург и получават крепостите на Ченеда, Тревизо и Фелтре като феод и Белуно.
След като дожът умира от чума, на поста му на 21 октомври идва Антонио Вениер, тогава зает в Кандия, който пристига във Венеция едва в първите дни на 1382 г. Междувременно Да Карара, в близък съюз с Джан Галеацо и Бернабо Висконти, господари на Милано, за да застрашат остатъчните владения на Скалиджери, също се намесват във вътрешните спорове на църковното Княжество Аквилея, като получават нови владения, което ги кара да обкръжат напълно венецианкото Догадо. Следователно Републиката сформира съюз с ерцхерцога на Австрия, патриарха на Аквилея и графовете на Гориция, обявявайки война на Падуа през 1385 г. Докато е в Адриатическо море, Венеция се възползва от династичния конфликт между Мария Унгарска и Шарл III Анжуйски, като си връща Корфу, Джан Галеацо Висконти, който става едноличен господар на Милано през 1387 г., побеждава Скалиджери, завладявайки накрая Верона и Виченца. Тъй като целта на съюза между Да Карара и Висконти се проваля, Джан Галеацо се съюзява през 1388 г. с Венеция, която през юли същата година обсажда Падуа, чието бунтовно население принуждава Франческо I да Карара да абдикира в полза на сина му Франческо Новело, който продължава войната с Венеция. През 1391 г. обаче самият Висконти се насочва срещу него, след като се съюзява с Венеция, която превзема Падуа и го принуждава да се барикадира в Тревизо. Новата заплаха, породена от близостта на голямото миланско господство, обаче не е поносима за републиката и изглежда дори по-опасна от предишното господство на Да Карара.
По този начин, докато Висконти е притиснат от курпфалц Рупрехт II фон Вителсбах и от графа на Арманяк Бернар VII, Венеция, след като по този начин завладява Тревизо, принуждава Франческо Новело II да Карара на 24 ноември 1392 г. да се просне в краката на дожа и да моли да бъде приет във венецианския патрициат в замяна на връщането на Падуа. Заплахата от страна на Джан Галеацо Висконти обаче все още е силна, така че когато той сключва съюз с бащата на новия крал на Унгария и Хърватия Сигизмунд, краля на римляните Вацлав Люксембургски, който го признава за херцог на Милано, той се чувства достатъчно силен, за да атакува Флоренция, но е победен при Говерноло. В този момент Флоренция сформира отбранителна лига с Венеция и другите врагове на Висконти, която ограничава целите им в бъдеще.
Завладяване на Венето, Фриули и Далмация[редактиране | редактиране на кода]
На 1 декември 1400 г. Микеле Стено е избран за дож. През 1403 г., след няколко епизода на генуезко пиратство, венецианската флота, командвана от генерален капитан Карло Дзено, побеждава генуезката флота при Модоне в последната голяма конфронтация между двете морски сили. Междувременно още през 1402 г. смъртта на Джан Галеацо Висконти оставя Миланското херцогство без силен водач и Флоренция се възползва от това, заедно с Да Карара, за да се разшири в ущърб на херцогството. Когато падуанците превземат Верона и обсаждат Виченца през март 1404 г., миланската регентка Катерина Висконти моли дож Стено за помощ, обещавайки в замяна отстъпването на двата града. Така на 24 април се състои покоряването на Виченца, последвано на 7 май от това на Колоня Венета, и Венеция нарежда на Франческо Новело да Карара да сложи край на опустошението в новите ѝ територии. Когато господарят на Падуа отказва, е обявена война. Катерина Висконти, неспособна да ги защити, също отстъпва на Републиката Белуно (18 май), Басано (10 юни) и Фелтре (15 юни), докато Да Карара се съюзяват с семейство Есте от Ферара. В началото на 1405 г. венецианците обсаждат Падуа, докато през март семейство Есте е принудено да отстъпи Полезине и да изостави конфликта. Също така през 1405 г. Венеция също е въвлечена на Балканите, където избухва войната в Хърватия с Княжество Зета (Първа скутарска война ). На 24 юни е покоряването на Верона, последвано от това на Падуа. Членовете на семейство Да Карара, транспортирани до Венеция, са хвърлени в затвора и след напразни молби за прошка са екзекутирани.
През 1406 г. в Рим венецианецът Анджело Корер е избран на папския престол с името Григорий XII. С надеждата да сложи край на схизмата, съборът в Пиза вика Григорий и антипапа Бенедикт XIII, но, изправени пред отказа на двамата да се представят, на 5 юни 1409 г. и двамата са обявени за свалени като схизматици, еретици, лъжесвидетелстващи и скандални. На тяхно място съборът избира антипапата или папа Александър V, идващ от венецианската колония Кандия. Александър умира внезапно през 1410 г. и е наследен от антипапа Йоан XXIII. Хаосът, който се върти около въпроса за разкола и участието на членове на венецианския патрициат, води на 13 юли същата година до изключването от заседанията на съветите на Републиката, засягащи въпроси, свързани с папството и Църквата, всички онези, които са свързани по някакъв начин с различните понтифекси и с духовенството. За да се позволи това, са изготвени специални списъци, наречени fora papalistas („Папалистите вън“), от командата, която е извиквана в момента, в който членовете трябва да напуснат събранията. Дожът, стар и болен, умира на 26 декември 1413 г.
_-_Tommaso_Mocenigo_(doge_1413-1423).jpg)
На 7 януари 1414 г. Томазо Мочениго е избран за дож, а през 1416 г. Пиетро Лоредан е изпратен в Галиполи, за да започне диалог с новия султан Мехмед I. Въпреки това мисията на Лоредан е неразбрана и избухва битка. Османският флот е потопен. През 1415 г. Съборът в Констанц, проведен под патронажа на краля на Унгария и император на Свещената Римска империя Сигизмунд Люксембургски, слага край на Западната схизма, като приема абдикацията на Григорий XII и антипапите и довежда до избирането на папа през 1417 г. Мартин V. Укрепен от този успех, императорът сформира заплашителен антивенециански съюз с новия патриарх на Аквилея Лудвиг фон Тек през 1418 г. В последвалата война, въпреки че е атакувана на два фронта, Венеция скоро преминава в настъпление, завладявайки цяло Фриули и Кадоре, които най-накрая са присъединени към Континенталните владения през 1420 г., като същевременно официално запазва временната роля на патриарха на Аквилея.
Втората скутарска война също избухва в Хърватия през 1419 г. Преди всичко обаче мирът с Унгария връща владението на Далмация на Венеция. Томазо Мочениго е последният дож, който действа от името на Венецианската комуна. Новият експанзионен цикъл на Републиката съвпада всъщност с освобождаването от последните остатъци, макар и чисто формално, от периода на комуната. Управлението на Мочениго също е белязано от нарастващо строителство, по-специално по отношение на монументалната реконструкция на Двореца на дожите – сърцето на държавата. Въпреки силния натиск за обратното обаче, дожът реалистично винаги е предпочитал да забави експанзионистичния стремеж на града, като непрекъснато си спомня, дори и в собственото си завещание, за рисковете, свързани с впускането в дълги и скъпи войни, които само биха преместили центъра на гравитацията на държавата далеч от морето. След дълго боледуване дожът умира на 4 април 1423 г., почти на осемдесет години.
Апогей и раждане на Светлейшата венецианска република[редактиране | редактиране на кода]
_Portrait_of_the_Venecian_doge_Francesco_Foscari_by_Lazzaro_Bastiani_-_Correr_Museum.jpg)
Въпреки волята на своя предшественик, който се моли да не го избира, именно Франческо Фоскари става дож на 15 април 1423 г. По този повод Големият съвет постановява окончателното премахване на народното събрание Кончо и по този начин публичните органи спират да се позовават на древната комуна от този момент нататък. По този начин дожът приема титлата Светлейши принц и с него върховният председателстващ орган на държавните събрания започва да се нарича Серенисима Сеньория, докато цялата държава става Серенисима Република („Светлейша република“).
През същата година, възползвайки се от слабостта на умиращата Византийска империя, е одобрена покупката на големия търговски град Солун на изток. Градът, тогава под обсада от османците, е отстъпен на Венеция от деспот Андроник Палеолог с надеждата да го спаси от ръцете на неверниците. Следователно знамето на Венеция е издигнато на 14 септември 1423 г. и отбраната е възложена на адмирал Пиетро Лоредан.
Въпреки това през 1426 г. експанзионистичната политика на Фоскари се реализира с влизането му във война срещу Миланското херцогство. През юли 1427 г. се провежда битката при Кремона и на 17 октомври 1427 г., победоносна, под командването на Франческо Бусоне, граф на Карманьола, в битката при Маклодио над миланците, Венеция довежда границата си до река Ада, завладявайки ломбардските градове Бергамо, Бреша, Крема и териториите на Вал Камоника, които по-късно съставляват Венецианска Ломбардия.
През 1430 г. обаче успехите в Италия са частично засенчени от загубата на Солун, в крайна сметка завладян от османските турци. Междувременно през 1431 г. венецианският патриций Габриеле Кондулмер е избран за папа в Рим, като приема името Евгений IV. На фронта на конфликта обаче Венеция претърпява поредица от военни неуспехи в Ломбардия, което води до обвинението на графа на Карманьола в предателство и той е екзекутиран за това на 5 май 1432 г.
Загрижен за нарастващата мощ на Османската империя, през 1438 г. дожът любезно приветства император Йоан VIII Палеолог, който пристига на дипломатическа мисия на Запад в отчаяно търсене на помощ. На събора във Флоренция императорът дори провъзгласява ефимерното обединение на Православната църква с Католическата. Междувременно трудната военна ситуация във Венеция поставя Бреша под все по-голяма обсада, до степен че през 1439 г. Републиката е принудена да планира колосално начинание (Galeas per montes), за да транспортира по земя от Адидже до Роверето до езерото Гарда, близо до Торболе, флота, съставена от 2 галери (40 м дълги и тежащи по 250 тона всеки) и 25 други по-малки кораба, за да се притекат на помощ на обсадения град.
