Раковски (град)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Раковски.

Герб на Раковски
Раковски
Rakovski, Military Monument.jpg
Общи данни
Население 15 571 (ГРАО, 2015-03-15)*
Понижение 15 175 (НСИ)
Землище 97,99 km²
Надм. височина 180±1 m
Пощ. код 4150
Тел. код 03151
МПС код РВ
ЕКАТТЕ 62075
Администрация
Държава България
Област Пловдив
Община
   - кмет
Раковски
Павел Гуджеров
(ГЕРБ)
Адрес на общината
пл. „България“, 1, тел. +3151 22 60, 23 61
Раковски в Общомедия

Раковски е град в Южна България, административен център на община Раковски[1] в Област Пловдив. Населението му е около 15 571 души (2015).

Градът е създаден през 1966 година от сливането на три селища – Генерал Николаево, Секирово и Парчевич,[1] в миналото наричани съответно Калъчлий, Балтаджа и Алифакъх. Селищата са населявани от наследници на павликяни, приели католицизма през XVII-XIX век.

Съдържание

География[редактиране | редактиране на кода]

Климатограма
ЯФМАМЮЮАСОНД
 
 
125
 
2
-5
 
 
88
 
11
-3
 
 
68
 
19
2
 
 
94
 
21
6
 
 
129
 
26
11
 
 
109
 
30
15
 
 
61
 
35
18
 
 
54
 
35
19
 
 
93
 
30
14
 
 
86
 
24
8
 
 
51
 
14
2
 
 
106
 
3
-5
средни макс. и мин. температури, °C
валежи, mm
източник: NASA

Раковски се намира в централната част на Горнотракийската низина, на 25 километра североизточно от град Пловдив.[1] Землището на града има площ 97,999 квадратни километра, а урбанизираната територия е около 550 хектара.

Характерен за района на града е равнинният и слабо хълмист релеф. Общият наклон на терена е в югоизточна посока. Средната надморска височина за града е 180 метра, около 169 м за кв. „Парчевич“, около 171 м за кв. „Секирово“, около 184 м за кв. „Ген. Николаево“.

Град Раковски се намира в преходно-континенталната климатична област, южно от Стара планина, която е бариера, възпрепятстваща преминаването на студените континентални въздушни маси на юг. Зимата в града е мека, а лятото е сухо. Пролетта започва рано, температурата на въздуха бързо се повишава и в началото на април средноденонощната температура най-често е над 10 °С. Характерно за града е много горещото и сухо лято.[2]

Изключително ниските стойности на относителната влажност на въздуха са свързани с периодите на поява на фьон, характерен за зимния и пролетния период. Средногодишната сума на валежите в района е под средната за страната. Снежната покривка се задържа средно около 30 дни.[2]

През територията на града преминава река Сребра. В околностите на града има 5 микроязовира (с обща площ над 300 дка). Дълбочината на подпочвените води е между 1,50 и 3,50 м.

Квартали на град Раковски и техните наименования[редактиране | редактиране на кода]

Град Раковски е населен с наследници на павликяни, приели по-късно католицизма. Павликянството е християнско религиозно движение, което се появява в граничните за Византия арменски земи, където те създават собствена държава, просъществувала за кратко. Павликяните са превъзходни бойци и често се изявяват като мощни съюзници на Византийската империя. Заедно с арабските си съюзници представляват сериозна опасност за източните граници на Византия. Поради тези им качества Византия е принудена да се съобразява с тях и дори се опитва да се възползва от съществуването им. Дава им статут на акрити (граничари) и те се превръщат в гранично население. Оттук идва и тезата, че имената на големите села Калъчлий и Балтаджа, днес квартали на Раковски, идват от наименованията на военните формирования, разположени в тях. Калъчлий произхожда от думата „калъчка“, която означава „сабя“ или „дълъг нож“. Балтаджа – от думата „балтия“, със значение „брадва“, „секира“.[2]

Треторо село, днес също квартал на Раковски, Алифаково е заселено през 1905 г. с преселници от Балтаджии. Дотогава е било турско село.[3] Старото му име било Алифакъх, по името на местен мюсюлмански светия.

Турските наименованията на днешните квартали на град Раковски в различни времена и документи са изписвани по различен начин. В Пловдивския държавния архив те фигурират като Калъчлии (Калѫчлии), Балтаджии и Алифаково. Местното население ги е наричало „Калъшлия“, „Балтаджия“ и „Аляково“.

Що се касае за името на града, през 1966 г. са обсъждани три предложения – Парчевич, Тракия и Раковски.

Генерал Николаево[редактиране | редактиране на кода]

Генерал Николаево е най-източният от трите квартала на град Раковски. Той е разположен на пътя Пловдив-Брезово-Казанлък. Старото име на селището е Калъчлии. През 1934 г. над хиляда населени места в България сменят имената си. Оттогава името на селото е Генерал Николаево. Генерал Данаил Николаев е един от създателите на българската армия след Освобождението.

Кварталът е енория „Пресвето Сърце Исусово“ на Софийско-пловдивската католическа епархия.

Секирово[редактиране | редактиране на кода]

Секирово е средният квартал от трите квартала на град Раковски. Той е разположен южно от пътя Пловдив-Брезово-Казанлък. Старото име на населеното място е Балтаджии. Също през 1934 г. селото сменя името си и то два пъти. За няколко месеца е наречено Секирци и после Секирово. От 1943 до 1945 то носи името на патрона на католическия си храм – Архангелово.

Кварталът е енория „Свети Архангел Михаил“ на Софийско-пловдивската католическа епархия.

Парчевич[редактиране | редактиране на кода]

Парчевич е най-западният и най-малкият от трите квартала на град Раковски. Той също е разположен на пътя Пловдив-Брезово-Казанлък. Старото име на селото е Алифаково. Също през 1934 г. селото е преименувано на Антраниково и от 1943 г. носи името на българския католически епископ барон Петър Парчевич и се нарича Парчевич.

Кварталът е енория „Непорочно Зачатие Богородично“ на Софийско-пловдивската католическа епархия.

История[редактиране | редактиране на кода]

Животът в района на град Раковски датира от каменно-медната епоха.

Античност[редактиране | редактиране на кода]

Непосредствено до града е разположена една селищна могила, находките от която показват, че първото селище по тези земи е възникнало през каменно-медната епоха. Откритите жилища са големи за времето си, с правоъгълен план, а преобладаващите са с дължина 8 м и ширина 6 м. Изградени са от дърво с глинени или дъсчени подове. Според откритите керамични съдове селището съществува в продължение на няколко хилядолетия, като е опожарявано периодично при инциденти или вражески нападения. Огромният могилен насип е образуван от руините, които са били заравнявани и върху които се е строяло отново.[2]

В границите на Одриското царство[редактиране | редактиране на кода]

През античната епоха в Пловдивско живее тракийското племе одриси. Изградената от тях държава съществува 150 години (между началото на V до средата на IV в. пр.н.е.). По това време територията на град Раковски е под контрола на Одриското царство.

В границите на Римската империя[редактиране | редактиране на кода]

През 46 г. н.е. земите на Одриското царство са завладени от Римската империя. Така населението на района - предимно одриси - преминава под контрола на империята . След разделянето й през 330 г. територията на града остава в източната част на империята - Византия.

