Направо към съдържанието

Иван Вълков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тази статия е за българския генерал. За общественика вижте Иван Вълков (политик).
Иван Вълков
български генерал и политик
Роден
Починал
20 април 1962 г. (87 г.)
Учил вНационален военен университет
Военна академия на Генералния щаб на Русия
НаградиОрден „Свети Станислав“ III степен
Военен орден „За храброст“
„Свети Александър“
За военна заслуга
Железен кръст
Орден „Свети Станислав“
Военна служба
ЗваниеГенерал от пехотата
Иван Вълков в Общомедия

Иван Вълков Вълков е български офицер (генерал от пехотата) и политик. Дългогодишен председател на Военния съюз, той участва активно в Деветоюнския преврат и заема поста министър на войната през 1923 – 1929 година. Във ВМРО е наричан с псевдонимите Математиков и Хесапчиев.[1]

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Иван Вълков е роден на 19 януари (31 януари нов стил) 1875 година в град Казанлък в семейството на търговеца на коне Вълко Юрдеков. Дядо му – Петко Юрдекът е преселник от Македония. На 14 януари 1896 година завършва Военното училище в София (17-и випуск), като е 4-ти по успех от 104 виускници и е произведен в чин подпоручик. Служи в 6-и артилерийски полк. По-късно след като спечелва конкурс на Министерството на войната следва в Михайловската артилерийска академия в Санкт Петербург (1900 – 1904), след като завършва с отличен успех от Министерството на войната му е препоръчано да следва в Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург (1904 – 1907). През 1907 е прикомандирован към Николаевската главна обсерватория в Пулково, Русия за практически занятия по астрономия и геодезия (1907 – 1909).[2][3]

В Санкт Петербург се запознава с Лидия Зудилина, дъщеря на Капитон Зудилин – преподавател по естествени науки, за която по-късно се жени. След завършването на академията се завръща в България и преподава геодезия във Военното училище и Военната академия.[4]

При мобилизацията за Балканската война майор Вълков е зачислен в щаба на Втора армия и участва в обсадата на Одрин като началник-щаб на Източния сектор.[3] Разработва инструкцията за водене на артилерийски огън, което частите на 2-ра Българска армия безупречно демонстрират при атаката на крепостта на 11 – 13 март 1913 година. Подробно описва действията в Източния сектор по време на Одринската операция в издадената от него през 1914 година книга.

След Балканските войни Вълков преподава във Военното училище. През Първата световна война е началник на оперативно отделение в щаба на Втора армия (1915 – 1916), командва 44-ти пехотен полк (1916 – 1917) и е началник-щаб на 7-а пехотна дивизия и 10-а пехотна дивизия (1917 – 1918).[3]

След войните Иван Вълков е директор на Картографския институт. Той е един от основателите на Военния съюз през 1919 година и негов председател от 1920 до 1928 година. Активен участник в Деветоюнския преврат през 1923, след него Иван Вълков става военен министър и е произведен в генерал-майор.[3] Член е на т.нар. „Конвент“, неофициално наименование на ръководството на Военния съюз, който извършва преврата от 9 юни 1923 г. и има голяма роля в управлението на страната от първото правителство на Демократическия сговор.[5]

Под негово ръководство се провеждат масовите репресии срещу левицата, последвали Септемврийското въстание (1923) и атентата в църквата Света Неделя (1925).[3] По време на атентата на 16 април 1925 година той е тежко ранен в главата и едва оцелява по чудо. Според поета Бойко Ламбовски, именно ген. Вълков издава тайна заповед, която гласи:

„Всички гарнизони и военни единици да влязат във връзка с местните комитети на правителствената партия, за да съгласуват средствата за борба срещу синдикатите на селяните и срещу комунистите.

Преди всичко трябва да се ликвидират най-способните и най-смелите носители на тези идеи – интелигенцията...“[6]

Сред жертвите са Гео Милев, Сергей Румянцев, Йосиф Хербст и други. През 1925 година по негова инициатива Народното събрание приема закона за подпомагане на пострадалите от войните. През октомври 1925 година, при нахлуването на гръцките войски в района на Петрич (т. нар. Петрички инцидент), ген. Вълков предприема не военни, а дипломатически действия за възстановяване на статуквото. В периода 1925 – 1927 година премества Военната фабрика в родния Казанлък и по този начин създава основите на бъдещия военнопромишлен комплекс „Арсенал“. През втората половина на 1920-те години Иван Вълков е обвиняван в покровителстване на крилото на Иван Михайлов при разрастващите се кървави междуособици във Вътрешната македонска революционна организация. Твърди се, че с негово съдействие михайловистите са създали държава в държавата в Пиринска Македония. В същото време Вълков се ползва със силната подкрепа на цар Борис III, който на няколко пъти осуетява опитите за изваждането му от кабинета.

На 27 декември 1927 година генерал-лейтенант Иван Вълков издава прословутата поверителна заповед № 226, съгласно която се извършва реорганизация на българската войска. Военните сили на царството са разгърнати в 24 пехотни, 12 артилерийски, 10 конни и 4 инженерни полка, възстановени са военно-инспекционните области и дивизионната организация на войската. Реорганизация е направена и във Флота – възстановени са наименованията Щаб на Флота, Черноморска флотилия, Дунавска флотилия и Морско военно училище. Извършва се тайно въоръжаване на войската с укритото оръжие и постепенно се възвръща наборната военна служба.[7] През 1928 година Иван Вълков е произведен в генерал от пехотата.[3] Той обявява разпускането на Военния съюз, силно компрометиран политически и практически разпаднал се, поради вътрешни разногласия.[3] Междувременно външният натиск за отстраняването на Вълков се засилва и по време на преговорите за сключване на Стабилизационен заем премиерът Андрей Ляпчев се съгласява да го извади от правителството.