През 1441 г. обаче мирът от Кремона постановява венецианското владение на Пескиера, Бреша, Бергамо и част от района на Кремона. През същата година Републиката придобива владение на папската Равена, Римини, Фаенца, Имола и Чезена, както и на Трентинско Роверето . През 1444 г., побеждавайки окончателно пиратите неретляни, тя завладява тяхната крепост в Омиш. След това, през 1445 г., Венеция официално слага край на светската власт на Патриаршията на Аквилея, присъединена към Континенталните владения. Със смъртта на Филипо Мария Висконти в Милано през 1447 г. династията Висконти е свалена и заменена от Златната амвросианска република. Венеция се възползва от това, за да окупира Лоди и Пиаченца, враждебно настроени към новото миланско правителство, което следователно обявява война, призовавайки на помощ кондотиера Франческо I Сфорца. Въпреки това след първоначалните успехи над венецианците с битката при Монте ди Брианца и Караваджо, той се обръща срещу Амвросианската република, като е победен при Канту и Асо и превзема Милано на 22 март 1450 г. след дълга обсада и става новият херцог. Междувременно Венеция завладява Омиш в Адриатическо море, което води до окончателното подчинение на неретляните, последвано няколко години по-късно от освещаването на о-в Егина в Леванта. Венецианската власт е подпечатана през 1451 г. и от религиозна гледна точка с официалното потискане на патриаршията на Градо и издигането на епархията на Кастело към патриаршията на Венеция.
Въпреки успехите на Изток и Запад венецианският свят се променя радикално, когато османският султан Мехмед II превзема Константинопол на 20 ноември 1453 г., слагайки край със смъртта на император Константин XI Палеолог на хилядолетната история на Римската империя. За да накаже венецианците за помощта, оказана на гръцките защитници, султанът нарежда байло Джироламо Миното и неговият син и знатните лица на Републиката да бъдат обезглавени, след това кара няколко венециански търговци да бъдат хвърлени в затвора и продава другите колонисти на Константинопол в робство. Вече без водач, гръцките острови Скирос, Скиатос и Скопелос се предават на Венеция, която на 18 април 1454 г. подписва крехък мирен договор с турците, който възстановява търговските привилегии, които вече са в сила под византийците. Почти едновременно, на 19 април, мирът от Лоди слага край на войните в Италия, признавайки венецианската граница по река Ада. След откриването от Съвета на десетте за споразумение между Сфорца и Мехмед II за улесняване на завръщането в родината му на Якопо Фоскари, заточен на Крит за опит за убийство на магистрат от съвета на 12 януари 1457 г. Затова на 23 октомври трима съветници от Десетте нареждат на стария дож, сега на осемдесет години, да остави инсигниите на дож и да абдикира, слагайки край на най-дългото от всички венециански управление на дож.
Поява на османската заплаха и Солена война[редактиране | редактиране на кода]
Фоскари е наследен от Паскуале Малипиеро. Два дни след избирането му, на 1 ноември, Фоскари умира от инфаркт. Като компенсация Съветът на десетте, на фона на протестите на съпругата му, постановява той да бъде изложен пред хората в одежди на дож и държавно погребение. Като се имат предвид скандалите, които съпътстват аферата, през 1458 г. Големият съвет издава закон за ограничаване на правомощията на вече почти всемогъщия Съвет, по-специално като му забранява да се намесва в клетвата на дожа, тъй като той е създаден, за да ,предотвратява скандали, да не ги създава“.
Дож Малипиеро става свидетел на разпространението на турските армии в Гърция през 1460 г., където Аринското херцогство и деспотството на Морея, един от последните византийски бастиони, са победени. Малипиеро умира на 12 май 1462 г.
На 17 май 41 избиратели избират за дож Кристофоро Моро, който побързва да приеме посвещението на гръцката Монемвасия, която се надява по този начин да се спаси от турците. През 1463 г. обаче те атакуват Аргос, предизвиквайки Първата турско-венецианска война. След това Републиката търси съюзници на Запад, съюзявайки се с Матяш Корвин, крал на Унгария. За останалото обаче тя намира само папа Пий II, който желае да я изслуша, който предоставя флота и въоръжен контингент. В опит да спре османския натиск, Венеция също сключва съюз с бея на туркменския Кара Коюнлу, Джахан Шах. Дож Моро, въпреки че не желае лично да отиде до морето (до такава степен, че трябва да бъде принуден да го направи от правителството), пристига в Анкона на 12 август 1464 г., за да се събере отново с папата и папския екип, но внезапната смърт на Пий II на 15 август го убеждава да се върне в лагуната. Изправен пред слабостта на Моро през 1468 г., Големият съвет възстановява правомощията на Съвета на десетте: „той ще информира за предателства, конспирации, секти. Той ще познава действията, чието естество застрашава мира на държавата, конвенциите, имащи ефект, както външно, така и вътрешно, на отстъпване на част от територията, с една дума всичко, което изисква да се работи много тайно“, гласи законът.
Междувременно на изток венецианската флота форсира Дарданелите, напук на турците, избягвайки на косъм войната с Хоспиталиерите в Родос, които са нападнали венециански кораби, пълни с мавритански търговци. Командирът Веторе Капело завладява Модоне, Имброс, Тасос, Самотраки и за кратък период от време самата Атина, вълнувайки княз Скендербег в Албания срещу турците, които от своя страна се разпространяват в Европа и през 1469 г. идват да заплашват Истрия. След смъртта на Скандербег Венеция се втурва да окупира Круя. Ядосан, през 1470 г. самият Мехмед II идва да обсади колонията Негропонт, като построява понтонен мост, за да я свърже с континента и да позволи на войските му да дойдат със сила. Нерешителността на генералния капитан на морските владения на Венеция Антонио да Канал, който не решава да атакува кордона от лодки, причинява падането на града на 12 юли. Негропонт е унищожен и населението е унищожено: байло Марко Ерицо е разсечен наполовина.
На 25 ноември 1471 г. е избран новият дож Николо Троно, чийто син Джовани, току-що е загинал, разсечен жив от турците. Предвид нарастващата нужда от дървесина за военните нужди на флота и нарастващата работа на Венецианския арсенал през същата година държавата решава да лиши от собственост хълма Монтело, чиито дъбови гори осигуряват отличен материал за изграждането на галери. Тогава през 1472 г. републиката храни големи надежди от брака между венецианката Катерина Корнаро и краля на Кипър Жак II дьо Лузинян, но внезапната смърт на суверена на 6 юли 1473 г. открива сериозна династична криза с Катеринаː сама на трона и без наследници, заплашена от множество държави, претендиращи за нейното кралство, и от заговорите на кипърските благородници. Няколко дни по-късно, на 28 юли, дож Троно също умира.
След това 41-те избиратели избират за дож Николо Марчело, който побърза да сключи съюз на изток с бея на Ак Коюнлу, Узун Хасан, който, след като завладява близкия Кара Койонлу, е създал огромна империя, простираща се над Месопотамия, Персия и Хорасан: следователно републиката подновява с него вече установения съюз с Кара Койонлу, като го кани да атакува османците. Въпреки това Узун скоро е победен при Терджан и принуден да се оттегли в собствените си владения. Междувременно неуспешен бунт срещу Катерина Корнер на 14 ноември в Кипър, подстрекаван от благородници, лоялни на краля на Неапол Фердинанд I Трастамара, кара Венеция да изпрати флота, за да поеме контрола над острова. На 1 ноември 1474 г. умира и Николо Марчело.
На 14 декември дож става Пиетро Мочениго, но той умира от малария на 23 февруари 1476 г. Управлението на Андреа Вендрамин също е кратко, тъй като той вижда как Навпакт упорито се съпротивлява на нападението на турците, които междувременно навлизат във Фриули и достигат до Таляменто и Изонцо . Дожът умира на 5 май 1478 г. По-траен на трона е дож Джовани Мочениго, избран на 18 май. През този период Скутари е тежко бомбардиран и Круя пада в мюсюлмански ръце. Междувременно нараства загрижеността относно изследователските начинания, предприети от Португалия, чийто изследовател Бартоломеу Диаш достига нос Добра надежда – южния край на Африка, през същата година.
Загубила голяма част от Цикладите и целия остров Евбея, на 25 януари 1479 г. Републиката, изтощена и неспособна да продължи неравната борба срещу прекомерната османска власт, която сериозно вреди на търговията, най-накрая подписва унизителен мир. Веднага след като войната приключва, чумата пристига неочаквано и унищожава по-голямата част от населението на града. След това, през 1480 г., турците окупират неаполитанските острови Санта Маура и Кефалония в Йонийско море, опожаряват Отранто и създават военно пристанище във Вльора.
В същото време тогава напрежението нараства на континента, където кралят на Неапол насърчава Ерколе I д’Есте да претендира за притежание на Полезине и да застраши монопола на Венеция в търговията със сол, като създаде нови солници в долините на Комакио. Следователно през 1482 г. Републиката сключва съюз с папа Сикст IV и води война срещу Ферара: това е т. нар. Солна война. Докато продължават военните действия, силен пожар опустошава Двореца на дожите във Венеция, чиято реконструкция започва веднага.
Въпреки предателството на папата, който преминава на страната на семейство Есте, като налага забрана (интердикт) на Венеция и принуждава Съвета на десетте да заплаши със смърт свещениците, които отказват да отслужат литургия. През май 1484 г. венецианската флота превзема град Галиполи в Пулия в Кралство Неапол. На 7 август 1484 г. е подписан мирът от Баньоло, който постановява венецианската победа. През лятото на 1485 г. дож Мочениго е поразен от чума за втори път, умира на 14 септември и е погребан набързо и тайно, за да се предотврати събирането на хора от насърчаване на заразата в града. Управлението на дож Марко Барбариго е много кратко.