Средновековие[редактиране | редактиране на кода]

През средновековието земите на град Раковски и населението са били част от Византийската, Българската и Латинската империи.

В границите на Византийската империя[редактиране | редактиране на кода]

Павликяните са заселвани в Северна Тракия от районите на Мала Азия, Армения и Сирия на няколко етапа между VII и X в. Първите заселвания са от императора Константин V Копроним в средата на VIII в.[4] В новите си земи те получават статут на акрити и се превръщат в гранично население, състоящо се главно от свободни селяни, които не плащат обичайните данъци, но защитават границите на Византийската империя.

В границите на Първата българска държава[редактиране | редактиране на кода]

През 836 г. земите на гр. Раковски са присъединени към Българска държава от българския владетел Маламир и остават в границите й до 970 г., когато след нашествието на киевския княз Светослав I и изтласкването му, земите са отново в пределите на Византия.

Под византийска власт[редактиране | редактиране на кода]

За възстановяването на района след кланетата на Светослав I, през седемдесетте години на X в. император Йоан I Цимисхи отново заселва по Пловдивските земи павликяни и манихейци от Армения и Сирия.[4]

След Павликянското въстание, избухнало през 1084 г., част от павликяните се преместват на север от Стара Планина, а павликяните, които останали в Пловдивско, стават обект на специални грижи от страна на император Алексий I Комнин. Те получават земи и привилегии да ги наследяват при условие, че приемат православието. През 1115 г. павликяните, приели православието, също получават от него и град Алексиопол, който е бил създаден за тях.[5] Въпреки привилегиите, те не били укротени и много от тях запазили своята еретична вяра.[4]

Под властта на Латинската империя[редактиране | редактиране на кода]

От 1204 до 1248 г. земите на града са включени в Пловдивско херцогство на Латинската империя. Павликянският град Алексиопол и земите около него са били баронство в херцогството.

В границите на Втората българска държава[редактиране | редактиране на кода]

От 1248 г. до падането й под османска власт през 1364 г. територията на града 15 пъти сменя принадлежността си от България към Византия и обратно. След 1364 г. голяма част от павликяните от района (еретици и православни) се преселват през Балкана в Дунавската равнина. Те се заселват основно в Никополско и Свищовско, но и на други места по поречието на река Осъм (около трасето на стария римски път Мата), за да започнат да се завръщат отново по Пловдивските земи след два века и половина.

Под османска власт[редактиране | редактиране на кода]

Първите сведения за селата Калъчлий и Балтаджа са в турския документ „Подробен регистър на джелепкешаните в българските земи от 1576 година“.[6]

Докато в средата на XVII век почти всички български павликяни живеещи в Северна България вече са приели католицизма, то в южната част на страната този процес едва започва. До 1623 г. отец Антон Батор от Никопол, следвал в Климентинската колегия в Рим, е бил капелан за Дубровнишки търговци в Пловдив. На него му е било възложено да обхожда околните павликянски села и да ги покръства.[7] През 1643 година католическият мисионер Яков Хомодей (Яков Божков), съученик на Петър Парчевич в Лорето, пристига в Калъчлий и построява първата католическа църква в селото от дърво и слама, след което успява да ускори налагането на католицизма в района.[2] Архиепископ Петър Богдан, посещава селото на 21 ноември 1646 г. за освещаване на новата църква (и остава в селото за три дена), е записал, че католическото население е наброявало вече 500 души, главно преселници от Никополско.[8] През 1676 година Калъчлий наброявало 70 къщи. Според предания след Чипровското въстание католическата църква откупва от турците неголяма група жени и деца, която заселва в село Балтаджа. Първите сведения за покръстване в Балтаджа са в регистър на венчавки и кръщенета от 1695 – 1699 г. Името на Алифакъх се среща в енорийска кръщелна книга от 1729 г.[6]

В резултат на преселения на бивши павликяни от Северна България, католическата общност в района на днешния гр. Раковски значително нараства между XVII и XIX век. Село Алифакъх е населено от мохамедани и павликяни до Освобождението на България. Приемането на католицизма не става бързо и лесно. Историята пази множество случаи на гонене на мисионери и бягства на цели семейства от местата, където те активно проповядват и действат. Процесът завършва през 1839 година с присъединяването към католицизма на последните павликянски семейства от село Балтаджа. Последната непокръстена павликянка от селото е била баба Съба Петкова. С помощта на турските власти, епископ Иван Птачек и мисионерите-редемптористи Матия Граф и Игнат Кристоф, всички по произход чехи, публично я унизили, малтретирали и изгорили старите ѝ книги. Не след дълго, тя починала.[2]

През 1836, в Балтаджа имало 70 къщи, 500 жители и други 400 работели и живеели по околните турски чифлици, 40 новородени, 20 умрели и 8 женитби. В Калъчлий – 152 къщи, 1113 души и още до 300 работели в други села. През 1837 г. чумна епидемия е покосила 300 павликяни в Пловдивско.[8]

Годината 1840 се счита за повратна в развитието на католическите общности в Пловдивско. Рим отзовава тогавашните мисионери редемптористи и на тяхно място изпраща капуцините. Така населението на сегашния град попада под влиянието на едно сравнително консервативно течение на католическата църква, но с харизмата на техния покровител свети Франциск да строят и възстановяват църкви, манастири, параклиси, училища, семинарии, болници, сиропиталища и приюти. През 1843 г. италианецът Андреа Канова е назначен за апостолически наместник на епархията и възползвайки се от покровителството на европейските консули в Пловдив, той успява да построи храмове във всички католически села в Пловдивско. Първите са построени през 1844 г. в Давуджово и Балтаджа.[9] През 1845 г. епископ Андреа Канова попечителства при закупуването на земи от изселващите се турци от село Герен и улеснява заселването му със семейства от Калъчлий.[3]

През XIX и XX век при католическото население в селата Калъчлий и Балтаджа съществува една рядкосрещана форма на монашество, наричана „калугерки в селото“. Това са жени, които дават обет за безбрачие, остават в бащиния си дом и се посвещават на служба на католическата църква. Те подпомагат свещениците в църковните служби и поддръжката на църквите. Когато селските калугерки се появяват през втората четвърт на ХIХ в., те са много добре приети и от духовенството, и от населението. Обратът идва от факта, че с времето броят им главоломно нараства. Например, броят им през първата половина на XX век стига до 50 – 60 жени в Калъчлии, в Балтаджии до 200 – 300 жени. Андреа Канова се е опитал да ограничи този тип монашество, като издал окръжно (писмо, изпратено до енориите) „калугерки“ да се наричат тези, които има специално разрешение за това от епископа. В началото на XXI век останалите живи селски калугерки в Пловдивско се броят на пръсти.[10]

От преди Освобождението в историята ще останат имената на просветители и учители – Яко Яковски, Йосиф Арабаджийски, Едуард Валпа, и много други проповедници и мисионери, допринесли за просвещението на предците на населението на сегашния град Раковски. Първото училище в Балтаджа е създадено през 1863 г.

