Кафява мечка

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Кафява мечка
Ours brun parcanimalierpyrenees 1.jpg
Кафява мечка
Природозащитен статут
Status iucn3.1 LC bg.svg
Незастрашен[1]
Червена книга на България
Status iucn3.1 EN bg.svg
Застрашен[2]
Класификация
царство: Animalia Животни
тип: Chordata Хордови
клас: Mammalia Бозайници
разред: Carnivora Хищници
семейство: Ursidae Мечки
род: Ursus Мечки
вид: Ursus
arctos
Кафява
мечка
Научно наименование
Уикивидове Ursus arctos
Linnaeus, 1758
Разпространение
Ursus arctos range map.svg
Световно разпространение
Bulgaria Distribution Ursus arctos.svg
Разпространение в България   Постоянно присъствие  Временно или случайно присъствие
Подвидове

Раздел Еволюция и таксономия

Кафявата мечка (Ursus arctos) е животно от семейство Мечки. Тя е най-едрият хищник в България.

Разпространение и численост[редактиране | edit source]

Преди човекът и неговата дейност да ограничат популацията до днешните ѝ граници в миналото кафявата мечка е обитавала широк ареал на четири континента. На запад от остров Британия и Ирландия, цяла Европа, северните части на Африка, Близкия Изток, Централна Азия, Сибир, обширни райони от Китай, остров Хокайдо, Далечния Изток на Русия, Камчатка и Чукотка. Преди около 100 хил. години в резултат на сухоземната връзка със Северна Америка кафявите мечки вероятно от усурийския подвид успяват да колонизират Аляска. Въпреки ранното навлизане на територията на този континент едва преди 13 хил. години успяват да се заселят и в западната му част на юг до северно Мексико[3]. Кафявата мечка и конкурентните взаимоотношения с Късомуцунестата мечка е една от вероятните причини за изчезването на вида преди около 11 хил. години[4].

Числеността на съвременната световна популация на кафявата мечка се оценява на над 200 хиляди индивида. Русия е страната с най-голям брой на мечките и се смята, че числеността им надвишава 100 000. Според оценки на числеността в САЩ има около 33 000 (30 000 от тях в Аляска[3]), Канада - 25 000, а в Европа (без Русия) - 14 000[1].

Днес ареалът на разпространение с известни изключения съвпада с този от миналото с тази разлика, че популацията е с по-голяма гъстота и численост в северните райони, докато в южните е силно фрагментирана и малочислена, като на много места вече видът не съществува. Такива са например североафриканската популация, която изчезва към 1890 година[5]. На Синай последната кафява мечка е наблюдавана в края на 16 век[1], а със заселването на Дивия Запад мечките са изтребени почти във всички континентални щати на САЩ. Последният екземпляр в северната част на Мексико е наблюдаван през 1964 г[6]. Продължителната човешка история в Европа, Близкия Изток, Централна Азия и Китай водят до бавно и систематично унищожаване на вида в продължение на столетия.

Поради тази причина в южната част на Европа има няколко изключително малки, изолирани популации. Две от тях са популациите в Пиренеите между Франция и Испания като всяка от тях има по по-малко от 10 мечки. В Кантабрийските планини съществуват две популации съответно с по 20 - 30 и 80 - 100 мечки. В Апенините в централната част на Италия живеят 40 - 50 мечки, често описвани и като самостоятелен подвид. В Алпийската част на Италия, Австрия и Словения има 35 - 40 мечки[1]. Малки популации на кафявата мечка също са разпръснати в много части на Азия и малко се знае малко за тяхната численост. В Пакистан например има около 150 - 200 мечки в седем отделни групи обитаващи района на Хималаите, Каракорум и Хиндукуш. В Индия мечките обитават 23 защитени територии в северните щати Джаму и Кашмир, Химачал Прадеш, Утаракханд. Вероятно страната е обитавана от по-малко от 1000 индивида. В Китай кафявите мечки също обитават разпокъсани и недобре установени територии в западната и североизточната част на страната. Смята се, че мечките в страната наброяват около 6000 индивида. По-гъста е популацията на остров Хокайдо, където популацията надхвърля 2000 индивида. Въпреки, че те са добре проучени данните за тяхната численост остават несигурни[1].