Закупуване на Кипър, Италиански войни и нов конфликт с османските турци[редактиране | редактиране на кода]
През 1486 г. братът на починалия дож, Агостино Барбариго, е избран за дож и през 1487 г. получава новината за успеха, постигнат от португалеца Бартоломеу Диаш при заобикалянето на нос Добра надежда, отваряйки околоафриканския път към Индийския океан. През 1489 г. дожът одобрява анексирането на остров Кипър към владенията на Венеция, отстъпени от кралица Катерина Корнаро, която получава в замяна феодите Азоло и Маростика, като е величествено посрещната при завръщането си в родината си с голяма регата. Закупуването на острова е частична компенсация за Венеция за колониите, загубени в конфликта с Мехмед II, чийто син Баязид II въпреки това побеждава венецианската флота при Сапиенца и Дзонкио през следващата година, завладявайки Модоне и главните крепости на Морея. Междувременно кралят на Неапол, виждайки как стремежите му за господство над Кипър избледняват, също трябва да се изправи пред папското отлъчване за неплащане на годишния васален данък, дължим от неговото кралство на папския двор. Папата стига толкова далеч, че предлага трона си на френския владетел Шарл VIII. През 1492 г., докато Христофор Колумб отплава в Атлантическия океан, за да открие нов континент, а султан Баязид II уволнява венецианския байло на Константинопол, раздразнен от честите шифровани писма, изпращани от него до неговото правителство, папа Инокентий на смъртния си одър помилва Фердинанд Неаполитански, но напразно. Смъртта на Лоренцо Великолепни, господар на Флоренция и крайъгълен камък на политическата стабилност на полуострова, всъщност отваря вратата за френска намеса. Всъщност през октомври 1494 г., когато наследството на Миланското херцогство се оспорва между Лудовико Сфорца и новия неаполитански крал Алфонсо II, Шарл VIII идва в Италия, за да подкрепи Сфорца, покорявайки Флоренция и завладявайки Неапол през февруари 1495 г. Степента на френската победа изплашва италианските държави, които, подтикнати от Венеция, която вижда появата на страховит противник на плановете си за хегемония на полуострова, се обединяват около папа Александър VI в Свещената лига или Лигата на Венеция. Шарл, искайки да избегне попадането в капан на юг, бързо тръгва на север, но е победен на 6 юли 1495 г. в битката при Форново и е принуден да напусне Италия. Републиката, в замяна на предложената помощ, по този начин получава от съюзниците отстъпването на Кремона, Форли, Чезена, Монополи, Бари, Барлета и Трани.
Кралят на Франция Шарл VIII е толкова раздразнен, че с едикт забранява на венецианците всякаква търговия в земите на Франция. [29]
В далечна Индия обаче португалският мореплавател Вашку да Гама достига Колката за първи път на 20 май 1498 г., като окончателно отваря околоафриканския път. През тази година, за последен път, венецианската флота няма достатъчно злато на Изток, за да натовари всички подправки, налични на пазарите. Така, докато през 1499 г. новият френски крал Луи XII идва в Италия, този път съюзник на Венеция, завладява Милано, а турците отново водят война в Леванта и въпреки поражението в битката при Сапиенца завладяват Навпакт, Корони, Модони и това, което е останало от Морея, разпростирайки се в Далмация, търговската система, върху която Републиката е основала своето богатство, навлиза в непоправима криза. На 13 май 1501 г. е сключен съюз с Кралство Унгария, докато венецианско-испанска флота достига Дарданелите. Санта Маура е превзета и нахлуването в Кипър е осуетено, но през септември дож Барбариго умира.
1499 г. е ужасна за Венецияː въвлечена в две войни едновременно, една на континента с Милано и една в морето срещу османците, тя претърпява истинска банкова криза и се оказва, че трябва да противодейства на паниката, предизвикана от поредица от банкови фалити в Риалто. През януари 1499 г. прилив на налози взривява банката „Гарцони“, която е една от най-важните в града. Впоследствие е ред на банката „Липомано“, а хронистът Доменико Малипиеро казва, че Светлейшата сеньория решава да подкрепи банката, като одобрява отпускане на 10 хил. дуката, използвайки средства, които държавата е получила на заем от частни лица. Това решение, макар и успокояващо, не успява да предотврати разпространението на недоверието на вложителите. Това води до фалита на Банка „Липомано“ (1248 клиенти, 700 от които патриции), което води до фалит на няколко други, например тази на Матео Соранцо, който търгува и рафинира сребро от тяхно име, и две банки за обмен на пари. Междувременно банката „Агозистини“ връща голяма част от депозитите си, докато натискът върху банката „Пизани“ – друга голяма банка, която обаче ще преживее кризата, става все по-силен.[30]
Търговска криза и Камбрийска лигаː Европа срещу Венеция[редактиране | редактиране на кода]
Докато Леонардо Лоредано става дож на 2 октомври 1500 г., галерите на източната флота се връщат полупразни, от Александрия само три от пет кораба са натоварени трюмове, докато само четири бали черен пипер са върнати от Бейрут. Паниката се разпространява на кралския пазар и патрицият Бенедето Санудо е изпратен на тайна мисия в Кайро, за да подтикне мамелюкския султан да преговаря с индийските принцове да затворят пристанищата си за португалците. Междувременно Съветът на подправките се присъединява към Съвета на десетте, за да проучи решенията на проблема. От своя страна Португалия нарежда на Вашку да Гама да остави завинаги част от флота, за да защити устието на Червено море, за да блокира египетската търговия. В продължението на втората венецианско-турска война през декември 1500 г. венецианският и испанският флот победоносно приключват обсадата на Кефалония. Изтощена, през 1503 г. Венеция моли турците за мир, отказвайки се от владението на новозавоюваните острови.
През същата 1503 г. господарите на Романя, прокудени от херцог Чезаре Валентино Борджия, възползвайки се от смъртта на своя баща папа Александър VI, предлагат да се подчинят на Република Венеция при условие да си възвърнат древните владения: Венецианският сенат приема и Републиката завладява Римини, Фаенца и други градове. Актът дълбоко раздразва новия понтифекс – генуезецът Юлий II, който, след като затваря Борджия, възнамерява да възстанови папското владение на тези земи.
На 22 септември 1504 г. папата настоява Франция и Империята да сключат троен договор с него в Блоа за бъдещото разделение на венецианските владения. Поради това през 1505 г. Венеция предлага да върне окупираните земи на папата, с изключение на Римини и Фаенца, и междувременно, притеснена от нарастващата търговска криза, на 15 януари 1507 г. тя създава новата магистратура на Savi alla Mercanzia, отговорна за осигуряването на икономическата адрес до града. През същата година папата също поисква връщането на Римини и Фаенца, като този път получава категоричен отказ от Сената. След това папата насърчава новия император Максимилиан I Хабсбург да атакува Венеция, идвайки в Италия под претекст за коронационното му пътуване до Рим. През 1508 г. венецианската армия, водена от Бартоломео д'Алвиано, покорява имперската армия на Максимилиан I Хабсбург, водена от херцог Хайнрих II фон Брауншвайг-Волфенбютел близо до Вале ди Кадоре, при Маурия и Понтеба, завладявайки Кадоре, Гориция и Триест. Порденоне също е принуден да се предаде безусловно през 1508 г. и Венеция го определя като владение на самия Алвиано. Победен, Максимилиан е принуден да поиска примирие.[31][32]
Когато дожът, по силата на своите много древни епископски прерогативи, претендира да назначи новия епископ на Виченца, основните европейски държави намират повод за война да атакуват Републиката, обвинена в пренебрегване на папските права над епископите. На 23 март 1500 г. Юлий II публично се присъединява към Камбрийската лига с Франция, Свещената Римска империя, Испания и Херцогство Ферара, като налага забрана върху Републиката и назначава херцог Алфонсо I д’Есте за гонфалониер от Светата римска църква.[33] Съветът на десетте отговаря на забраната, като забранява публикуването ѝ на териториите на Венеция и заплашва със смърт всеки свещеник, който откаже да отслужи литургия. На 10 май 1509 г. маркизатът на Гонзага атакува и губи по време на битката при Казаолдо . Ето защо кралят на Франция Луи XII идва в Италия и на 14 май побеждава венецианските сили в битката при Анядело, което води до евакуацията на континенталните владения на Венеция и разпускането на полковете от задължението за лоялност: градовете на Венецианска Ломбардия отварят вратите си на френските войски или падат със сила. След това силите на Николо Орсини, генерален капитан на континенталните владения, барикадират Верона, докато от север войските на империята се разпростират във Фриули и Венето. На 31 май Венеция издава заповед да се потопи флотът на езерото Гарда, за да се предотврати падането му в ръцете на французите, и нарежда отстъплението към Местре – последният отбранителен бастион на Венецианската лагуна: от целия континентт само Тревизо се съпротивлява под обсада, чието подчинение на империята е предотвратено от народно въстание, получавайки в замяна от Републиката 15-годишното освобождаване на града от данъци.[34]
Венецианската контраофанзива започва през юли: крепостите на Тревизанската марка са превзети, Падуа е превзета, а на 3 август Франческо II Гонзага, маркиз на Мантуа, е пленен. Имперските войски напразно бомбардират Падуа в опит да я завладеят отново, докато Венеция дори нарежда на байлото на Константинопол и на консула на Александрия в Египет да окажат натиск съответно върху Високата порта и върху мамелюския султан – исторически врагове, но също и търговски партньори на републиката, така че да отпусне значителни заеми и в същото време да нанесат щети на търговията на други европейски държави.[35] На 26 ноември Виченца също е превзета, скоро последвана от много крепости във Венето и Полезине. Следователно републиката решава да накаже Херцогство Ферара, като изпраща флота до река По, но тя в крайна сметка е победена от артилерията на Ферара. В този момент обаче папата, притеснен от нарастващата власт на чужденците над Италия, на 24 февруари 1510 г., след като оттегля забраната, се съюзява с Венеция, отлъчвайки Алфонсо д'Есте и призовавайки швейцарците на помощ.[36]
Докато във Франция Съветът от Тур потвърждава участието на папата във война като нелегитимно поради временни причини, дворът на Юлий II пристига в Болоня на 20 септември, за да започне войната срещу Ферара, принуждавайки французите да се оттеглят към Ломбардия. На 17 декември 1510 г. венецианската армия обсажда крепостта Конкордия сула Секия в Сеньория Мирандола, завладявайки я.[37] На 20 януари 1511 г. папата създава антифренска Свещена лига, която включва също Испания, Империята, Англия и швейцарските наемници. Но между март и май Юлий II е победен от французите, изоставяйки Болоня.[38] На 1 септември Съборът в Пиза се опитва да свали папата, но въстанието на пизанците кара прелатите да избягат. През есента на 1511 г. френско-имперските войски обсаждат Тревизо без успех. Междувременно, на 5 февруари 1512 г. венецианците за кратко отново завладяват Бреша, провокирайки въстанието на Ломбардия, която се опитва да им я върне обратно, провокирайки в замяна френското отмъщение на земите на Бреша. На 3 май Петият латерански събор, свикан от Юлий II, заплашва краля на Франция с отлъчване. На 5 юни Венеция си връща Кремона, докато папата настъпва от юг през Емилия. Следователно Милано се разбунтува срещу французите и се предава на швейцарците, последван от Генуа, която провъзгласява Джано Фрегозо за дож. Масимилиано Сфорца е назначен за нов милански херцог, докато папските войски отново настаняват Медичите в Тоскана.