След Освобождението[редактиране | редактиране на кода]

По време на Руско-турската освободителна война, свещеникът на село Балтаджии – отец Ернесто Саватоне съобщава, че в Алифаково е изоставен от турците голям военен склад с храна. Русите, които нямали възможност да вземат храната със себе си, помолили местното население да я пази. Местното население с голямо усърдие изпълнило тази задача и по-късно временното руско управление в българските земи решило да възнагради общината за старанието и след продажбата на получения ориз от една ферма, дали една десета от стойността на ориза (9346.50 гроша) на общината в Балтаджии. С тези средства по-късно била построена нова сграда за училището. Първото училище в село Калъчлии е построено през 1879 г.

Първите учители в селата след Освобождението са Андрея Марашлийски, Мариана Бъмбина, Ана Гиева, Петър Коков и Милан Генчев. След Руско-турската война (1878 г.) отношения между жителите на Алифаково се обтегнали и християните са се изселили в съседното Балтаджии.[3] След Освобождението до 1905 г. Алифаково е било чисто турско село. През 1884 г. 20 католически семейства главно от Калачлии и няколко семейства от Балтаджии се заселват в село Салалии[3]. След посещение на видния български учен д-р Любомир Милетич в селата в края на XIX век, той пише, че Балтаджии има нова църква през 1887 г., a Калъчлии през 1891 г.[8] През 1893 г. са водени преговори между калъчлийската и балтаджийската общини за изграждане на прогимназия между двете села в местността „Романски кладенец“. Планирано е било и шосе, което да съединява селата и минава покрай бъдещето здание на общата Балтаджийско-Калъчлийска прогимназия. Политическите промени през следващата година провалят плановете за обща прогимназия.[11]

Още през втората половина на XIX век, в землището на селата Браниполе и Коматево се оформя чифлика „Свети Феликс“, известен още като владишкото имение. За обработката на земята там са ходили цели фамилии от Балтаджии и Калъчлии. Някои от тези семейства си купуват земя и се установяват да живеят постоянно в тези села. В началото на XX век, отец Ангел Бадов от Балтаджии поема посредничество между своите енориаши и изселващите се от Алифаково турци при откупуването на техните земи.[3]

В края на 1908 г. и началото на 1909 г. са създадени първите читалища „Св. св. Кирил и Методий“ и „Петър Богдан Бакшев“ в селата Калъчлии и Балтаджии.

Над 70 военнослужещи от селата Балтаджии и Калъчлии загиват в Балканските войни (1912 – 1913). Загива и военизираният свещеник Йозо Зайков.[12] Други 57 загиват по фронтовете през Първата световна война.[5] За проявена храброст 46 военнослужещи от кварталите на град Раковски са наградени със Знак на военния орден „За храброст“-IV ст., Сребърен и Бронзов медал „За заслуга“ – без корона и други отличия.[13] През 1915 г. отец д-р Дамян Гюлов е назначен за полкови свещеник в 43-ти пехотен полк. Но той изпълнява свещеническите си задължения също и спрямо католиците в 21-ви Средногорски полк, в който се числят войници от пловдивските католически села.[14] През 1913 г. в сградата на училището в Калъчлии са настанени семейства бежанци от Одринско.[11]

В периода между двете световни войни са съществували следните църковни културни и просветни дружества: в Калъчлии – католическо дружество „Роберт Менини“ (основано 1927 г.) и Младежки католически певчески хор „Михаил Добромиров“ (1943) и в Балтаджии – дружество „Богдан Бакшич“ (1928), Младежко културно-просветно дружество „Св. Архангел Михаил“ (1930) и католическото дружество „Св.Андрей“.

През 1908 и 1910 са основани мести дружби на Българския земеделски народен съюз в селата Калъчлии и Балтаджии. Идеите на Демократическата партия са били близки на много семинаристи от селата, които са учили в град Пловдив. Социалистическите идеи достигат района на град Раковски през 1905 г. с назначаване на фелдшер Георги Мичев на работа в Калъчлии. Следвал в Лозана, той създава първата социалистическа група. През 1919 г. се създават комунистически партийни организации в Балтаджии и Калъчлии.[5]

Политически симпатии в село Калъчлии през 1929 г. се поделяли между три партии – Националлибералната, Земеделската, и управляващия Демократически сговор. Най-много са били привържениците на Демократически сговор, поради грижите на Андрей Ляпчев за селото и личното му познанство със Стефан Чешков Петков - един от влиятелните хора в района и първия адвокат, роден и работещ в селото.[15] От първите избори след Освобождението през 1879 г. до забраната на партиите през 1934 г. за кметова на селата са избирани членове на Националлибералната партия, Българския земеделски народен съюз и Демократическата партия.

През 1925 г. започва да работи болницата „Петър Парчевич“ в Калъчлии. През април 1928 г. Горнотракийската низина е сполетяна от Чирпанското земетресение, което разрушава над 72 000 сгради и причинява щети на стойност около 3.3 милиарда лева. Природната стихия поразява жестоко и католиците в пловдивските села. Църквите, училищните сгради, болницата и много частни домове са изцяло или частично разрушени. Лично цар Борис III посещава разрушените места. Дирекцията за подпомагане на пострадалите лица и населените места (ДИПОЗЕ) финансира строителството на обществените сгради и подпомага пострадалото население. Още на следващата година са изградени нови сгради на училищата. През 1931 г. в трите села са построени нови църкви с доброволния труд на населението и средства от Ватикана. През 1932 г. болницата възстановява дейността си в нова сграда.

В периода между войните видните общественици, учители и свещениците – Лазар Лазаров, Климент Джундрин, братята Дамян и Козма Гюлови, Флавиан Манкин, Рангел Пацев и още много др. допринасят за развитието и пробуждане на населението на град Раковски.

През 1930 г. в Калъчлии е закупен първият автобус за превозване на пътници до град Пловдив. Негов шофьор е бил Петър Зантов.[16]През 1936 г. започва електрифицирането на селата Генерал Николаево, Секирово и Антраниково от електроцентрала „Въча“.[11]

Неколцина от кварталите на град Раковски участват в партизанската съпротива (1941 – 1944). От общо 3054 партизани и ятаци загинали по време на съпротивата в България[17], четирима са от селата формирали днешния град Раковски. През април 1944 г. ятаците Фердинанд Николов Миланов (роден на 30 март 1904 г. в село Калъчлии), секретар на организацията на комунистическата партия в село Генерал Николаево и Йозо Тобиев Стрехин (роден на 3 септември 1905 г. в Калъчлии) са предадени и на 1 юни 1944 г. разстреляни без съд в местността „Бяла Черква“ на около 25 км югозападно от Пловдив. Петър Генев Хамбърлийски (роден на 8 февруари 1921 г. в Балтаджии) партизанин във формирания от Дичо Петров войнишки батальон, загива в сражение на 30 май 1944 г. край град Ябланица. Иван Йозов Станков – „Дибенко“ (роден през 1912 г. в Калъчлии), партизанин в Първа средногорска бригада „Христо Ботев“, загива в сражение на 11 август 1944 г. в местността „Стефанов камък“ над село Върбен[5].

Над 30 военнослужещи от днешните квартали на град Раковски загиват по бойните полета в Югославия, Унгария и Австрия (1944 – 1945)[5].

