Георги Тодоров: Разлика между версии
Ред 96: | Ред 96: | ||
[[Категория:Починали в София]] |
[[Категория:Починали в София]] |
||
[[Категория:Носители на орден „За храброст“ III степен]] |
[[Категория:Носители на орден „За храброст“ III степен]] |
||
[[Категория:Носители на орден „За храброст“ |
[[Категория:Носители на орден „За храброст“ IV степен]] |
Версия от 05:22, 9 май 2017
- Вижте пояснителната страница за други личности с името Георги Тодоров.
Георги Тодоров | |
български военен деец | |
Звание | Генерал от пехотата |
---|---|
Години на служба | 1879 - 1919 |
Род войски | |
Битки/войни | Бой при Булаир Битка при Калиманци Първа световна война Сръбско-българска война Балканска война Междусъюзническа война |
Награди | Pour le Mérite Военен орден „За храброст“ За военна заслуга „Свети Александър“ Орден „Стара планина“ „За заслуга“ |
Образование | Академия на Генералния щаб Национален военен университет Болградска гимназия |
Дата и място на раждане | |
Дата и място на смърт | 16 ноември 1934 г.
|
Георги Тодоров в Общомедия |
Георги Стоянов Тодоров е опълченец, български офицер, генерал от пехотата, брат на академик Александър Теодоров-Балан и на софийския кмет Мартин Тодоров.
Биография
Георги Тодоров е роден на 10 август 1858 г. в Болград, Бесарабия. Произхожда от семейство на българи-преселници. Завършва Болградската гимназия.
Руско-турска война (1877-1878)
По време на Руско-турската война (1877-1878) участва в Българското опълчение като доброволец. Зачислен е в I-ва рота на VII опълченска дружина. Участва в охранителните операции и в обучението на млади опълченци. През 1878 г. е повишен във военно унтерофицерско звание.
След Освобождението завършва в първия випуск на Военното училище в София (1879). На 10 май е произведен в първото офицерско звание подпоручик. На 30 август 1882 г. е повишен в поручик. През същата година постъпва в Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. Не завършва последния курс, защото се завръща в България поради Съединението на Княжество България и Източна Румелия (1885). На 30 август 1885 г. е повишен в звание капитан.
Сръбско-българска война (1885)
Взима участие в Сръбско-българската война (1885) като началник на Летящия отряд в района между Видин и Кула. Неговите действия на 4 ноември забавят настъпващите към Видинската крепост сръбски части. Участва в боевете при Кула (4 ноември), Акчар (14 ноември) и Гайтанци (15 ноември). Награден е с Орден „За храброст“ IV ст.
След войната служи в IV пехотен плевенски полк, а от март 1886 г. — в I пехотен софийски полк. Съдейства на участниците в детронирането на княз Александър I Батенберг, поради което е уволнен от армията през септември 1886 г. По-късно същата година е възстановен. На 13 август 1887 г. е повишен в звание майор, 1 януари 1892 г. — в подполковник, а на 1 януари 1896 г. — в полковник.
През 1890 г. завършва Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. Служи последователно във Военното училище като инспектор на класовете, началник на гарнизона в Севлиево, а през 1905 г. е назначен за командир на XX-ти пехотен добруджански полк. Командир на II-ра бригада от VI пехотна бдинска дивизия. По-късно е командир на XIX-ти пехотен шуменски полк и 1/6 бригада. На 1 януари 1910 г. е повишен в звание генерал-майор и назначен за началник на VII пехотна рилска дивизия.
Балканска война (1912-1913)
По време на Балканската война (1912-1913) е командир на Седма пехотна рилска дивизия при нейното настъпление към Солун (Македонския фронт и Галиополския полуостров). През януари 1913 г. дивизията му отблъсква турците при Булаир. Участва и в отблъсването на турския десант при Шаркьой.
Междусъюзническа война (1913)
По време на Междусъюзническата война (1913) неговата дивизия се сражава при Калиманци (4 - 18 юли). След войната става инспектор на II военно-инспекционна област.