Въпреки успехите на Лигата обаче избухват разногласия между Венеция и императора, който отказва да предаде венецианските градове в негово владение. Когато Юлий II умира на 21 февруари 1513 г., Венеция преминава на страната на французите, които по този начин успяват да си върнат Милано, докато германците се разпростират отново във Венето. След като французите са победени от швейцарците в битката при Новара, венецианците са победени на 7 октомври от испанците в битката при Ла Мота, но Лигата не успява да се възползва от успехите си, като протаква конфликта уморено през 1514 г. След като Франсоа I се възкачва на престола на Франция на 1 януари 1515 г., нова френска армия идва в Италия, побеждавайки Лигата в битката при Вилафранка и се присъединява към венецианските сили на 13 септември в битката при Мариняно, където е постигната крайната победа.[39] През март 1516 г. венецианците обсаждат имперските сили в Азола, които са принудени да се оттеглят към Тирол. Договорите от Нойон и Брюксел слагат край на войната през 1517 г., като по същество връщат картата на Италия към статуквото отпреди конфликта. Докато победата се празнува обаче, венецианските търговци получават нов удар: след като превземат Ормуз от португалците и завладяват Сирия и Египет от османците, те започват да усещат ефекта от блокадата, наложена върху трафика на подправки и през сухопътният път, минаващ през Иран. Дож Лоредан умира в нощта между 20 и 21 юни 1521 г.
Относителен мир в средата на XVI век[редактиране | редактиране на кода]
През 1523 г. Андреа Грити е избран за дож, след като се е отличил като военен командир по време на войната на Камбрийската лига. Венеция, преживяла опасността от войната на Камбрийската лига, се държи настрана от новите италиански и европейски конфликти, водени между французите и новия император Карл V, херцог на Бургундия, господар на Нидерландия, крал на Испания, на Сицилия, Неапол и Сардиния, както и император на Нова Испания, което дори води до пленяването на френския суверен Франсоа I. През тази епоха турците започват да стават все по-агресивни на Балканите, като ги отнемат през 1526 г. с битката на Мохач към унгарците, чиято корона също преминава към Хабсбургите. През същата година французите са принудени да подпишат тежкия Мадридски договор, който е последван от новата война на Лигата на Коняк, заедно с папа Климент VII. Последствието е падането на лютеранските ландскнехти и разграбването на Рим през 1527 г. През 1529 г. имперските войски обсаждат град Монополи, командван от Андреа Грити във венецианска Пулия, но са победени. Венеция също е спасена от този конфликт, докато нарастващият турски натиск върху Унгария принуждава Хабсбургите да подпишат новия мир от Камбре, който носи период на относителен мир, но поставя началото на периода на испанското надмощие в Италия. През 1530 г. Венеция трябва да се откаже от притежанието на пулийските градове, които бяха върнати на испанците от Неапол, докато османският натиск започна отново да нараства на изток. През 1533 г. турска военноморска ескадра, внезапно появила се на входа на пристанището на Кандия, е унищожена от венецианците, което представлява прелюдия към нова война с Високата порта: през 1537 г. султан Сюлейман Великолепни атакува венецианските колонии, завладявайки Корфу, Клиса, Сира, Стампалия, Патмос, Наксос, Андрос, ограбвайки Егина, обсаждайки Навплио и Монемвасия и заплашвайки Крит. Папа Павел III предлага помощ на Републиката, като поверява командването на християнска флота на генуезеца Андреа Дория, но последният бяга в Превеза пред турската флота през 1538 г. Обезсърчена, Венеция се съгласява да отстъпи Морея на османците. След като опасността изчезна в събитията в Камбре, от друга страна, Републиката, която e свидетел на прогресивно изсъхване на търговските приходи, източникът на нейното богатство и власт, предпочита да възприеме политика на мир и баланс с различните сили, които позволиха му да запази просперитета на техните земи и остатъчни морски владения, които представляваха източник на държавна подкрепа чрез данъчни приходи.
Нарастващата заплаха от испанските и френските заговори в Италия тласка венецианското правителство да създаде нов орган за държавна сигурност, който да подкрепи Съвета на десетте. Така се създават страховитите държавни инквизитори, призвани да информират за разкриването на тайни и да издирват и наказват виновните за предателство и заговор. През 1540 г. е подписан мир с турците, който струва на Венеция 300 000 дуката. През август 1542 г. държавните инквизитори постигат първия си сензационен успех, като осуетяват заговор за продажба на секретна информация на френския посланик, докато Републиката, виждайки приближаването на турците към Адриатическо море, започва кампания за укрепване на укрепленията навсякъде в своите морски владения и на самата Венецианска лагуна.
През 1545 г. Франческо Донато става дож, докато в Тренто на 13 декември се събира съветът, за да сложи край на последиците от тържествено откритата лутеранска реформа. Венеция в тази епоха на относителен мир е в центъра на впечатляващ строителен кипеж, който води до монументална трансформация на сърцето на града, от частни дворци до тези на властта. През 1551 г. например венецианските власти обявяват търг за реконструкцията на моста Риалто, който тогава все още е направен от дърво и има подвижен мост, за да позволи преминаването на кораби. Известни архитекти, които вече са участвали в различни градски обекти като Якопо Сансовино, Андреа Паладио и Якопо Барози да Виньоа, представят проекти на класически подход, с различни арки, които не са оценени като подходящи за ситуацията, като проектът на Антонио да Понте е предпочетен, на чието строителство е започнало.
През 1553 г. идва ред на ниския дож Марк Антонио Тривизани.
От 1554 до 1556 г. дож е Франческо Вениер, по време на чието управление градът е поразен от глад .
Той е наследен от Лоренцо Приули, по време на чието управление твърдият венециански неутралитет е засилен в сблъсъка между Франция и Испания за господство над Италия. През 1559 г., докато Приули умира, мирът от Като Камбрези води до окончателния триумф на Испания.
Лоренцо Приули е наследен от по-големия си брат Джироламо, който трябва да се изправи пред подновените търкания с турците, които през 1562 г. започват да планират нахлуването в Кипър, започвайки да събират големи сили в Саталия, на анадолския бряг срещу Кипър. През 1563 г. Трентският събор е закрит и в заключителните актове, наред с позоваванията на епископи и принцове, формулите трябва да направят специално позоваване на дожа на Венеция, в особеното му състояние като принц и епископ на църквата „Сан Марко“. Междувременно сблъсъците между венецианската и турската флота нарастват все повече и повече. Дожът умира от инсулт на 4 ноември 1567 г.
Следователно дожът Пиетро Лоредан, който през 1568 г. се противопоставя на папата, призова за експулсиране на некатолиците от териториите на републиката. Малко преди смъртта си, на 28 март 1570 г., дожът получава ултиматум от султан Селим II за отстъпването на Кипър [40], който е презрително отхвърлен.
Битка при Лепанто и загуба на Кипър[редактиране | редактиране на кода]
С оглед на конфликта Алвизе I Мочениго е избран за дож. На всички венециански кораби незабавно е дадена заповед да не напускат пристанищата без разрешение и да се подготвят за война. Молби за помощ са изпратени в цяла Европа и дори до патриарха на Константинопол, за да подтикне Морея да въстане с неговото духовенство, и до царя на Русия Иван Грозни да атакува турците по суша. Те от своя страна атакуват на 1 юли, като дебаркират в Кипър под командването на Лала Кара Мустафа паша и завладяват столицата Никозия на 15 август, последвана малко след това от Лимасол и Ларнака. На 22 август започва дългата обсада на Фамагуста – главната крепост на Венецианското кралство. Венецианската флота, вече забавена от дългото чакане на испански и папски подкрепления, внезапно е изоставена от генуезките кораби на Дория, като по този начин остава неактивна. Едва на 2 юли 1571 г. Венеция, папството и Хабсбургите приключват преговорите за създаване на антитурска Свещена лига.
_Allegoria_della_battaglia_di_Lepanto_-_Gallerie_Accademia.jpg)
Османците обаче на 2 август издействат предаването на изтощения гарнизон на Фамагуста, чиито мъже са коварно продадени в робство, докато командирът Маркантонио Брагадин е одран жив и кожата му е вдигната като трофей на турския флагман и изпратена в Истанбул. Научавайки за инцидента едва на 5 октомври, флотът на Лигата се придвижва да пресрещне османския флот, като се сблъсква с него в неделя, 7 октомври в битката при Лепанто и го унищожава напълно. Новината за победата е донесена във Венеция заедно с инсигниите, заловени от врага от галера на 18 октомври, в шестия час, предизвиквайки експлозии на ликуване: постановени са седем дни празненства и се пее Te Deum, подобно на това, което се случва във всички градове в Европа, когато новината пристига. Сблъсъкът фактически отменя мита за турската непобедимост, но не слага край на войната. Изправена пред нежеланието на Филип II Испански да продължи конфликта и с изтощената държавна хазна, Венеция все пак е принудена да подпише мирен договор на 7 март 1573 г., в който отстъпва остров Кипър и други острови на османските владения. Вече е ясно на всички, че Кандия вече е на фронтовата линия: новият херцог и губернатор Бруноро II Дзампески от Форли се ангажира с внимателна работа по контрола и укрепването на защитата.