Потребителна кооперация в Балтаджии е създадена през 1906 г., като земеделско спестовно дружество с цел кредитиране на земеделските стопани и ограничаване на ширещото се лихварство. Кооперацията има важна роля в процеса на откупуване на земите от изселващите се жители на Балтаджии в Алифаково. През 1941 г. дружеството е преструктурирано в Кредитна кооперация „Св. Изидор“. По същото време съществува „Постоянство“ в с. Ген. Николаево. През 1955 г. двете кооперации са обединени.

След Втората световна война[редактиране | редактиране на кода]

През периода 1946-1949 г. са прокарани първите водопроводи в селата Генерал Николаево и Секирово. Първото ТКЗС е основано в село Секирово на 3 октомври 1948 г. Първоначално има 45 члена с хиляда декара земя и 5 крави. Първият председател е Иван Лесов. На 16 януари 1949 г. е основано ТКЗС в село Генерал Николаево от 121 домакинства с 3800 дка земя и председател Гено Сарийски. Същата година се създава и ТКЗС в село Парчевич с председател Павел Рабаджийски.[5]

На 30 април 1952 г. в Генерал Николаево започва да работи тухларна фабрика.

Броят на арестуваните през 1952 г. католически духовници в България, преследвани и обвинени в шпионска и подривна дейност срещу народнодемократичната власт, достига 42 души. Осем от тях са родени в Генерал Николаево и пет в Секирово. През есента на 1952 г. е разгледано делото на епископ Иван Романов (роден в Секирово), който също е обвинен в шпионаж. Присъдата от 12 години затвор за 74-годишния духовник се равнява на смъртна присъда. Изпратен в Шуменския затвор, той умира само след два месеца. За него е открит процес за беатификация.

През зимата на 1963 г. температурите в района падат под минус 20 градуса.[11] През 1964 г. стопанството в село Генерал Николаево прераства в Държавно земеделско стопанство. С формиране на новия град през 1966 г. започват тенденции на обединяване на усилията на стопанствата в установяване на връзки с водещи научни аграрни институти в страната. През декември 1978 г. е създаден АПК – Раковски, който включва всички стопанства от града и общината (тогава селищна система). На площ от 240 декара са създадени оранжерии.[5]

Слав Иванов Станков е първият кмет на гр. Раковски. През 70-те години в гр. Раковски са открити цехове на Завода за дървообработващи машини в Пловдив, на Карловския тракторен комбинат и цех за производство на пластмасови и каучукови изделия за широка употреба. През 1972 г. е открито Районно предприятие, което по-късно прераства в общинска фирма „Легия“. През 1975 г. на територията на общината започва да работи клон на „Редки метали“. През февруари 1979 г. е учреден общинския комитет на БКП. За първи секретар е избран Стойко Пенев, а за негов заместник – Иван Лачев. На 19 август 1979 г. започва стоежът на националния обект – Стоманолеярен завод.[18] Едно от условията е било, заводът да не бъде изграден върху плодородна земя. На 14 юни 1982 г. е направена първата отливка.[5]

Също през 70-те години между кварталите „Генерал Николаево“ и „Секирово“ започва да се изгражда инфраструктурата на кв. „Нов център“. Построени са нови сгради на пощата и на Професионална гимназия „Петър Парчевич“. След това е построена и сградата на АПК-Раковски. През 1982 г. в новия квартал са построени и първите многоетажни жилищни блокове.[19]

След политическите промени през 1989 г.[редактиране | редактиране на кода]

На проведените избори за общински кмет през 1991 г. за кмет на общината е избран Петър Серафимов Карпаров от коалиция БЗНССДС. С писмо № 163 на Министерския съвет от 20 август 1992 г. е прекратена уранодобивната дейност в района на града, а през 1996 г. Стоманолеярният завод е обявена в несъстоятелност.

През 2000 г. общинска фирма „Легия“ е приватизирана и новият ѝ собственик е белгийската холдингова компания „Лимако“ като фирмата е част от веригата за бутикови облекла „Каролин“.

През 2009 г. започва газификацията на града с доставка на природен газ от фирмата „Ситигаз“, дъщерно дружество на компанията „Овергаз“.[20] В края на януари 2012 г. температурите в района падат под минус 20 градуса.

Население[редактиране | редактиране на кода]

Нарастване на населението от 1646 г. (Броят на населението е показан в хиляди)

Брой на населението[редактиране | редактиране на кода]

Населението на град Раковски е около 15 571 души (2015). На преброяването през 2011 година 86% от жителите се определят като българи, 6,5% като роми, а 7,1% не отговарят на въпроса за етническа принадлежност.[21]

Брой на населението в град Раковски[22]
год. Население
2015 15571
2010 15265
2005 15806
2000 16610
1992 15799
1985 16441
1975 14799
Брой на населението в кварталите до формиране на града[23]
год. Ген. Николаево

(Калъчлии)

Секирово

(Балтаджии)

Парчевич

(Алифаково)

Общо
формиране на новия град
1967 6800 6500 500 13800
години между двете световни войни
1943 5007 5200 373 10580
1941 5001 5153 359 10513
1939 4820 4905 344 10069
1934 4450 4900 350 9700
1927 3796 3930 222 7948
1918 3200 3700 100 7000
години предосвобождението
1874 2000 2200 4200
1859 1525 1312 2837
1848 1271 1130 2401
1842 1251 940 2191

Според статистическо бюро на Княжество България на 1 януари 1893 г.[24]

Село Сгради Жители
Калъчлии 349 2048
Балтаджии 346 2202
Алифаково 13 62
Общо 708 4312

Според д-р Любомир Милетич посетил Калъчлии и Балтаджии в края на XIX век[8]

Село Жители
Калъчлии 2100
Балтаджии 2400
Общо 4500

В средата на XVIII в. в една от своите записки епископ Никола Радовани пише ...Тръгнах от там за Калъчлий – ... намерих 206 къщи, всичко 629 човека. Отпътувах за Балтаджа – ... намерих 49 католически къщи с 375 души....

В рапорт до Конгрегацията от 14 август 1794 г. епископ Петър Ковачев (Царски) е отбелязал …В града (Пловдив) имаме 2024 души. От тук към изток, на около 3 часа е селото Балтаджа. Там има 384 души и малко турци. Още половин час нагоре е Калъчлий – постоянна резиденция на дон Никола Табаков. Там има енорийска къща и стая, в която се отслужва Светата Литургия. Хората са 655, без да има от друга религия…

Религия[редактиране | редактиране на кода]

Раковски е най-големият град в България, където преобладаващото население изповядва католицизъм. В града има няколко католически църкви и манастири. Енорията в квартал „Генерал Николаево“ е от около 7 хиляди, в кв. „Секирово“ е също толкова, а най-малка е в третия квартал на града „Парчевич“ – около 500 души.[25] Енориите са част от Софийско-пловдивската епархия.