Разпространение и численост в България[редактиране | edit source]

В България кафявата мечка е представена от две субпопулации обитаващи двата най-големи планински масива в страната - Старопланинския и Рило-Родопския. Общата територия на разпространение на вида е около 1 100 000 ha. Западната част на Средна гора служи като своеобразен мост, чрез който двете субпопулации са свързани. Първата старопланинска субпопулация е по-малка от втората и границите на разпространение приблизително съвпадат с тези на национален парк Централен Балкан и буферната зона към него. В западна и особено в източна посока на масива присъствието на кафяви мечки е спорадично и по-скоро с временен характер. На запад тази субпопулация се свързва с ареала на разпространение на мечките в Сърбия. На юг субпопулацията не е така фрагментирана и заема по-обширна площ, която частично попада в националните паркове Рила и Пирин. На запад посредством Краище, Осогово и Малашевска планина кафявата мечка комуникира с популациите в Сърбия и Македония, а на юг с тази в Гърция[7]. Гръцката субпопулация в Родопите е пряко продължение на Рило-Родопската на юг и е пространствено изолирана от западната Пиндска субпопулация[8].

Площта на обитаваната територия от старопланинската субпопулация е 237 100 ha, а тази на рило-родопската е 841 800 ha[7]. Много по-несигурни са данните, касаещи числеността на дивите кафяви мечки в България. Различни източници посочват различни цифри движещи се в границите между 500 и 1000 индивида[9][10]. Причината за неясния брой на мечките е факта, че територията, която обитават е голяма и е възможно един екземпляр да бъде преброяван повече от един път. Мечките в България са от най-плахите и избягват срещи с човека. Причина за това е, че Южна Европа е била пренаселена още от дълбока древност. Хората са преследвали вида в продължение на хиляди години и мечките са придобили навик да се крият и пазят. Обичайно при среща с човек, мечката го подушва и чува отдалеч и се отдалечава[11].

В миналото кафявата мечка е обитавала цялата територия на съвременна България. Свидетелства за това се откриват от костни останки в различни краища на страната. Костни останки и зъби от кафява мечка в България са открити на десетки места. Те доказват безспорното някогашно по-широко разпространение на вида в страната. Фосилни находки са открити в пещерата Козарника (Сухи печ) до Белоградчик от палеолит - неолит (отпреди 80000 - 16000 г.); в пещерата Миризливка в местността „Башовица“ в рида Белоградчишки венец до Гара Орешец от палеолит [12]. Субфосилни останки (от следледниково време) от кафява мечка са открити праисторическото селище „Телиш-Редутите“ при Телиш, Плевенско от неолит - раннобронзова епоха (3450 - 3320 пр. н. е.)[13] и край село Долнослав, Пловдивско в енеолитния култов център (3530-3480 пр. н. е.).[14]; в селищната могила при Гълъбово (енеолит - средна бронзова епоха); в потънало селище Урдовиза до Китен от енеолит-ранноброзова епоха (3000-2000 г. пр.н.е); Тракийската гробница в землището на село Руен ( 4-1 в. пр. н. е.); средновековно селище до село Искрица, Старозагорско от 11-12 в.[15]; ранновизантийското (Цуида; 5-6 в. н. е.) и средновековно (10-12 в.) селище Хисарлъка в пределите на Сливен[16] Според римски надписи от II век е известно, че десетки заловени мечки са пренасяни по Дунав до римските арени[9].

Десетки пещери в България се наричат „Мечата дупка“ заради обитавалите ги в миналото мечки. Сред тях са и такива, които днес се намират твърде далеч от съвременните граници на ареала на вида. Такива са например Мечата дупка до село Стоилово с отложения от втората половина на късен плейстоцен и Мечата дупка до село Леярово с намерени останки от ранен холоцен.[17];

В края на 19 век разпространението на кафявата мечка се свива до приблизително настоящите си граници с изключение на това, че екземпляри са обитавали Лудогорието и Странджа, а естествената връзка на двете субпопулации през Еледжик е била широка и постоянна. При първото сериозно преброяване на кафявата мечка през 1934 г. е установено, че страната е обитавана от 300 - 366 индивида, а за същата година са отстреляни 32 мечки. В резултат на взети мерки по ограничаване на отстрела и опазване на вида до 1959 г. броят им нараства до 450 и от тогава до момента числеността на мечките в България бавно нараства. През 1980-те години кафявата мечка се превръща в ловно-стопански обект. Поради тази причина в района на Кормисош са внесени мечки от Румъния, които да подобрят генофонда на местните[9]. Карпатските мечки са по-едри и с по-ценни трофейни качества, но са потомци на холоценска вълна на миграция от източните части на Европа. Балканската популация заедно с мечките от Пиренеите и Апенините са автохтонен плейстоценски реликт[18]. В резултат на това при проведено изследване на 199 проби от мечки взети в България и Румъния е установено, че 7 от екземплярите в България са наследници на карпатските мечки[19].