През юли 1574 г. дожът приветства историческото посещение на краля на Франция Анри III във Венеция, пътувайки до Полша, където той трябва да получи короната. Алвизе Мочениго умира на 4 юни 1577 г. Победителят от Лепанто Себастиано Вениер следователно е възнаграден с единодушното му избиране на дож на 81 години. Той обаче умира през 1578 г., страдайки от сърдечен удар след пожар, нанесъл големи щети на Двореца на дожите.
По-трайно е управлението на друг 80-годишен дож – Николо де Понте, по време на което финансовите механизми, лежащи в основата на държавната икономика, са реорганизирани. Да Понте умира на 30 юли 1585 г. Тогава Паскуале Чиконя е избран за дож. През 1587 г. е създадена Банка „Пиаца“ за подпомагане на икономиката – първата публична банка в света, финансирана с държавни средства.
През 1591 г. той избира себе си за наследник на Чиконя Марино Гримани. При него са издадени множество закони, ограничаващи папската власт, които, напротив, гарантират максимален държавен контрол върху духовните структури. Загрижена за австро-испанската власт над Италия, Републиката решава да подсили източната граница, като създаде огромен град-крепост във Фриули: градът е основан на 7 октомври 1593 г. с името Палма, сред силни австрийски протести, в страх, че Венеция може да го използва като напреднала база за окупиране на Графство Гориция. В края на 1605 г. двама църковни лица дори са хвърлени в затвора като обикновени престъпници, без да им се признават привилегиите, полагащи се на духовенството, като по този начин предизвикват недоволството на папа Павел V. Дожът умира на 25 декември същата година.
Бавен упадък (XVII – XVIII век)[редактиране | редактиране на кода]
Лишена от сигурния доход, който левантийската търговия ѝ е осигурявала в миналото, сериозно застрашена от османските турци в своите отвъдморски територии, заобиколена от все по-силни и национални европейски сили и преди всичко все по-открито враждебна към нейната автономия, Венецианската република се съсредоточава върху защитата на владенията си, като в същото време тръгва към бавен политически упадък. Ако през XVII век тя все още е валидно ангажирана във войните за защита на своите морски граници и все още способна не само да се изправи срещу турците в защитата на последната си голяма колония Кандия, но дори да премине в контраатака със завладяването на Морея, то през XVIII век тя е сведена до италианска регионална сила, все по-укрепена в позиции на неутралитет и защита на съществуващото, което обаче не я предпазва от наполеоновото нашествие.
Венеция срещу Испанияː Война за Градиска, заговор на Бедмар и Война за Валтелина[редактиране | редактиране на кода]
На 10 януари 1606 г. Леонардо Донато става дож. Той незабавно трябва да се изправи пред претенциите на папата относно събитията, предизвикани по време на управлението на предишния дож, които провокират стартирането на интердикта от папа Павел V. Републиката отговаря, като назначава свой богословски съветник – фра Паоло Сарпи, който излага в протест причините за нищожността на папския акт, призовавайки духовенството да продължи своите функции под наказание от експулсиране от земите на Венеция. Йезуитите, които не искат да се подчинят на диктата, са изгонени. На 21 април 1607 г., чрез френско посредничество, най-накрая е постигнато споразумение: предаването на двамата арестувани духовници на Кралство Франция в замяна на вдигане на интердикта.
През 1609 г. Галилео Галилей представя на Сеньорията новото си изобретение на камбанарията на „Сан Марко“: телескопа.
Дож Донато умира на 16 юли 1612 г. и Маркантонио Мемо става дож на 24 юли. През 1613 г. Венеция започва войната срещу ускоците пирати, защитавани и въоръжени от Австрия, които започват да се борят с блокади и изтребителни действия.
На 2 януари 1615 г. за дож е избран Джовани Бембо. Към края на тази година ускоците опустошават територията на Монфалконе, предизвиквайки реакцията на Венеция, която обявява война на Ерцхерцогство Австрия. Започвайки от град-крепост Палма, венецианците окупират Кормонс, Аквилея, Червиняно, като стигат дотам, че обсаждат стратегическата крепост Градиска в Графство Гориция. Ето защо австрийците преминават в настъпление в Истрия, като окупират северната ѝ част и в същото време подтикват ускоците да атакуват по море. Австрийската офанзива е подновена през 1616 г., в опит да завладее и Южна Истрия, но безуспешно. Междувременно на 24 февруари венецианците се връщат, за да обсадят Градиска, но съпротивата на форта ги принуждава да вдигнат обсадата.
Войната за Градиска се подновява с нова сила през юни 1617 г., когато и австрийският, и венецианският командир падат на полето, докато замъкът е обсаден за трети път, като е близо до падане. В този момент Испания заплашва с намеса. След това, през юли, до ушите на Десетте достига новината, че маркизът на Бедмар Алфонсо де ла Куева-Бенавидес – испански посланик, крои заговор срещу правителството, като се снабдява с голяма мрежа за шпионаж. В този момент Венеция отговаря, като установява контакти с Франция, която предлага да улесни мирните преговори. Следователно на 6 ноември в Мадрид е подписан договор, с който статуквото е възстановено. В същото време обаче Адриатическо море е обявено за венецианско море, затворено за всякакви неразрешени военни кораби. След това Републиката се съюзява с Републиката на седемте съединени провинции, влизайки във война с Кралство Неапол и въоръжавайки, наред с традиционната Тънка армада от галери, и Голяма армада от ветроходни кораби: въоръжени търговци и кораби, наети от холандци и англичани, да се изправи срещу испанската сила. Междувременно се изпълнява планът за заговор, който предвижда нападение от морето от испанския флот, подкрепен от вътрешни действия на бунтовниците. Изпълнението на проекта се проваля както през ноември 1617 г., така и през март 1618 г., по случай погребението на дожа.
Управлението на Николо Донато е белязано от заговора на Бедмар. На 9 април таен донос потвърждава опасенията на Десетте, които се готвят да реагират. Дожът умира на 9 май; на 12 май Десетте, в разгара на междуцарствието, нареждат арестуването и смъртната присъда на враговете на държавата.
Новият дож е Антонио Приули. След това Републиката се опитва да блокира прохода Валтелина за испанците, тогава участващи в Тридесетгодишната война, чрез разпалване на религиозни конфликти в Граубюнден, подновявайки съюза си с холандците през 1619 г. През юли 1620 г., докато се провежда т. нар. „Свещено клане“ – клане на реформираното население във Валтелина от страна на групи католици, ускокската партизанска война е окончателно изкоренена, като същевременно се слага край на войната с Неапол. Почти по същото време обаче Венеция влиза във войната заедно със Савойците срещу испанците (виж Война за Валтелина ). Последствията от заговора продължават и по време на управлението на дож Приули: всъщност през 1622 г. сенаторът Антонио Фоскарини, посланик в Англия, е признат за виновен в шпионаж в полза на Испания и обесен между колоните на малкия площад във Венеция: след като се разбира няколко месеца по-късно, че е невинен, той е реабилитиран с циркуляр, изпратен до европейските канцеларии.
През 1623 г. Франческо Контарини е избран за дож, по време на чието управление Венеция се съюзява с Франция срещу Испания.
През 1625 г., когато Джовани I Корнаро става дож. Франция успява да насъска Дания срещу Испания и Империята, разширявайки продължаващия конфликт, но през 1626 г. поради вътрешни трудности е принудена да подпише мирен договор. Следователно Венеция също е принудена да преговаря с испанците, признавайки Валтелина като автономна територия под техен протекторат. Това обаче е само временно примирие, дотолкова че през 1629 г. Републиката се намесва срещу Испания в проблемите, възникнали около наследяването на Херцогство Мантуа, като подсилва флота с наемането на десет кораба, които да бъдат разположени в Армада Гроса .
През 1630 г., докато Николо Контарини е избран за дож, заразата от чумата избухва във Венеция, пренесена в Италия от ландскнехтите и вероятно пристига в града след посланика на Мантуа, маркиз Де Стирджис. През октомври Венецианският сенат, по искане на Сеньорията, дава тържествен обет да построи църква в чест на Богородица, ако чумата спре. Едва през март 1631 г. обаче интензивността на болестта започва да намалява, което позволява да започне строителството на базиликата „Санта Мария дела Салуте“: изчислено е, че смъртните случаи във Венеция са 98 хиляди. Самият дож умира в тези месеци.
Кандийска война[редактиране | редактиране на кода]
По време на управлението на дож Франческо Ерицо напрежението с турците и техните берберски съюзници започва да се влошава отново: през 1638 г. флота от венециански ветроходни кораби се сблъсква близо до Вльора – османско военно пристанище в Адриатическо море с група берберски пирати, които се опитват да проникват във Венецианския залив. Извинението за избухването на конфликта е осигурено през 1644 г. от нападение, извършено от Хоспиталиерите срещу османски конвой, насочен от Александрия към Истанбул, натоварен с богатства и жени, принадлежащи към харема на султана: Малтийската флотилия тогава спира в пристанището от Кандия, за да се запаси. Тази постъпка е смятана от турците за открито враждебна. Високата порта събира армия от 60 000 души през 1645 г., очевидно за провеждане на наказателна експедиция в Малта, но внезапно, вместо да се насочи към острова на рицарите, за ужас на венецианците, турската флота се появява пред пристанището от Ханя – крепостта на Крит. Венецианците, без да подозират заплахи и отдавна непровеждащи политика на невоенно подсилване, за да не дават на турците повод за война, те имат укрепленията на острова в лошо състояние и войски, които не са мобилизирани. Дожът умира на 3 януари 1646 г.
Франческо да Молин е избран за дож на 20 януари. Венецианската флота, най-накрая мобилизирана, побеждава турската близо до Негропонт, но до май 1647 г. целият Крит вече е паднал, с изключение на столицата Кандия, за която започва обсада, продължила 22 години . Венеция, решена да защити последната си колония на всяка цена, упорито продължава битката, побеждавайки турците през 1649 г. във водите на Смирна и през 1651 г. във водите на Парос. Морските сблъсъци има отново многократно през 1654 г. На 27 февруари 1655 г. дожът умира.