С основание град Раковски е наричан понякога „столица на католицизма“ в България. Факт е, че от началото на ХIХ век село Калъчлии (Генерал Николаево) се е утвърдило за известно време (до 1835 г.) за център на епархията. Селата, формирали днешния град, са родно място на пет католически епископа, избрани през XX век – Винкенти Пеев, Иван Романов, Симеон Коков, Самуил Джундрин и Георги Йовчев. Много други духовници, родени или живели в града, са допринесли за развитието на духовността на национално ниво – Йосиф Стойков, братята Дамян Гюлов и Козма Гюлов, Петър Сарийски и др. – и във Ватикана – проф. Йосиф Гагов, архимандрит Георги Елдъров и монсеньор Йовко Пищийски.

През 1967 г. Окръжният народен съвет в Пловдив събира данни за активно практикуващите католици. Резултатите от изследването сочат, че 25 % от католическото население в Пловдивско посещава редовно църковните служби. Този процент за населението на град Раковски е по-висок. Това кара местната власт да предприеме непопулярни мерки за ограничаване на вярата като съкращаване или преназначаване на друга работа, отклоняване на молби за посещаване на деца в детски заведения, издаване на недобри служебни характеристики и др. По това време този процент при православните в района е едноцифрен. Последните започват да наричат католиците – хора на „яката“ вяра, базирано на легенди за българските католици, предавани от поколения на поколения, че те са били най-упорити и най-дълго време (някой до 1839 г.) са пазили своята (павликянска) вяра.[26]

В своята статия, публикувана през 1983 г., Джейнис Браун[27] твърди, че въпреки поставената си цел комунистическата власт да елиминира религията в България до 1975 г., тя не успява благодарение на вярата на католиците (дори и млади хора) в селата около Пловдив и в известна степен благодарение на католически туристи от други части на Източна Европа, които през летните сезони са съживявали католическите църкви във Варна и Бургас.

Любопитен факт за българските католици, живеещи в района на град Раковски, е, че са консуматори на костенурки. В миналото свещениците са смятали тяхното месо за „постно” (наред с рибата) и можело да се яде по време на пости. До 1981 г. между кварталите на града, на 23-ия километър от Пловдив, работи крайпътно заведение, което е предлагало ястия от влечуги и земноводни.

Храмове и манастири[редактиране | редактиране на кода]

Говор[редактиране | редактиране на кода]

Говорът на жителите се отнася към южния подговор на Павликянския говор.[28] Изследванията на езиковеди, че езикът на павликяните, предшественици на населението в Раковски, спада към най-старинните български говори.[2]

Управление[редактиране | редактиране на кода]

Знак на община Раковски (1982)
Значка на община Раковски (1982)
Юбилейна значка 25 години град Раковски
Юбилейна значка 50 години град Раковски

Общинската администрация е с обща численост 65 човека. Към общинската администрация има отдел „Електронна община“, която има за цел да улеснява гражданите.

От 1981 г. в града се издава вестник „Нови хоризонти“, който през 1989 г. е преименуван на „Вяра“ и излиза до 1999 г. Първият Герб на град Раковски и първото Знаме на град Раковски са изработени и утвърдени през 1982 г.[18] Тяхната символика и дизайн са променени през 2011 г.

Кметове на град Раковски[29][редактиране | редактиране на кода]

  1. Слав Станков, 1966 – 1971 г.
  2. Иван Балабанов, 1971 – 1977 г.
  3. Петър Кисьов, 1977 – 1979 г.
  4. Ченко Терзийски, 1979 – 1981 г.
  5. Иван Лачев, 1981 – 1987, 1990, 1995 – 1999 г.
  6. Иван Анадъмски, 1987 – 1990 г.
  7. Йовко Патазов, 1990 – 1991 г.
  8. Петър Карпаров, 1991 – 1995 г.
  9. Франц Коков, 1999 – 2008 г. †
  10. Стойо Фитнев. 2008 – 2009 г. (ВрИД Кмет)
  11. Иван Антонов, 2009 – 2015 г.
  12. Павел Гуджеров, 2015 –

Кметове на село Генерал Николаево / Калъчлии[19][18][редактиране | редактиране на кода]

  1. Слав Станков, 1962 – 1966 г.
  2. Иван Райков, 1954 – 1962, 1949 – 1953 г.
  3. Гено Белчев, 1953 – 1954 г.
  4. Гено Сарийски, 1946 – 1949 г.
  5. Никола Гинев, 1945 – 1946 г.
  6. Венко Пищийски, 1945 г.
  7. Съвет в състав Никола Гиев, Гено Загорчев и отец Рафаил Станев, от 10 септември до 31 декември 1944 г.
  8. Иван Сребрев (от Чехларе), 1940 – 1944 г.
  9. Иван Петков (от Болярино), 1936 – 1939 г.
  10. Стефан Добрев (от Пловдив), 1935 г.
  11. Петко Петков, 1934 г.
  12. Луиджо Стойков, 1934 г.
  13. Гено Загорчев, 1934 г.
  14. Климент Дюлгерски, 1933 г., 1932 г.
  15. Петър Търновалийски, 1933 г.
  16. Борис Петков, 1933 г.
  17. Климент Дюлгерски, 1932 г.
  18. Никола Кочев, 1931 – 1932 г., 1923 – 1924 г.
  19. Йозо Кочев, 1929 – 1930 г.
  20. Йозо Дюлгерски, 1928 г.
  21. Петър Терзойски, 1928 г.
  22. Лети Кайсарски, 1926 – 1927 г.
  23. Серафим Белчев, 1925 г.
  24. Тобия Стрехин, 1923 г.
  25. Петър Власов, 1922 г.
  26. Ченко Денков, 1920 г.
  27. Иван Джудрин, 1918 – 1919 г.
  28. Венко Петков, 1914 – 1917 г.
  29. Серафим Матейчин, 1911 – 1913 г.
  30. Тобия Говедарски, 1908 – 1911 г.
  31. Самуил Стойков, 1904 – 1907 г.
  32. Франческо Керин, 1903 г.
  33. Никола Шопов, 1902 г.
  34. Луиджо Бендерлийски, 1901 г.
  35. Рафаил Алексиев, 1900 г.
  36. Никола Петков, 1897 – 1899 г., 1885 – 1886 г.
  37. Ченко Деливански, 1892 – 1896 г.
  38. Иван Белчев, 1887 – 1891 г.
  39. Рочо Рончев, 1883 – 1884 г.
  40. Рочо Романов, 1881 – 1882 г.
  41. Марко Терзийски, 1879 – 1880 г.

Кметове на село Секирово / Балтаджии[редактиране | редактиране на кода]

Село Секирово е квартал на село Генерал Николаево от 15 октомври 1954 г. до 22 декември 1961 г.

  1. неизвестни, 1921 – 1966 г.
  2. Иван Йосифов Койрушки - 1920
  3. неизвестни
  4. Петър Изевков Гиев, 1887
  5. Иван Петров Гюлов, 1879 – 1886 г.

Кметове на село Парчевич / Алифаково[19][редактиране | редактиране на кода]

  1. Йосиф Плачков, 1960 – 1966 г.
  2. Серафим Пеев, 1953 – 1960 г.
  3. Матея Донев, 1951 – 1953 г.
  4. Павел Рабаджийски, 1949 – 1951 г.
  5. Петър Зенков, 1948 – 1949 г.
  6. Йозо Карагеоргиев, 1947 – 1948 г.
  7. Марко Боргоджийски, 1945 – 1947 г.
  8. Стефан Геков, 1945 г.
  9. Йозо Геков, 1944 – 1945 г.
  10. неизвестни, 1904 – 1944 г.