Първа световна война (1915-1918)
На 2 август 1915 година е повишен в звание генерал-лейтенант. През Първата световна война е командир на II българска армия (октомври 1915 - декември 1916), която настъпва в Македония и попречва на обединяването на дебаркиралите в Солун войски на Съглашението със сръбската армия.
В 1916 година генерал Тодоров създава градския парк в Свети Врач. Под негово ръководство войници от Втора армия засаждат фиданки от бял и черен бор.[1]
През февруари 1917 година генерал Тодоров поема командването на III българска армия (до декември 1917) на Добруджанския фронт. На 15 август 1917 година е повишен в звание генерал от пехотата.
От края на юни 1918 година генерал Тодоров е помощник-главнокомандващ, а от 8 септември, поради заболяване на генерал-лейтенант Никола Жеков, е главнокомандващ на Действащата армия. Като такъв е сред военачалниците, отговорни за неуспеха при Добро поле и недостатъчно адекватната реакция на българското командване на събитията на фронта от септември 1918 година. За него Димитър Азманов пише:
„ | „Прекрасен баща командир на своите войници, дисциплиниран войник, извънредно тактичен човек и началник, спокоен, твърд и смел пред лицето на опасностите, не му достигнаха качества, които да го издигнат до върховете на голямото командване, до истинското пълководческо изкуство и воля“[2] | “ |
През 1919 година е уволнен от армията. Съпругата му загива при атентата в църквата „Св. Неделя“ през 1925 година. През 1926-1927 година е назначен за окръжен управител на Петрички окръг. Скоро обаче е оттеглен от заеманата длъжност под натиска на младото поколение дейци на ВМРО начело с Иван Михайлов.[3]
Генералът от пехотата Георги Тодоров умира на 16 ноември 1934 в София.
На негово име е наречена гара Генерал Тодоров и село Генерал Тодоров (край Петрич).
Награди
- Орден „За храброст“ II, III и IV ст., 2-ри клас
- Орден „Св. Александър“ I ст. с мечове по средата, IV ст. и V ст. без мечове
- Народен орден „За военна заслуга“ III ст. на военна лента
- Народен орден „За военна заслуга“ I ст. с военно отличие и брилянти (1919)
- Орден „За заслуга“ на обикновена лента
- Орден „Стара планина“ I степен с мечове, посмъртно[4]
- Орден „Лиякат“ със звезда за военни заслуги, Турция, (18 декември 1915)[5]
Библиография
- Тодоров, Г., Действията на летучия отряд във войната, София, 1910
Източници
- Недев, С., Командването на българската войска през войните за национално обединение, София, 1993, стр. 107-108
- Съединението 1885 - енциклопедичен справочник. София, Държавно издателство „д-р Петър Берон“, 1985., стр. 214-215
Бележки
- ↑ Узунова, Мария. Градски паркове и градини лед Освобждението, Минало, бр. 1, 2013, с. 29-31.
- ↑ Азманов, Димитър. Български висши военачалници през Балканската и Първата световна война, София 2000, с. 237
- ↑ Георгиев, Георги. „Вътрешната македонска революционна организация и дейността на генерал Георги Тодоров като Петрички окръжен управител 1926-1927 г.“. Списание „Македонски преглед“, кн. 4, София, 2015, стр. 67-78.
- ↑ Указ № 436 от 20 декември 2012 г. Обн. ДВ. бр.2 от 8 януари 2013 г.
- ↑ Коев, Илиян и др. Българо-турски военни отношения през Първата световна война. Сборник от документи (1914-1918), София 2004, с. 517
Външни препратки
- Генерал-лейтенанти от Царство България
- Български военни дейци от Сръбско-българската война
- Военачалници през Балканските войни
- Български военни дейци от Балканските войни
- Български военни дейци от Първата световна война
- Македонски фронт през Първата световна война
- Първи випуск на военното училище в София
- Български офицери от Бесарабия
- Български опълченци
- Носители на орден „За храброст“ II степен
- Носители на орден „Свети Александър“
- Носители на орден „За военна заслуга“
- Носители на орден „За заслуга“
- Носители на орден „Стара планина“
- Родени в Болград
- Починали в София
- Носители на орден „За храброст“ III степен
- Носители на орден „За храброст“ IV степен