Данаил Николаев

Данаил Николаев
български генерал
Генерал Данаил Николаев в парадна униформа.
Звание	Генерал от пехотата
Служи на	България
Род войски	Българска армия, Руска императорска армия
Командвания	Източнорумелийска милиция Западен корпус (СБВ)
Битки/войни	Сръбско-българска война Балканска война Междусъюзническа война
Награди	Вижте по-долу
Дата и място на раждане	30 декември 1852 г. Болград, Руска империя
Дата и място на смърт	29 август 1942 г. Банкя, Царство България
Погребан	Централни софийски гробища, София, Република България
Данаил Николаев в Общомедия

Данаил Цонев Николаев е български офицер, генерал от пехотата.

Участник в Сръбско-турската война, Руско-турската война (1877 – 1878), Съединението на Княжество България с Източна Румелия и Сръбско-българската война. Военен министър в навечерието на Балканските войни. Първият офицер, получил най-високото звание в Българската армия – генерал от пехотата. Известен като „патриархът на българската войска“.

Биография

Данаил Николаев е роден на 30 декември 1852 г. в Болград, Руска империя (днес в Украйна) в българско семейство, бежанци от Търново. През 1871 г. завършва Болградската българска гимназия и на 27 септември с. г. постъпва на служба.

Офицер в Руската армия

Военна служба започва във Волноопределящата рота на 54-ти Мински Пехотен полк. На 19 септември 1873 г. постъпва във Военно Пехотно училище в Одеса като юнкер. Завършва през 1875 г. и на 20 юли се завръща в полка си в Кишинев с военно звание портупей-юнкер. Узнавайки за приготовленията на Сърбия за война с Османската империя, на 14 юни (нов стил) 1876 г. подава молба да бъде уволнен от военна служба, за да се включи във войната. Молбата му е прегледана от началника на дивизията генерал-майор Михаил Драгомиров, но не е уволнен, а изпратен в отпуск. Участва като доброволец в Сръбско-турската война. Сражава се при Бабина глава, Мировица и Гъмзи град.

По време на Руско-турската война (1877 – 1878) е командир на рота от V Опълченска дружина в Българското опълчение. Отличава се в боевете при Шипка и Шейново. На 8 юли 1877 г. е произведен в първо офицерско звание подпоручик от Руската армия, а на 10 август 1877 г. повишен в поручик.

Офицер в милицията на Източна Румелия

Данаил Николаев през 1881 г. като щабс-капитан от Източнорумелийската милиция. Фото Братя Абдула

В началото на 1880 г. Данаил Николаев е назначен за командир на I Пловдивска дружина. На 1 март същата година е повишен в звание щабскапитан от Руската армия и Източнорумелийската милиция. Два месеца по-късно е назначен за командир на II Пловдивска дружина.

Същата година Данаил Николаев е поканен да кумува на жандармерийския офицер в Чирпан и негов добър приятел Константин Паница. Там той се запознава с най-малката сестра на годеницата – Радка, за която по-късно същата година се жени. В деня на венчавката със специална заповед на княз Александър Батенберг, лично секретарят му Константин Стоилов връчва на капитан Николаев Орден „За храброст“ III ст., за участието му в Руско-турската война (1877 – 1878).

На 15 ноември 1883 г. е повишен в майор от Източнорумелийската милиция. Като командващ голяма част от милицията по време на военни маневри, на 6 септември 1885 г. отстранява главния управител на Източна Румелия, с което осигурява осъществяването на Съединението на Княжество България и Източна Румелия. На същия ден е издадена прокламация на БТЦРК за създаване на временно правителство на Източна Румелия. В него е включен и майор Николаев. Заема длъжността главнокомандващ Източнорумелийската милиция. Със заповед № 4 от 9 септември 1885 г. майор Николаев е назначен за началник на Търново-Сейменския отряд. На 11 септември същата година е повишен в звание подполковник.

Офицер в Българската армия

През Сръбско-българската война командва Източния корпус, а при контранастъплението на българската армия, след боевете при Сливница (5 – 7 ноември 1885 г.) – Западния корпус. Командва настъпление към Цариброд и Пирот. През 1886 г. като майор е награден с княжеския орден „Св. Александър“ III степен с мечове над кръста. След края на войната е награден с Орден „За храброст“ II ст. и повишен в звание полковник. Така Данаил Николаев става първият полковник от българската армия. В периода от 18 юни 1893 г. до 5 март 1897 г. е в запас.