Еволюция и таксономия[редактиране | edit source]

Име Снимка Разпространение Забележка
Ursus arctos alascensis[20][21]
Аляска кафява мечка,
Аляско гризли
Крайбрежието на Аляска
Ursus arctos arctos
Евроазиатска кафява мечка
European Brown Bear.jpg Европа, Кавказ, Западен Сибир и Монголия[22] Имат предимно тъмен цвят (рядко светъл), средни по размер на тялото с тъмни нокти. Сибирските представители са по-едри от останалите. Европейските мечки са предимно горски обитатели.
Ursus arctos beringianus
Камчатска кафява мечка,
Далекоизточна кафява мечка
Brown-bear-in-spring.jpg Полуостров Камчатка и остров Парамушир[22] Това е много едра и тъмно оцветена мечка. Индивиди с по-светло оцветяване се срещат по-рядко в сравнение с евроазиатската кафява мечка. Ноктите са тъмни[22]. Смята че, че този подвид е дал началото на други два - Мечката Кодияк (U. a. middendorffi)[23]. и Полуостровната кафява мечка {U. a. gyas) в Аляска.
Ursus arctos californicus
Калифорнийска кафява мечка (изчезнала)
Калифорнийско гризли
Monarch the bear.jpg Калифорния Последният представител на подвида е отстрелян през 1922 г.
Ursus arctos collaris
Източносибирска кафява мечка
Ucollaris.jpg Източен Сибир от река Енисей до Алтай и северна Монголия. Притежава предимно тъмно оцветяване. Представлява междинна форма между U. a. arctos и U. a. beringianus. Притежава относително едър череп[22].
Ursus arctos crowtheri
Атласка мечка (изчезнала)
Atlasbear.jpg Обитавала е Атласките планини и прилежащи райони в Северна Африка от Мароко до Либия. Често е описвана като самостоятелен вид. Последният оцелял индивид е отстрелян през 1890 г[24].
Ursus arctos dalli
Кафява мечка от остров Дал
остров Дал
Ursus arctos gobiensis
Гобийска кафява мечка,
Мазалай
Гоби
Ursus arctos gyas
Полуостровна кафява мечка
Brown bear.jpg Полуостров Аляска Според някои биолози подвидът се смята за част от мечката Кодияк (U. a. middendorffi).[25]
Ursus arctos horribilis
Гризли
Grizzly Bear Yellowstone.jpg Северна и Западна Канада, Аляска и северозападните части на САЩ. В исторически план подвидът е населявал Големите равнини. Гризли притежават средно до тъмнокафява козина със сиви и жълтеникави петна. По размер на тялото са по-малки от аляските кафяви мечки. Индивидите, обитаващи в близост до крайбрежието могат да бъдат повече от два пъти по-едри от тези от вътрешността на континента. Високо приспособима мечка, която обитава гъсти гори, тундра и открити прерии.
Ursus arctos isabellinus
Хималайска кафява мечка
Ursus arctos isabellinus (in Perm Zoo).jpg Непал, Пакистан и северна Индия Мечката е с рижавокафява козина и пясъчни на цвят уши. Тази мечка е по-малка о останалите азиатски подвидове. Обитава райони с висока надморска височина - гори и алпийски ливади.
Ursus arctos lasiotus
Усурийска кафява мечка,
Амурска кафява мечка
Ursus arctos lasiotus - Beijing Zoo 3.JPG Южните Курилски острови, Сахалин, Приморски край, по поречието на реките Усури и Амур, Манджурия, Хокайдо, Северна Корея[22] Този подвид е вероятния родоначалник на мечката гризли (U. a. horribilis).[23]
Ursus arctos marsicanus
Марсиканска кафява мечка
Марсика, централна Италия Наброява около 30 - 40 мечки обитаващи района на Марсика. Това е непризнат подвид, който е част от евроазиатската кафява мечка..[20].
Ursus arctos middendorffi
Кодияк
Bear Square.JPG Островите Кодияк, Афогнак, Шияк в Аляска Това е най-едрият от подвидовете на кафявата мечка.
Ursus arctos nelsoni
Мексиканска кафява мечка (изчезнал)
Мексиканско гризли
Mexico grizzlies.png Formerly northern Mexico, including Chihuahua, Coahuila, and Sonora, southwestern United States including southern ranges of Texas, Arizona, and New Mexico This bear is believed extinct due to cattle ranching in both the United States and Mexico. Distinct in its ability to survive arid conditions, it could live in both montane pine forests of Mexico and canyonlands of Sonoran Desert.
Ursus arctos pruinosusTibetan blue bear Tibetan Blue Bear - Ursus arctos pruinosus - Joseph Smit crop.jpg Tibetan plateau [22] an isolated sub-population lives in the Gobi Desert. This is a moderately sized subspecies with long and shaggy fur. Both dark and light variants are encountered, with intermediate colors predominating. The fur around the neck is light, and forms a "collar". The skull is distinguished its relatively flattened choanae, an arch-like curve of the molar row and large teeth.[22]
Ursus arctos sitkensis Admiralty Island, Baranof Island, and Chichagof Island the ABC Islands of Alaska. Appearing to be more closely related to the polar bear than to other brown bears,[26] this species is called "clade I" by Waits, and others, and is part of the subspecies identified as U. a. sitkensis, by Hall and as U. a. dalli by Kurtén.
Ursus arctos stikeenensis - Stikine brown bear Northwestern British Columbia[27] Around the Stikine River. Considered by some biologists to be same subspecies as U. a. horribilis.[27]
Ursus arctos syriacusSyrian brown bear Ursus arctos syriacus.jpg The trans-Caucasus, Syria, Iraq, Turkey (Asia Minor), Iran, Afghanistan, Pakistan, western Himalayas and the Pamir-Alai and Tien Shan mountains,[22] probable historical presence in Israel The Syrian is a light colored, moderate to small-sized subspecies with light claws.[22] Recently, however, it was shown that this form, at least matrilineally, is not monophyletic and belongs to Ursus arctos arctos.[28]
Ursus arctos ugavaesisШаблон:DubiousUngava brown bear (extinct) Ungava Peninsula, Quebec Inhabited the forests of northern Quebec. The species was hunted by Indians and early settlers, and the last one was killed in c. 1913.[29]