По време на управлението на Карло Контарини има нови победи, докато венецианската флота не унищожава турците край Дарданелите.
Управлението на Франческо Корнаро продължава няколко месеца, също белязани от война, като венецианската флота се подготвя за нов опит за форсиране на Дарданелите.
Избран на 15 юни 1656 г., Бертучо Валиеро скоро приветства новината, че в разгара на войната венецианският флот, след като отново унищожава османския флот на 21 юни, е наложил достъп до Мраморно море и е бомбардирал Истанбул. Друга победа е постигната през 1657 г. при Хиос, но сблъсъкът с огромната империя вече е неравен за Република, която вече не се поддържа от търговия. Между 17 и 19 юли Венеция е победена в морето в сблъсък, в който самият адмирал Ладзаро Мочениго губи живота си.
Управлението на дож Джовани Пезаро отваря врати през 1658 г. и е белязан от подписването на Пиренейския договор в Европа, за да се сложи край на войната между Франция и Испания, което позволява на Венеция да получи нова помощ от Запада. Венецианците дори акостират в Морея, превземайки Каламата, но скоро трябва да се оттеглят, за да се концентрират върху отбраната на Кандия.
На 16 октомври 1659 г. Доменико II Контарини е избран за дож. През 1661 г. венецианският флот отново побеждава във водите на Милос, принуждавайки турците да съсредоточат всичките си усилия върху прекратяването на конфликта. През август 1664 г., с подписването на мирния договор от Вашвар, турците изтеглят войските си от Балканите, съсредоточавайки ги срещу Венеция. След като последната отчаяна венецианска експедиция за повторно завладяване на Крит се проваля през 1666 г., през 1667 г. самият велик везир пристига в Кандия, за да ръководи военните операции на обсада, продължила вече деветнадесет години без прекъсване. В града се стичат контингенти от доброволци от цяла Европа. Кандия е описана в тази епоха като напълно унищожена и обезлюдена, но все още способна да устои на непрекъсната капка от бомбардировки, атаки, контраатаки и експлозии на мини, докато с рухването на последните защити договорът не е подписан на 5 септември 1669 г. с военна почест. Венеция е загубила 134 млн. дуката и 30 000 мъже в конфликта, но турците на свой ред са загубили 80 000 войници и са похарчили няколко милиона в начинание, което е трябвало да продължи, според плановете им, само няколко месеца.
Дожът умира през 1674 г. Николо Сагредо е призован да успее като дож, чиито великолепни празненства и пищността и великолепието на неговото управление предлагат спектакъл на политика, която обръща малко внимание на спестяванията, необходими за възстановяване след тази дълга и болезнена война.
Последна победаː Морейска експедиция[редактиране | редактиране на кода]
На 26 август 1676 г. е избран Алвизе Контарини, при чието управление се разпространяват кафенетата: първото – Кафене „Флориан“ е открито през 1683 г. След падането на Кандия, венецианското присъствие в Леванта сега е намалено само до Йонийските острови, но когато избухва войната между Австрия и Османската империя и турците идват да обсаждат Виена, Венеция се подготвя да се бие отново в древните си води. Затова, за да отблъсне османците, е създадена Свещена лига.
През януари 1684 г. за дож е избран Маркантонио Джустиниани, който се присъединява към Лигата от името на Венецианската република, нетърпелив да възстанови своите древни територии. Договорът е подписан на 25 април в присъствието на новия дож и императорския посланик Леонард I фон Таксис. Франческо Морозини, последният защитник на Кандия, е назначен за генерален капитан на морските владения, докато венецианският байло на Константинопол бързо напуска града: за първи и единствен път Венеция е тази, която обявява война на Високата порта. Следователно за венецианските служители е приоритет да избегнат отмъщението, което в Османската империя традиционно очаква вражеските посланици. Турските територии в Далмация са атакувани, докато морлачките съюзници проникват в Босна и Албания. Флотът превзема Санта Маура, което позволява на морската пехота да завладее Превеза (29 септември) и Месолонги . За да се подхрани войната, влизането на нови семейства във венецианския патрициат е разрешено срещу големи плащания. През 1685 г. венецианците превземат Корони, напредвайки навътре в Месения и Мани, облекчавайки местното население. На следващата година пристигат подкрепления от Папската държава, Велико херцогство Тоскана и Малта. Падат о-в Наварино, Модони, Аргос, Коринт и Навплио. Въпреки пристигането на чумата, през 1686 г. падат и Патра, замъкът на Морея, замъкът на Румелия и Навпакт, което кара турците да бягат. След като превзема и Мистра през август, Морея се оказва под пълен венециански контрол. Следователно войната се премества в Централна Гърция. След като превзема Елевсина, Атина също е завладяна за кратко, чийто Акропол е обсаден от венецианците от 23 до 29 септември: храмът на Атина Нике е разрушен от турците, за да се построи отбранителен бастион, докато Партенонът, използван като склад за боеприпаси, избухва вечерта на 26 септември, поразен от минохвъргачен снаряд. Османската контраатака срещу Тива се проваля, гарнизонът капитулира при условие да бъде отведен в Смирна. Превъзходството на турската кавалерия в Атика обаче прави невъзможно задържането на града, който е изоставен през април 1687 г.
През 1688 г. Морозини е възнаграден с избора му за дож. Останал на полето, той организира нападението срещу Негропонт, който обаче устоява, принуждавайки дожа да вдигне обсадата на 20 октомври, завръщайки се във Венеция малко след това. Също победен в Унгария, султан Мехмед IV е свален от престола в полза на своя брат Сюлейман II, който, възползвайки се от войната на Големия съюз, която включва Австрия на два фронта, продължава да контраатакува на техния фронт. И на юг, скандалният маниотски пират Либеракис Геракарис, благодарение на своята дързост и разрушителните си набези във венецианската територия, успява да постави Венеция в затруднение. През 1692 г. той повежда армията си в Пелопонес, който е нападнат от неговите войски, които превземат Коринт, но напразно обсаждат Акрокоринт и Аргос, преди да бъдат принудени да се оттеглят. Новите опити на Геракарис през 1694 и 1695 г. се провалят. Действията му обаче донасят такова опустошение, че не могат да бъдат толерирани от Венеция: през август 1696 г. той е заловен и изпратен в Бреша, където е затворен. Отървавайки се от него, венецианците атакуват Вльора, която пада на 18 септември. През 1692 г. е нападнат и Крит, където е поставена обсадата на Кандия, което тласка местното население към въстание. Опитът обаче се проваля, което също води до загубата на венецианската крепост Грабуза . Надявайки се да възобнови завоеванията си в Гърция, самият Морозини, въпреки напредналата си възраст, се завръща в Морея през 1693 г., но умира на 16 януари 1694 г. в Навплио – единственият жив човек, който е имал честта на бюст в Двореца на херцога и официално предоставяне на титлата на пелопонесец .
Силвестро Валиеро го наследява като дож. Неговият наследник като военачалник обаче е Дзено, който, против съвета на военните водачи, започва експедиция срещу богатия о-в Хиос: островът е лесно превзет от венецианците, но отговорът на турците е суров, в резултат на което са принудени на унизително отстъпление. Малки сблъсъци се случват впоследствие през 1695 г. в Андрос, през 1696 г. в Лемнос и през 1697-1698 г. в Самотраки . Накрая, през 1699 г., войната завършва с Карловицкия мир, който постановява победата на Свещената лига и отстъпването на Кралство Морея на венецианците: това е последната голяма кампания за разширяване на Венецианската република и последната ѝ голяма победа.
Венеция през XVIII век[редактиране | редактиране на кода]
Алвизе II Мочениго е избран през 1700 г., откривайки политиката на твърд неутралитет, която характеризира последния век на Републиката. Следователно Венеция остава чужда на Войната за испанското наследство. Алвизе II умира през 1709 г.
На 22 май е избран Джовани II Корнеро. Въпреки желанието на Венеция да остане настрана от войните, които са окървавяват Европа в този период, през 1714 г. Републиката е принудена отново да се справи срещу османците, които се опитват да проникнат в Адриатическо море. Войната заварва Републиката неподготвена политически и военно: Морея и последните егейски колонии скоро падат. Единствените забележителни успехи са успешната отбрана на остров Корфу през 1716 г. и блокирането на набезите в Южна Далмация. Мирът от Пожаревиц през 1718 г. принуждава Венеция да признае загубата на Морея, позволявайки ѝ да запази само Йонийските острови и да разшири владенията си в Далмация. През 1721 г. границата на Далмация е окончателно стабилизирана с определянето на т. нар. „Линия „Мочениго““.
На 24 август 1722 г. Алвизе III Себастиано Мочениго става дож. По време на неговоото управление Венеция, която е сведена до маргинална сила на международната сцена, вижда прогресивното намаляване на динамиката на своята политическа класа, тъй като постепенно насочва интересите си към поземлените имоти на континента. За да подпомогне публичните финанси, патрициатът претърпява все по-мащабен приток на нови семейства в аристократичното тяло, също с цел укрепване на връзките с управляващите класи на континента. В тази епоха обаче са направени опити, с трудности, да се поправи ширещата се държавна корупция и да се съживи вече изтощената национална икономика. Има важни реставрационни работи и площад „Сан Марко“ е павиран. Дожът умира на 21 май 1732 г. Следва краткото управление на Карло Руцини.
Управлението на Алвизе Пизани започва на 17 януари 1735 г. В тази епоха помпозността на фестивалите и социалните събития нараства, правейки Венеция известна в цяла Европа като град на удоволствията и развлеченията, както и на културата, благодарение на свободата на мисълта, гарантирана от Републиката срещу църковната намеса. Започвайки от 1736 г., благодарение на въвеждането на нови видове кораби, наречени „ати“, с по-малък екипаж и много оръдия за отбрана, икономиката се подобрява значително.