Икономика[редактиране | редактиране на кода]

През последните десетилетия в град Раковски и селищата в общината се развиха много фирми от областта на хранително-вкусова, дървообработваща и химическа индустрии с водещи национално-утвърдени компании.

Промишленост[редактиране | редактиране на кода]

Шивашката промишленост е традиционен поминък на голяма част от населението на общината. Още по времето на социализма продукция на местната шивашка фирма „Легия“ е изнасяна за Федерална Германия и други страни. Върху част от територията на бившия стоманолеярен завод е построен сметопреработвателен завод.

Индустриална зона Раковски е една от промишлените зони около град Пловдив наред със други 6 зони и технологични паркове, които формират Пловдивската промишлена зона “Тракия“ . Намира се на територията на с. Стряма на 14 км от гр. Пловдив. Около 3500 души от Раковски, околните селища и гр. Пловдив работят в зоната. Изграждането на зоната започва през 2004 г. Първата компания е британският производител на части за автомобили „Уилям Хюз“. Над 20 компании от различни индустрии – автомобилостроене, битова химия, текстил, логистика, хранително-вкусова и енергийно оборудване – развиват дейност на около 1000 декара площ. В зоната се намират производствени бази на фирмите:

  • АББ България, за продукти ниско и средно напрежение,
  • Бруната България, за производство на абонатни станции,
  • Дзобеле България, за производство на ароматизатори,
  • Иксетик – Германия, за помпи за автомобилната индустрия,
  • Лунатоне България, за производство на електроника,
  • Магна Пауъртрейн – Канада, автомобилна индустрия,
  • Уником, за производство на алуминиеви профили за дограма, промишлеността и строителството
  • и др.

През 2010 в село Белозем заработи рафинерия за производство на дизелово гориво и промишлен газьол с годишен капаците до 150 хиляди тона.

Селско стопанство[редактиране | редактиране на кода]

Поради благоприятното си разположение в Пловдивското поле, община Раковски е с развито селско стопанство – зърнено-житни и технически култури, свиневъдство и говедовъдство. Този отрасъл се развива от над 10 крупни арендатори. В землището на село Белозем се намира една от най-големите оризарии в страната. Между градовете Раковски и Брезово е разположена база за съхранение и пакетиране на плодове и зеленчуци.[19] В индустриалната зона се намира фирма за производство на консерви.

Търговия[редактиране | редактиране на кода]

На територията на 45 дка открита и закрита площ в кв. „Секирово“, е разположен неделен стоков пазар. В него са обособени две зони: едната предлага стоки за бита, селското стопанство и селскостопанска продукция, а другата зона е животински пазар – един от най-големите в Южна България. В индустриалната зона се намира склад на фирмата Кауфланд.

Инфраструктура[редактиране | редактиране на кода]

Инфраструктурата на Раковски се променя от типично селска в началото на миналия века, през селище от градски тип през 60-те години, до оформяне на градския си облик в края на миналия и началото на този век. Инфраструктурата на града се обновява със средства на общината, държавни средства и финансиране по проекти на Европейския съюз.

Обликът на новия град се променя много бавно в началото на 70-те години на миналия век. Макар формално град, кварталите продължават да са изолирани, което ражда един от анекдотите за града, че единствено раковчани в България могат да се гордеят, че имат съселяни и съграждани. Не е имало път между кварталите „Секирово“ и „Ген. Николаево“. През 1970 г. се приема първият градоустройствен план на града и се изгражда бул. „Г. Раковски“. През 1977 г. са издълбани седем сондажни кладенеца, с което се решава въпроса с водоснабяването.

Жилищните сгради в града са около 5 хиляди, като повече от 80% от тях са тухлени. През 80-те години на XX в. в град Раковски са строени по 150 нови къщи годищно.[18] Първите многоетажни жилищни блокове са построени през 1982 г. Парковете и градинките в града, включително уличното озеленяване, са с обща площ над 120 дка.[30]

През 1992 г. е преработен устройственият план на кв. „Нов център“ и се дава възможност да се строят едно фамилни къщи. През 2004 г. е приет нов регулационен план с канализация и пречиствателна станция, а през 2011 г. всички общински гради в града са газифицирани.

Читалища и библиотеки[редактиране | редактиране на кода]

Читалище „Св. св. Кирил и Методий“ е създадено през 1908 г. в село Калъчлии. Читалище „Петър Богдан Бакшев“ е създадено през 1909 г. в село Балтаджии. Войните за национално обединение естествено прекъснали дейността на читалищата. Помещенията са използвани за военни складове.

Дейността на читалищата се подновява през 1930 г. През 1940 година читалище „Св. св. Кирил и Методий“ е настанено в собствена сграда. То се издържало с приходите от читалищните имоти и 50 дка ниви. През 1943 г. всички читалища били иззети от властта за караулни помещения на така наречената „Обществена сила“, предназначена за охрана на общината от партизански нападения. Читалищата отново възстановяват дейността си през 1945 г. Същата година в Генерал Николаево е закупен първият киноапарат „Дебър“. През 1950 г. едно от помещенията на читалището се реконструира на киносалон.

По инициатива на ръководството на читалище „Кирил и Методий“ и с помощта народния съвет през 1960 г. започва строителството на нова читалищна сграда в центъра на Генерал Николаево. На 24 май 1963 г. тя е тържествено открита. Новият дом разполага с многофункционален салон с 500 места, и друг със 100 места, библиотека с читалня и хранилище, музейна зала, зала за граждански ритуали, гримьорни, стаи за репетиции, младежки клуб и др.

През 2010 г. читалищата в града са три:

Здравни заведения[редактиране | редактиране на кода]

Многопрофилна болница за активно лечение, Амбулаторно-поликлинично здравно заведение (медицински център „Света Елисавета“) и звеното за спешна медицинска помощ се намират в квартал „Генерал Николаево“.

До идването на първия фелдшер през 1905 г. медицинска помощ са оказвали някои от свещениците без специална медицинска подготовка. През 1924 г. е построена първата болница – двуетажна сграда с 12 стаи. Голяма заслуга за тази инициатива има свещеникът Козма Гюлов. Болницата е наречена на Петър Парчевич. Д-р Велков е първият лекар, който е донесъл собствени инструменти и апаратура.

Няколко години по-късно болницата е разрушена от земетресението през 1928 г. През 1932 г. е открита нова сграда на болницата с 40 стаи. Поради големия за времето си капацитет част от болницата е използвана за приют за недъгави деца (1935 – 1945).

Детски градини и училища[редактиране | редактиране на кода]

В кварталите „Генерал Николаево“ и „Секирово“ има две основни училища „Христо Смирненски“ и „Христо Ботев“ и по две целодневни детски градини, както и една професионална гимназия „Петър Парчевич“.

