Георги Тодоров

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Георги Тодоров (офицер))
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други личности с името Георги Тодоров.

Георги Тодоров
български военен деец
български военен деец
Информация
Звание Генерал от пехотата
Служба 1879 – 1919

Роден
Починал
16 ноември 1934 г. (76 г.)
Георги Тодоров в Общомедия

Георги Стоянов Тодоров е опълченец, български офицер, генерал от пехотата, брат на академик Александър Теодоров-Балан, на софийския кмет Мартин Тодоров, на съдебния лекар Атанас Тодоров и на инж. Михаил Балански.[1]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Георги Тодоров е роден на 10 август 1858 г. в Болград, Бесарабия. Семейството на дядо му, Марин Тодоров, след Руско-турската война от 1828 – 1829 г. се установява в Болград. Той е терзия, занаят, който наследява най-големият му син Стоян. Стоян Тодоров отваря дюкян. Той се жени за Мария Грекова, дъщеря на търговеца Панайот Греков – един от попечителите на Болградската гимназия и спомоществовател за издавания от Георги Раковски вестник „Дунавски лебед“. Георги Тодоров има четирима братя и една сестра.[1]

През 1859 г. семейството му се премества в село Кубой, където завършва началното си образование. В 1870 г. отново се установяват в Болград. Стипендиант е в Болградската гимназия. Той е сред инициаторите за създаването на първото българско ученическо дружество „Съзнание“.[1]

Руско-турска война (1877 – 1878)[редактиране | редактиране на кода]

По време на Руско-турската война (1877-1878) участва в Българското опълчение като доброволец. Зачислен е в I-ва рота на VII опълченска дружина. Участва в охранителните операции и в обучението на млади опълченци. През 1878 г. е повишен в подофицерски чин.

След Освобождението завършва в първия випуск на Военното училище в София (1879). На 10 май е произведен в първото офицерско звание подпоручик. Назначен е като адютант на началника на Западния отряд в Берковица. След това е изпратен в Източна България, за да се справи с появилите се разбойнически банди. Премествен е във Видин, където е младши офицер в Първа рота на Десета видинска дружина. Няколко месеца по-късно е назначен за адютант във Военното училище, а след това – помощник-началник на отделение в Министерство на войната.[1]

На 30 август 1882 г. е повишен в поручик. През същата година постъпва в Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. Разпределен е на строеви стаж в Първи лейбгренадирски полк. Не завършва последния курс, защото се завръща в България поради Съединението на Княжество България и Източна Румелия (1885). Поема командването на Ловчанската запасна дружина. На 30 август 1885 г. е повишен в звание капитан.[1]

Сръбско-българска война (1885)[редактиране | редактиране на кода]

Georgi Todorov.jpg

При избухването на Сръбско-българската война (1885) е назначен за командир на запасната дружина на Четвърти пехотен плевенски полк, а скоро след това става началник на Летящия отряд в района между Видин и Кула. Неговите действия на 4 ноември забавят настъпващите към Видинската крепост сръбски части. Участва в боевете при Кула (4 ноември), Акчар (14 ноември) и Гайтанци (15 ноември). Награден е с Орден „За храброст“ IV ст.

След войната служи в IV пехотен плевенски полк, а от март 1886 г. е командир на Първа дружина от I пехотен софийски полк. Съдейства на участниците в детронирането на княз Александър I Батенберг, поради което е уволнен от армията през септември 1886 г. По-късно същата година е възстановен. На 13 август 1887 г. е повишен в звание майор и е назначен за инспектор на класовете от Военното училище. Чете лекции по география на България на курсантите. От 1892 г. – в подполковник, а през 1896 г. – в полковник.

През 1890 г. завършва Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. Служи последователно във Военното училище като инспектор на класовете, началник на гарнизона в Севлиево, а през 1897 г. е назначен за командир на XX-ти пехотен добруджански полк. През 1905 г. е назначен за командир на 1-ва бригада 6 пехотна бдинска дивизия. От 6 март 1909 г. е повишен в звание генерал-майор и назначен за началник на 7 пехотна рилска дивизия с щаб в Дупница.[1]

Балкански войни (1912 – 1913)[редактиране | редактиране на кода]

По време на Балканската война (1912 – 1913) е командир на Седма пехотна рилска дивизия при нейното настъпление към Солун (Македонския фронт и Галиополския полуостров). През януари 1913 г. дивизията му отблъсква турците при Булаир. Участва и в отблъсването на турския десант при Шаркьой.

По време на Междусъюзническата война (1913) неговата дивизия се сражава при Калиманци (4 – 18 юли). След войната се завръща в щаба на дивизията в Дупница. От 5 април 1915 г. става инспектор на II военно-инспекционна област – Пловдив.[1]

Първа световна война (1915 – 1918)[редактиране | редактиране на кода]

На 2 август 1915 година е повишен в звание генерал-лейтенант. През Първата световна война е командир на II българска армия (октомври 1915 – декември 1916), която настъпва в Македония и попречва на обединяването на дебаркиралите в Солун войски на Съглашението със сръбската армия.

