Радомир

Радомир
	Радомир
	; Централният площад „Свобода“ в Радомир
	Радомир Радомир Радомир
Общи данни
Население	12 975 души (15 март 2024 г.); 273 души/km²
Землище	47,499 km²
Надм. височина	764 m
Пощ. код	2400
МПС код	РК
ЕКАТТЕ	61577
Администрация
Държава	България
Област	Перник
Община; – кмет	Радомир; Кирил Стоев ; (ПП – ДБ, БЗНС, ВМРО-БНД; 2023)
Уебсайт	www.radomir.bg
	Радомир в Общомедия

Тази статия е за града в Област Перник. За други значения вижте Радомир (пояснение).

Ра̀домир е град в Западна България. Той се намира в област Перник и е в близост до градовете Батановци и Перник. Градът е втори по големина в областта след Перник и е административен център на община Радомир. Населението му е около Шаблон:Селище в България/Население.

География

Град Радомир е разположен на 764 метра надморска височина^[2] в Радомирската котловина, в подножието на планината Голо бърдо. Той е център е на историко-географската област Мраката.

В североизточната разширена централна част на града се намира естественият водопад с височина 10 – 12 метра „Бучалото“. Той е оттбелязан като природна забележителност в пътеписи на Константин Иречек и Иван Вазов.

В централната част на планината Голо бърдо, частично в землището на Радомир, се намира природният резерват „Острица“ с обща площ от 1346 декара и буферна зона от 1281 декара. В резервата е регистрирано изключително голямо разнообразие от растителни видове – 362 вида и подвида, отнасящи се към 212 рода и 56 семейства, което представлява 12% от видовото богатство на България, 27% от родовете и 43% от всички семейства на нашата флора. Дърветата и храстите са 36 вида, а тревистите растения – 316. Тук се намират ендемити – растения, чието разпространение е ограничено, и реликти – растения, които са запазени само на изолирани места. В тази естествена ботаническа градина на първо място е поставено урумовото лале. Следват го българското карамфилче, метличините, сръбското звънче, кримското омайниче, орхидеите и други.

История

Радомир е средновековен град, изграден над праисторическо, антично селище и некропол.

В историята на малкия град не са се запазили много имена на свещеници и духовници, но факт е, че Радомирската котловина е била защитавана в християнския дух и след падането на България под османско владичество в края на XIV век. През 1418 г. в околностите на Радомир избухва вълна от недоволство срещу тежките данъци наложени от османските управници. По това време населението не е надхвърляло 6 – 7 хиляди души в цялата котловина, но то е давало добри занаятчийски продукти. Местните хора са били предимно земеделци и животновъди, но редом с тях е вървял и занаятът. Много известни са били така наречените „кацари“, които са произвеждали бъчви известни чак до Беломорието. В с. Дрен е имало дърворезбари несравними по майсторство.

Недоволството на хората прераства във въоръжен бунт, който в началото има известен успех. Разгневени от дързостта на бунтовниците османските управници бързо се справят с шепата хора и почти целият район е изселен (някои са продадени в робство, някои заточени далеч от родните им места), като кръвопролития не имало. Да не забравяме, че все пак част от българите са били със специален статут в тогавашната османска държава, която все още не е империя (империята се основава след падането на Константинопол през 1453 г.) В този период са построени и джамия и турска баня за населението, което е било докарано, предимно цигани, гагаузи и арнаути от равнините на Предбалкана. От джамията не е останало нищо, но банята може да се види в лошо състояние до началното училище „Архимандрит Зиновий“. Нито една от българските църкви не е разрушена през по-късните периоди, а са построени нови. Двете религии – християнството и исляма съжителстват доста време чак до Освобождението. Нагледен пример е благородният Муса бей в днешното село Гълъбник, който е раздал земите си на бедни българи, и Териш ага собственик на всеизвестния хан „Тъмни клисури“ на разклона за с. Углярци, който пък е подслонявал без пари бедните. Около 50 – 60 години след малкия бунт част от хората почват да се завръщат и възраждат българския бит и култура, който е жив и до днес.

Населението е с будно национално съзнание. Първите училища в Радомир са създадени от хора, отдали се на богослужението. Една от видните личности през епохата на Възраждането е архимандрит Зиновий Поппетров, който е развивал своята будна дейност в този район.

През 30-те години на 19 век от тук минава френският геолог Ами Буе, който описва Радомир като малко градче с не повече от 2000 – 3000 жители по-скоро приличащо на село. Над площада, който е малко наклонен, се намира конакът на Мюселим с харема и градините му, обградени със стени. На самия площад има добре уредена странноприемница, държана от един грък от Янина.^[3]

Според свидетелства на посетили града през 1862 година американски мисионери, той има предимно турско население, а българите нямат свое училище.^[4] В гр. Радомир учебното дело датира от 1868 г.

В Руско-турската война от 1877 – 1878 г. вземат участие 25 опълченци от Радомирско. Последен знаменосец на Самарското знаме е Никола Корчев, родом от с. Долна Диканя, Радомирско. След освобождението знамето е донесено в гр. Радомир от установилата се тук Трета опълченска дружина и се съхранява в радомирските казарми до 1882 г.

При избухването на Балканската война през 1912 година четиринадесет души от града са доброволци в Македоно-одринското опълчение.^[5]

През 1918 г. гр. Радомир става център на Войнишкото въстание. Оттук на 27 септември 1918 г. България за първи път е провъзгласена за република. На 10 януари 1944 г. след въздушен бой на български и немски изтребители с 280 самолета – 180 англо-американски бомбардировачи и 100 изтребителя, в който са свалени 8 „летящи крепости“ и 3 изтребителя, при Радомир е свален и загива кап. Герхард Венгел.

През 1976 година край града започва строителството на един от последните грандомански проекти на комунистическия режим – останалият незавършен Завод за тежко машиностроене – Радомир.