Характеристика[редактиране | edit source]

Живее поединично, рядко на двойки. Има добродушен вид, но е непредвидима — може много бързо да изпадне в ярост. Масата на възрастния индивид е между 100 и 350 кг. Дължината на тялото е 1,50 - 2,50 m.

Начин на живот и хранене[редактиране | edit source]

Кафявата мечка живее в горски местности. Въпреки че изглежда тромава, на кратки разстояния може да тича със скорост 45 км. в час.

Храни се с корени, жълъди и млади треви. Обича: горски ягоди, малини и боровинки, диви ябълки, сливи, круши, дини и мравки. През лятото кафявата мечка прекарва значително време в хранене, като има нужда от 14 килограма храна на ден. По-голямата част от зимата прекарва в сън в леговищата си. Живее от натрупаните през лятото тлъстини, но ако огладнее, излиза навън. Когато храната не достига, мечката убива по-дребни от нея животни и много рядко хора. Продължителността на живот на кафявата мечка е 30 години.

Размножаване[редактиране | edit source]

Малките мечета се раждат по време на зимния сън на мечката. Женската ражда през 2-3 години от 1 до 3 малки, които в началото са слепи и голи и тежат едва по 350 грама. Те бозаят мляко от майка си, докато навършат три месеца, и порастват много бързо. През пролетта излизат навън да играят и да се учат да ловуват. Малките кафяви мечета растат много бързо — през първата година след раждането си те увеличават размерите си около 200 пъти. Мечката отглежда малките си грижливо и не ги отделя до 2 години.

Други[редактиране | edit source]

  • Кафявата мечка е един от символите на Русия.
  • В България видът е поставен под закрила и бързо се увеличава.

Източници[редактиране | edit source]