През 1929 г. е награден с орден „Св. Александър“ I степен.[8] През януари същата година Иван Вълков е назначен за пълномощен министър в Рим, Италия и остава на този пост до 1934 година.[3] През този период той играе активна роля в преговорите за сключване на брак между цар Борис III и принцеса Джована Савойска, дъщеря на крал Виктор Емануил III. През 1934 година Иван Вълков се уволнява от армията и се оттегля от обществения живот.[3][9] По-късно е върнат на служба и отново уволнен през 1937 г.[10] През 1940 година се кандидатира за депутат в родния Казанлък, но губи изборите.

След преврата на 9 септември 1944 година ген. Вълков се укрива за известно време. На 17 юни 1946 година е арестуван в Пловдив и прекарва няколко месеца в килиите на Държавна сигурност. Със заповед от 4 февруари 1947, считано от 28 ноември 1946 е въдворен за 6 месеца в ТВО „Поручик Геново“ (лагера „Заград“). На 2 декември пристига в лагера, където е изолиран за 3 месеца, заедно с дееца на ВМРО Стоян Бояджиев. Със заповед № 1772 от 15 май 1948 е превъдворен в лагера „Ножарово“, а през юли 1949 е прехвърлен в района на „Белене“. По-късно със заповед № 618 от 25 декември 1950 е превъдворен за 12 месеца в ТВО „Белене“. С нова заповед от 30 юли 1952 е превъдворен за срок от 7 години.[11]

През декември 1953 е образувано следствено дело, ръководено от Иван Охридски,[12] и на 2 декември генерал Вълков е преместен в ареста на Софийския затвор. През следващата година е образуван процес, във връзка с репресиите през 1923 и 1925 година. С присъда №285 от 2 септември 1954 Върховният съд го осъжда на смърт чрез разстрел, а с решение № 285 от същата година Президиумът на Народното събрание заменя присъдата с 20-годишен затвор. По това време генерал Вълков е на 79 години. Изпратен е в Пазарджишкия затвор, където е в една килия заедно с генерал Кирил Станчев, генерал Димитър Мустаков, полковник Стилян Тошев и подполковник Цветан Димитров. През 1960 е прехвърлен в затвора в Стара Загора.[13]

Генерал от пехотата Иван Вълков умира на 20 април 1962 година в затвора в Стара Загора.[3] Погребан е в Старозагорските гробища. През 1970 година е препогребан в Централните Софийски гробища.

Семейство

[редактиране | редактиране на кода]

Иван Вълков е женен и има 1 дете.

Военни звания

[редактиране | редактиране на кода]

Награди

[редактиране | редактиране на кода]
  • Военен орден „За храброст“ III степен, 2-ри клас и IV степен, 2-ри клас
  • Княжески орден „Св. Александър“ III степен и IV степен с мечове по средата
  • Княжески орден „Св. Александър“ I степен без мечове (1926)
  • Народен орден „За военна заслуга“ I и II степен
  • Орден „Св. Станислав“ III степен, Руска империя
  • Орден „Железен кръст“ I и II степен, Германска империя
  • Орден „Желязна корона“ III степен, Австро-Унгария
  • Орден „Кръст за военни заслуги“ III степен, Австро-Унгария
  • Орден „Железен полумесец“, Османска империя

Библиография

[редактиране | редактиране на кода]
  • „Военна топография“ (1911)
  • „Военно-топографски бележки“ (1911)
  • „Източният сектор при блокадата и атаката на Одринската крепост 1912 – 1913 г.“ (1913)
  • „Военна топография. Ръководство за съкратен курс на Военното училище и ШЗО“ (1917)

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Узунови, Ангел и Христо. Псевдонимите на ВМРО. Скопје, ДАРМ, 2015. с. 66.
  2. ↑ Гърков, А., стр. 9 – 18
  3. ↑ а б в г д е ж з и к Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9. с. 98 – 99.
  4. ↑ Гърков, А., стр. 18 – 19, 24
  5. ↑ Цанков Ал., Моето време-мемоари, изд. „Прозорец“, С., 2003
  6. ↑ Ламбовски, Бойко. Тези вредни евреи // segabg.com. Сега, 2009. Посетен на 3 януари 2013.
  7. ↑ Гърков, А., стр. 104
  8. ↑ ЦДА, ф. 3K, оп. 2, а.е. 123, л. 52
  9. ↑ Царска заповед № 39 от 1934 г.
  10. ↑ Царска заповед № 42 от 1937 г.
  11. ↑ Гърков, А., стр. 139 – 142
  12. ↑ Методиев, Момчил и др. Държавна сигурност: предимство по наследство. София, Институт за изследване на близкото минало, 2015. ISBN 978-954-28-1937-0. с. 374.
  13. ↑ Гърков, А., стр. 143 – 145

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  • Гърков, А., „Генералът от пехотата Иван Вълков – Живот, личност, дело“, София, 1997
  • Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 1 и 2. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 153.
     Портал „Военна история на България“         Портал „Военна история на България“          Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Иван_Вълков&oldid=12407121“.