До Освобождението малко деца в католическите села са грамотни. Децата щом навършат 10 години са пращани да работят в турските чифлици. Въпреки това е имало будни деца, които се учат на четмо и писмо като пишат български думи с латински букви. В такъв формат са отпечатани в Рим молитвеници за местните богомолци, особено популярни са две издания от 1844 г. и 1866 г., разпространявани в Балтаджа и Калъчлий. През 1863 г. енорийският свещеник Яко Яковски успява да убеди общината в Балтаджа да отпусне средства за създаване на училище и става пръв негов преподавател.

През 1879 г. се построява нова сграда на училището, тъй като старата изгаря при пожар. Средствата са отстъпени от Временното руско управление. През 1881 г. в с. Балтаджии са обучавани 114 момчета и 107 момичета разпределени съответно в три и четири отделения. В началото на XX век учители в селата са бежанци-униати от Одринско. Една от причините за това е страхът на родителите да поверят децата си на православни учители. Училищата са затворени по време на Балканските и световните войни. По време на Втората световна война в училищните сгради са настанени германски съюзнически войски. През 1921 г. в Балтаджии е открита прогимназия.

През 1921 г. е построено основно училище в Алифаково. Надежда Иванова е първата редовна учителка. От 1931 г. до 1954 г. в училището преподава Антон Биков, читалищен деец и изследовател на историята на просветното дело в католическите села.

През 1922 г. в България се въвежда задължителното основно образование и началното училище и прогимназия в Балтаджии се сливат в едно. Земетресението през 1928 г. разрушава отново сградата на училището, но още на следващата година са събрани от населението средства и са построени нови сгради на училищата „Цар Борис III“ и „Петър Парчевич“. След втората световна война прогимназията е преименувана от „Цар Борис III“ на „Христо Ботев“. Две-три години са необходими за възстановяване на учебния процес и осигуряване на 100% посещаемост. През 1962 г. е открита сегашната сграда на училище „Христо Ботев“. Малко след това учениците от кв. „Парчевич“ започват да го посещават и старото училище в малкия квартал е затворено.

През 1963 г. Практическо селскостопанско училище е било преместено в с. Генерал Николаево. Курсът на обучение е бил двегодишен. През 1968 г. е закрито. През 1975 г. между кварталите „Генерал Николаево“ и „Секирово“ е открито Средно професионално училище по машиностроене „Петър Парчевич“. В същата сграда на училището през 1977 г. е открито и Средното общообразователно училище „Г.С.Раковски“, което е закрито през 1992 г. заради демографския спад.

Първата детска градина е организирана в село Секирово на 1 април 1963 г. в старата сграда на училището срещу църквата. Директор е Мария Борисова Кънева от с. Българене, Плевенско. Градината започва с 24 деца. През следващата година е организирана градина и в село Генерал Николаево в една от старите сгради на училището, след неговото преместване в новата сграда. През 1973-1974 г. са завършени 3 нови сгради на детски заведения в града, с което във всеки от големите квартали са формирани детски градини и детски ясни.[31] През 1989 г. яслите са трансформирани в детски градини, с което се формират днешните детски градини - „Иглика“ и „Детелина“ в кв. „Генерал Николаево“ и „Първи юни“ и „Щастливо детство“ в кв. „Секирово“.

Паметници и други забележителности[редактиране | редактиране на кода]

Култура и спорт[редактиране | редактиране на кода]

Значими спортни съоръжения в Раковски са стадион „Г.С.Раковски“, построен през 1956 г. и стадион „Петър Парчевич“, построен няколко години по-късно. Първият с капацитет от 3 хиляди зрители, а вторият – 1500.

След 2011 г. до 2018 г. в града има три футболни клуба - ФК Раковски 2011, ФК Секирово и ФК Раковски 2001. През сезона 2017/18 г. ФК Раковски 2011 изпада в А ОФГ Пловдив, а ФК Раковски 2001 се класира на първо място в Б ОФГ Пловдив – северна подгрупа, с което влиза в А ОФГ Пловдив.[33] През лятото на 2018 г. ФК Раковски 2011 престава да участва в първенството.

Отбор Основан Група
ФК Раковски 2001 г. А ОФГ Пловдив
ФК Секирово 1991 г. А ОФГ Пловдив

Всяка година в град Раковски се провежда детски турнир по футбол. Участват деца както от България, така и от чужбина – Италия, Хърватия, Румъния и др. Организира се празнично откриване, състезание и награди за участващите.

На всеки две години в град Раковски фирмата за производство на трикотажни облекла – „Легия“ организира вело-турнир. В него вземат участие както деца, така и възрастни – от България и чужбина. От старта се тръгва, без предварително да се знае посоката на движение. На старта на всички участници се раздава маршрутът на турнира. Маршрутите обикновено са дълги около 25 км и минават покрай местните язовири и из полетата на общината.

В края на XX и началото на XXI век следните религиозни общности развиват дейности на територията на град Раковски – общността на сестрите францисканки, на братята конвентуалци и на сестрите бенедиктинки. Трите общности са участници или съорганизатори на различни спортни, религиозни и културни прояви като велопоходи до „Горните села (така местното население нарича католическите села около град Хисаря), поклонения, младежки християнски срещи, и др.

През месец май, общината организира „Майски културни дни“. По предварително изготвена програма читалищата, училищата и детските градини представят своите музикални, театрални и танцови състави. Организират се срещи с утвърдени в областта на изкуствата дейци. От 2008 г. в рамките на дните на културата се организира и „Общинският спортен празник“.[34] Янко Павлов, Петър Търновалийски, Божидар Стрехин, Виржилио Тоскани, Яко Стрехин и Венко Земярски са видни радетели на духовността на града и организатори на културни групи и мероприятия в историята на града. Те са събрали и съхранили безброй материали и снимки за град Раковски.[35]

Други празници и фестивали, организирани в града са „Кукове“, „Винария“, „Слав Бойкин“ и „Фермер Експо“.

Фестивал „Кукове“[редактиране | редактиране на кода]

„Кукове“ е международен фестивал на кукерски и маскарадни игри, който се организира ежегодно в петъка и съботата преди „Великденските заговезни“ по католическия календар. Обикновено е през февруари. Той е вторият по големина от рода си фестивал в България след Международния фестивал на маскарадните игри „Сурва“ в гр. Перник.

Фестивалът се заражда спонтанно от група младежи, които участват в танцовия състав при читалище „Св. св. Кирил и Методий“. През 1995 г. те организират кукерско шоу в центъра на града, подобно на тези от техните предци, които някога обикаляли по домовете. От 2000 г. фестивалът финансово се поема от Община Раковски и се организира първият регионален фестивал на маскарадните игри.[36]

От 2002 г. фестивалът в града прераства в национален, а от 2003 г. той вече е международен. Чрез фестивала, град Раковски е член на Фондацията на европейските карнавални градове със седалище Амстердам.