  1. а б в г д ((en)) McLellan, B.N., Servheen, C. & Huber, D.. Ursus arctos. // IUCN Red List of Threatened Species. Version. International Union for Conservation of Nature, 2008. Посетен на 27 January 2009.
  2. Червена книга на Република България. Кафява мечка. Посетен на 18 февруари 2012
  3. а б ((en)) Neal Lineback and Mandy Lineback Gritzner. Geography in the News: Grizzlies’ Territory. // National Geographic, 2013. Посетен на 2014-11-22.
  4. ((en)) McLellan, B.N. and D. Reiner. A review of bear evolution. // Int. Conf. Bear Res. and Manage. 9: pp. 85-96, 1994. Посетен на 2014-11-22.
  5. The Great Bear Almanac. Guilford, CT, 1993, pg. 281.
  6. Koford, C.B. 1969. The last of the Mexican grizzly bear. IUCN Bulletin 2:95.
  7. а б ((bg)) РИОСВ Смолян. Дългосрочна програма от мерки за намаляване на щетите от мечки и други едри хищници на територията на РИОСВ Смолян (2014 - 2023). // 2014. Посетен на 2014-11-19.
  8. ((en)) Charilaos Pilides. Brown bear (Ursus arctos) conservation and genetics in northern Greece. // Greek NGO Callisto, 2014. Посетен на 2014-11-19.
  9. а б в ((bg)) Александър Дуцов и др.. План за действие за кафявата мечка в България. // МОСВ, 2012. Посетен на 2014-11-20.
  10. ((bg))  Популацията на мечките в България е под допустимите граници. // Радио България, 2012. Посетен на 2014-11-20.
  11. ((bg)) brownbearbg. Възможно ли е безопасно съжителство с мечки в XXI век ?. // brownbearbg, 2012. Посетен на 2014-11-20.
  12. Боев, З. 1999. Неогенски и кватернерни птици (Aves) от България. – Национален природонаучен музей, БАН. С., Дис. за пол. на н. ст. “доктор на науките”. Т. I. Основна част. 1-243. Т. II. Приложение 1 – Фигури. 1-135. Т. II. Приложение 2 – Таблици. 1-108.
  13. Рибаров, Г., З. Боев. 1997. Костни останки от диви и домашни животни от праисторическото селище „Телиш-Редутите“ при с. Телиш (Плевенско). - Historia naturalis bulgarica, 7: 61-70.
  14. Спасов, Н., Н. Илиев, З. Боев 2001. Животинските останки от енеолитния археологически обект край с. Долнослав, Пловдивска област. - Historia naturalis bulgarica, 13: 159-179.
  15. Боев, З. 1999. Неогенски и кватернерни птици (Aves) от България. – Национален природонаучен музей, БАН. С., Дис. за пол. на н. ст. “доктор на науките”. Т. I. Основна част. 1-243. Т. II. Приложение 1 – Фигури. 1-135. Т. II. Приложение 2 – Таблици. 1-108.
  16. Рибаров, Г. 1990. Бозайниците в бита на жителите от ранновизантийското и средновековното селище на Хисърлъка (Сливен). - Археология, 4: 50-58.
  17. Боев, З. 1999. Неогенски и кватернерни птици (Aves) от България. – Национален природонаучен музей, БАН. С., Дис. за пол. на н. ст. “доктор на науките”. Т. I. Основна част. 1-243. Т. II. Приложение 1 – Фигури. 1-135. Т. II. Приложение 2 – Таблици. 1-108.
  18. ((en)) J. E. Swenson, P. Taberlet, E. Bellermain. Genetics and conservation of European brown bears Ursus arctos. // Mammal Rev., Volume 41, No. 2, 87–98, 2011. Посетен на 2014-11-20.
  19. ((en)) C. Nowak, C. Domokos, A. Dutsov, C. Frosch. Molecular evidence for historic long-distance translocations of brown bears in the Balkan region. // Conservation Genetics, June 2014. Посетен на 2014-11-20.
  20. а б Ursus arctos alascensis. Mammal Species of the World. Bucknell University.
  21. Ursus arctos alascensis в ITIS
  22. а б в г д е ж з и Mammals of the Soviet Union Vol.II Part 1a, SIRENIA AND CARNIVORA (Sea cows; Wolves and Bears), V.G Heptner and N.P Naumov editors, Science Publishers, Inc. USA. 1998. ISBN 1-886106-81-9
  23. а б Bruce McLellan and David C. Reiner (1994). A Review of bear evolution Int. Conf. Bear Res. and Manage. 9(1):85–96
  24. Грешка при цитиране: Грешка в етикет <ref>: не е подаден текст за бележките на име brown
  25. Burt. Henry W. A Field Guide to the Mammals. Pg. 42.
  26. Грешка при цитиране: Грешка в етикет <ref>: не е подаден текст за бележките на име Waits
  27. а б Bear Conservation UK. Stickeen Brown Bear. // Посетен на 15 June 2013.
  28. PMID 20345670 (PubMed)
    Citation will be completed automatically in a few minutes. Jump the queue or expand by hand
  29. Busch, Robert H. The Grizzly Almanac. New York, 2000, pg 122.

Външни препратки[редактиране | edit source]

Благороден елен
Бозайниците в България Знамето на България