На 30 юни 1741 г. дож става Пиетро Гримани. При него, благодарение на държавните субсидии и защитата на дожите, има забележимо развитие на културната и художествена дейност. Дори икономиката, която вече процъфтява при Пизани, възвръща силата си и благодарение на предимствата, донесени от политиката на неутралитет в комплекса от европейски конфликти, което позволява на търговците от Венеция да търгуват свободно с всички страни. Гримани умира на 7 март 1752 г.
Той е наследен от Франческо Лоредан. При него се влошават сблъсъците между консерваторите и онези, които се застъпват за политически реформи, които да увеличат динамиката на републиката. В сблъсъка надделяват първите и основни изразители на противниковата страна, включително просветителят Анджело Куерини, са затворени или заточени. В този тип климат в нощта между 25 и 26 юли 1755 г. е арестуван Джакомо Казанова, който е затворен в затворите Пиомби, откъдето бяга смело на зазоряване на 1 ноември, което е уникално в историята на тези затвори. Междувременно избухването на Седемгодишната война в Европа позволява засилване на икономическото възстановяване, което допълнително засилва консервативното крило в Големия съвет. Лоредан умира на 19 май 1762 г. За дож е избран Марко Фоскарини, но той почива след само десет месеца.
На 19 април 1763 г. дож става Алвизе IV Джовани Мочениго. През 1764 г. е ратифицирана Конвенцията от Остиля, която окончателно решава вековния въпрос за западните граници на републиката към австрийските владения в района на Милано. В действителност аферата става трънлива, тъй като е разкрита шпионска акция в ущърб на защитата на Венецианската република. През тази епоха Венеция е засегната от сериозна икономическа криза, срещу която се правят опити да се реагира чрез Ообнародване на закони за ограничаване на лукса, които обаче не намират реално приложение. Приложена е данъчна реформа, за да се преразпредели натискът върху гражданите и вътрешните мита са премахнати, като същевременно е направен опит за съживяване на търговията чрез действие срещу берберските пирати, ударени с експедиция през 1766 г. срещу Триполи, което принуждава местния господар да сключи търговски споразумения с Републиката. Търсени са и други споразумения – с Тунис, Мароко, Руската империя, а също и с Америка. През 1767 г., като част от подобряването на климата на отношенията с Австрия, Венеция е посетена от Карл Евгений фон Вюртемберг, последвано през 1769 г. и 1775 г. от самия Йозеф II. Дожът умира през 1778 г., докато се провежда нова наказателна експедиция срещу Триполи.
_Ca_Goldoni_Venezia.jpg)
На 14 януари 1779 г. Паоло Рениер е избран за наследник. През 1782 г. градът е посетен от Павел I от Русия, граф на Севера, и от папа Пий VI . През 1784 г. е ред на Густав III от Швеция, но въпреки тези важни присъствия, венецианското политическо състояние все повече се възприема като маргинално на европейската сцена. През 1785-1786 г. флотът на Сан Марко води война за последен път: под командването на Анджело Емо, Сфакс, Тунис и Бизерта са бомбардирани, окончателно слагайки край на заплахите от берберите за остатъчната венецианска търговия. В този период обаче Републиката все още блести от гледна точка на своя културен профилː Вивалди в музиката, Голдони в литературата и Тиеполо и Каналето в живописта.
XVIII век се характеризира с разпространението на типичния за Просвещението Франция литературен салон. В тези салони се провеждат литературни и политически дебати, водят се романтични разговори и се играят карти. Трябва да се спомене салонът на Изабела Теоточи Албрици, посещаван от най-известните писатели на времето като Уго Фосколо и Джордж Байрон, или този на Марина Куерини или Джустина Рениер Микиел, посещаван също от Антонио Канова и мадам дьо Стал. Макар че тези салони подкрепят революционните идеи, те са по-малко на страната на Френската революция.
Край на Венецианската република[редактиране | редактиране на кода]
На 9 май 1789 г. е избран последният дож: фриуланецът Лодовико Манин. При избирането му се носи слухът: „Избраха за дож фриуланецǃ Републиката е мъртваǃ“
Икономическата криза, която удря Венеция, всъщност е широко разпространена в голяма част от Европа и по-специално във Франция, където вътрешното напрежение бързо нараства. Събитията, предизвикани от свикването на Генералните щати през същия месец май, избухва скоро след това, на 14 юли с щурма на Бастилията и избухването на Френската революция. Големите европейски сили се намесват срещу революцията, страхувайки се от разпространението на нейните идеали, до степен че на 21 януари 1793 г. те карат революционерите да гилотинират суверена Луи XVI, страхувайки се от възстановяване на абсолютизма, и да установят Големия терор. Революционният вятър, идващ от Франция обаче, еднакво се разпространява в цяла Европа, достигайки и до Венеция, където венецианският обществен живот е разтърсен от вътрешнополитически проблеми, провокирани от новите идеи. Правителството, въпреки че се закрепва на твърдо консервативни позиции, не е в състояние да осигури ефективна реакция на исканията за обновление, нито напълно да задуши недоволството, което се разпростира по-специално сред средните класи, причинявайки широко разпространена несигурност в аристократичната класа, страхувайки се от избухването на якобински бунтове, които в действителност никога не се осъществяват. По този начин републиката се ограничава до предоставяне на
гостоприемство през 1794 г. на претендента за френския трон, графа на Лил Луи Станислас Ксавие: обаче, когато пристигат силни протести от страна на френските представители, правото на убежище е отменено и Луи напуска, молейки, протестира името му да бъде заличено от Златната книга на венецианската аристокрация. В същото време отстраняването на Луи кара много европейски дворове да изразят разочарованието си пред венецианското правителство. Ситуацията във Венеция е напрегната, между вътрешните вълнения, дължащи се на исканията за повече демокрация и свобода, и събитията във Франция, когато през април 1796 г. френските войски, изпратени срещу контрареволюционните сили, идват в Италия.
Провеждането на Италианската кампания е поверено на младия генерал Наполеон Бонапарт, който превзема Кралство Сардиния и австрийските владения, влизайки в Милано на 15 май. Венеция веднага се погрижва да обяви своя неутралитет въпреки австрийските молби за помощ, ограничавайки се до назначаването на извънреден генерален суперинтендант за континенталната част, за да засили контрола над провинциите. Венецианският неутралитет обаче е нарушен първо от отстъпващите австрийски сили, които се оттеглят към Тирол през териториите на републиката, намирайки градовете блокирани, а след това, на 30 май, от Наполеон, който прекосява река Минчо със сила, за да преследва австрийци. Така континентът става театър на военни битки. Желаейки да не провокира французите, на 1 юни генералният суперинтендант се съгласява те да влязат в крепостта на Верона и на други градове, придружавайки това с подобна отстъпка за австрийците. Навсякъде между венецианските войски, френските окупатори и местното население постепенно се създават трудни условия за съжителство, докато присъствието на революционната армия вълнува духовете на якобинските симпатизанти. Изправен пред тези събития, Сенатът, силно загрижен, нарежда оттеглянето на флота, набирането на териториална милиция и създаването на генерален суперинтендант на Лагуните и Лидо, който да осигури защитата на Догадо, протестирайки в същото време срещу Директорията на Париж и двора на Виена. Към генералния суперинтендант на континента се присъедини извънреден суперинтендант, но със слаби резултати. След като австрийските зимни контраофанзиви се провалят и хабсбургската крепост Мантуа е превзета, Извънредният суперинтендант не успява да попречи на французите да подпалят бунта в Бергамо на 13 март и в Бреша на 18 март и да се намесят открито на 27 март, за да принудят до бунта в Крема и да обстрелват Сало на 31 март, който се надига в защита на Републиката. Освободили се от всякакво подобие на законност, французите стават все по-агресивни и арогантни, открито заплашвайки да попречат на операциите за повторно завладяване на градовете, наредени от Венеция. И антиякобинските въстания в земите на Венецианска Ломбардия са потушени.
На 17 април Наполеон идва да подпише предварително мирно споразумение в Льобен с император Франц II, обещавайки му предаването на континенталните владения. На същия ден, въпреки прокламациите на дожа, призоваващи за спокойствие, Верона, раздразнена, се надига, принуждавайки французите да се затворят в крепостите. На 20 април французите, въпреки че са наясно със забраната за влизане на въоръжени кораби в пристанищата на Републиката, се опитват да тестват защитата на Венеция, като изпращат фрегатата „Освободител на Италия“, за да форсира пристанището на Лидо: в отговор мощната артилерия от форт „Сант Андреа“ унищожава кораба. Правителството на Венецианската република обаче не успява да се възползва от моментното предимство и все още се надява да избегне открит конфликт, дори и с цената на загуба на земите си, като отказва да мобилизира армията и да изпрати подкрепления във Верона. Накрая на 24 април тя е принудена да се предаде. Отказът от въоръжена защита позволява на Наполеон лесно да се установи в Маргера, на ръба на Венецианската лагуна, където на 2 май той официално обявява война на Венеция. Въпреки факта, че републиката все още разполага с цялата мощна флота, военните гарнизони на града и тези отвъд океана и въпреки факта, че най-решените да се съпротивляват са поканили дожа да стигне до Задар – безопасен град, от който да координира отбраната, сутринта на 12 май, сред слухове за заговори и предстоящата френска атака, Големият съвет се събира за последен път. Въпреки че сесията няма кворум, дожът призовава патрициите да обявят премахването на древното правителство с надеждата да спестят по-нататъшни страдания на населението.
Ужасени от мускетните залпове на скиавоните (част от пехотата), които, евакуирайки се според заповедта, поздравяват Венеция по този начин, присъстващите благородници одобряват предложението и разпускат събранието. Обявяването на решението пред хората обаче предизвиква бунт. Викайки „Да живее Свети Маркǃ“ и „Да живее републикатаǃ“, гражданите се опитват да възстановят републиката, атакувайки домовете и имуществото на якобинците. Магистратите, страхувайки се да отговарят пред французите за безредиците, стигат дотам да потушават безредиците с кръв, дори стрелят с артилерийски снаряди в Риалто и установяват нощни патрули при арсеналите. На 13 май дожът, който остава единствен господар на държавата за първи път от векове, издава окончателните прокламации, за да определи прехода на властта към временна община, като стига дотам, че да заплаши всеки, който се осмели да се надигне срещу новата правителство със смърт. На 14 май властта преминава, както е установено, на общинското правителство, което поканва французите да влязат в града. Те идват във Венеция на 15 май, докато Лудовико Манин, след като оставя инсигниите си на дож, напуска Двореца на дожите, за да се оттегли в семейната си резиденция.