Обикновено участват между 1500 – 2000 танцьори от България и гости от Румъния, Словения, Сърбия, Република Македония, Ирландия, Гърция и други страни.[36]

Празник на виното „Винария-Раковски“[редактиране | редактиране на кода]

От 2006 г. през февруари на площад „България“ в гр. Раковски се провежда празник на виното „Винария“, организиран от община Раковски. На празника винарите от общината представят произведеното от техните лозови масиви вино. Празникът включва три части – изпълнения на танцови състави, певчески групи и хумористични сценки на площада, поставяне на начало на пролетното зарязване на лозите в близък лозов масив и празникът завършва с всеобщо веселие отново на площад „България“ с дегустация на вина и избор на Цар на виното.[34]

Фестивал „Слав Бойкин“[редактиране | редактиране на кода]

Национален фолклорен танцов фестивал „Слав Бойкин“ е музикално-танцов спектакъл, който има за цел да открива и популяризира млади таланти от цялата страна и да даде възможност за изява на творческите им заложби чрез музиката и танца. Той няма конкурсен характер и не се оценява от професионално жури. Събитието се организира от Община Раковски и читалище „Св. св. Кирил и Методий“.[37]

Фестивалът се провежда ежегодно през октомври или ноември от 2013 г. и носи името на Слав Бойкин – първия ръководител на самодейния танцов състав при читалище „Св. св. Кирил и Методий“ в град Раковски.

Празник на животновъдството „Фермер Експо-Раковски“[редактиране | редактиране на кода]

„Фермер Експо Раковски“ е празник на българското животновъдство, който се провежда на стоковия пазар в кв. „Секирово“ през октомври.

Първото „Фермер Експо“ в гр. Раковски е организирано през 2017 г. от Организацията на производителите „Фермерско мляко“ с помощта на Община Раковски, Националния съюз на градинарите в България и Министерство на земеделието, храните и горите. На изложението животновъдите представят разнообразни породи млечни и месодайни животни – овце, кози, говеда и биволи.[38]

Известни личности[редактиране | редактиране на кода]

Олимпийският шампион Петър Лесов

Родени в град Раковски[редактиране | редактиране на кода]

Поради близостта на град Раковски до град Пловдив, много от жителите му са родени в областния град. След 1984 г. Окръжна болница в Пловдив е преместена в новата си база и родилното отделение в болницата в град Раковски е закрито. Въпреки, че формално са родени в град Пловдив, много от тях посочват в своите автобиографии град Раковски за родно място.

Спортисти[редактиране | редактиране на кода]

Епископи и значими духовници[редактиране | редактиране на кода]

Учени[редактиране | редактиране на кода]

Хора на изкуството[редактиране | редактиране на кода]

Народни представители[редактиране | редактиране на кода]

Живели в град Раковски[редактиране | редактиране на кода]

Починали в град Раковски[редактиране | редактиране на кода]

  • Марио Тоскани (р. 1886), сградостроител, проектант от италиански произход, дал изключително много за архитектурната визия на град Раковски.
  • Едуард Валпа (р. 1812), италиански католически духовник, философ, писател, преводач и български просветител
  • Франческо Рейнауди (р. 1808), католический архиепископ и депутат „по право“ в Областното събрание на Източна Румелия.
  • Андрея Тунов (р. 1770), католический епископ

Почетни граждани на град Раковски и общината[19][редактиране | редактиране на кода]

  1. Петър Лесов – боксьор
  2. Веселин Петков – пилот, на 3 август 1994 г., с риск за живота си отклонява авариралия си самолета и спасява града от жертви и разрушения
  3. Неделчко Нанев – художник, кинорежисьор
  4. Гинка Загорчева – лекоатлетка
  5. Иван Михов – цигулар
  6. Слав Станков – първи кмет на град Раковски

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в ((bg)) Справочник България/Град Раковски
  2. а б в г д е ж ((bg)) Раковски 2014/Проучване и анализ на културните аспекти на местната кухня на община Раковски
  3. а б в г д Акълийски Л., Католишки истории – За заселването на някои католически селища
  4. а б в Павлов Пламен., Бунтари и авантюристи в средновековна България, издателство LiterNet, Варна, 2005
  5. а б в г д е ж з Димитров Б., Миналото на град Раковски, София, 1989 г.
  6. а б Халачева, Мария. Традиционни и съвременни елементи в родилните обичаи на католическото население в град Раковски. // Известия на музеите от Южна България. Том 2. Издателство Христо Данов, Пловдив 1975, с. 139 – 156.
  7. Хроника на енорията
  8. а б в г д-р Любомир Милетич, Нашите павликяни, 1904 г.
  9. „Истина-Veritas“ – католически вестник, бр. 7, юли 2011.
  10. ((bg)) Светлана Караджова, За жертвата и лъжата (Институцията на селските калугерки)
  11. а б в г ИСТОРИЯТА НА УЧИЛИЩЕТО В ГР. РАКОВСКИ
  12. ((bg)) Загинали военнослужещи в Балканските войни (1912 – 1913 г.
  13. ((bg))БЪЛГАРИЯ В ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА (1914 – 1918 г.)
  14. Домусчиева В., ОТЕЦ Д-Р ДАМЯН ГЮЛОВ (1886 – 1962): ОТ ГРЕГОРИАНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ ДО СЛЕДСТВИЕТО НА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ, Християнство и култура, брой 9 (96), 2014 г.
  15. И. Еленков. Католически общности и идентичности
  16. Хроника на енорията
  17. ОМДА портал
  18. а б в г Иван Лачев - личен архив
  19. а б в г д Чапански, Н., „Живото наследство на община Раковски“, 2014, ISBN 978-954-92778-3-8.
  20. СИТИГАЗ СТЪПВА В РАКОВСКИ ДО КРАЯ НА ЮНИ
  21. ((bg)) Национален статистически институт, Преброяване 2011
  22. ((bg)) Национален статистически институт, РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
  23. Елдъров С, Католиците в България (1878 – 1989). Историческо изследване. София, 2002 г.
  24. ((bg)) Списък на населените места в Княжество България според преброяването на 1 януари 1893 година.
  25. ((bg)) Оля Желева, Валентина Петрова/На католическа литургия в Белозем и Раковски
  26. Срещи през годините: спомени и разговори
  27. Джейнис Браун (Janice Broun) „Католиците в България“ в т. 11 брой 3 на списание „Религия в комунистическите страни“ (Religion in Communist Lands), 1983 г., стр.310 – 320
  28. Йордан Иванов. Българска диалектология. Пловдивско университетско издателство „Паисий Хилендарски“, 1994, с. 96
  29. Брошура „50 години град Раковски“, февруари 2016.
  30. Планово задание за изработване на Общ устройствен план на Община Раковски, 2016
  31. Летописна книга
  32. ((bg))Официалният уебсайт на църква „Пресвето Сърце Исусово“
  33. ОГ Пловдив 2018/19
  34. а б ((bg)) Официален сайт на община Раковски
  35. Техни материали са ползвани за обогатяване на тази страница.
  36. а б Фестивал на кукерските и маскарадни игри „Кукове“ – Раковски
  37. "СЛАВ БОЙКИН" – ПРЕДСТАВИТЕЛЕН ФОЛКЛОРЕН АНСАМБЪЛ – ГР. РАКОВСКИ
  38. „Фермер Експо Раковски 2017“
  39. а б ((bg)) Един завет – блог на клуба на потомците на царския офицерски корпус, Цар Фердинанд I
  40. Ваташки Р., „Епископ ВИКЕНТИ ПЕЕВ – възпитаник на Ориенталския капуцински институт“ в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология“ в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 277 – 291.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]