През февруари 1917 година генерал Тодоров поема командването на III българска армия (до декември 1917) на Добруджанския фронт. На 15 август 1917 година е повишен в звание генерал от пехотата. От края на юни 1918 година генерал Тодоров е помощник-главнокомандващ, а от 8 септември, поради заболяване на генерал-лейтенант Никола Жеков, е главнокомандващ на Действащата армия. След демобилизацията е генерал-адютант на цар Борис III.[2] Като главнокомандващ на Действащата армия е сред военачалниците, отговорни за неуспеха при Добро поле и недостатъчно адекватната реакция на българското командване на събитията на фронта от септември 1918 година. За него Димитър Азманов пише:

Прекрасен баща командир на своите войници, дисциплиниран войник, извънредно тактичен човек и началник, спокоен, твърд и смел пред лицето на опасностите, не му достигнаха качества, които да го издигнат до върховете на голямото командване, до истинското пълководческо изкуство и воля[3]

В края на ноември 1918 г. е назначен за генерал адютант на цар Борис III. На 20 август 1919 година е уволнен от армията. Съпругата му загива при атентата в църквата „Св. Неделя“ през 1925 година. През 1926 – 1927 година е назначен за окръжен управител на Петрички окръг. Скоро обаче е оттеглен от заеманата длъжност под натиска на младото поколение дейци на ВМРО начело с Иван Михайлов.[4]

Генералът от пехотата Георги Тодоров умира на 16 ноември 1934 в София. Опелото е извършено на 18 ноември в църквата „Свети Седмочисленици“ от Софийския митрополит Стефан.[1]

Обществена дейност[редактиране | редактиране на кода]

В 1916 година генерал Тодоров създава градския парк в Свети Врач. Под негово ръководство войници от Втора армия засаждат фиданки от бял и черен бор.[5] Специално са донесени и засадени кедър и японска акация. Построени са офицерска баня, открит басейн за гражданите, мраморна чешма в центъра на града и паметник с имената на загиналите от Втора армия. По време на Първата световна война, докато щабът му е в село Левуново (1916), по молба на свещеника е възстановена църквата „Свети Георги“ и са поставени паметни плочи с имената на загиналите от Втора армия. Построена е и чешма паметник.[1]

Инициатор е за построяването на санаториум за ветераните от войните в Овча купел, София. Довършва и строителството на Офицерския клуб в Дупница.[1]

Генерал Георги Тодоров е член на българския народен съюз „Кубрат“. През 1927 г. е посветен в масонската ложа „Светлина“.[1]

Памет[редактиране | редактиране на кода]

На 11 април 1915 г. е удостоен със званието Почетен гражданин на Дупница. На негово име е наречена гара Генерал Тодоров и село Генерал Тодоров (край Петрич), както и улица в Дупница.[1]

През 2009 г. Община Дупница откупува архивни материали на ген. Тодоров и ги предава на Историческия музей в града.[1]

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Паметник на ген. Тодоров в парк „Св. Врач“, Сандански
  • Орден „За храброст“ II, III и IV ст., 2-ри клас
  • Орден „Св. Александър“ I ст. с мечове по средата, IV ст. и V ст. без мечове
  • Народен орден „За военна заслуга“ III ст. на военна лента
  • Народен орден „За военна заслуга“ I ст. с военно отличие и брилянти (1919)
  • Орден „За заслуга“ на обикновена лента
  • Орден „Стара планина“ I степен с мечове, посмъртно[6]
  • Орден „Лиякат“ със звезда за военни заслуги, Турция, (18 декември 1915)[7]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Тодоров, Г., Действията на летучия отряд във войната, София, 1910

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е ж з и к л м н Китанов, Александър. Фотодокументален албум. Документи и снимки за Първата световна война от архива на ген. Георги Тодоров. София, Исторически музей – Дупница, Македонски научен институт, 2019. ISBN 978-619-7377-08-8. с. 3 – 13.
  2. Йотов, Петко, Добрев, Ангел, Миленов, Благой. Българската армия в Първата световна война (1915 – 1918): Кратък енциклопедичен справочник. София, Издателство „Св. Георги Победоносец“, 1995.
  3. Азманов, Димитър. Български висши военачалници през Балканската и Първата световна война, София 2000, с. 237
  4. Георгиев, Георги. „Вътрешната македонска революционна организация и дейността на генерал Георги Тодоров като Петрички окръжен управител 1926 – 1927 г.“. Списание „Македонски преглед“, кн. 4, София, 2015, стр. 67 – 78.
  5. Узунова, Мария. Градски паркове и градини лед Освобждението, Минало, бр. 1, 2013, с. 29 – 31.
  6. Указ № 436 от 20 декември 2012 г. Обн. ДВ. бр.2 от 8 януари 2013 г.
  7. Коев, Илиян и др. Българо-турски военни отношения през Първата световна война. Сборник от документи (1914 – 1918), София 2004, с. 517

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

     Портал „Биографии“         Портал „Биографии          Портал „Военна история на България“         Портал „Военна история на България          Портал „Молдова“         Портал „Молдова          Портал „Украйна“         Портал „Украйна