Държавна дейност

Кабинетът на Александър Малинов през 1908 година. Генерал Николаев е вторият от ляво надясно.

След детронирането на княз Александър I Батенберг е военен министър и участва в потушаването на бунтовете на проруските офицери през 1887 г. По негова заповед военните формирования, участвали в преврата, са разформировани, а бойните им знамена – изгорени.

След избора на Фердинанд I за български княз, Данаил Николаев напуска поста военен министър и е назначен за негов военен съветник (1887 – 1893). На 14 февруари 1891 г. е повишен в звание генерал-майор. Участва в специалната делегация по време на бракосъчетанието между княз Фердинанд I и принцеса Мария Луиза. На самия прием, за да се задоволи нечие „суетно желание“, не е спазено висшестоянието на чиновете, поради което е накърнена честта на генерал Николаев. Напуска двореца и в знак на протест подава оставка. Между 1893 и 1897 е в запаса, като през това време е председател на Върховния македонски комитет (1895 – 1897). След връщането си в армията, княз Фердинанд I го назначава за генерал-адютант (1897 – 1907). На 15 ноември 1900 г. е повишен в звание генерал-лейтенант.

От 1907 до 1911 г. генерал-лейтенант Николаев е военен министър и ръководи подготовката на армията за предстоящите войни. През 1907 г. лично княз Фердинанд го награждава с Орден „Св. Александър“ I ст. с брилянти. Като министър на войната, на 22 септември 1908 г. генерал-лейтенант Данаил Николаев приподписва манифеста на цар Фердинанд I за обявяване на Независимостта на България. На 18 май 1909 г. става първият български офицер, получил званието генерал от пехотата (инфантерията). През 1911 г. напуска армията и минава в запаса. По време на Балканската война командва гарнизона на Ямбол.

На 16 април 1925 г., при атентата в църквата „Света Неделя“ загива единственият му син – подполковник Никола Николаев.

На 6 май (Гергьовден) 1936 г. ген. Николаев е награден лично от цар Борис III с най-високото българско отличие – Орден „Св. св. Равноапостоли Кирил и Методий“.

Като старши генерал в Българската армия, на 12 юли 1937 Данаил Николаев става кръстник на престолонаследника княз Симеон Търновски.

Генерал от пехотата Данаил Николаев умира на 29 август 1942 г. в Банкя. Погребан е в Централните софийски гробища.

Почит

В чест на генерал Николаев са наименувани:

• булевард „Генерал Данаил Николаев“ в София (Карта)
• улица „Генерал Данаил Николаев“ в град Пловдив
• През 1934 г. село Калъчлий е преименувано в Генерал Николаево (от 1966 квартал на град Раковски)

Военни звания

• Подпоручик (8 юли 1876)
• Поручик (10 септември 1877)
• Капитан (1 март 1880)
• Майор (15 ноември 1883)
• Подполковник (11 септември 1885)
• Полковник (17 ноември 1885)
• Генерал-майор (14 февруари 1891)
• Генерал-лейтенант (15 ноември 1900)
• Генерал от пехотата (18 май 1909)

Награди

• Военен орден „За храброст“ III ст. 2-ри клас
• Военен орден „За храброст“ II степен (1885)
• Княжески орден „Св. Александър“ III степен с мечове над кръста (1886)
• Велик кръст на ордена „Св. Александър“ с брилянти и I ст. на същия орден
• Златен орден и медал „За заслуга“
• Орден „Св. св. Равноапостоли Кирил и Методий“
• Руски орден „Георгиевски кръст за храброст“ IV ст.
• Руски орден „Св. Ана“ III ст. с мечове и бант
• Сръбски орден „Бял орел“ I ст.
• Сръбски медал „За храброст“
• Черногорски орден „Данило“ I ст.
• Румънски орден „Румънска звезда“ с меч
• Турски орден „Османие“ I ст.
• Турски орден „Меджидие“ I ст. с брилянти
• Персийски орден „Лъв и слънце“ I ст.

Вижте също

• Бесарабски българи

Източници

• Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 3 и 4. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 328 – 329.
• Пеев, П., Генералъ отъ пехотата Данаилъ Николаевъ, София, 1942, трето издание
• Недев, С., Командването на българската войска през войните за национално обединение, София, 1993, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, стр. 21 – 22
• Съединението 1885 – енциклопедичен справочник. София, Държавно издателство „д-р Петър Берон“, 1985.
• Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.