Вижте също[редактиране | редактиране на кода]
Библиография[редактиране | редактиране на кода]
- Storia di Venezia, 12 voll., Treccani, 1990-2002
- Venezia e l'Islam, Venezia, Marsilio editori, 2007
- Gino Benvenuti, Le Repubbliche Marinare. Amalfi, Pisa, Genova, Venezia, Roma, Newton & Compton editori, 1989
- Marino Berengo, La società veneta alla fine del Settecento, Firenze, Ricerche storiche, Sansoni, 1956
- Andrea Da Mosto, L'Archivio di Stato di Venezia, indice generale, storico, descrittivo ed analitico, Roma, Biblioteca d'Arte editrice, 1937
- Charles Diehl, La Repubblica di Venezia, Roma, Newton & Compton editori, 2004
- Oliver Logan, Venezia. Cultura e società (1470-1790), Roma, Il Veltro editore, 1980
- Martin Lowry, Il mondo di Aldo Manuzio. Affari e cultura nella Venezia del Rinascimento, Roma, Il Veltro editore, 1984
- William H. McNeill, Venezia, il cardine d'Europa (1081-1797), Roma, Il Veltro editore, 1984
- Fabio Mutinelli, Lessico Veneto, Venezia, Tipografia Giambattista Andreola, 1852
- Donald E. Queller, Il patriziato veneziano. La realtà contro il mito, Roma, Il Veltro editore, 1987
- Alvise Zorzi, La Repubblica del Leone. Storia di Venezia, Milano, Euroclub, 2001
- Stefano Zuffi, Alessia Devitini e Francesca Castria, Venezia, Milano, Leonardo Arte editori, 1999
- Luigi Tomaz, In Adriatico nell'Antichità e nell'Alto Medioevo, presentazione di Arnaldo Mauri, Think ADV, Conselve, 2003
- Luigi Tomaz, In Adriatico nel secondo millennio, presentazione di Arnaldo Mauri, Think ADV, Conselve, 2010
- Alessandro Barbero, Lepanto. La battaglia dei tre imperi, Laterza, 2010
- Marco Pellegrini, Le guerre d'Italia: 1494-1530, Bologna, Il mulino, 2009
- (EN) John Julius Norwich, A History of Venice, New York, Vintage Books, 1989
- (EN) Robert Hutchinson, Young Henry: The Rise of Henry VIII, New York, Thomas Dunne Books, 2012
- Samuele Romanin, Storia documentata di Venezia, vol. 1-9, Venezia, Pietro Naratovich tipografo editore, 1853-1860
Обяснителни бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Andrea Dandolo: Chronica per extensum descripta, Rerum Italicarum Scriptores, XII/1, Bologna 1958, с. 105.
- ↑ Йоан Дякон пише в Istoria Veneticorum, II-2ː «Temporibus nempe imperatoris Anastasii et Liuprandi Langobardorum regis, omnes Venetici, una cum patriarcha et episcopis convenientes, communi consilio determinaverunt quod dehinc honorabilius esse sub ducibus quam sub tribunis manere. Cumque diu pertractarent quem illorum ad hanc dignitatem proveherent, tandem invenerunt peritissimum et illustrem virum, Paulitionem nomine, cui iusiurandi fidem dantes, eum apud Eraclianam civitatem ducem constituerunt.» („Точно по времето на император Анастасий и Лиутпранд, крал на лангобардите, всички венецианци, събрани заедно с патриарха и епископите, решиха по взаимно съгласие, че следователно е по-почтено да останат под [управлението] на херцог, вместо на трибуни. И като обсъждаха дълго време кого от тях да издигнат до това достойнство, те най-накрая намериха един много способен и знаменит човек на име Паолучо и като му се заклеха във вярност, го номинираха за херцог на град Хераклиана..").
- ↑ Андреа Даондоло пише в Chronaca Venetiarum, I-7: «Illic Paulutius dux amicitiam cum Liutprando rege contraxit et pacta inter Venetos et Langobardos fecit per quae sibi et populo suo immunitates plurimas acquisivit et fines Heracliae cum Marcello magistro militum, terminavit, videlicet, a Plava majore usque in Plavam sicca, sive Plavicellum.» („Там херцог Паулизий сключи мир и приятелство с крал Лиутпранд и сключи договор между венецианците и лангобардите, с който той придоби за себе си и своите многобройни изключения и, както се вижда, установи заедно с магистър милитум Марцел границите на Ераклеа от Пиаве Маджоре до сухото Пиаве, иначе наричано Пиавичело").
- ↑ Анонимният автор на Cronaca Altinate, libro III, пише: «Orta est contentio inter Veneticos, coeperunt fortiter inter se pugnare, apprehenderunt eandem civitatem et incenderunt et interfecierunt Paulicium in simul cum filium eius et cunctos consanguineos eorum et remansit ex eis nisi tantum salummodum unus clericus qui genuit duos filios.» („Възникна спор между венецианците, които започнаха да се бият помежду си с все по-голяма сила, превзеха този град (Хераклиана), опожариха го и избиха Павликий заедно със сина му и всичките им роднини, между които не остана никой освен един свещеник, от когото произлезли двама сина“).
- ↑ Йоан Дякон пише в своята Istoria Veneticorum, II-17ː «Eisdem etiam diebus Venetici, magistrorum militum prelibate prefecture dignitatem abominantes, rursum, ut quondam, ducem, videlicet Deusdedem, sepedicti Ursonis ypati filium, in Metamaucense insula sibi crearunt.» („Освен това, в същите тези дни венецианците, отвратени - правителството го доказа - от службата на магистър милитум, номинираха отново, както в миналото, херцог на остров Метамауко, а именно Теодат, смятан за син на Орсо Ипат").
- ↑ Хипотеза на Gherardo Ortalli в Ortalli G., цит. съч., с. 371. Вж. също Mor C. G., Aspetti della vita costituzionale veneziana fino alla fine del X secolo, в Le origini di Venezia, Sansoni ed., Firenze 1964, с. 129.
- ↑ Йоан Дякон пише в Istoria Veneticorum, III-32, че «Deinde cum domnus Iohannes dux adhuc infirmitate detentus, frater eius ducatum rennueret, Venetici ducem sibi constituerunt, Petrum videlicet, cognomento Candianum, infra domum ipsius, septima decima die mensis aprilis» („След това, тъй като господарят Джовани, херцогът, стана негоден да управлява, отказвайки се също от брат си от херцогството, венецианците се назначиха за дож, а именно Пиетро, наречен Кандиано, както впоследствие неговия собствен дом, на седемнадесетия ден от месеца април.").
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ The Bairoch Database
- ↑ Storia della Repubblica di Venezia dal suo principio sino al suo fine. Antonelli Editore 1850. с. ne 26-28.
- ↑ а б в Le repubbliche marinare. Milano, Arnoldo Mondadori Editore, 1974. с. 11.
- ↑ а б Le repubbliche marinare. Arnoldo Mondadori Editore]location=Milano, 1974. с. 12.
- ↑ а б в Romanin, Samuele: Storia documentata di Venezia, libro I, capitolo VI.
- ↑ а б Diehl, 2004 ..
- ↑ Cronaca Altinate, libro I.
- ↑ Giovanni diacono, Cronaca, в Cronache veneziane antichissime, Fonti per la storia d'Italia, IX, Roma 1980, с. 91.
- ↑ Liber pontificalis, I.
- ↑ Romanin, Samuele: Storia documentata di Venezia, libro I, capitolo II.
- ↑ Ortalli G., цит. съч., с. 362-364.
- ↑ Diehl, 2004 с. 21..
- ↑ Ipotesi formulata da Gherardo Ortalli, in Ortalli G., цит. съч., с. 370-371.
- ↑ Liber Pontificalis, Stephanus II, XIX, с. 445; XX, с. 445-446; XXI-XXVI, с. 446 и сл.
- ↑ Ortalli G., цит. съч., с. 372-375.
- ↑ а б Romanin, Samuele: Storia documentata di Venezia, кн. I.
- ↑ а б Romanin, Samuele: Storia documentata di Venezia, кн. I, гл. III.
- ↑ Origo civitatum Italie seu Venetiarum
- ↑ Cessi R., Politica, economia, religione, в «Storia di Venezia», т. II, Dalle origini del ducato alla IV crociata, Centro internazionale delle arti e del costume, Venezia 1958, с. 108.
- ↑ Petrusi A., L'impero bizantino e l'evolvere dei suoi interessi nell'alto Adriatico, в «Le origini di Venezia», Sansoni ed., Firenze 1964, с. 74.
- ↑ Origo civitatum Italiae seu Venetiae
- ↑ Pietro diacono, цит. съч., с. 110.
- ↑ а б Cronologia di Venezia.
- ↑ Ortalli G., цит. съч., с. 385-386
- ↑ Cronologia di Venezia.
- ↑ В хрониката на Гийом от Тир, кн. XII.
- ↑ Zorzi, 2001 ..
- ↑ Zorzi, 2001 ..
- ↑ Storia di Venezia E. Musatti Filippi Editore, с.295-299
- ↑ Avvenire 5 luglio 2017. Se in Veneto salta il Banco, corsi e ricorsi della storia
- ↑ Pellegrini, 2009 с. 115-116..
- ↑ Canonici, Alviano с. 13.
- ↑ Pellegrini, 2009 с. 116-117..
- ↑ Pellegrini, 2009 с. 120-122..
- ↑ Pellegrini, 2009 с. 123..
- ↑ 509
- ↑ Pellegrini, 2009 с. 125..
- ↑ Hutchinson, 2012 с. 159..
- ↑ Pellegrini, 2009 с. 146-149..
- ↑ Barbero, 2010 с. 86-88..
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Storia della Repubblica di Venezia в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |
